Мобилно меню

4.047619047619 1 1 1 1 1 Rating 4.05 (21 Votes)
images.jpgПрез 20-те  години  на ХХ век в  България  се  заражда  и  разгръща  своята  дейност    религиозното  общество “Добрият  самарянин”, чиито последователи твърдо и последователно афишират себе си като истински православни. Те постоянно  демонстрират външно и показно  благочестие, което несъмнено прави впечатление на православновярващите. Външният, привидно православен декор обаче трудно прикрива духовната прелест и болната мистика, които царят в това псевдоправославно общество.
Църковни хора и богослови в централния и местния църковен печат ясно разкриват и посочват сектантския характер на движението, заблужденията и лъжеученията на неговите ръководители “во главе” с “пророчицата” Бона Велинова, която уж директно получавала от Бога откровения чрез видения и сънища. Ръководният антураж на обществото, който гравитира около лъжепророчицата, (а и умело я използва за свои цели)  пропагандира  и  популяризира  редица  неправославни  възгледи  и утвърждава  практики  в  религиозния живот  на  своите  последователи, които са  чужди  на  православието. Поради това  обществото на добросамарянието неминуемо влиза в конфликт  с официалната  църква, с  представителите  на  духовенството и вярващите. Често тези конфликти са планирани и умишлено се инициират от предизвикателното поведение на добросамаряните. Последните лукаво и подвеждащо продължават да твърдят, че те са истинските православни и бълнуват, че българският народ уж бил “Новият Израил”. През 30-те години  обществото придобива популярност, увеличава числото на своите последователи и оттогава установява тесни връзки на взаимодействие с представителите на нестинарската общност, започва  да  възприема  нестинарската  игра  в  огъня  като  “откровение  свише”  и  работи  за  масовизирането  на  това  “Божие  благоволение”. Огнеходството  и  нестинарските  танци  се  насърчават  от  “Добрия  самарянин”. Ръководителите и членовете  на  обществото  се  ангажират  да  пропагандират  отделни  нестинарски  вярвания  и  да  осигуряват  масова  публика  за  нестинарските  танци. Между  двете  общности  възниква  интересна  и  сравнително  устойчива  симбиоза, която  в  общи  линии  съществува и  до  днес.
Това подтиква  архимандрит  Методий  (Жерев, по онова време протосингел на Сливенската митрополия, после служи в Руската църква в София), да реагира на ситуацията, като публикува в излизащото в гр. Пловдив епархийско периодично издание “Православен мисионер” статия със заглавие: “Нестинарските игри – езическа  бесовщина”. Визирайки  взаимовръзките  между  добросамаряни  и нестинари, той  пише: “Благодарение  на  рекламите  на  обществото  “Добрия  самарянин” това  “чудо” (т. е. нестинарските  игри)  стана толкова евтино,  каквито  са  и  всичките  добросамарянски чудеса,  че  днес  то може  да  се  види  едва ли  не  във  всеки  цирк  и  на  всяко  спортно  игрище,  а  “молепсаните”  от нестинарската  болест  се  навъдиха  навсякъде  като  гъби. Религиозно  невежество  с явни  остатъци  от  езически  идолопоклонски  традиции  и  бесовщина, т. е. обладаване  от  тъмни   сили, припадане  и обезумяване – това  е  същината  на нестинарството. Към  това  трябва  да прибавим  една  нова  проява: стремеж  да  се  извлече  материална  облага от  игрите. Наред  със  самозаблудата  и  психозата  нестинарството  получава  облик  и  на  шарлатания – то  се  оказва  един  такъв  лесен  и  доходен  занаят... Кощунството, което се  върши  със  свирене  на  зурли  и гайди, думкане  на  тъпани  и  играене  на  ръченица  в  самите  храмове (на много места), профанацията  с  носенето  и  размахването  на  светите  икони  при  тия  игри  и  най-после  представянето  на  тази  бесовщина  за  “Божие  дело”, за  “чудо”, за “благодат” (както  в  добросамарянските  устни  и писмени  изявления, така  и в  самите  циркаджийски  афиши  и  реклами  из  вестниците  на нестинарските  организатори  с  търговски  нюх), нямат  нищо  общо  с  благочестието на  св. Православна  църква  и  не  търпят никакви  снизходителни  коментари”.
