Света гора като градина на света Богородица
Географски Света Гора е известна като Атон, а духовно като „Градината на св. Богородица”, като място, отделено на св. Богородица, място, посветено на Божията майка, място за особена чест и преклонение към нея, като място за покой на св. Богородица. Бидейки място на Бога (разбираме това богословски) и обител на толкова много светци (това го виждаме в множеството техни св. мощи и чудеса) в съзнанието на светогорските отци още от началото на историята на Света Гора за личността на св. Богородица се говори специално.
Действително светогороският типик на всяко последование включва допълнителни моления и молитви към св. Богородица, каквито са всекидневното четене на последованието на акатиста към св. Богородица, на Теотокария, специални химни и единични бдения, посветени на нейни икони или чудеса. Всеки от двайсетте светогорски манастира пази като драгоценно съкровище голям брой богородични икони, като на някои от тях се приписват чудодейни свойства и се споменават впечатляващи свръхестествени събития, свързани с отправена към тях молитва, чудни явявания, истории и т. н.
Св. Богородица постоянно е на устата и в сърцето на монасите, към нея те отправят своите най-добри молитви, на нейната личност и благодат отдават тайнствените богородични преживявания на своята вяра и любов. Всичко това са неща, които до голяма степен съществуват в православния живот и предание, но на Света Гора те са уникални и по отношение на изражението, и на интензивността и силата, с която се явяват.
В днешната беседа ще се опитам да опиша донякъде как тези богородични преживявания се раждат в сърцето на светогорския монах, как намират оправдание, как функционират, как се свързват с неговата всекидневна борба и подвиг, как формират неговата духовна персоналност, как се изразяват в неговия най-общ етос. Разбирам, че нещо подобно ще предизвика въпроси или затруднение в душите на тези, които идват от протестантска традиция, но мисля, че с помощта и просветлението от Господа и малко усилие всички заедно ще доближим истината.
Св. Богородица не е плод на църковна емоция или измислица на богословско умозрение, нито само историческа личност, която някога е родила Христос, с което да се изчерпва нейната мисия. Истината за нейната личност се състои в това, че тя всекидневно се явява в живота на Църквата като „жива и след смъртта”. Нейното присъствие е живо в този свят. Богословите обясняват това като учение, а Църквата най-вече го живее като опит. „Под твоя светъл покров никой дошъл не си е тръгнал посрамен, Пречиста Дево Богомайко, но потърси ли благодат, получава полезните дарове в отговор на молитвата”.
Личността на св. Богородица в православното богословие
Личността на св. Богородица открива нещо уникално за човешката природа. Чрез св. Богородица Божият Син и Слово, нашият Господ Иисус Христос се въплъти и стана човек. Това й предава не само уникалност на мисията, но и своеобразност на предпоставките, с които тя пристъпва към нея.
Боговъплъщението е велика тайна, която се извършва с неповторимо знамение. Не било възможно Бог да стане човек, освен чрез някакво знамение, което естествено е уникално и неповторимо за човешкия ум. Това знамение е раждането от Девата.
В почти всички пророчества, в много апостолски четива, които четем на царските часове и на вечернята на Рождество Христово, различаваме две много важни богословски истини, които се свързват – едната със събитието на Рождеството на Господа, а втората – с начина на тази тайна. Първата се крие зад образа на Младенеца, а втората се утвърждава от чертите на св. Богородица.
Едната е, че Бог става човек, понизявайки се. Понизяването (кеносисът) означава смаляване на божествената природа, т. е. славата на божествената природа се крие зад пълното смирение на човешката природа. С други думи, този Младенец, Който виждаме смирен, презрян, в това крайно бедно състояние, в пещерата, в яслите, на студ, в компанията на безсловесните животни, този Младенец не е обикновен човек, не е пророк, не е пратеник от Бога, не е някой „почти Бог”, не е един бог от многото; Той е всесъвършен Бог. Това е догматът за въплъщението на Господа.
