След руското нахлуване в Украйна десетки хиляди бежанци потърсиха убежище в различни европейски страни, включително и у нас. Повечето от тях са украинци, но има и руснаци. Сред тях има бягащи от мобилизацията, но и такива, които бяха подложени на репресии, включително църковни, заради антивоенните им позиции. Няколко български митрополии вече приеха за служение свещеници-бежанци от Украйна и оказват помощ на някои репресирани руски духовници. По правило в църковните среди на тези случаи не се дава гласност по различни съображения, основно от „дипломатичен“ характер. Публичност, и то най-вече в социалните мрежи, придоби случаят с прот. Йоан Бурдин, първият съден заради антивоенна проповед руски клирик, който след кратък престой у нас беше принуден да напусне страната ни. Той беше приет за служение в Русенска епархия, но и до днес е в Русия, чакайки отпустно писмо от Московския патриарх… Предвид популярността на о. Йоан такова „разрешително“ е твърде вероятно да бъде бавено неограничено време.
Не по-малко трудно е положението на руснаците-миряни – статутът на бягащите от Украйна хора поне в някаква степен е уреден на общоевропейско равнище и позволява, при добра воля от страна на домакините, те да останат да живеят в новите си, макар и временни домове, без да бъдат нелегални. Напусналите Русия обаче имат право на тримесечен престой с туристическа виза в европейска страна (ако успеят да я получат) и след нейното изтичане мнозина се оказват в безизходна ситуация: пътят назад към Русия е затворен, все по-труден става достъпът и до страните, където руснаците могат да пътуват без визи. У нас такива руснаци също се оказват в „междинно положение“ – те не споделят съветската носталгия на българските русофили, критикуват режима на Путин и неговата война в Украйна, следователно не могат да разчитат на „традиционната народна любов към Русия“, която у нас неизбежно върви с култ към авторитаризма и насилието. Недоверието пък на демократично мислещите българи към всичко „руско“ неминуемо хвърля сянка и върху тях: може би са путинисти, а защо бягат, вместо да протестират… Страната ни не издава хуманитарни визи за временен престой на руски граждани и много рядко влиза в положението на тези хора. А както е известно, равнището на емпатия на българското общество към всички чужденци – украинци, руснаци, сирийци и т. н., не е високо и затова сериозни процеси, инициирани отдолу, за промяна на това положение са малко вероятни.
В същото време нашата Българска православна църква има традиции в приемането на руските емигранти след болшевишката революция и днешната ситуация не би трябвало да ни е чужда и непозната. През 20-те години на миналия век именно нашата църква е тази, която има смелостта да инициира в цялото общество движение на подкрепа към белоемигрантите, въпреки предубежденията и страховете от „чужденците“ (тук). Св. архиепископ Серафим (Соболев) е един от ярките представители на тази емиграция у нас, но малцина правят паралели между ситуацията преди сто години и днешната трагедия и нова вълна бежанци, предизвикана от агресивната вътрешна и външна политика на Путин.
Сред пристигналите у нас руснаци през тази година е и руският писател и публицист Иля Забежински. Нашият сайт от години следи неговите публикации за живота на РПЦ и за проблемите в нашата православна общност, а някои от тях са публикувани на страниците на Двери (например, Как патриотизмът прерасна в сатанизъм, една от най-високо оценените от читателите статии в нашия сайт за последните две години, или Новини от бойното поле, посветена на „африканската мисия“ на РПЦ).
Иля Забежински напуска Русия преди половин година и заедно със съпругата си минава през няколко европейски страни, като накрая през Турция стигнаха и у нас. Тук те са последните три месеца – намериха жилище, прекараха тук Великия пост, участваха във великопостните служби в софийските храмове и посрещнаха Пасха, успяха да удължат с малко визите си, да се запознаят със забележителностите на София, дори да посетят няколко болници – нежелано, но често срещано изпитание на бежанския живот.
Всички тези преживявания Иля Забежински споделя с многобройната си читателска аудитория в Русия и по целия свят. Със специфичния си стил той споделя погледа на „странника“ върху живота в нашата църква – винаги искрено, винаги с отношение, никога топлохладно и без да претендира за обективност и безпогрешност. Присъствието му у нас веднага се забеляза в църковните ни среди – спечели както нови читатели и виртуални приятели, така и критици, добронамерени или предубедени, които не крият желанието си семейството му час по-скоро да напусне страната ни. Неговият пацифизъм пък го прави трудно разпознаваем „съмишленик“ на всички обществени лагери и също поражда разгорещени дискусии.
За съжаление усилията на приятелите му се оказаха недостатъчни, за да се справят със сложния проблем на хора в тяхното положение: без статут на бежанци, нито на търсещи хуманитарно убежище, с изтичаща туристическа виза, със силно ограничени възможности за устройване на българския пазар на труда. Макар и популярен в руската блогосфера, Иля Забежински няма и заведено дело срещу него в Русия, затова не може да разчита и на имидж на репресиран. Повече от сигурно е, че ако се върне в Русия, неизбежно ще се намерят „доброжелатели“ да подадат донос срещу него. За голямо съжаление доносничеството особено процъфтява в църковните среди, където бдителни „енориаши“ и „православни читатели“ внимават за чистотата на всяка публикация или проповед. Затова пътят назад към родината поне засега за това семейство е затворен. А в България повече не могат да останат.
И при все това ни се иска да вярваме, че решение може да се намери.
Иля и съпругата му имат нужда от удължаване на престоя у нас, първоначално поне с около два месеца – толкова им е необходимо до насрочената за края на юни сърдечна операция, която му предстои в клиника в Германия. Те биха искали и след това да се върнат и да останат в България, докато ситуацията в родината им се нормализира. Нашата страна им харесва, вече имат приятели, езикът, богослужението, манталитетът на хората са им близки и разбираеми. Чувстват, че могат да се впишат и да работят и живеят на това място.
Ако не успеят да продължат легално престоя си, ще трябва да отидат в Турция, където руснаците могат да пътуват без визи, и да чакат там събирането на средствата за сърдечната операция. Там отново предстои неизвестност, намиране на ново, десето поред за тези месеци жилище, и още по-стресиращ бежански живот в чужда културна и религиозна среда.
Затова нашият екип отправя призив за подкрепа за Иля и съпругата му:
- Ако е възможно да се помогне за легализирането на статута им у нас.
- Иля Забежински и съпругата му са филолози и богослови, тя е регент (диригент) с висока музикална култура; и двамата познават прекрасно и обичат църковното богослужение. Имат опит в работа с ръкописи, в издаването на богословски текстове, което би могло да намери приложение у нас, където има толкова необработени архиви с проповеди и писма на представители на руската емиграция от първата половина на 20 в.
- Иля Забежински е организирал кампания за набиране на средства за операцията в Германия на стойност 38 хиляди евро, от които остават да се съберат още 10 000 евро. Той и близките му са благодарни на всички негови читатели, както и на тези, които не го познават, но биха искали да го подкрепят и му помогнат да събере необходимата сума.
Убедени сме, че необичайната и кризисна ситуация, в която днес живеем, изисква намирането на необичайни решения, което не винаги е лесно. Нека поне опитаме!
Ако желаете да дарите парични средства, можете да се свържете директно с Иля, неговият фейсбук профил е https://www.facebook.com/ilya.aronych.
* * *
В един от последните си постове във фейсбук Иля Забежински написа:
Много ми се иска да остана в България, видях една страна, в която бих искал да живея и в която ми се струва, че бих могъл да бъда полезен.
Писах за това, че българските проевропейски политици, а именно те печелят на изборите в България, си струва да обърнат внимание на това, че има хора, които са много близки по език, култура, вяра и по общо историческо минало, с което България и досега се гордее, които са мирни, демократични, които не приемат диктатурата и отстояват европейските ценности, които могат да дадат много на България, както по-рано нашите предци от първата емиграция са давали и помагали, но сега не се налага да им се предоставят пари, помощ, социални жилища или места в лагери за бежанци, а само официален юридически статут.
Има положителен опит за такава юридическа помощ – Литва дава хуманитарни визи на противниците на режима на Лукашенко, т. е. европейското законодателство го позволява. Защо българите да не вземат под формална юридическа опека някои руски противници на режима на Путин?