Архимандрит Методий през месец юни 1940 г. направил посещение в с. Ново Паничарево, Бургаско, където  присъствал  на провеждането  на  нестинарски  игри  върху  жарава. В гореспоменатата  статия  пресъздава  срещата  си  с клисарката  от  селската  църква, посветена  на Св. Троица. Духовникът споделя  за  отношението  на  непредубедения  вярващ  човек  от  народа, който,  имайки  твърда  и  чиста  вяра, интуитивно  усеща  в  себе  си  духовната  същност  на   феномена  “нестинарство”. След  като взела  благословение от  архимандрита, тя  го погледнала с  черните  си  проницателни  очи  и  му  казала  тихо:
“– Мене  и баща  ми,  и дядо  ми  не  вярваха  в  това. И  аз  не  вярвам.
Тоест, не вярваш, че Кера (главната нестинарка) гази в огъня ли?
Не, че гази – гази, но там е работата, че е май дяволска работа.
- Тъй ли? Защо мислиш така, бабо ?
- Ей тъй, - става  ми  лошо, като я  гледам! Щом писне гайда и удари тъпанът, тя  се  затресе, затресе и като луда без акъл, почва да се пъчи и се втурва да гази огъня. На мене дядо ми още е казвал, че това не е от Бога и да не го приемаме.

Известно е и мнението от по-ново време на жители на нестинарски села за самите нестинари – “те са болни хора”.
В религиозно-мистичния култ на нестинарската общност от особено значение  е привеждането  в  транс,  при  което  се  извършва  танцът  върху  жаравата. Това състояние се обозначава с думата “прихващане”. Първоначално  се  е считало, че  нестинарите  изпадат  в  екстазно  състояние  под  влияние  най-вече  на външни, механични  фактори -   на  музиката  и на  околната  предразполагаща  обстановка. Впоследствие  се  е изяснило, че преди да придобият способността да се потопяват в  трансовото състояние, даващо  им  възможност  без  опасност  от изгаряне и безболезнено  (анестезиологично)  да  тичат  върху  жаравата,  те  прекарват  състояние  на   мъчително  боледуване. Това е “класическият” начин, който водел до “прихващането” и бил задължителен за почти всички нестинари в миналото. Симптомите на това боледуване са описани от д-р Гарвалов по следния начин: “ Това боледуване е тежко и продължително. Аз не можах да доловя истинските симптоми на това тяхно заболяване, но се разбра, че то се изразява в губене на апетит, силна отпадналост и пълно изтощение на целия организъм. При такова боледуване на нестинарките явява им се лично св. Константин и им казва, че за да оздравеят, трябва да играят на празника в огъня. От този момент болната жена се обрича в служба на светеца и става нестинарка“. Авторът дава и други характеристики на състоянието им: “Те всички страдат от нерви, често се оплакват от главоболие, лесно се афектират, лесно се отчайват и се наблюдава изобщо една лабилна психика. Те са силно впечатлителни, сантиментални...”  
Става ясно,  че  по време  на  това  боледуване  дават  обет  на  божеството, което в  техните  представи  се   идентифицира  със  Светока – покровител, т. е. св. Константин. Благодарение  на  този  обет  става  възможно  прихващането  им, вследствие  на  което  получават  и  способността  за безвреден  допир  с  огъня.  В духа  на  светоотеческото  разбиране  бихме  могли  да  направим  заключението, че  въпросното  “прихващане”  не  е  нищо  друго,  освен  обсебване  от  страна  на  падналите  духове, т. е.  от  демоните. Според  Свещеното Писание  “дяволът  като  рикащ  лъв обикаля  и  търси  кого  да  глътне” (1 Петр. 5:8). Забележително  е,  че  обладаването  от “поднебесните  духове  на  злобата”  става  реалност  след  доброволното  обещание (обет) на  нестинаря  да  се  посвети  в  служба  на  тъмната  сила, която  неправилно  идентифицира  с  божеството (Светока). Недвусмислен аналог на подобно боледуване  се наблюдава в шаманизма. То е част от посвещението в шаманство. Обрядите, съпътстващи това посвещаване, са с ясно изразен демоничен характер и включват обръщане на запад, отричане от Бога и обет да се служи на сатаната, в резултат на което бъдещият шаман придобива прословутите си свръхестествени способности. Всичко това става по време на особено болестно състояние.  Несъмнено  нестинарите  и  техните  култово-обредни  практики  попадат под  санкцията  на  следните предупреждения, отправени  от Бога  към  Мойсей, които  като  компонент от старозаветното законодателство са валидни и за  новозаветните  времена: “Не  бива  да  се  намира  у  тебе  такъв, който  прекарва сина си или дъщеря и през огъня, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, нито който пита мъртви; защото  всеки, който  върши това,  е  гнусен  пред  Господа...” (Втор. 18:10-12).