Втората голяма догматическа истина е, че тази Девойка, която виждаме в иконографията, в химнографията, в евангелските четива, която бива наречена от евангелистите Мария, е Майка и Дева, което означава, че Господ се ражда като човек в този свят от девствена утроба. Той не идва по естествен път, както всеки човек, не бива заченат „от мъжко семе”, а влиза в историята по „чужд”, напълно необичаен начин – безсеменно и девствено. Колкото и рационалистичното коравосърдечие на нашата епоха да се скандализира от това събитие, истината е, че Господ се роди от „девическа утроба”.
Греъм Спийк изразява заедно тези две истини по следния начин:
„Девството на св. Богородица е значимо, защото... подчертава факта, че Рождеството на Христос не е довело до създаването на ново лице, а до въплъщението на второто лице на Светата Троица, на вече съществуващия Син Божи, Който е съществувал преди всички векове. Следователно, то изразява вечното присъствие на Сина”.
Защо обаче е трябвало Той да се ражда от Дева? Същото недоумение, което навярно смирено имаме и ние, същото недоумение формулира и Църквата. Често в химните се подчертава това удивление, това изумление: „Виждам странна и чудна тайна”. Химнографите развиват идеята за раждането от Дева. Но докато Църквата недоумява за тайната, тя не се съмнява в нея, а само вярва в нея. Тази нейна вяра поражда ясни отговори, които са толкова силни, че вярваме, че не е било възможно Господ да се роди от недевическа утроба. Не е съществувал друг начин.
Нека видим няколко причини, които потвърждават тази богословска истина.
Първата е тайнствена. Бог е трябвало да дойде, не като следва законите на природата, а като ги превъзмогне, за да може леко да загатне за Своята божественост. „В тебе, Дево, се побеждават границите на природата”. Превъзмогвайки законите, Той преобръща логиката, поражда надежди на всички равнища, обновява всичко. Въпреки това дори самият Йосиф не е разбрал събитието (Мат. 1:19). „Изненада се Йосиф от свръхестественото видение”, отбелязва химнографът. Но и св. Богородица се е изненадала в момента на благовещението, когато й е възвестено за въплъщаването на Господа (Лука 1:35) чрез нея „от Светия Дух” (Мат. 1:20). И само когато се подчинила на увещанието на ангела, тогава започнала да разбира какво приблизително ще стане с нея. „Предвечното Божие решение” представлява „извечно скрита и на ангелите неизвестна тайна”, която изненадва човешката мисъл като нещо неочаквано, необяснимо и неразбираемо. Първата причина за раждането от Дева е свръхестествеността на събитието, т. е. нуждата от отмяна на природните закони, за да се съхрани скритият образ на божествеността на Господа.
Втората причина за знамението на раждането на Господа от Дева е нуждата от абсолютна чистота, т. е. от преобръщане на последиците от падението. Бог е трябвало да дойде по неопетнен начин, а не по начина след грехопадението. Начинът на зачеване и раждане на всеки от нас е навлязъл в човешката природа чрез падението. Това се вижда от факта, че, от една страна, зачеването включва наслада, т. е. човек бива заченат с наслада, а раждането е болезнено, т. е. човек се ражда с болка. Това е причината, по която не само на раждането на Господа, но и на раждането на св. Богородица Божият промисъл придал своеобразен, не-сладостен характер. Св. Богородица е родена от възрастни безплодни родители, така че раждането й да бъде резултат не от похот, разположение към наслада и приятно чувство, а единствено от копнеж за създаване на дете. Ако това е станало със св. Богородица, нещо много повече трябва да е станало с Христос. Той е трябвало да бъде заченат „без наслада” и да се роди „без болка”, според св. Максим Изповедник. Цел на зачеването и раждането на Господа от Дева е да се подчертае чистотата, с която Господ е трябвало да дойде в този свят.
