Ираклий Гудушаури-Шиолашвили (и бъдещ католикос-патриарх Илия II) е роден на 4 януари 1933 г. в гр. Владикавказ (в онези години наричан Орджоникидзе).
Родителите му били дълбоко вярващи хора и успели да възпитат като съзнателни християни и четирите си деца, макар че времената (30-те – 40-те години) съвсем не благоприятствали това.
Детството на Ираклий съвпаднало с периода на гоненията срещу Църквата. Храмовете били затваряни, свещениците – хвърляни в затвора.
„В нашия дом често се укриваха преследвани духовници – спомня си патриарх Илия години по-късно. – Те оставаха при нас с месеци и оставяха незаличим отпечатък в моите мисли и характер… Когато идваха, събличаха расото си в друга стая. Аз тайно отивах и го обличах.“
Всички гонени намирали подслон в този дом. Хранели ги и ги обличали без да жалят средства. Освен това два пъти в годината, на именния ден на бащата, домът се изпълвал с бедни хора – семейството сядало на трапезата заедно с тях.
В онези години хората се страхували дори да влизат в малкото останали отворени храмове и да проявяват вярата си. Но в семейството на патриарха молитвата винаги звучала:
„Всяка вечер преди сън баща ни ни поставяше – нас, братята и сестрите – пред иконите и ни четеше молитви; някои молитви четяхме и сами. Например 90-ият псалом баща ни винаги възлагаше на някого от нас. След това ни поръсваше със светена вода и ни изпращаше да спим. Самият той продължаваше да се моли. Завършваше молитвата пред иконата на Всички светии, като коленичеше толкова пъти, колкото светци са изобразени на нея, и от всеки от тях просеше благословение.“
Учудващо е, че гоненията сближавали християни и мюсюлмани. Патриархът си спомня, че когато техни приятели мюсюлмани им гостували, родителите постилали килими в най-хубавата стая, за да могат те да се молят, а самите те се молели в друга стая пред иконите. След молитвата всички сядали заедно на трапезата.
Когато Ираклий навършил 14 години, баща му купил два парцела във Владикавказ, на същата улица, където бил домът им. Това било след войната, когато започнали постепенно да се отварят храмове, и на тези места семейството решило да построи молитвен дом.
За разрешение се наложило да се обръщат към Москва, но молитвеният дом все пак бил открит и именно там бъдещият патриарх служил като олтарник (днес там се намира храмът „Покров на Пресвета Богородица“).
След като завършил училище през 1952 г., Ираклий постъпил в Московската духовна семинария, а след това и в академията. Във втори курс решил да приеме монашество. Благословение за това получил първо от ректора и от патриарх Алексий I, а след това от грузинския патриарх Мелхиседек III.
На 16 април 1957 г. в тбилиския храм „Св. Александър Невски“ бил постриган за монах в чест на св. пророк Илия. Старецът, който го постригал (епископ Зиновий), предсказал на младия монах, че ще стане патриарх. Тогава той бил на 24 години.
През следващите двадесет години (до избирането му за патриарх) той завършил академията, служил като свещеник в катедралния храм на Батуми и само след три години (на 30-годишна възраст) станал епископ.
Година по-късно успял да издейства откриването в Мцхета на единственото по това време духовно училище в Грузия – пастирските богословски курсове, които по-късно се превърнали в духовна семинария. Той бил неин ректор около седем години.
Единадесет години преди патриаршеството си оглавявал една от най-трудните епархии – Абхазката. Именно той започнал за първи път да произнася възгласите на литургията на няколко езика (църковнославянски, грузински, абхазки и гръцки) – като знак на уважение към многонационалното си паство. По-късно, вече като патриарх, напълно превел богослужението в страната на грузински език.
Патриарх станал от втория опит. През април 1972 г. починал католикос-патриарх Ефрем II. Планирало се да бъде избран Илия, но председателят на Съвета по делата на религиите в Москва Куроедов отхвърлил кандидатурата му. За глава на Грузинската църква бил избран предстарелият Давид V.
