Българският свещеник в емиграция о. Виктор Петков Иванов-Цимер, който близо 20 години наред служи в българските православни църковни общини в германските градове Регенсбург и Пасау, от години изследва създаването и дейността на българските православни църковни общини в Европа, с особен акцент върху Германия, където живя в продължение на 32 години. Като някогашен студент на о. проф. Николай Шиваров, о. Виктор прояви любезността да сподели с читателите на Двери своите изследвания върху живота и дейността на покойния вече протопрезвитер.
Във връзка с многократно повдигания от ООН въпрос за свободата на религията в България, българското комунистическото управление дава привидна свобода на Св. Синод и при създадените здрави комунистически структури в Австрия правителството дава зелена светлина през 1967 г. да бъде учредена Българска православна църковна община в Австрия със седалище в град Виена. За целта най-подхоящ и подготвен за тази мисия се оказва 38-годишният свещеник доцент Николай Шиваров, който с разрешение на комунистическите власти в България, Св. Синод на БПЦ изпраща в края на 1967 г. на специализация във Виена със задача да спомогне за организирането и учредяване на БПЦО в Австрия. Идеята за създаване на българска православна църковна община намира добър примем и е интегрирана в създадените вече комунистически структури във Виена. До началото на 1990 г. първата БПЦО „Св. Иван Рилски“ във Виена се радва на пълна финансова издръжка от страна на българската държава.
Грижите на отец Николай Шиваров за българските емигранти във Виена (1967 - 1981 г.)
Отец Николай Стефанов Шиваров пристига в Австрия, във връзка със специализация във Виенския университет края на лятото на 1967 г. Той e роден на 28 август 1930 г. в град София. Завършва Софийската духовна семинария през 1949 г., а през 1953 г. Духовната академия „Св. Климент Охридски“ (сега Богословски факултет към Софийския университет).
За своите студентски години отец професор Николай Шиваров сподели за автора на този труд: „Аз имах честта да уча при знаменитите за моето време професори Стефан Цанков[1], Иван Гошев[2], Кръстю Миятев[3], Иван Снегаров[4], а в последния курс при нас дойде от Юридическия факултет вече пенсионираният академик Стефан Баламезов[5]. Те бяха блестящи учени, израснали в свободна епоха, разгърнали се естествено в науката. Те живееха с духа, с радостите и тревогите на студентите.
Спомням си колко строг беше професор Снегаров. Когато бях във втори курс, Богословският факултет беше отделен от университета и стана Духовна академия, понеже марксизмът-ленинизмът стана официална идеология в България. Наложиха се някои промени и при това положение на изпит при проф. Снегаров се явихме около 70 души, студенти от първи и втори курс. Още в началото проф. Снегаров писа двойки на около 50 души. Той оставяше на масата своя джобен часовник и изпитва всеки един от нас по около час. Бре, че строга работа! В трети курс усетихме, че той се вълнува повече от нас. Имаше един свещеник, останал от предишния курс. Той беше преболедувал и дойде при нас, а нашият курс беше много силен. Снегаров го изпитва и този закъса. Професорът се разтревожи, стана, започна да се разхожда в аудиторията и се обърна към нас: „Мислите ли, че професорът не се тревожи в такива моменти?”.
Затова е потребно да се работи, да се чете. Сега има по-големи възможности от тогава. Има интернет, има пособия, книги и прочее, но трябва силно желание и да се пристъпи от думи към дела.“[6]
Скоро след завършване на Духовната академия Николай Шиваров започва в същата преподавателската си дейност в катедрата по Свещено Писание на Стария Завет. През 1957 г. той защитава докторат на тема „Отношението между законодателствата на пророк Моисей и Хамурапи откъм произход и съдържание“, за което получава званието доктор по теология. През 1960 г. е ръкоположен за свещеник. През 1963 г. се хабилитира с труд на тема „Древни библейски ръкописи от Кумран“ и става доцент, а през 1966 г. получава отличието „протойерей”.