Съществуват и други две богословски причини. Отците казват, че в Стария Завет прародителският грях се е предавал от род в род и от човек в човек чрез мъжко семе, чрез семенно раждане. Обаче не било възможно Господ да дойде с наследството на греха, бидейки съпроводен от прародителския грях. Това не е съвместимо нито с Неговата божествена природа, нито с Неговата мисия. Как Той би могъл да избави човешкия род от греха, ако Сам носеше неговия белег? По тази причина не било възможно Господ да се роди от мъжко семе. Трябвало да се отмени и законът на греха.
Ще спомена и друга богословска причина. Ако Господ се бе родил от мъжко семе, т. е. от човешко, тогава Той би подчинил Своята божествена природа на човешката. Господ дойде, за да даде нов живот, а не за да вземе живот, да се оскверни от последиците на стария живот, да наследи чертите на някой земен баща. Роденият предвечно от Бог Отец и „без майка” е трябвало да бъде „без баща” по Своята човешка природа, „роден от жена”, от Пресвета Богородица. Не е било възможно да съществува нито човешката наследственост, нито властта на човешката грубост при Неговото идване, а трябвало да съществува божественото господство, защото Той щял да извърши възраждането на човеците. Той идва без род, по подобие на Мелхиседек.
Мъжката природа не могла да участва в Боговъплъщението. Неговата чест (на Боговъплъщението) представлява изключителна привилегия на женската природа. Оттук и Дева Мария е неповторимата личност, която обезпечава богочовешкия характер на Господа.
Ще приключа тази точка с друга тайнствена причина, която на пръв поглед не се вижда и за която намекнах малко по-рано. Раждането на Господа идва да бележи и определи начините на нашето духовно раждане или по-скоро въз-раждане. Необходимо е „Христос да се изобрази в нас”, да бъде заченат и роден в нас. В евангелското четиво на Неделята преди Рождество Христово четем: „Авраам роди Исаака; Исаак роди Иакова...” (Мат. 1:2). Единият ражда следващия и евангелистът завършва: „Иаков роди Йосифа, мъжа на Мария, от която се роди Иисус, наричан Христос” (ст. 16). Никой не е родил Господа, а Господ се е родил от св. Богородица. И докато всички ги раждали мъже, Той се родил от Дева. Той е единственият, Който не било възможно да Го роди някой мъж, но е трябвало да се роди не просто от жена, а от Дева, „от Светия Дух”.
Човек разбира, че особено последното нещо представлява централна мъдрост в живота на един монах. За да може Бог да се роди в него, това трябва да стане по девствен – и от Светия Дух – начин. Пълното желание Господ да се роди в душата се свързва с „отричането на естеството чрез постигането на свръхестественото”. Всъщност отречението на монаха е отричане на земното бащинство. Това е причината, поради която монахът като своя икона постоянно има пред себе си Пресветата Дева. Върху нея се отразява уникалността на девствения и „от Светия Дух” характер на неговия монашески призив. Неговият нов живот по благодат не трябва да наследява черти от стария живот.
По своя път монахът има като постоянен спътник тайната на боговъплъщението и знамението на св. Богородица. Безропотното послушание, пълното отсичане на собствената воля, отричането на мнението като лично гледище, унищожаването на правото, преодоляването на границите на природата всъщност представляват отхвърляне на семенното зачатие на Бога в нас. Това означава, че вътрешното присъствие на Христос идва по девствен начин; това се дава, не се завоюва; дарява се, не се постига; то е резултат от Божията благодат „от Светия Дух”, а не от човешка воля, сила или способност. То е „знамение”.
Личността на св. Богородица в православния живот
Основавайки се на изрази и събития от Стария Завет, които очевидно предизобразяват и предначертават тайната на св. Богородица, църковните химнографи, наред с другите неща, й отдават четири неповторими черти. Те я наричат обиталище на Бога, небесна скиния, одушевен храм на Бога и врата към небето.
