Нестинарството - опит за богословска визия

Светските,  нецърковните  изследователи  и информатори  вярно  долавят  и  недвусмислено  посочват,  че  нестинарската общност  не  е орден  в  рамките  на  Православната  църква, принципно  чужда  й  е във  всяко отношение  и  представлява  своебразна  парацърковна  структура. Така например проф. Т. Ив. Живков констатира, че “нестинарството е прекалено противохристиянско” като има предвид езическия му произход и външните му прояви като религиозен феномен. Като  устойчива  предхристиянска  общност, нестинарската  е усвоила през  християнския  период  външни  елементи  от християнския култ,  интегрирала  ги  е в  своята  култово-обрядна  система  и  ги  е подчинила на  паганистичната  си  специфика.  Усвоените  външни  прояви  на  християнския  култ  имат  периферно  значение за  нестинарството  и  са  придобили  характер  на  ритуален  декор.

“Нестинарството е  безспорно уникалният обреден комплекс в сакралната култура на Странджа. То е абсолютно непознато по всички останали части на българското етническо землище...В миналия век се е практикувало в някои села от Тракия, които днес не са в българските държавни  граници, а от началото на нашия век е зафиксирано като запазен ритуал само в няколко села на Странджа: Българи, Кости, Бродилово, а в по-късно време – и в Ново Паничарево”.

Основното  и  най-дискусионно  направление  на  проучванията  върху  нестинарството  обхваща  проблемите  за произхода  на обреда, етническата  му  принадлежност  и  етимологията  на думата  нестинари.
Посочените  проблеми  са  дискусионни  и  все още  не  са намерили  окончателно  разрешение.  Преобладава  мнението,  че  нестинарството  е  християнизиран  езически  обред. За  П. Р. Славейков обредът  е  християнизиран  тракийски,  а  носителите  му  са  българи, някои  от които  погърчени.

Безспорният авторитет и най-прецизният изследовател на нестинарството  проф. Михаил  Арнаудов отначало  приема, че е възникнало  на  базата  на  павликянската  ерес  и  е пренесено  от  Анатолия (Мала Азия) в Тракия, но  в резултат  привличането  на  нови  изворови  данни, мнението  му еволюира  до становището, че става дума за “по-стари тракийски  празници...”, както и до  извода, че  то  “води потекло  от  Мала  Азия”.[6]  Пише и за  “сходствата  на култа  към  Дионис” и нестинарството. Като  има  предвид  сведенията  на  Страбон  и Кастабала  за  играта  в  огън  в  чест на  Артемида, същият професор  уточнява, че  става  дума  за  “смесен  семитско-гръцки култ”.

А. Калоянов има по-особено становище. Той изказва предположението, че нестинарските вярвания и особено екстазните практики са отглас от шаманството, донесено в тези земи от прабългарите.

Университетският  преподавател  С. Кириакидис, който  е и  автор  на  статията  за нестинарството  в  "Голяма  гръцка  енциклопедия"  счита, че  то произхожда  от  Северна  Тракия и е най-вероятно  остатък  от  оргиастичната  Дионисиева  обредност. Привърженик е  на  тезата, че  през  Средновековието  нестинарството  е  било познато  на българите.

Изследователите  отбелязват  факта, че  нестинарите  се  придържат по  отношение  на  празниците към  свой особен  календар, който задава  структурата-модел  на  обредния  им цикъл. Годината  се разделя  на  две от най-свещените  за  нестинарите  дни. Те  са  тридневният  празник  на св. Константин  и  Елена и  тридневният празник, съвпадащ  с  дните, през  които  Църквата  чества паметта  на св. Атанасий  Александрийски и преп. Евтимий  Велики (18–20 януари). През  лятото  играят  в  жаравата  на  открито, а през  зимата  по  време  на  тези  празници  се  играе  в  свещеното  огнище,  намиращо се  в конака  им. Прави  впечатление, че нестинарите  не  отбелязват  особено Рождество  Христово.

Още в  края  на ХІХ век П. Р. Славейков, Ст. Русев  и Ст. Шивачев  съобщават  за  различията  на  нестинарската  обредност  от  тази  на  традиционно  християнската. Славейков  пише, че “ тези хора  нямат  празници  или  по-добре  не  ги  почитат  и  дори  работят  в  неделя. Празнуват  само, и  то  с  особени  обредности  св. Константина – 21 май, и  св. Еня  на  24  юни, или  на Рождеството  на  Йоан  Предтеча.”