В края на лятото на 1967 г. доцент протойерей Николай Шиваров пристига във Виена. Той съставя устава на новоучредената църковна община в съгласие с устава на БПЦ и изискванията на австрийските закони. След одобрение от Св. Синод на 31 март 1968 г. той провежда учредителното събрание в руската църква „Св. Николай“ във Виена, където българите се събират на богослужение със своя свещеник. За ръководство на събранието са избрани: Крум Йоцов, Пенка Кубичек, Мариана Хлад и Кирил Филипов. Енорийският свещеник Николай Шиваров открива събранието и прочита изискванията на устава. На този ден е избрано и първото църковно настоятелство. Това са: д-р Кирил Тодоров, г-жа Елисавета Вилнер, г-н Анисим Христов и г-н Георги Нейков; за подгласник е избран г-н Емил Ненов. Избира се и първата контролна комисия в състав: г-н Тодор Мазаров, г-н инж. Андрей Златев, г-н Ангел Ангелов и подгласник г-жа Надежда Мелих. Новосъздадената БПЦО получава активна помощ и съдействие и от д-р Паруш Чолаков, д-р Деляна Минева, д-р Никола Недев и г-жа Пелагия Димитрова.
От 1968 до 1970 г. доцент протойерей Николай Шиваров заедно с грижите за българската емиграция и научната си работа за своята специализация, работи усърдно за държавното признаване в Австрия на БПЦО „Св. Иван Рилски“. Тази негова инициатива завършва успешно на 19.5.1969 г., когато БПЦО във Виена е призната като субект на публичното право (Körperschaft des Öffentlichen Rechts)[7] с документ ZI.77.668.-Kc/69, издаден от министрерството за образование, сега министерство за образование, култура и изкуство във Виена. Така на 19 май 1969 г. при тържествена обстановка в Министерството на образование е връчен от министър д-р Теодор Пифл-Перчевиц актът за държавно признаване на Българската православна църковна община като тяло на публичното право. По такъв начин тя получава същите права като римо-католическата, лутеранската, арменската, старокатолическата и четирите православни църкви във Виена: руска, гръцка, сръбска и румънска.
Задачите на новооснованата българска православна църковна община са отразени в параграф 2 на устава й: да подпомага и осигурява душепастирските грижи за задоволяване на духовно-религиозните нужди на нашите вярващи сънародници чрез богослужения, извършване на св. тайнства и духовно-религиозни поучения. Българската православна община обхваща териториално цяла Австрия и всички православни българи, живеещи постоянно или временно пребиваващи там. Общината припознава българския патриарх и Св. Синод на БПЦ за свои върховни духовни ръководители, което е постановено в параграф 4 от същия устав. Това е единствената БПЦО в Европа с такъв ясен и държавнопризнат статус.
От 1970 г. отец Николай Шиваров е назначен за професор в Духовната академия „Св. Климент Охридски” в София и заедно с това продължава духовно да обгрижва и българската емиграция в Австрия.
От 1972 г. отец Николай Шиваров е консултант за православните църкви на създадената след Втория Ватикански събор организация Pro Oriente. Той е представител на Българската православна църква в комисиите за двустранен диалог с римокатолиците и англиканите. През 1972 г. той участва и в Първия конгрес на православните екзегети в Атина.
За своето задгранично служение протопрезвитер професор Николай Шиваров разказа за автора на този труд за типичните особенности на българската емиграция и проблемите с преподаване на вероучение в Австрия по време на неговата мисия: „В началото на моето служение отдадох много сили, труд и време за основаването, изграждането и държавното признаване на българската православна църковна община в Австрия.