Обиталище на Бога означава, че нейната личност явява присъствието на Бога, след като тя самата Го е приютила в своята утроба и Господ я е осветил. Тя съществува, за да показва координатите на Бога, Неговото място, присъствие и, както се вижда от нейното богоозарено указание в Кана Галилейска, „каквото ви каже, сторете” (Иоан 2:5), тя съществува, за да ни увещава към послушание към нейния Син. Този, който я вижда, вижда Бога.
Тя бива наречена и Божия скиния, което означава не просто място за пребиваване или явяване на присъствието на Бога, а място за Негово упокоение. Място, което наистина е благоугодило на Бога, удовлетворило е Неговото предвечно решение и е изразило Неговата безкрайна любов и вечна воля.
Също така тя е определяна като Божи храм, което означава, че Бог чрез св. Богородица открива Своята тайна, знамения и чудеса, които превишават нашата логика, премахват нашата грубост и незначителност, показват друга логика и откриват друг живот, показват друг свят от света на падението, истинен свят отвъд реалния – свят, в който всеки е призван да влезе и да живее. Това означава, че Бог доверява Своите тайни на нейната личност и тя ги споделя с човеците.
Следователно св. Богородица показва присъствието на Бога, изразява Неговата воля и открива Неговата тайна. Всичко това обаче не е привилегия или дори дар към нея, които тя държи за себе си, а харизми, които тя споделя с Църквата, т. е. с всички хора, и тези харизми са й дадени, за да ги дава. Следователно, всеки който може да възстанови духовната връзка и общуване с личността на св. Богородица, познава не само нея, а най-вече влиза в облака на присъствието, волята и тайната на троичната божественост.
Накрая, св. Богородица е врата. Това означава, че тя е проход към небето. Копнежът на всеки верен е да стане небесен човек, „а нашето живелище е на небесата” (Фил. 3:20), „за небесното мислете, а не за земното” (Кол. 3:2). Вратата, чрез която човек влиза в това небесно състояние, в Царството Божие, е личността на Пресвета Богородица. Както за да влезем в дадено пространство, непременно е нужна врата, така влизаме в тайната на Бога не през стената на логиката, нито през примката на страстния живот, а от централния вход на богородичната личност. Нейният нравствен образ, прибягването до нейната майчина защита, нейните молитви, благодат, тайнствената връзка с нея улесняват душата да влезе в пространството на Бога.
Тази връзка с личността на св. Богородица се изразява щедро в толкова любимите сред православните вярващи последования на двата молебни канона и на акатиста към нея. Молебните канони подчертават участието на св. Богородица във всекидневните нужди на живота, докато акатистът представлява славословна молитва, която ни помага да станем причастни на нейната вечна слава. Молебните канони я доближават до нас, докато акатистът ни издига близо до нея. В молебните канони се изразява непосредствеността на връзката на вярващите със св. Богородица и нейното дълбоко разбиране на човешката природа, нуждата от нейната защита в случаи на опасности, скърби, болести, нужди и беди. Преданието и опитът на Църквата потвърждава силата на нейните молитви и застъпничество, тъй като „голяма е силата на майчиното моление пред Владиката”.
Нейното застъпничество подкрепя борбата за нашето спасение навярно както нищо друго, затова и на св. Литургия го призоваваме, пеейки „по молитвите на Богородица, Спасителю, спаси ни!”. Чрез последованието на акатиста изповядваме тайната на раждането на Христос от Дева, което обаче не можем нито да го проумеем, нито да го опишем, нито да го обясним. Това обаче, вместо да скандализира мисълта, смирява сърцето и поражда удивление и признателност към Господа за Неговата мъдрост, любов и крайно снизхождение. С други думи, живеейки тайната на Пресветата Дева, човек изповядва тайната на троичния Бог. След това човек разбира, че монахът, който се подвизава с всички сили за своето спасение, който изисква присъствието на Бога във всеки момент, който се моли за Неговата воля, който изследва тайните на Бога, който се тревожи за целия свят, намира главен помощник, вдъхновител и подкрепа в личността на св. Богородица и се моли с думите „цялото си упование на тебе възлагам, Богомайко, пази ме под твоя покров”.