С. Шивачев  обобщава, че  нестинарите  не  ходят  на  църква  и  не  са  набожни, не  се  изповядват  и причастяват, не  зачитат  църковните  празници  и  неделята. Най-тържествено  честват  най-светия  за  тях  ден – празника на св. Константин  и Елена.  Сведенията, събрани  от д-р Д. Гарвалов  през 1934 година в  с. Българи показват, че  нестинарите  са  “особена  верска  група, отделена  от  другите  селяни”. Според  него  способността  на нестинарите  се  е предавала  по  наследство. Те  постели  много,  но  различно  от православните  пости, ревностно  пазели празниците  си, които  били  независими  от  общите   празници  на  селото. Такива  празници имали  през  зимата  и  пролетта,  но особено  през  май.    За  нестинарите  Нашият  Спасител  Господ  Иисус  Христос  не  е  живо  и  реално  присъствие.  Персонификация  на  реалната  Божествена  сила, която  управлява  техния  живот  е  наместникът  на  Бога – св. Константин, наричан  Светока  или Великия  баща. Във вярата  им,  Бог  и  св. Константин  много  често  се  препокриват.

Св. Константин  за  гръкоезичните  нестинари  е “папус” и  върховен  бог, иконите  му  се  наричат  “папудес”.

Светокът  е  доминирал, а  дори  и  досега  доминира  до  известна степен  целия  живот  на  нестинарите  и  на  селищата,  в  които  обредността  е  подчинена  на  неписания  нестинарски  закон. В представите  на  огнеходците  той  е  добър  и  осигурява  благоденствие, щастие, добруване  и  мир, когато е  почитан  и  когато  не е  обиждан. Редовно му  се  принасят  жертви  и  стриктно  се спазва обредността,  свързана  с  култа  към  него.

Във  вярванията  на  странджанските  нестинари  св. Константин  и  Елена  са  носители  на  предхристиянската  идея  за  божествата. Странни, фантасмагорични и твърде объркани са представите за тези Божии угодници и легендите, които битуват сред нестинарите най-често нямат нищо общо  с житията им и имат свои аналози в апокрифната книжнина. Показателно е, че св. Константин не се свързва от тях с Христовия кръст. Те трябва  да  бъдат  ухажвани  и  славени, да  получават  дарове и жертви, за  да  бъде  спечелено  тяхното  благоразположение, защото  Светокът въплъщава  и  доброто,  и  злото  и направлява  човешките  съдби.

Нестинарството не  е  само  атрактивна  игра  в  жарава. Огнеходството несъмнено  е  съществен  момент, но  с  това  далеч  не  се изчерпва  същността  му. Нестинарството  е  и  система  от  устойчиви  през  вековете  вярвания   и  обредни  действия  по  нестинарския  календар, които  се  извършват  от  йерархично  организирана  общност. Носителите  на  нестинарската  обредност са си изградили  своя  организация, наподобяваща (и дублираща)  църковната, със  свои  места  и  постройки,  наречени  конаци, икони, извори, параклиси, свещени  култови  предмети  и  имущество. Нестинарите от едно село, а в миналото от целия регион са образували и образуват общност. В днешно време към тази общност може да се присъедини всеки, който “прихванат от св. Костадин”, влиза в жаравата да играе, без да се изгори. Друго условие е да се е врекъл на същия светец, да вярва в него или да произхожда от нестинарски род. Обредно-ритуалните задължения, които са елемент от езическия по своята същност нестинарски култ обаче, и до ден днешен се извършват само от потомци на нестинарски семейства. В миналото  нестинарската общност е разполагала и със  свое  стадо, за което  е  наемала  овчар. Цялата  социална  наредба  и  обредността  в  техните села  е  подчинена  на  неписания нестинарски  закон, който  не  се  оповестява  на  непосветените  в  неговата цялост.

При  нестинарите  съществува  строга  йерархия, запазена  до  днес с  незначителни  промени. Конакът  е   тяхното  свещено  пространство. Той  изпълнява  функцията  на  храмова  постройка. Конаците  са  напълно  отделени  и  независими  като  постройки  от  селската църква. Те   обикновено  се  намират  в  центъра  на  селото.    В  описанието от 1903 г., направено от настоятеля на българската църковна община в Лозенград,  о. Дионисий  изрично се споменава, че  обредите  в  тези  култови сгради  се  извършвали  от  един  вид  жрици-нестинарки.

