В годините на разкола три храма в столицата бяха превърнати в негова емблема: ротондата “Св. Георги”, “Св. Петка Самарджийска” и “Св. София”. Една година след възстановяването на мира в Църквата разговаряме с предстоятелите на тези три “емблематични” храма за промените след разкола и поуките от него.
Преди една година разколът в Българската православна църква приключи. Каноничната Църква пое управлението на всички православни храмове в страната. Тогава християните в България смятаха, че денят, в който разколът свърши, ще остане незабравим, тъй като се сложи край на мъчителното разделение не само на храмове, но и на вярващи, на възгледи, на разбирането за смисъла на спасението.

Днес свещениците все още с болка се връщат в спомените си към онези дни, когато влязоха в използваните години наред от разколниците църкви. Почти навсякъде намират “експлоатирани до край храмове”, по думите на един разколнически свещеник. Сякаш служещите в тях са очаквали да бъдат прогонени всеки момент, сякаш са знаели, че заемат чуждо място, и са “взели” от там, каквото могат. Повечето разколнически храмове са били занемарени, непочистени, без утвар...
Ротондата “Св. Георги”

След приключването на разкола в храма е въдворен младият свещеник Йоан Куков, който поема грижата за ротондата. Той служи в уникална църква, която от една страна е обект на интерес от страна на туристите, от друга е действащ православен храм. Свещеник Йоан разказва за първите дни след разкола и ежедневието на храма:

В годините на разкола богослужение в храма не е имало във вида, в който би трябвало да се извършва то в православен храм. Вероятно в началото са имали някакво богослужение, но по-късно то се е извършвало само в неделя и се е служела само св. Литургия, защото други богослужебни книги в храма нямаше - нито миней, нито октоих. Това ме навежда на мисълта, че и богослужебен живот не е имало. Ротондата тогава се използваше и като концертна зала за народна и класическа музика.
Сега в храма сме двама свещеници: о. Пантелеймон и аз. Откакто сме тук, служим всеки ден. Така постепенно се създаде богослужебен живот. Започнаха да идват не само туристи, но и богомолци.

Сега, след една година, църковният живот в храма тече нормално и усилията ни са насочени към подобряване на интериора на храма, на богослужебната практика.”
В непосредствена близост до ротондата е църквата
“Св. Петка Самарджийска”,

Построената през 11 в. църква днес сякаш е затисната от града - в подлеза до ЦУМ. Мнозина дори не знаят, че храмът е действащ и е отворен за богомолци. Тях ги посреща въдвореният след края на разкола млад свещеник Георги Спасов. Ето неговата равносметка на изминалата година:

За мене най-важното през тази година е, че “Св. Петка” заработи като храм. Това е специфичен храм. Той е в самия център на града, намира се почти под земята, търпял е много разрушения и в сегашния си вид няма притвор, няма странични кораби, няма дори двор. Това е сграда, която няма имоти, от които да се издържа, и разчита само на волните пожертвования на богомолците.
Първоначално хората идваха тук като туристи, питаха дали храмът е отворен за разглеждане, а после вече започнаха да го посещават с молитвени нужди. Това, което аз като свещеник се опитвам да правя, е да превърна “Св. Петка Самарджийска” от туристически обект в действащ православен храм. Сега тук ежедневно се извършва богослужение, има и хор, който спомага за молитвената атмосфера.
Този храм не е енорийски, но има хора, които редовно го посещават, участват в богослужението, търсят тук отговори на духовните си проблеми, искат да вървят по пътя към спасението. Това за мене е много важно. Аз съм свещеник и моята задача е да помагам на хората в пътя им към Бога. Идват, разбира се, и такива, които ме питат дали тук наистина е погребан Левски. Аз не мога да отговарям на такива въпроси. Има специалисти, които могат да кажат.
- Този храм бе превърнат от разколниците и в център на почитта към Левски като към светец. Бяха поставили и негова икона. Как преодоляхте тази “слава” на храма?
- На всеки, който ме пита, обяснявам, че Васил Левски е национален герой, но не е светец. В Църквата има правила, по които се извършва канонизацията и Българска православна църква не е обявила Левски за светец.
След въдворяването ми тук ме бяха обвинили, че съм изгорил неговата икона, която се намираше в храма, и дори дойдоха да разследват това мое “деяние”. Аз, разбира се, не съм изгарял иконата на Левски, освен това тя не е само една. В храма имаше няколко негови икони, които съм прибрал, защото те са неканонични, т. е. изобразен е като светец човек, който не е канонизиран от Църквата.
Но това беше в началото, веднага след разкола. Сега, слава Богу, нещата се успокоиха и можем да се отдадем на служението си, защото на нас ни е заповядано първо да търсим царството на Бога и Неговата правда, а всичко останало ще ни се придаде. А тези, които търсят интриги, скандали и др., те ще си ги намерят другаде.
Ние се изморихме от борби и трудности, на човека му трябва Божията любов, основата на живота - Бог. Ние нямаме време да се занимаваме със суетни неща, които ни отдалечават от Бога. Дните на земята, отредени ни за спасение, са кратки и е престъпление да ги пропиляваме в дрязги.
Сега, след една година, си давам сметка колко много има да се работи. Този храм например няма иконостас. Това е голям проблем за църква, която няма доходи. Имаме нужда не само от средства, но и от време, защото изработването на иконостас е скъпа, но и бавна работа.
Така че след тази първа година работата и трудовете пред нас тепърва предстоят: както в областта на духовното обгрижване на богомолците, така и тези, които са свързани с благолепието на храма.
Базиликата “Св. София”,
Днес тази слава на базиликата е почти забравена. В нея тече редовен богослужебен живот. Предстоятелят на храма свещеник Ангел Ангелов обобщава изминалия период от служението си в “Св. София”:

Една година от края на разкола мина незабелязано. Може би една от причините за това е възстановеният мир в Църквата. И духовниците, и миряните се освободиха от тежестта на противопоставянето. И едните, и другите насочиха силите си към добрата част, която няма да им се отнеме (вж. Лука 10:42). Разколът разпиляваше енергията на християните, противопоставянето изтощаваше Църквата. Днес усилията са насочени към съграждането, към съзиждането, от една страна, на “живите камъни” (вж. 1 Петр. 2:5), т. е. вярващите, в Тялото на Църквата, и от друга - към възстановяването на храмовете като места за среща с Бога.