„Ние не можем да не говорим за това, което сме видели и чули” (Деяния 4:20)
На 9 юни се навършват две години от блажената кончина на архим. Назарий (Терзиев).
Старецът Назарий беше от един от последните старци-наставници от старото поколение монашество. Старчеството е призвание, дар от Бога и не се придобива с похвати и умения. Дядо Назарий, угодникът Господен, беше пратен тук да поживее на земята на точното място и в точното време, в един преходен период на видимо оскъдняване на вярата. Той всячески се стараеше да заздрави Църквата и монашеството и това бе неговото призвание. „Църквата ни малко е обезсоляла...” – казваше със загриженост и добавяше: „Ние сме си виновни...”
Кокалянският манастир стана „обител майка” за монаси, свещеници и много миряни, пазещи вярно и докрай вярата в сърцата си. Ако се върнем петдесет години назад в най-новата ни църковна история, няма да открием друг свещенослужител, който да е дал толкова много духовни чеда на православната ни Църква. Само монасите, постригани под мантия на дядото, са четиринадесет. От тях има епископ, петима са изпратени на Света Гора за обновяване на братството на българския Зографски манастир, изпаднал във втората половина на миналия век в критичния си минимум откъм монаси. Останалите сега са игумени на манастири или ефимерии във възстановени манастири.
Монасите му бяха винаги изрядни, смирени, чисти. Правеше ми впечатление, че като ги запитвах по духовни проблеми, скромно отговаряха: „Не знам, питай дядо.” Никога не си позволяваха да поучават, да "дават акъл" и да разясняват живота, вселената и други детайли от битието, особено духовното. Старецът боледуваше, когато виждаше монаси, който се държат не по монашески.
Десетките са образцовите и всеотдайни свещеници негови чеда, редица от тях служат в провинцията, далече от бленуваните за много „интелектуални” расоносци „жълти павета”. Известни теолози ходеха при дядо Назарий за духовен съвет, някои от тях после станаха професори у нас и в чужбина. Художници, иконописци, реставратори, студенти богослови, семинаристи и стотиците други високообразовани миряни, черпещи от духовната мъдрост на стареца, сега „принасят много плод” из цялата страна. Всичките тези чеда на дядото по делата ще ги познаете, защото носят частица от духа на наставника си, „съградил им основа върху камък”.
Ако в наше време съвременните християни сме лишени от истински духовни старци, това е заради нехайния ни и понякога суеверен християнски живот, заради маловерието и греховността ни. Не всички отци изповедници могат да се нарекат духовни старци, каквито бяха дядо Назарий или пък са били светите и богоозарени отци от миналото. От тях можем да очакваме напътствие и дори препоръка като духовно наставление, но това не винаги може да е правилното решение по Божия воля. А врагът човешки не спи. Още приживе на стареца се появиха хора от „нездравото” духовенство, които от завист или от скрита ревност почнаха да делят вярващите, наричайки чедата на стареца „назариевци”, „назаряни” и т. н. Но какво по-голямо признание от това за многобройното братство, създадено в пустошта на планината от един скромен монах...
Дядото беше сърцеведец
Дядото не виждаше човека като плът и кръв, пред него беше на показ душата. Изпонаранената, болна душа, която излиза плахо от сърцето човешко и е дошла да потърси помощ при духовния лекар. Душата, търсеща успокоение, изправление и опрощение на греховния си товар. Когато дядото отсреща почнеше да говори с неговия характерен премрежен поглед, тогава знай, че лечението вече е започнало. Постепенно усещаш, че всичко, което ти казва старецът, някак си облекчава, защото не опитният духовник говори насреща, а сам Бог ти отваря Своята милост. Така се проявява и несвойствената за всекиго прозорливост – старецът можеше да ти казва неща, които сам не ги осъзнава и ако слуша друг човек отстрани, ще си каже: Разказва си там някакви отвлечени приказки. Но твоята търсеща душа приема всички тези наставления много лично, близко до същността ти. Усещаш, че не си изоставен, пренебрегнат, унижен и излъган, че си далече от шикалкавенето, оплюването и нечестието, с които си заобиколен в пропитото ни със суета общество. Сега сякаш Сам Бог те носи като перце и ти помага невидимо, но мощно, защото „вярата е дошла от слушане, а слушането – от слово Божие” (Рим. 10:17).