Първата света Литургия отслужих в дома на Климент Наумов за Рождество Христово в края на 1967 г. Богослужби за българските емигранти в Австрия се провеждаха един път месечно в храма на Руската православна църква „Св. Николай Мирликийски Чудотворец” (Собор святителя Николая Чудотворца) на ул. „Жорес-гасе” № 2, в трети район на Виена, но често имах и частни богослужения в жилища на българи от различни краища на Австрия. Новооснованата БПЦО във Виена беше пряко подчинена на Св. Синод на БПЦ поради липса на архиерей по онова време, който да представлява Светейшия ни патриарх в Европа. Българската емиграция не беше сплотена, имаше дрязги и разделение според политическите им убеждения. Беше трудно да се обясни на тези хора, че църквата не е място за политически борби, но те бяха непреклонни. Това е една отличителна черта на нашата емиграция, другите нации са обединени от вярата си в Христос, а българите често пъти са едни срещу други.
Още по време, когато бях семинарист, моят ректор от семинарията Смоленски епископ Тихон разказваше случай, като бил в Берн. Тaм имало две български семейства, които, когато отивал при едното, автоматично влизал в кавга с другото. Тогава не ми се вярваше, а после сам видях това с очите си, като бях в Австрия. Спомням си, един път ме повикаха на погребение в едно малко градче близо до границата със Словакия и Унгария. Там живееха трима братя със семействата си, майка им беше починала, а тримата, макар че няма какво да делят, се дигнали един срещу друг. Жените им се скарали и те се скарали. Боже опази! Но този случай не беше единствен. В едно село на юг от Виена живееха двама българи от един край в България. Единият от тях богат, а другият значително по-беден. На Петковден отидох на имен ден на по-бедния, Пеньо, жена му се казваше Наполеона. Двете семейства не се обичаха. Майката на богатия, като чула, че съм посетил бай Пеньо и Наполеона, беше заявила: „Той няма да стъпи в моя дом“. Убеждавах ги, казах им, че на Димитровден ще отида при техния син. Не, не и не! И едва когато тя умря, а и синът ѝ умря, ме поканиха за някаква молитва. Така се разсипа този дом. Боже мой! И такива случаи имаше немалко.
По въпроса за вероучението трябва да спомена, че за разлика от България вероучението в Австрия беше разрешено, но австрийският закон повеляваше: в гимназиите и прогимназиите може да се преподава вероучение, само ако се състави курс от най-малко 20 души от определена религиозна група. Ние, православните от различни националности, не успяхме да се организираме и да сме единни, затова много рядко такива курсове успяваха да организират сърбите, защото тяхната емиграция беше по-голяма. При другите не беше възможно, затова ние можехме да даваме само частни уроци.
Благодарение на моя личен ангажимент българската православна църковна община „Св. Иван Рилски“ е член на Австрийския съвет на църквите, в който членуват всички църковни общества. Общината участва и в инициативите на „Про Ориенте“ - организация, основана от кардинал Кьониг, за разширяване на връзките с източните (православни) църкви, където аз съм член на богословския съвет при тази организация. Тя често организира научни богословски конференции, симпозиуми и срещи, които са много позитивни за сближаването на християнските църкви“[8].
На 11.12.1980 г. Св. Синод на БПЦ с протокол № 33 взима решение за назначаването на професор ставрофорен иконом Николай Шиваров за ректор на Духовната академия в София, поради което със заповед № 287 от 19.9.1981 г. Св. Синод на БПЦ го освобождава от длъжността енорийски свещеник във Виена, считано от 1.11.1981 г. и го командирова там до 15.11.1981 г., за да предаде енорията на новоназначения български свещеник.
Отец професор Николай Шиваров остава ректор на Духовната академия до 1989 г. През същата година Йерусалимският патриарх го отличава с офикията протопрезвитер (протопрезвитерос мегас). По-късно Св. Синод на Българската православна църква го награждава и с църковния орден „Св. Климент Охридски“ – първа степен. През 1992 г. излиза от печат книгата му „Библейска археология“.