Богородични добродетели и имена
Един от най-известните химни към св. Богородица гласи: „Богородице, ти си тайнствен рай... Покланяйки се на Него, те величаем”. Действително св. Богородица е рай, където духа вятърът на нейната благодат и растат благоуханните цветя на нейните добродетели. Между всички добродетели, които украсяват нейната личност, се открояват две, които несъмнено имат библейска основа. Първата е девството, т. е. чистотата и втората – смирението.
Тя е наречена от химнографа „най-чистият храм на Спасителя, многоценен чертог и девица, свещено съкровище на Божията слава”. Чистотата е обща добродетел, която включва чистота на тялото, прозрачност на разположението, неопетненост на произволението, искреност на помислите и неосъдителност на думите. Но чистотата представлява най-вече смирението на духа и неговото очистване от петната на егоизма и себелюбието. Показателно е как св. Богородица приема известието за чудното износване на Господа. На почетното и издигащо я слово на ангела тя реагира със смут, „смути се” (Лука 1:29); на откриването на нейното съучастие в чудото отвръща с недоумение (ст. 34), а на откровението на Божията воля отговаря с рабско подчинение и пълно послушание (ст. 38). Тя изобщо не приема активно участие в чудото и затова се пита: „Как ще бъде това?”, „нека ми бъде по думата ти”. С други думи, тя не прави нищо; всичко й се случва, става в живота й. Друг, Бог действа спрямо нея. Тя сякаш не съществува; тя подарява всичко. Дори смирената идея за себе си подчинява на Божията воля. Смиреният отхвърля честта; колкото по-голяма чест му се отдава, толкова повече се затруднява. И когато отстъпва и я приема, толкова по-голямо смирение проявява.
Показателно е обаче и нейното мълчание. Ако отворим евангелията, които ни казват толкова неща за чудесата, които толкова изразително описват притчите, които понякога дават толкова подробности за живота на Христос, ще намерим много малко неща за живота на св. Богородица и почти нищо от нейните думи. Много рядко и без да казва много неща. Само четири пъти се споменава тя да „отваря устата си”. В Евангелието според Матей и според Марк нито един път. В Евангелието от Лука тя се явява пред Елисавета, величаейки с душата си „Господа, задето Той милостно погледна унизеността на рабинята Си” (1:46-55). Нататък веднъж тя изразява безпокойствието си пред Христос: „Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим” (Лука 2:48). А два пъти показва пътя на послушанието към Христос. На Благовещение тя отговаря: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” (Лука 1:38), изразявайки по този начин собственото си подчинение спрямо Божията воля, а при чудото в Кана Галилейска, когато виното свършва, казва на хората: „Каквото ви каже, сторете” (Иоан 2:5). Послушанието, което трябва да имаме към Бога, е велико благословение. Пътят, който тя ни посочва, е пътят на незабележимостта, на малкото думи и богатото участие в Божията воля. Това е пътят на мълчанието, пътят на исихасткото житие. „Над всичко възлюби мълчанието”, възвестява великият отец на исихазма, авва Исаак Сириец. Животът на св. Богородица е преминаване през този свят на мълчание, скромност, незабележимост, смиреномъдрие и безмълвие. Но колкото мълчалива е в земния си живот, толкова богата е във вечното си слово пред Божия престол, след като непрестанно и с дръзновение отправя слова към Сина и Слово Божие. Как тази личност, изпълнена с чистота, смиреномъдрие, незабележимост и мълчание да не бъде най-добрият образец за живот на монасите и исихастите на Света Гора?
Прозорец във връзката на светогорския монах със св. Богородица са и уникалните имена, които й се отдават като Пре-света, Пре-благословена, Пре-благодатна (пълна с благодат), Присно-дева, които имат библейска основа съгласно своята втора съставна част, а първата част й я придават православният живот, богословие и Предание. Така тя е призната за „благословена” от Елисавета (Лука 1:42), „благодатна” от архангел Гавриил (1:28), „Дева” от ев. Лука (1:27) и прор. Исаия (7:14).
Църквата обаче я преживява като Пре-свята, като притежаваща цялата святост, съвкупността от добродетелите и то в най-висша степен. Църквата я смята за пре-благословена и пре-благодатна, като личността, която е приела най-голямото благословение от Бога и пълнотата на Неговата благодат, дарове, които като Присно-дева завинаги запазва несмаляеми, непоклатими и неизменни. Нейната тайна превишава мъдростта на мъдрите: „Радвай се ти, която превъзхождаш знанието на мъдрите”. Тя превишава възможностите на словото: „Невъзможно е езикът да те възхвали достойно”, я възпява химнописецът. Тя побеждава „всеки копнеж” и превишава всяко човешко желание. Тя ни извежда от нашата логика, освобождава ни от гравитационното поле на собственото ни аз, избавя ни от нашите привидни желания, освобождава ни от нашите безумни нужди, извежда ни от мярката, от междинното положение, извежда ни от нашата фалшива доброта и добродетел и, бидейки силен магнит, в същото време дава свобода.
Животът на монаха е живот в крайност и съвършенство. Монахът се подвизава да живее на границата между видимото и невидимото творение, между небето и земята, като небесен човек и земен ангел, на ръба на условното, сред обилието на откровенията, в атмосферата на пожизнените благодатни състояния. В този смисъл във всичко, което прави, и за всичко, за което се подвизава в своя монашески път, той се стреми към „всичко”, „свръх”, най-великото и вечното.
Св. Богородица в текстовете на светогорските светци
Основен представител на атонското монашество е св. Григорий Палама, който в своите текстове – със своеобразно красноречие и богословска проницателност – изобразява връзката на светогорската душа с Божията Майка. В слово за Успението на Пресвета Богородица той не се колебае да възвести, че Пресветата се намира по-близо до Бога дори от ангелските йерархии, след като „около Него стояха серафими” (Ис. 6:2), докато Пресветата „застана Теб отдясно” (Пс. 44:10). Той още твърди, че както Господ бил преди невидим, а чрез нея пребивавал в света, така в бъдещия безкраен век всяко напредване и откровение на тайните няма да бъде възможно без нея.
Паметна е неговата беседа за Въведение Богородично, където всъщност смята, че Пресветата е първообраз на исихасткото житие, след като при своето пребиваването в Храма чрез непрестанната молитва тя се откъснала от всяка материална връзка, освободила се от рояка на помислите и идвайки напълно в себе си, различила „ноетичното мълчание” и „нематериалните съприкосновения” като нов път към небесата. Така тя е въведена в най-висшите тайни и не само самата тя се е богоуподобила, а чрез нея и Бог се човекоуподобил.
Неговата любов към Пресветата е толкова силна, че стига дотам, с богословски аргументи да твърди това, което не се споменава дори в Св. Писание, т. е. че възкръсналият Господ се е явил първо на св. Богородица и след това на жените-мироносици, както и на нея да възложи молитвата на своето покаяние, за да може чрез нея неговото покаяние бъде пренесено към Господа.
По аналогичен начин и друг образован светогорец и богослов, представител на светогорското монашество – св. Никодим Светогорец – изразява по многообразен начин преизобилието на своята любов към личността на св. Богородица.
В своята книга Невидима бран той пише, че св. Богородица се намира „на границата между нетварната и тварната природа; само тя е бог веднага след Бога и заема второ място след Светата Троица, бидейки истинно Божия Майка”. Дори, основавайки се на учението на Отците – на св. Максим Изповедник, св. Григорий Палама и св. Андрей Критски – той твърди, че сетивният и духовният свят са създадени за Пресветата и Пресветата – за Христос. Също така, тълкувайки Девета песен от канона на Петдесетница и особено „и на творящото Слово зае плът”, той стига дотам да обяви, че след като е заела плътта си на Господа, Той е станал вечен нейн длъжник. За да издължи Своя дълг, от една страна, Господ я прославя с всички боголепни слави и почести, с които никога не е прославено ни едно друго Негово творение, а от друга - се вслушва в нейните молитви и моления както в молитвите и моленията на никой друг.
Накрая, той твърди, че повече от всяко творение, дори и от ангелите, св. Богородица привежда към Бога хора от всички народи на земята, увеличавайки и разширявайки по този начин господството на Бога.
Св. Никодим е събрал 62 ръкописни канона към св. Богородица, излизащи под перото на 22 сладкогласни химнографи (теотокарии), и сам е съставил 14 азматични канона, от които три към св. Богородица Скоропослушница в манастира Дохиар, три към св. Богородица Вратарница в Иверския манастир и един към св. Богородица в Протатос-а (Карея).
Смирени жители в Градината на св. Богородица
Света Гора е известна като Градината на св. Богородица, като превъзходно място, където се почита, явява, действа и почива личността на Пресвета Богородица. Според Преданието, Света Гора е отредена като жребий на Пресветата от Самия Господ: „Това място е твой жребий и градина, и рай, пристанище на спасението на търсещите спасение".
Докато първата Ева пада в първоначалния рай, втората Ева, като Майка на втория Адам, разгръща благодатта на своите имена в новия рай на Света Гора. Владичицата на ангелите се явява като Владичица на ангелския чин на монасите. Преблагодатната разкрива благодатите, произтичащи от нейната благодат чрез икони, поклоннически места, благословени атонски ъгълчета, събития в живота, очаквани отговори на прошения, неочаквани отговори на изблиците на славословие, явявания на осветени подвижници, сред умилението на килията или в блясъка на храма. Навсякъде и винаги, на всяко място и точка, се крие неповторим повод и уникална възможност човек да почувства прегръдката на св. Богородица.
Може би не съществува светогорски монах, който да не чувства Пресветата като негова Пресвета, Негова Владичица и първо прибежище, като негово неизменно упование, сигурност и защита, като негова застъпница и майка, като негов ближен и постоянен спътник, като прегръдка за раните и възприемник на неговите изпитания.
Всеки певец ще започне своите уроци с „Достойно есть” и с него ще демонстрира своето най-добро изкуство. Първите и най-добрите творби, които всеки иконописец или дърворезбар ще създаде, изобразяват Богородичната личност. Всеки исихаст на нея ще възложи своята най-пламенна молитва. Всеки манастир ще обгради някоя нейна икона със сиянието на своето благоговение.
Исторически събития, всекидневни нужди, живи чудеса, случаи и обстоятелства, богородични черти се отпечатват върху всяка икона, която чрез своята художествена красота краси и чрез своето присъствие утешава всеки манастир на Света Гора. Така, освен иконите на св. Богородица „Достойно есть” в Протатския храм и „Вратарница" в Иверския манастир, имаме „Св. Богородица Акатистна" в манастира Дионисиат, „Св. Богородица Мироточива” в манастира „Св. Павел”, „Св. Богородица Троеручица” в Хилендарския манастир, „Св. Богородица Скоропослушница” в Дохиар, „Св. Богородица Пътеводителка” в Ксенофонт, „Св. Богородица Утешителка” във Ватопед, „Св. Богородица Сладко целувание” във Филотей и множество други.
Също така, както прор. Илия оставил своя кожух на Елисей, по аналогичен начин честният пояс на св. Богородица, който благоговейно се пази във Ватопед, представлява скъпоценно наследство, безценно благословение и уникално съкровище, което утвърждава Света Гора като нейна градина и място.
„Радвай се, свята и богошествена планина”, пее химнописецът, отъждествявайки поетично Пресветата с богошествената й Света Гора. Пресветата не се намира на Света Гора; Пресветата Дева е истинската Света Гора.
Присъствието на Божията Майка покрива цялата празнота на женското присъствие на това място. Затова и съчинения с неповторима стойност и богословско и духовно значение, които са видели светлина като плод на велики светогорски светци, говорят за нейната личност. Прочутите беседи на св. Григорий Палама за Въведение Богородично, канонът на св. Никодим Светогорец, посветен на Пресветата Богородица Скоропослушница, Теотокарият и всички негови позовавания на нейната личност, които споменахме по-рано, преливат от богословска дълбочина, сладост на любов и божествени чувства.
Но и съвременни св. отци, познати и непознати, именити и безименни, през Пресветата минават и формулират най-добрия свой свят и най-качествените изражения на своята вяра. За стареца Йосиф (Исихаст) се говори, че „любовта му към нашата Пресвета стои над всяко описание. Само да споменеше името й и от очите му течаха сълзи. Той от доста време я молеше да го вземе да си отпочине. И Всецарицата го чу. Тя го извести един месец предварително за негово отпътуване”, което стана на 15 август 1959 г., в деня на нейното успение. Подобни благоговейни чувства изразява и приснопаметният йером. Атанасий Иверски, пишейки на преподобния монах Теоклит Дионисиатски: „От Пресветата започвайте... Внимавай в тази мисъл, която ми дойде в момент на четене на Теотокария. Акатистът и Теотокарият – небето и земята да преминат – те обаче да не липсват нито един ден от годината. И за коя са тези химни? За съкровищницата на всички Божии благодати”.
Ще приключа със св. Силуан Атонски, особено познат в западния свят.
Св. Силуан говори за любовта на св. Богородица като съвършена любов, която превишава дори любовта на Адам в рая. Той говори за нейната любов към Господа, но и към хората като несравнимо по-голяма от нашата към нея. Неговите текстове не говорят изобщо за неговата любов, а за нейната любов. Те притежават повече удивление, отколкото чувство. Той говори и за мълчанието на св. Богородица, което покрива нейната тайна: „Св. Богородица не е предала писмено нито мислите си, нито любовта си към Бога и неин Син, защото няма да можем да ги схванем”.
Чрез своите пестеливи думи и кратка, но пламенна молитва той опитно повтаря значението, което има връзката ни с нея, за да можем да се доближим до Господа. Той дори по характерен начин споменава, че сам не е виждал св. Богородица – нещо, което не представлява необичайно явление в светогорското предание, – но нейната любов му е била открита от Светия Дух.
Тази опитна и благоговейна връзка на св. Силуан към св. Богородица и едновременно връзка на близост към нейната любов изразява начина, по който всеки монах живее майчинската си връзка с нея. Нейното главно име е Майка: Майка Божия и Майка на всички християни. Тя е Майка на Господа, защото Го е родила по плът, и Майка на християните, защото като Божия Майка пръска своята любов в целия свят.
Върху тази основа светогорският монах развива връзката на безкрайно уважение и едновременно на голяма привързаност към личността на св. Богородица. Пресветата е Майка на монасите и монасите се подвизават да живеят като нейни чеда. Всеки момент, всяка случка, всеки вътрешен копнеж, всяка надежда, животът и смъртта на монаха, неговото падение и вдигане се случват в атмосферата на нейното присъствие, образец, грижа, защита и любов. Богородичното майчинство не е нещо, на което имаме право като нейни чеда, а нещо, което тя самата излъчва като нейно свойство. Ние прибягваме към нея като към Майка, очаквайки чрез Майката на Господа да живеем бащинството на Бога, да живеем най-свещената тайна на нашето осиновение, възможността и „властта да станем чеда Божии” (Иоан 1:12).
Превод: Константин Константинов