В  случая  е  ясно, че  Бог,  зачитайки  свободната  воля  на  всеки  човек,  му предоставя  възможност  свободно  и  без принуда  да  се  самоопредели  на  кого да  служи. В св. Евангелие  според  св. евангелист  Матей  пише: “Никой  не  може  да  слугува  на  двама  господари; защото  или  единия  ще  намрази, а  другия  ще  обикне; или  към  единия  ще  се  привърже, а  другия  ще  презре” ( Мат. 6:24).
Този момент  на  свободен  избор  при нестинарите  се  предоставя  по време  на  особеното  им  боледуване, за  което  стана въпрос по  горе. Оттук  нататък  са възможни  два варианта  на  постъпване. Първият  вариант е,  когато  нестинарят  възприеме  боледуването  си като  Божия  покана  за  изправление  и  покаяние. Следващата  стъпка  е да  се  обърне  към  Бога, да  прояви  решимост  и  да  прекрати  участието  си  в  този  езически  обред, който  е  опасен   и  душевреден  досег  с  магията  и  окултизма. След  доброволния  обет  да  служи  на  Светока, при  което  всъщност  отхвърля  Бога, Бог  допуска  обладаването  от  тъмната  сила  и  проявяването  на  всички  последствия  от  нейното  въздействие. Огнеходецът  получава  необикновена  дарба,  но  поради  общението  си  с  бесовете  се  лишава  от  Божията  благодат  и възможност за  спасение. Но Божията  милост  е  безгранична. Дверите  на  покаянието  за нестинарите,  проявили  решимост  да  отхвърлят  от  себе  си  езическото  нечестие, са  винаги  отворени. Нестинарите  се  намират  в състояние  на  особена  духовна  прелест  (измама, заблуда).
Това  се   изразява  в  твърде  показателния  факт, че  в  техните  вярвания  липсва  представата  за  дявола  и  за  тях  той като  че ли  не  съществува. Тяхното  божество – Светока  е  обременено  с  елементи  на  персийския  дуализъм и  въплъщава  в  себе  си  едновременно  добрия  и  злия  Бог. Често във виденията им Светокът приема вид на антроподемон, който изисква жертва, защото е зажаднял за кръв. Идеята за демоничното начало на природата му е онаследена от вярванията, свързани с древни езически божества, които помагат или пакостят на хората. 
Очевидно е, че с помощта на падналите духове се привеждат в действие потенциални сили у човека, които той никога не би могъл да използва съзнателно и целенасочено. Нашумелият на Запад окултист и магьосник Дени Корен, прави впечатляващо признание. Той категорично отрича възможността парапсихическите способности да се дължат само на вътрешните латентни сили на човешката природа. Корен пише: “Десетки милиони долари са били похарчени за изследвания в тази област и никога не е имало достоверна демонстрация на парапсихическа сила, произхождаща от човека”. Немощта на човека след грехопадението е толкова доминираща, че той може да извършва свръхестествени действия или само с Божията благодат, или само с помощта на демоничния свят. Нестинарите дават обет на своето божество да му служат по време на мъчителното си боледуване, за което стана дума по-горе. Това по същество е отричане от Бога. Остава единствената възможност да се възползват от другия източник на сила и вдъхновение. Този способ е атрактивен и лесен. След получената дарба се придобива измамното усещане, че човек е малък бог, който има необикновени възможности, благодарение на които може свободно да играе в огъня, да пророкува, да проявява ясновидски способности и др. В замяна на това погубва душата си.
