Предлагаме ви откъс от разговора на Иля Забежинский на канал „Шестата вълна“ с прот. Андрей Кордочкин, който служи в Тилбург, Нидерландия, в храма „Преп. Порфирий Кавсокаливийски“ (Константинополска патриаршия). „Шестая волна“ е телеграм-канал, посветен на проблемите на християнската руска емиграция, напуснала Русия след нападението срещу Украйна. Всяка седмица се публикува разговор с богослови, свещеници, психолози и историци, оказали се в изгнание след 2022 г. Темата на разговора с прот. Андрей Кордочкин е „Как да живее православният човек в съвременна Русия“, като за читателите на Двери представяме частта, свързана с аскезата и духовността на преп. Порфирий Кавсокаливийски (2 декември) и нейната рецепция в Русия.
– Вие служите в град Тилбулг, Нидерландия, в храм, посветен на преп. Порфирий Кавсокавилийски (Вселенска патриаршия), който е известен и в Русия, в това число и със своите съчинения. Почитате ли го?
– Разбира се, той беше покровител на тази енория още преди аз да отида в Нидерландия. Струва ми се важно, когато покровители на енории и общини стават хора, които са живели не преди векове, но са почти наши съвременници. Такива са и о. Порфирий Кавсокаливийски, и архим. Софроний Сахаров. Неотдавна служих, например, във Варшава, в един параклис, посветен на свещеномъченика Григол Перадзе, загинал в Освиенцим през Втората световна война. Той е един от тези, да го кажем така, съвременни светци антифашисти. Беше впечатляващо.
– Спомняте ли си словесните битки, свързани с Порфирий Кавсокаливийски в първото десетилетие след 2000 г. между привържениците на Добротолюбието, Игнатий Брянчанинов и проф. Осипов и техните противници? Едните твърдяха за Порфирий Кавсокаливийски, че той е изпаднал в прелест и не трябва да му се подражава. Какво мислите за този дебат?
– Не си спомням тези битки, но допускам, че е имало такива. Специално проф. Осипов е имал проблеми не само със св. Порфирий, но и с много други – като митр. Антоний Сурожски, архим. Софроний Сахаров, който също беше канонизиран неотдавна. Но трябва да разберем, че тук не става дума за това дали си съгласен с него или не, а че съществува църковна световна общност, която чувства светостта и авторитета на тези хора. А кой е проф. Осипов никой не знае...
– Ще ви кажа накратко какъв беше аргументът в този спор. „Ние си имаме Добротолюбието. В крайна сметка, какво друго ни трябва? Ето го образецът за подражание, който не е изгубил своята значимост вече повече от хиляда и петстотин години. В него е описан единственият възможен път към спасението: това да смяташ себе си за по-лош от всяко същество. Как? Като наблюдаваш опитно себе си, опитвайки се да изпълняваш Христовите заповеди. И когато видиш, че не можеш да ги изпълниш, че не можеш да не завиждаш, не можеш да не бъдеш сластолюбив, не можеш да не мразиш и т.н., тогава виждаш своите недъзи и плачеш за греховете си. И единствено по този начин, всъщност, имаш някакъв шанс да достигнеш Царството Божие“. Докато Софроний Сахаров или Порфирий Кавсокаливийски проповядват една аскеза на радостта, бих я нарекъл.
– Разбирам. Но за мен този подход не е особено близък, защото може да се каже: „Защо ни е нужно нещо друго, щом имаме Добротолюбието?“ А ако следваме тази логика, можем да попитаме: „А защо ни е Добротолюбието, след като имаме Евангелието?“ Можем да кажем: „А защо ни е Игнатий Брянчанинов, щом имаме Добротолюбието?“ Или: „Защо ни е Алексей Осипов, щом имаме Игнатий Брянчанинов?“, и така нататък, можем да продължим. Аз смятам, че всеки човек има свой личен опит и всеки има право да го споделя. А ние можем да намерим в този опит нещо полезно за себе си, а може и да не намерим. Вие говорите за аскетика на радостта. Наскоро с наши енориаши направихме поклонническо пътуване до един манастир, който аз обичам много, наистина много. Това е женският манастир Солан в южна Франция, недалеч от град Авиньон. Там живеят около петнадесет сестри, които водят много прост начин на живот, занимават се със селско стопанство, отглеждат плодове и зеленчуци. И когато игуменката разговаряше с нашите поклонници, тя разказа, че манастирът има една особена връзка с манастира Симонопетра на Атон и с тяхната духовна традиция.
И когато един от нашите енориаши попита в какво точно се състои тази връзка, тя каза, че става дума за радостта, и за загубата на радостта, като отправна точка, като своеобразен център на духовното измерение на човека. Тоест, когато човек се опитва да разбере какво не е наред с него, какво се е случило, истинският въпрос е: кога и заради какво е изгубил радостта си? Какво му се е случило, каква част от него се е „счупила“? И затова, в този смисъл, християнският път не е път на отказ от радостта, а напротив, път на нейното придобиване, на постигането на нейната пълнота. И е ясно, че същността на човешкия грях се състои именно в това: че той лишава човека от пълнотата на това радостно битие.
Съвсем наскоро, например, имаше проповед, в която се казваше, че руският човек непременно трябва да живее в скръб, и че извън скръбта не трябва да има нищо друго; че това е истинското християнство. Сега не си спомням точно кой го беше казал, но всички медии тогава го обсъждаха. Общо взето, става така, както е при Пушкин: „Колкото по-зле, толкова по-добре.“ Но не съм сигурен, че точно за това говори Евангелието. В крайна сметка, това е блага вест, няма друга вест, освен благата...
Бел. ред. Абонирайки се за телеграм-канала "Шестая волна", вие може да подкрепите участниците в него.