Проф. М. Арнаудов лансира тезата за нестинарите като представители на “квазижреческа каста” и счита, че те се явяват като жреци  на една отживяла днес мистерия. Подобни изпълнители и тълкуватели на даден свещен обред имало във всички тайни култове на древността и те най-често били от жреческото съсловие.

Сходството между нестинарските ритуали и тези на някои древни мистерии се изразява в това, че както при едните , така и при другите една част от царемониите (напр. процесиите) са били публични, докато други са имал таен характер и са се практикували в тесния кръг на посветените.

Конакът  е  храмова  постройка, която  е сакралният  център  на обредността  на  нестинарската общност  и  принадлежащата  й  територия. Използването на конаците има свой аналог при орфическите мистерии, чиито обреди протичали не в определен храм, а в свещени домове – дървени постройки, които жреците издигали за случая.  По-старите  конаци, които са  се  намирали  в  домовете на  главните  нестинарки,  са  били  и  средище  на общността. Според  схващането  на  огнеходците, той  е  дом  на  Бога, в който  пребивава, и  бива  ритуално  изнасян по време на особена процесия, за  да обиколи  храма, за  да отиде до свещения  участък  с  извор  в  гората, да посети  домовете  на  вярващите  и  да  играе  в  огъня,  носен от нестинарите.    В  конаците  най-сакралната  част е  огнището. Пред  него  се  играе зимно време. В  това  огнище   се приготвя  и  обредната  храна на  нестинарите. На 21 май там  се  вари  курбанът, месото  на  жертвопринесения  бик  или  агне.

Свещеното  огнище  като център  на  територията  се  свързва  с  най-древните пластове  на  средиземноморското  религиозно мислене. Според  езическите  представи  този  огнен  център  се  пази  от  Великата  богиня-майка  и  е средище  на  социума. Предполага се, че такава  функция е била изпълнявана  от  огнището-олтар, локализирано  в централната  зала  на  т. н. дворец  в Севтополис.  

Други  атрибути, които  присъстват  в  сакрално-култовото  пространство  на  конака,  са  нестинарските  икони.  От  църковно  гледище  отношението  на  нестинарите  към  иконите  е  определяно  като  неканонично. То  е  забелязано  от изследователите  отдавна,  но  не  е  разглеждано в  етнологическите  и  антропологическите  изследвания, а там, където  е споменавано, е  определяно  накратко  като  отношение  “като  към  идоли”. В  нестинарските  икони  гръцкият  автор  Хурмузиадис  съзира  очебийно отклонение  от  каноните  на православната  иконография. Една  от  причините  той  да  пледира  за  изкореняването  на  нестинарството  е същественото  несъответствие  на  езическото  суеверно почитане на иконите  с  православните  канони  и  специалното отношение  към иконите  от  страна  на нестинарите  като към  идоли. Свещените  изображения  на Бога  не  са самото божество. Те  не  трябва да  се  отъждествяват  с него. Образът  (т. е. иконата)  насочва към  първообраза (т. е. към Бога). От  нестинарите  в  определени  моменти иконата е възприемана  за самия  Бог. Във  връзка  с това се  извършват  и  съответните  действия, свързани  с  иконите. Нагледно потвърждение за възприемането на иконата за самото божество се удостоверява при наблюдение на поведението на нестинарите при наличие на икони. Така напр. главната нестинарка от с. Българи, баба Нуна, посрещайки в конака процесия, казала следните думи към нестинарските икони, които били носени: “Добре дошъл св. Константине”. Показателно е, че иконите  се “обличат”, “събличат”, “мият”, “пременяват”  с  обредни одежди, “украсяват”, “връзват” с  вериги, за да  не  избягат  и пр. Според  нестинарските разбирания  всички  икони  произлизат  от  една единствена, така  както хората  произхождат  от Адам. Когато  се  прави  нова  икона, тя  получава  сила  от  старата, като  парче  от  “бащата-икона”  се  поставя  в  нея. Английският изследовател Л. Данфорт  е наблюдавал  в  Гърция  интересния  факт  как  нестинар  се  идентифицира  с  определена  нестинарска икона  като  казва: “Ние  произхождаме  от  тази  икона”.   Има  сведения  за  “борби” между  иконите, за  да  се  разбере  чий  св. Константин  помага  повече. Борбата  между  иконите  се  изразявала  в  сблъскването  им, предизвикано  от  носещите  ги  нестинари. Понякога  икононосците  така  са  се  сгорещявали, че  дори  се  биели  с  иконите  по главите,  вследствие  на  което  резултатът  бил – пукнати  глави  и икони. Иконите  били  неизменен  атрибут  на  играещите  в  огнената  жарава, въпреки че съвременните нестинари в Гърция понякога ги заменят със специални ритуални кърпи. Д-р Д. Гарвалов пресъздава  описанието  на П. Р. Славейков  в  цариградското  списание “Ден”  от 1875 година за нестинарските игри. Според това описание  “прихванатият”  нестинар  вземал  иконата, започвал да  се  клати  наляво – надясно, като  подскачал  под  думкането  на  тъпана. След  това   нагазвал  в  жаравата, кръстосвал  я,  тропайки  и  подскачайки. Скачането  продължавало  дотогава, докато  той  придобиел  обикновеното  си  изражение, и започнело  да му  пари  под краката.