В  пространното  си изследване  върху  социалната  психопатология, д-р Д.  Гарвалов, стремейки  се  да  даде  научно  обяснение  на  нестинарството, пише, че  “то спада  към  психичните  епидемии... и  има  религиозна  подкладка”. Отчитайки предварителната  “психологическа  подготовка”  и  ролята  на  самовнушението, той  обяснява “прихващането”  чрез  раздвоение  на  съзнанието, като  “психическа  регресия  с  временен  характер (съпроводена  с образно  преживяване) и   като “типична истерия (истерични  припадъци). Д-р Гарвалов  описва  външните  симптоми  на  нестинарите, изпаднали  в  транс. Многократно е имал възможност да наблюдава нестинарски игри. Според  него  симптомите  наистина са  признак  на  обсебване. Той пише: “Самото  прихващане  или  вселяване  на духовете  в  човека  става  у  всички  магьосници, конвулсионери, медиуми  и  нестинари  по  един  и същ  начин и почти с еднакви  симптоми. Настъпва  изменение  в цвета  на  лицето, погледът  става  замътен  и  разсеян, или  очите  се  обръщат. Припадъкът  започва  с треперене, което  се  превръща  впоследствие в конвулсивни  движения. Прихванатите викат,  крещят  или  бълнуват  на  висок  глас. Танцът  се  среща  не  само  при  нестинарите... Всички  имат  и слухови  халюцинации, които  ги  правят  пророци, гадатели  и  прорицатели. Те  всички  не  помнят  нищо  от  онова, което  правят  или  говорят  през  време  на припадък, защото  всички  смятат, че  отдават   тялото  си   на  друго  чуждо, неземно  същество, което  ги обладава”.
Още проф. М. Арнаудов определя като най-важна отличителна черта на нестинарите “способността за религиозна екзалтация”, която е описана детайлно от всички изследователи на обреда. В. Полихронов пресъздава като очевидец проявите на една нестинарка, която “викала ху – ху – ху, биела си главата дорде потече кръв и си деряла дрехите. После два – три дена не излизала, лежала болна”.
Д. Радойнова въз основа на наблюдение на нестинарски игри през периода 1995-1998 г. прави следното обобщение за външния израз на екстаза при съвременните нестинари: “Около час преди играта в огъня те стават унесени, откъснати от света...Постепенно с разхвърлянето на огъня и оформянето на кръга от жар започват да проявяват признаци на възбуда: разтреперват се, жените “ги избива на плач” или пък стават силно, неадекватно напрегнати и нервни, силно побледняват, крайниците им изстиват. Със засвирването на нестинарската мелодия състоянието им достига своята кулминация: крайниците им буквално се вледеняват, но са сухи, а не влажни и започва спазматично свиване на пръстите на ръцете, лицата им потъмняват и придобиват землисто-кафеникав или морав оттенък, очите им са полузатворени, блуждаят...Непосредствено преди влизането в огъня Веселина Илиева(главната нестинарка – пояснение от мен, Ст. Ст.) започва тънко и проточено да пищи, но повечето навлизат мълчаливо”.
Известни са обаче и случаи на “прихващане” без предшестващ обет и вричане. Такъв е бил случаят, например, с Кузман Димов, който бил потомък на нестинарски род. Щом чуел нестинарска песен (със съответния текст и специфичен ритъм), го “прихващало” и изпитвал силно влечение да играе в жарава. Тук, може би, е налице наследствена обремененост, която се проявява при наличието на външен, механичен фактор – нестинарска песен. Духовното лечение на това състояние е несъмнено отхвърляне на езическото нечестие, прибягване към светото тайнство Покаяние и причастяване със Светите Тайни Христови.
