Това, което говори и прави патриарх Кирил, което говорят и правят църковните пропагандисти, когато такива стават свещеници и епископи – дори в сравнение с най-активните светски пропагандисти като Кисельов, Соловьов, Симонян, е особено тежко престъпление.
Цялата новогодишна нощ гледах руски военни, които воюват в Украйна.
Това беше новогодишната празнична програма „Голубой огонек“, поканили ги бяха като почетни гости. Даваха им думата приблизително на всеки 20–30 минути и ги показваха по трима – двама мъже и една жена, обикновено медицинска сестра. Те самите разказваха или за тях разказваха какво са направили: освободили, задържали, разоръжили, пресекли, спрели и т.н. Пожелаваха им и те самите си пожелаваха – и на тези в окопите, да се върнат, близките им да ги дочакат. Всички си пожелаваха победа.
Не искам да ги оправдавам. Не изпитвам никаква злоба към тях. Виждам момчета или по-възрастни мъже, съдейки по речта им от провинцията, не особено образовани, без умения да анализират или обработват информация, да я оценяват от гледна точка на истина или лъжа, които не различават манипулативността и желанието да ги купят като пушечно месо, като убийци, продавайки им срещу това лъжата за „руския свят“, които вярват, че Русия е заплашена, че целият свят ги мрази, че всички желаят унищожението на Русия и руснаците. И че уж в Украйна воюват с нацисти…
Путин неслучайно привлича Църквата за освещаване на своите злодеяния. Нужен е авторитет – допълнителен, безупречен нравствен авторитет. Знам как хората, които не са църковни, а такива са мнозинството в страната, въпреки това със сакрален трепет са готови да се вслушват в гласа на Църквата, като в глас с божествен произход. Особено когато този глас не обвинява самия теб – такива обвинения никому не са нужни. А когато този глас прогонва съмненията ти, зове те към слава, към величие, към край. Към подвиг. Не към скуката и досадата, наречена борба със собствения грях. А към подвига на борбата с чуждия грях – с беса, със сатаната, който, както са им казали, не управлява тях, а гражданите на Украйна, Европа, Америка, борба с помощта на танкове, дронове и автомати.
Гледах как Соловьовци, Кисельовци, Губерниевци и всякаква друга измет, която се обогатява, обработва психически тези момчета, как ги възвеличаваха за делата им, как им пееха възхвали, как тези момчета и мъже се гордеят със себе си, как сами възпяват своя подвиг и подвига на своите другари.
И няма никой, никой, разбирате ли, който би могъл да достигне до тях, да се провикне, да хване всекиго от тях за ръката – е, дори да не е всекиго, но поне някого, и да извика:
„Не! Не правете това. Не отивайте там. Не убивайте. Това е престъпна война. Да убиваш е зло. Всички ви лъжат – от президента Путин и патриарх Кирил до вашите командири и полкови свещеници. Вие приемате злото за добро, осакатявате живота на невинни хора. Разрушавате градове и села, правите украинците инвалиди и самите вие ставате инвалиди. Загивате сами и убивате други. Правите сираци своите близки и близките на онези, които убивате.“ Защо украинците се съпротивляват до смърт и не ви се предават? Защо в градовете и селата, които успявате да завладеете с цената на десетки хиляди ваши и украински животи, никой не ви посреща с хляб и сол и цветя? Защо милиони украинци от Източна Украйна избягаха на запад в своята страна и в други държави, само и само да не станат тези, които вие „освобождавате“, а по същество окупирате?
Кой ще каже тези думи на обикновения руски войник, на майка му, която да го спре, на жена му, на децата, които ще паднат в краката му с думите: „Татко, мили мой, сине мой! Не ходи, не убивай, не осакатявай и не се осакатявай, и сам не загивай.“
Нима не Църквата трябва да има такъв глас?
Кой друг?