През 1993 г. протопрезв. проф. Николай Шиваров започва участие в работата на проекта „Нов превод на Библията на български език“. Заедно с други езиковеди-библеисти той превежда Свещеното Писание на Новия и Стария Завет от оригиналните текстове. От 1991 до 2001 г. отец проф. Шиваров ръководи обединената катедра по Библеистика в Православния богословски факултет на Великотърновския университет Св. Кирил и Методий, който през май 2009 г. го отличи със званието почетен професор на университета. Също оттогава преподава и в новооснования Нов български университет в София, а по-късно – и в филиала „Любен Каравелов“ на Пловдивския университет „Св. Паисий Хилендарски“ в град Кърджали.
Носител е на редица отличия, сред които на Антиохийската патриаршия, на Солунския митрополит, на Кентърбърийския архиепископ и други.
През многогодишната си практика отец проф. Шиваров е водил курсове по Библейска археология, Библейска история, Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, Тълкувание на Свещеното Писание на Стария Завет, Херменевтика на Стария Завет, Библейска ангелология и демонология, Библейски символи в християнското изкуство, Литургика, Въведение в юдаизма, Угарит и други.
Множество негови изследвания са публикувани в Годишник на Духовната академия (ГДА) и списание „Духовна култура“. Сред тях са: „Литературните жанрове в Стария Завет” (1976), „Библейска археология” (1992), „Херменевтика на Стария Завет” (2005).
На снимките:
1. Ставроф. ик. проф. Николай Шиваров с делегацията на БПЦ на Второто всеправославно предсъборно съвещание през 1982 г. в Шамбези, Женева, от ляво на дясно: Петко Балджиев, Видински митр. Филарет, Светослав Пиперов, преводач на Св. Синод, Старозагорски митр. Панкратий, Иван Ж. Димитров, Врачански митр. Калиник.
2. Асистент Николай Шиваров (крайният вдясно) заедно с колегите си от Духовната академия (отляво, прави) Радко Поптодоров, Тотю Коев, Тодор Събев. Седнали са архим. Антоний (тогава възпитател в пансиона на ДА, сетне Проватски епископ) и йером. Сергий (Язаджиев).
3. След подписване на договор за сътрудничество между Софийския университет „Св. Климент Охридски” и Руския православен университет „Св. Йоан Богослов“ о. проф. Шиваров връчва на ректора на руския университет игумен Петър (Еремеев) български научни книги, 2012 г.
4. Проф. прот. Н. Шиваров заедно с митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф и проф. Н. Маджуров на празника на св. Климент Охридски в Богословския факултет на СУ през 2015 г.
5. След представянето на сборника „Два стълба на храма“, който съдържа материалите, предложени на научна сесия в чест на юбилеи на богословите проф. протопрезвитер Николай Шиваров и проф. д-р Славчо Вълчанов, 2016 г.
Бележки:
[1] Акад. проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков (1881–1965) завежда катедрата по Църковно право в Богословския факултет (от 1950 г. Духовна академия) на Софийския университет от 1923 до 1950 г.
[2] Акад. проф. Иван Гошев (1886–1965) е църковен историк и археолог. Основател на Църковния историко-археологически музей в София. Преподава литургика, църковна археология и християнско изкуство в БФ на СУ.
[3] Акад. проф. Кръстю Миятев (1892 – 1966) е виден български археолог медиевист. Директор на Археологическия институт от 1952 до 1963 г.
[4] Акад. проф. Иван Снегаров (1883 – 1971) е църковен историк. Завежда Катедрата по история на Християнската църква в БФ от 1933 до 1951 г.
[5] Акад. проф. Стефан Баламезов (1883 – 1960) е преподавател по конституционно право. Двукратно ректор на Софийския университет.
[6] Проф. протопрезитер Николай Шиваров, личен архив.
[7] Bundesministerium für Unterricht, Urkunde ZI.77.668.-Kc/69, Wien 19.05.1969
[8] Проф. протопрезитер Николай Шиваров, личен архив; виж също „Нужен ни е патриарх, обърнат към народа и духовенството“ – с проф. Николай Шиваров разговаря Димитрина Чернева, интревюто е публикувано в списание „Християнство и култура”, бр. 2 от 2013 г., с. 5.