          Ще си позволя да се позова на примера на Гръцката православна църква и да информирам как тя реагира на нестинарското присъствие в своя диоцез. Известно е, че през периода 1913-1922 г.  гръкоезичните нестинари от селата Кости, Бродилово и др. насилствено са преселени в Гърция, където са съхранили някои специфични черти на обреда, които впоследствие са престанали да се практикуват на българска територия. Водени  от душепастирски грижи и ревност за чистотата на Православието, църковните среди в лицето на духовенството, богословите и вярващия народ решително и последователно заклеймяват нестинарския ритуал. Гласът на Църквата в това отношение е бил достатъчно силен и авторитетен. До 1948 г. държавната власт не допускала публично изпълнение на ритуала, въпреки че той тайно се извършвал в нестинарските къщи. След Втората световна война обаче, постепенно под натиска на някои обществени среди нестинарството излиза на бял свят и придобива легитимност. Солунският митрополит, в чиято епархия е концентрирана значителна част от гръкоезичните нестинари е бил принуден през 50-те години да издаде разпореждане, с което да забрани присъствието на православен свещеник и ангажирането му в обредите. Митрополитът насърчавал духовната просвета в епархията по отношение на нестинарството, съдействал за правилната информираност на своите пасоми в православно осветление и действал за приобщаването на нестинарите към Църквата. Подобни стъпки са предприемали в миналото и в по-ново време, както гръцки архиереи, свещеници и монаси, така и български, на наша територия. Често са апелирали към гражданските власти да бъде ограничавано и дори забранявано. В Гърция на равнодушието на прокуратурата се е реагирало с църковни протести, изразяващи се  в траурното биене на камбаните в цялата епархия. В най-ново време ситуацията в съседна Гърция, обаче, се променила не съвсем в полза на Църквата. Тенденцията е да се игнорира гласът й и да се толерира нестинарството от държавните институции. През последните години се полагат големи усилия за документирането, проучването и съхраняването на нестинарската обредност от център “Домени” в гр. Комотини, Северна Гърция. Те са част от мащабна програма за запазването, изучаването и популяризирането на фолклора. Днес огнеходството се практикува в селата Агия Елени, Керкини, Лангада и др. с голям обществен, медиен и туристически успех. От изнесените факти става ясно, че в приоритетите на определени среди съществен дял заема популяризирането и утвърждаването на  всичко езическо и неоезическо за сметка на традиционното православие. В по-далечна перспектива в плановете им, може би, приоритет ще бъде да подменят Христовата вяра с нейни сурогати и фалшификати. Ако възлагат надежди на езически ритуално-обредни практики, то нестинарството успешно би се вписало в контекста на ролята, която ще му се възложи да дублира и измества православието. И без това сега е векът на подмяната на истинските цености с техните сурогати. Да се надяваме, че Божията благодат ще ни съдейства в този век на отстъпление, когато кротко, но твърдо трябва да отстояваме вярата си и да свидетелстваме за истинските стойности на Православието, като  с духовна мъдрост отсяваме плявата от житото.