По  въпроса  за  игрите  в  огъня,  отец  Дионисий,  чиито  сведения  датират  от  1899 г.,  пише: “След  хорото  около  огъня  се  хванат   двама   и  като  вземат в  ръце  опашатите  образи  на  св. Св. Константин  и  Елена,  впускат се  да  играят  боси  в огъня. Понякога  току  видиш,  че  паднал  някой  хороиграч  и  такъв  син  и бледен, от  устата  му  пяна тече,  че  би  си  помислил  човек,  че  е  паднал  от  някой  смъртоносен  удар. Такъв  припаднал  скача,  взема  иконите  и играе  в  огъня,  викайки: “Ху–ху–ху, мили  ми  св. Константине”. Това – докато  се  умори  и падне. Тогава  другарите  му  тутакси  го изваждат  от  огъня.”[44]

Танцуващият нестинар е напълно отдаден и не е на себе си. Наблюдателите са отбелязали факта, че ако неочаквано на пътя му се препречвал някой, нестинарят безцеремонно го отблъсквал със сила. Играещите върху жаравата имали ясното съзнание, че са обладани. На въпроса защо са толкова необщителни по време на танца, отговаряли, че уж духът на св. Константин  бил у тях.

Викилинът (или телетархът)  е друга  ключова  фигура  в  нестинарската общност. Той  е  блюстител  на  неписания  закон  и  заедно  с  главната  нестинарка  способстват   да  се  съхрани  този  култ  в   цялост  и  без  промяна.  Своеобразно  е  схващането  за  родина  в представите  на  нестинарите. Изследователите  обръщат   внимание на  факта, че “родина”, “отечество”  за  тях  не означава  България или Странджа  планина, а  свещеното  пространство  на  обредността  им. Болезнената  привързаност  към обредите  и  ревнивото  им  точно  спазване  е  изместило  на  по-заден  план  съзнанието  за  етническа принадлежност. Българоезичният  нестинар  счита  съответния  гръкоезичен  за  брат, за  свой, докато българите, които не са нестинари,  са  чужди  за  него дотолкова, доколкото не  се   вписват  в  сакралното  култово–обредно  пространство  на   общността им. “Братството” е  въз основата на общата обредност и е отглас от времето когато носителите на тази ритуалност не са се идентифицирали  по етнически признак. В. Фол предполага, че самоопределението на българоезичните нестинарите спрямо  “другите” може би се е зародило през периода на борбите за църковна независимост, но това е малко вероятно при положение, че и гръцката, а впоследствие и българската църковна власт са предприемали съответните мерки за преодоляване на нестинарството като езическа обредност. Вследствие на действията на духовенството, българските и гръцките нестинари са се консолидирали все повече помежду си въз основа не на етнически, а на ритуално-верски признак. Това обяснява факта, че в периода на борбите за църковна независимост взаимоотношенията между българоезичните и гръкоезичните нестинари в района са продължавали да бъдат безконфликтни. Устойчивостта  на  нестинарските  традиции  намира израз  в  детайлизираните  и  строго  спазвани ритуални практики, свързани  с  жертвоприношенията. Съществуването  на  оброци  и жертвоприношения  недвусмислено  свидетелстват  за  паганистичната специфика  на   ритуалността  им. Освен  общоселските  и  родови  оброци, изпълнявани  публично  на  определени  празници  и  места, съществуват  и  лични  оброци. Последните  са  давани  по  препоръка  на  врачка  или по видение  на  нестинарка, която уж  можела  да съобщи  кой  от  предците  е  обрекъл,  но не  е  успял  да   принесе  обещаната  жертва. Ако  в  нестинарското  село  Кости, Бургаско, някой  обещаел  бик за  оброк  на св. Илия, извършвали  жертвоприношението  на най-високото  място  на  селото. Това  място  се  наричало  “курбане”  и  било  оградено  с висок  плет. Често  месото  се  раздавало  сурово, загърнато  в  листа от  растения. Пишейки  за  сурово  раздавания  курбан  д-р Валерия  Фол  допълва, че  “едно време, освен че  са  мазали  челата  и бузите  с  кръв  от жертвеното  животно, някои  близвали  суровата  мръвка  за  здраве.” Нещо  повече, след години  общуване  една  възрастна  жена  от  нестинарски род споделила  с Р. Нейкова, че  трябва  да  се  “кусне”  суровото парче  месо  “за  здраве”.