Да, въздействието на дядо Назарий беше спасително и изцелително. Как бихме обяснили иначе факта, че предпази много хора от „съблазните на младостта”, че животът на много хора около него се преобрази и греховните склонности и навици изчезваха? Той събираше разпилените души, водейки ги от разпад и разруха към събиране и спасение.
Молитвеният дух
Старецът се стараеше преди всичко друго да укрепи молитвения дух в манастира, сред духовните си чеда. Този рядка даденост на духовника да е лекар на човешката душа се заработва с любов към ближния и себеотричане. Това човеколюбие се постига чрез молитвата и живот с Бога в сърцето.
Дядо Назарий беше достигнал до предпоследната степен в праксиса на молитвата. Той държеше в себе си тъй наречената „серафимска молитва”. (Носи името си от ангелите серафими – стоящи най-близо до Бога). Това се постига с дух на сърдечно съкрушение и смирение, чистота на мислите. Само най-верните до стареца монаси познаваха това трудно достижимо и заработено с много духовен труд състояние. Най-кратко чудното ангелско моление може да се опише така: Старецът предстои пред Бога – безплътен, преобразен духовно! – и се моли без думи, а от очите му текат само сълзи...
Дядото подобно на много свети старци се бе удостоил да срещне самия Господ Иисус Христос. Датата 19 май 2004 г. си остава докрай паметна, но и скрита дори за най-близките до него. Среща, необяснима за покварения от светски мъдрувания човешки разум. Дядото знаеше, кога Бог ще си го прибере и винаги помнеше смъртта.
Труден беше, но свят
Дядо Назарий беше живата съвест на Църквата. Този, който не „цепеше басма на никого”. Този, който с цялата си любов, такт и грижа не можеше да нарани човек.Този, който имаше финеса на израза по най-безболезнен начин да каже всичко и, само ако имаш ушите си отворени, да чуеш. Но този човек можеше да бъде и помитаща вълна от свещен гняв към всяка неправда към майката Църква. Към всяко беззаконие и всяко отстъпление.
Старецът със смирение се подчиняваше на установените съборни правила от църквата. Чувството му за йерархичност, благоприличие, боговъзпитаност и ред бяха непоклатими. Беше против разкола, не подкрепяше стария календар: „Има си йерархия, тя решава. Кой си ти, че да казваш какъв е календарът?” Позоваваше се на стареца си дядо Евлогий Рилски и беше противник на всякакъв фанатизъм и схематично поведение без проява на здрав разум: „Ревност, ама по разум трябва да имаме!”, „Ние не сме търсачи на силни усещания.”
Старецът Назарий беше бич за безумствата на висшето духовенство. Митрополити, епископи и опрелестени монаси трепереха от силата на изобличителния му дух. Назидателният му глас към самозабравили се йерарси кънтеше като на старозаветен пророк от върха на планината.
Старецът беше трън в очите, сърцата и душите на клюкари, интриганти, спекуланти и всички други, употребяващи Църквата за уреждане на земното си битие.
Не пропускаше да изпрати поздрави до патриарха като първойерарх на БПЦ. В Синода още се пазят писмата му. Спазваше уважението, да не се нарани самолюбието, а думите да стигнат до човека, ако, разбира се, той иска да ги чуе. Всъщност изключително деликатно показваше какво одобрява и какво не, в думите му винаги имаше поука и назидание.
Беше против разпуснатостта на свещенството и монашеството. Особено много държеше на християнската нравственост, приличие и избягване на всякаква показност. Често ставаше въпрос за грубо или нехайно и пренебрежително отношение на някои възгордели се и самозабравили се духовници към хората. На дядото му ставаше болно. „Остави ги, те себе си не пускат, пък и останалите не допускат” и „Оня им дава премъдрост, та кукурига”. Той избягваше да споменава името на лукавия. Много от свещениците, които само се оплакват „туй било”, „онуй било”, могат да се поучат от живота на стареца - той даряваше „кръв за Дух”.