Насочвайки погледа си към българската действителност, трудно може да се премълчи и игнорира печалната фактология. Известно е, че след началото на демократичните промени, публичните изяви на нестинарите били възобновени в началото на 90-те години в гр. Приморско с активното  съдействие на местния свещеник. Той се ангажирал с пропагандиране на нестинарството и дори в проповед в храма го свързвал с представите за силата на Божествения огън и с вярата, която помагала на светите люде, (каквито той считал нестинарите), да преодоляват огненото изпитание (т.е. танцуването в жаравата). През 1998 г. традицията в същия град била изпълнена в присъствието и с  участието на свещеник от гр. Царево. Тези съвременни данни са изнесени от д-р Валерия Фол, която ги  възприема като нещо положително. Дори авторката счита за  похвална тяхната инциатива в това направление, тъй като това можело да спомогне хората да се приобщят по-лесно към Църквата. В съзнанието на съвременните добросамарянстващи нестинарството също се възприема като “Божие дело” и като такова то се пропагандира от тях. Подобна ангажираност и участие на представители на българското духовенство, за които стана дума по-горе, не са били рядкост в миналото, но най-често свещениците са се ограничавали само да извършват водосвет при водния източник, а понякога и да благославят жертвеното животно. При отказ на духовни лица да извършат водосвет викилинът “освещавал” водата в извора и си позволявал да поръсва присъстващите хора и носените нестинарски икони. В статията си “Нестинарски танци” в сп. “Православен мисионер” от 1940 г., руският емигрант-свещеник прот. Михаил Шишкин с недоумение отбелязва, че начело на нестинарската процесия в село Мало Белово били четирима свещеници, които вървяли подир хоругвите и иконите. Когато шествието стигнало до мястото на “свещения танец”, намиращо се извън селото, свещениците извършили водосвет и маслосвет. Впрочем, отсъствието на свещеници в други случаи ни най-малко не попречвало на нестинарите да организират процесията и да извършат бесовското си ходене в огъня. На своите “свещенодействия” те отдават несравнимо по-голямо значение, отколкото на църковните обряди и тайнства. Известно е с каква ирационална фанатична убеденост отстояват своето езическо суеверие. Между другото един от свещениците обърнал внимание на автора и му посочил кое е главното действащо лице – нестинарят Тодор. Той извършвал странни движения по време на шествието  - подскачал неистово ту на единия  ту на другия крак, отвреме навреме се понасял в неудържим танц, махайки с ръце и подхвърляйки тялото си. Довело се до знанието на участниците в обряда, че присъстващата там добросамарянска пророчица и ясновидка баба Бона Велинова уж била получила “откровение”, че самият Тодор трябвало да запали дървата от приготвената клада и после да играе в жаравата.  Последните редове ги оставям без коментар.
Съществуват различни видове фолклор, като народни сказания, народни песни, християнизирани обредни действия, свързани с църковни празници (напр. срещу празника Рождество Христово). Тези действия могат да се възприемат и тълкуват в християнско осветление, стига да не се абсолютизират и да не се допусне доминирането им по отношение на установения от църковната традиция начин за богослужебно честване в храма и празнуване на домашно-битово равище. Т. н. църковен фолклор не се приема от Църквата за авторитетен източник на православното вероучение, въпреки известната доза търпимост от нейна страна. В този вид фолклор липсва подходящия църковен стил и необходимата богословска аргументация. Но от страна на Църквата  е изключено да се проявява търпимост към окултния псевдоцърковен фолклор, към който принадлежи и нестинарството. Отговорността в това отношение се подсилва от факта, че в днешно време много хора търсят пътя към вярата и недопустимо е те да бъдат заблуждавани като им се поднася подменено християнство, обременено с елементи на окултизъм. В кръга на задълженията на духовници и богослови е вторично да “просвещават” традиционно вярващите православни християни, които поради незнание възприемат нестинарството като “Божие дело” и се заблуждават относно истинската му духовна същност. В популярната светска литература нестинарството се причислява към фолклора, както и други подобни фолклорни обреди, свързани с честването на някои светци от църковния календар. Това създава измамното впечатление, че подобни обреди са ако не църковни, то поне не противоречат на църковното благочестие и могат безобидно да се впишат в обсега на т. н. битово християнство.
Според светоотеческата духовно-аскетическа традиция в духовно отношение не съществуват неутрални явления. Необходимо е православните християни да имат предвид, че участието и дори присъствието на нестинарските езически ритуали не е безобидно. То влече след себе си съответните душевредни последствия и води до зависимост и обремененост от бесовските сили и е опасен досег с демонизма, магията и окултизма. Неразличаването на духовете е голяма опастност, за която ни предупреждава още св. ап. и ев. Йоан Богослов: “Възлюблени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога”( 1 Йоан. 4:1).
          “Симбиозата” между добросамарянството и нестинарството продължава да е устойчива и днес, като тя е придобила нови елементи на взаимодействие и проявление, които могат да бъдат предмет на отделно богословско изследване. Това обаче предполага задълбочено и многоаспектно изследване на наличния фактологичен материал и детайлно проследяване на взаимовръзките им в новите условия на църковната ни действителност.  





Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/aayr6 

Разпространяване на статията: