Как го пропуснахме?
Как не забелязахме още тогава, в мирните времена, че патриотизмът прераства в сатанизъм?
Имало едно време едни руски православни хора.
Те тихичко си ходеха на богослужение.
Четяха си молитвените правила вечер, и сутрин също.
Спазваха постите.
Изповядваха се.
Какво изповядваха?
Обидих снаха си.
Скарах се със съпруга си.
Домързя ме да помогна на жена си да измие чиниите.
Помислих лоши неща за катаджията.
Обидих се на началника си, а това е гордост.
Досвидя ми да дам пари на просяк.
Осъдих в мислите си свещеника.
Прости грехове, толкова разбираеми.
Тях изповядваха.
С тях се бореха.
Тях побеждаваха. Или не ги побеждаваха. Или пак към тях се връщаха.
След това се причастяваха.
Често или рядко.
Често по-често.
Радваха се.
Чакаха Рождество и Великден.
Празнуваха именните дни.
Храмовите празници.
И обичаха Родината си.
Гордееха се с бащите и дядовците.
Помнеха славната, без петно, история на своята родна страна.
Руснаците никога не са водили завоевателни войни.
Твер, Новгород – тях не са ги завладявали, присъединявали са ги. Защото заедно е по-добре.
Спомням си едно момиче, псковска екскурзоводка, местна жителка, която спокойно разказваше как Москва потопила Псков в кръв. И завърши:
- Но това е било правилно.
Другото идваше от учебника по история за централизираната държава и събирането на руските земи.
Увеличаването на земите на московската държава никога не е било завладяване, а съединение.
Казан и Астрахан не са завладени, а са взети.
Сибир е усвоен.
Петър Велики не е отнел от шведите тяхното, шведското, а е освободил исконно руските земи (включително Прибалтика, която е изконно руска, нали?).
Александър Невски ни е свидетел и покровител в това.
За Кавказ е ясно, че е завоюван, но това е така, защото Кавказ е наш.
И Крим присъединихме. Е, взехме го от турците (но те са мюсюлмани) и го присъединихме. Но нали Крим е наш, от незапомнени времена.
Славяните ги освободихме. Затова убивахме турците. Пак ли турците? Няма кой да ги жали. Затова пък освободихме славяните.
След това воювахме с милитаристична Япония. Загубихме – това е лошо.
След това беше Първата световна война – там воювахме с немците, а какво представляват немците видяхме по време на Великата отечествена война. Как можеш да не воюваш с такива?
След това е Великата победа.
Нацизмът беше толкова ужасен, че за нас всеки сталинизъм бледнее пред него. И пактът Молотов-Рибентроп бледнее. И тридесет милиона наши жертви срещу девет милиона германци бледнеят.
Много пъти съм се опитвал да пиша за убитите германски цивилни граждани. Никой не чува, те сами са си виновни. Всичко е справедливо.
Ние сме велика миролюбива държава. Ние винаги сме прави. Ние сме справедливи и добри.
И ето, покойният Задорнов (руски сатирик, развива идеята за изключителността на руснаците, бел. ред.) идва на помощ.
Не, те са идиоти.
Те не са като нас.
Те не пият толкова много водка.
Те не са толкова изобретателни.
Те не са съобразителни.
Те се усмихват неестествено.
Те са неискрени.
Душата им е тясна, не като нашата.
Те не са щедри. На масата няма да сложат салата „Оливие“ (у нас известна като „руска салата“, бел. прев.), най-много кафе.
И момичетата в кафенето не позволяват на момчетата да им плащат сметките.
А ние като пием, пием.
Като празнуваме, празнуваме.
Като обичаме, обичаме.
Като мразим, мразим.
Патриотизмът беше толкова в кръвта ни, че не предизвикваше никакви въпроси…
А и на фона на караниците със снахите и омразата към пътните полицаи изглеждаше напълно безобиден. Е, какво толкова, патриотизъм.
И изведнъж…
Изведнъж, за няколко дни, се оказа, че не Христос е важен, а Путин, правителството, държавата, своите.
- Защо одобрявате?
- Но това е нашата армия. Това е нашият президент. Това е нашата страна. Нима искате да бъдем срещу своите?
И като се започна…
Не със собствения грях и зло да се борим, а да убиваме враговете си.
Не мир в душата, за който ни говориха авва Доротей със Серафим Саровски, а Победа.
Над кого?
Над тях!
Не Евангелието е важно, а Родината. Ето, това е важното.
И така се случи, че нашата родна православна Руска църква цял живот ни учи, че Родината е по-важна от Евангелието, и ние израснахме такива. И нашият патриарх продължава да ни учи точно на това: Родината е по-важна от Евангелието!
И никой не вижда, че това е сатанизъм.
Разбира се, така директно никой не го мисли. Просто, когато кажеш „Не убивай“ и „Върни меча в ножницата“, те се правят на ударени:
- Да не мислиш, че евангелската заповед за защита на Родината е отменена?
И те гледат с изумление, сякаш си пренаписал Евангелието, когато разберат, че там няма такава заповед.
Не вярват. Не вярват и това е.
Цял живот са ги учили, че Русия = Христос. И сега, тъй като Путин = Русия, то за него Христос = Путин. И няма какво да се обсъжда.
И ето, един свещеник ми се обажда от Сибир и ми казва как една енориашка плаче на изповед:
- Отче, мразя ги всички!
- Кои?
- Нацистите! И плача само за едно: че не превзехме Киев и не убихме всички онези нацисти. Вие как мислите, ще се върнем там, нали? Ще успеем да ги убием? Аз просто разбирам, че трябва всички да ги избием!
Казвам:
- Искате да се изповядате ли за това?
Тя ме поглежда изненадано. След като вече е изгубила всякакво доверие в мене:
- За какво трябва да се изповядвам?!
- Знаете ли, Иля Аронович, тя беше тиха, спокойна жена. Никога не бе имала вражда с никого, с покойната си майка се беше помирила. Както и със съпруга си след развода. Тя постеше. Ходеше на служба. Изповядваше се. Причастяваше се. Помагаше за почистването на храма. А сега плаче, че не са убили всички нацисти.
- Как не сте успели да го забележите? – попитах го аз.
- Беше незабележимо – отговори той. – Обикновен живот, прости хора, е, да, патриоти, но тихи, незабележими. И ето какво се получи.
Източник: Фейсбук профил на автора
Илюстрация: Виктория Ломаско