Нестинарите формално считат себе си за християни, но са далеч от правилното разбиране и осмисляне на християнството. Сред тях битуват невежество и изопачени представи за личността на Господ Иисус Христос и за неговото спасително дело, а също и нежелание да получават разяснение по тези въпроси от духовници и вярващи хора. Нещо повече – с изказванията и ритуалните си действия те отричат значението на Христовата изкупителна жертва за опрощаване на греховете. В частност това се потвърждава от голямата честотност (поне в миналото) на принасяните от тях жертви от животни, за които вече се спомена по-горе. Освен това сред тях е вкоренено самомнението и богохулната претенция, че когато погасявали жаравата, уж погасявали и заличавали греховете на всички: “- Ами защо играете в огъня? – Защото имаме грехове, сгрешили сме нещо през годината, и като играем в огъня изкупваме греховете на всички.”

Наличният фактологичен материал, събран от изследователите на нестинарите, свидетелства за антицърковновността им и за различните й прояви, чрез които тя конкретно проличава. Налице е свидетелство за “линчуване” на христянин от нестинари, заради това че на нестинарски празник е отишъл на нивата си да работи. Известно било, че въпросният човек бил вярващ, не пропускал богослужение в храма и не работел в дни, когато се чествали църковни празници. Според свидетелството на проф. М. Арнаудов в миналото погребенията при нестинарите са се разминавали с християнската традиция и с благословения от Църквата начин за погребение. Вместо това са практикували изгаряне на труповете от страх да не вампирясат мъртъвците. По времето когато професорът посещавал нестинарите в Източна Тракия, този обичай бил изоставен, както и обичаят умрелите да бъдат пробождани с нож след издъхване или преди поставяне им в гроба. Според по-новите изследователи, ако се извършело църковно опело над нестинар в селския храм, след това непременно покойникът бил внасян в конака и там се опрощавали с него. Вместо кръст, на гроба му е било поставяно дървено антропоморфно изображение, около което струпвали камъни. След изгниването на дървото и слягането на гроба, единственият знак за наличието на гроб, оставали камъните.

Някои от нестинарите са придобили голяма известност заради ясновидските си способности. Така например, известната нестинарка от 20-те и 30-те години баба Нуна , била прочута с гледане на боб за намиране на изгубени вещи и добитък, предсказвала, врачувала, давала съвети за щастливо задомяване, “допитвала се” до духове на починали и т.н.

В интервю съвременният нестинар Ивайло Аянски, афиширащ се още като ясновидец и лечител заявявя, че е носител на нестинарска харизма. Запитан дали има връзка между пророческите му способности и нестинарството, той отговаря утвърдително.

Практикуването на спиритизъм като елемент от паранормалните способности на някои нестинари също е налице. Става въпрос за общуване с духове на починали и разговаряне с тях.

Друга антицърковна проява се съдържа в сведението, че когато в определени дни нестинарите се събирали в конака си, главната нестинарка ги увещавала да не се ходи на църква като изтъквала странната и неясна мотивация, че покровителят (т. е. Светокът) бил остарял и не можел да стои прав.

Известни са случаи когато нестинарки са се възползвали от своето влияние над другите и са ги подтиквали да извършват криминални престъпления. Д-р Ем. Шаранков свидетелства, че един учител от Странджанския край споделил с него: “каквото кажат нестинарките, мъжете го изпълняват. Те управляват селото.” Така напр. нестинарката Деспина Костова внушила на своя зет и на своя брат да убият мъжа й, което и те сторили. Престъплението било разкрито от властта, а подбудителката и нейните съучастници били осъдени да излежават присъдата си в Сливенския затвор. И там Деспина често изпадала в нестинарски екстаз, при което започвала да вика и да играе “нестинарската”.