Само след пет години обаче престолът отново останал вакантен и през 1977 г. той все пак бил зает от Илия II.
По това време Грузинската църква била почти унищожена. От петнадесет епархии в пет нямало епископи (общо били останали едва седем). Действали само 34 храма, а и в тях хората се страхували да ходят (това можело да доведе до загуба на работа). Дори патриаршеските служби се посещавали от не повече от десетина души.
Само за половин година патриархът ръкоположил четирима нови епископи. След година открил още 12 храма, извоювал разрешение за издаване на църковен календар и списание, открил неделно училище с обучение по църковно четене, клиросно пеене и ръкоделие.
Въпреки риска от изключване от университет и уволнение млади хора започнали да идват в църквата. Те с радост ставали четци, певци, иподякони, преподаватели. Тайно започнали да посещават катедралата „Сиони“ дори някои високопоставени партийни дейци и техните семейства.
Отваряли се нови храмове, ръкополагали се свещеници. През 1985 г. патриархът дори получил разрешение да издаде Библията на съвременен грузински език. Същата година открил Тбилиската духовна академия.
През годините на неговото управление настъпило възраждане на християнството в Грузия – то станало, без преувеличение, религия на народа. И в голяма степен това се дължи на патриарх Илия II.
Той умеел да намира необичайни подходи към хората. Често предприемал неочаквани действия, които ги карали да погледнат на вярата и Църквата по нов начин. Например още в началото на 80-те години предложил на вярващите да вземат за една седмица по домовете си древни грузински икони от Сионския събор – но при условие, че ще осигурят свободен достъп до тях за всеки желаещ.
Получило се нещо невероятно – хората започнали да си ходят на гости, за да се молят заедно пред иконите. Това истински сплотило грузинските християни, а традицията се запазила и до днес.
В началото на 90-те, когато страната била обхваната от гражданска война, разруха и глад, по нареждане на патриарха монахини събирали по улиците деца без родители и ги настанявали в приют към Преображенския манастир в Тбилиси. Подобни домове били открити и в други градове.
Създадени били и безплатни столови за всички нуждаещи се независимо от тяхната националност и вяра.
Хората обаче страдали не само от бедност, но и от отчаяние. Тогава патриархът призовал всички да си пишат бележки с добри думи един към друг. Всяка сутрин хората започнали да получават такива писма – малък жест, който давал сили и надежда.
В друг случай той призовал всички, които имат живи родители, да искат благословение от тях при всяка среща. Това променило отношенията в много семейства.
Особено известна станала и инициативата му да кръщава лично третото и всяко следващо дете в семействата. След 2008 г. в Грузия се отчел ръст на раждаемостта, който мнозина свързват с това решение. До декември 2025 г. той бил кръстил над 51 000 деца.
При него възникнала и традицията на открити вечери в Патриаршията, където можел да дойде всеки. Събирали се хора от всички среди, разговаряли, слушали музика. Патриархът понякога свирел на пиано или разказвал за духовния си опит.
Може да се оценява неговото дело чрез статистика: нови храмове над 1500, манастири 170, училища, семинарии, университети, възстановени академии. Но самите грузинци най-често си спомнят личната му доброта към хората.
Той направил Църквата най-уважаваната институция в Грузия. Пишел музика, молитви, създавал икони и скулптури. Участвал и в създаването на грузинския флаг.
Но най-важното, което го отличавало, било желанието му да бъде не просто йерарх, а християнин – брат и баща за нуждаещите се. Прост стремеж, но рядко срещан.
На снимките:
- Родителите на патриарха Георги и Нато (Наталия) Шиолашвили със синовете си.
- Архидякон Илия в килията си в Московската духовна академия.
- Жители на Батуми посрещат патриарха (1980 г.)
Източник: Личен профил на автора