За пушачите казваше: „Кадят на дявола. Едната страст не могат да отсекат, камо ли за по-големи изкушения”. Последното беше отправено най-вече към свещениците, които демонстративно пушеха пред енориашите си.
Беше безпристрастен. Веднъж стана въпрос за един монах, негов събрат, загинал мъченически при комунистите.
- Дядо, някои казват, че трябва да го канонизират за светец.
- Не, каквото е било, заслужил си го е! – изненада ме прямият му отговор. На същото мнение е бил и неговият старец дядо Евлогий.
Чувството му за хумор беше пословично
Това чувство при дядо Назарий се проявяваше като един вид защита, особено когато му правеха комплименти, хвалеха го или величаеха. За каления в духовните битки монах похвалата беше нещо като обида и при всяко хвалебствено слово ще ти се скара, ще възроптае или незабележимо ще отклони разговора. Постоянно беше нащрек и водеше борба с „тайната гордост”. „Хлъзгав за хитростните уловки на лукавия” – ще го охарактеризира най-точно един от послушниците му.
В някакъв вестник писали за „Кокалянския чудотворец”. Една жена дошла с мъжа си да види този „чудотворец”. На портите срещнала стареца и го попитала:
- Къде е тука монахът?
- Няма го, той умря – отговорил дядото.
- Видя ли, аз казах ли ти да дойдем по-рано! – почнала да нарежда жената на мъжа си.
Един бизнесмен отишъл при дядото за разрешаването на „важен личен проблем”. Построил си бил къща в съседство на негови роднини, които от завист му правили разни пакости и... според неговите думи - магии. Най-страшната била, когато намерил в двора си подхвърлена изцапана с кръв една от ризите си. Врачка, при която редовно ходил, почнала да му внушава, че е черна магия и го съветвала да прехвърли окървавената риза обратно в двора на комшиите, т. е. да им върнел магията.
- Кажи, дядо, какво да правя с ризата – питал паникьосан бизнесменът. – Да я хвърля ли обратно или да я изгоря? Кое е правилното?
- Знаеш ли, объркана работа, ей! – споделил после старецът пред човека, довел бизнесмена. - Какво ти съветване... Казах му: „Абе, В., защо ще гориш ризата. Донеси ми я, ще я изпера и ще си я нося.“ Дано Господ му помогне да се вразуми!
Същият бизнесмен дари средства за манастира и постепенно се освободи от влиянието от врачката.
Благословията на дядото носеше радост и крила, сила и решимост за изпълнение
Такъв беше нашият старец – сееше дадената му пшеница. Сееше на добра земя, сееше и на пясък, и на камък, сееше край пътя и в тръни, защото знаеше, че все някъде ще поникне и ще израсте, и ще принесе плод, макар и не скоро. И не скриваше в земята дадения му талант, за да не бъде измъчван от своя Господар, а го даваше на търговците - да търгуват с него.
При стареца отиваш омърсен от света, а си тръгваш пречистен. Мнозина са изпитвали заработеното, придобитото от срещите със стареца, усещали са това неземно чувство, когато слизат по пътеката надолу от манастира. Тогава на душата ти е леко и радостно. Сякаш си между небето и земята, иде ти да хвръкнеш. И това приятно чувство трае, докато стигнеш Дяволския мост, стъпваш на асфалта, автобусът се задава за София и семенцето на вярата сякаш остава на този „път” и „небесните птици” го грабват. Мислите ти вече се отдалечават от сърцето, реят се сред суетата на света. Словата, които са облекчили бремето ти, заглъхват, защото лукавите духове като небесните птици едно по едно са ги грабнали. И така беше до следващата среща със стареца.
„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр. 13:7).
На снимките: Дядо Назарий – водосвет на Архангеловден
Дядо Назарий в градината – една от последните снимки на стареца
