За братството при Кокалянския манастир, както и за хората, които се събираха там, постът се спазваше стандартно, без всякакви своеобразности. Дядо Назарий се чувстваше отговорен да прeдаде на православните християни традицията такава, каквато я беше научил от монасите в Рилския манастир.
За големите празници старецът съветваше какъв ред да спазваме при постите преди причастяване. Той никога не налагаше волята си, само казваше: „Като не можеш да изкараш целия пост, спазвай поне една седмица преди причащението – срядата и петъка без олио”. И цитираше Христовите думи: „Игото Ми е благо и бремето Ми е леко”. С това даваше да се разбере, че постът не трябва да се приема като някакво лично изпитание, свързано с неприятно вътрешно напрежение. Помня как в края на един от великите пости рече: „Пък тази година не усетихме как мина постът”.
Старецът бързо разсейваше появилите се понякога фанатизъм и безпокойство. Питат го: „Дядо, баницата е напръскана с мляко, а аз ядох”. Или: „Намерих парченце месо в боба, сипаха ми го за постен. Нарушен ли е постът?”.
- Спокойно, няма нищо! – казваше старецът – Нали ние го ядем за постно!
Приказката „голям постник” при него много не вървеше. За по-строгото въздържание казваше, че е по Божия благодат и не е за всеки. Даваше пример със св. Иван Рилски.
Св. Четиридесетница
След неделята на Месни заговезни старецът казваше: „Прошка може да се взима и през седмицата до Сирни заговезни, когато се ходи на гости”.
Със започването на Великия пост напътстваше да постим телесно и духовно, така че да не усетим, че сме във въздържание, защото тогава дяволите на пълчища ни атакуват от вси страни.
След Сирни заговезни всички знаехме – манастирските порти са затворени временно през първата седмица на поста. Поклонниците се пускаха само до храма да запалят свещ. Причастявахме се на Тодоровден. Който издържи целия пост – за Великден вземаше благословение и за второ причастие. Дядото казваше, че такава била практиката в Рилския манастир.
Дядо Назарий беше голям майстор по правенето на коливо (грухано, варено жито, отрупано с пудра захар). На Тодоровден и по задушници то беше задължително на масата. И понеже знаеше, че някои от нас много обичат жито, ще подкани тихичко: „Вземи, вземи да видиш дядо ти как го е направил!”
Много държеше да се пазят първите три дни на поста и последната – Страстната седмица, особено Разпети петък, за който казваше: „Днеска е много страшен ден” и го преживяваше особено вглъбено. На този ден не се пиеше вода и не се ядеше хляб до свършването на Опело Христово. Тогава раздаваше нафора и здравец от ухаещата на миро плащаница. На трапезата предлагаше боб чорба, ошав или компот.
На Велика събота ни казваше да приемаме храна и вода до 18 ч. и после да пазим духовната си нагласа до взимането на причастие след пасхалната служба. Тогава дядото раздаваше нафората заедно с манастирските писани яйца.
Казваше за нас, миряните: „Вие долу нали сте бели монаси” – с други думи, трябваше да подражаваме на монасите в добродетелта.
Дядо Назарий ни съветваше да се изповядваме по-често и то преди по-големите Господски празници. Ето как е запомнил изповедта един от неговите чеда, сега вече свещеник:
„За изповед коленичехме един по един до левия свещник в големия храм. Дядото стоеше прав и казваше: „Това е тайнство”. Много съвети не даваше, само слушаше. Не изповядваше с подробности – той по принцип си беше любвеобилен и сърдечен, но най-ласкав беше на изповед, като казваше: „Съвестта да ти е епитимия!”. За да ободри каещия се, понякога казваше: „И аз правя това”. При всеки изповядан грях изричаше: „Бог да прости и помилва”. А при четенето на разрешителната молитва добавяше: „Няма непростим грях, само неразкаянието е непростимо”.
„Защо често се повтаря грехът? Защото, – казваше, – рядко го изповядваме”. Когато нещо ни смущаваше, препоръчваше да не чакаме специално изповедта, а веднага да го споделяме. Това споделяне можеше да стане съвсем спонтанно – например, когато минаваме край него – да го заговорим. Дядото не обичаше сантименталните емоции. Цитираше стареца си дядо Евлогий Рилски, който му казвал, че на изповед не се плаче – това е гордост, както и че „гневенето – това е целуване с дявола!”. А за неблагодатните сълзи казваше: „Някой си пролял две тенекии сълзи, а само две капки били на здрава основа”.
Дядото благославяше миряните да се причастяват на четирите основни празника през годината. За всички други празници даваше индивидуално благословение. Беше против свещениците, които налагаха на енориашите си да спазват извънредно строги постнически правила и да се причестяват често. А за взимащите причастие без нужната подготовка и духовна нагласа казваше: „Причастието не е попара!”
За дядо Назарий празникът Възкресение Христово беше над всичко. Никъде другаде няма такъв празник, както сме го запомнили в Кокалянския манастир. Със своето преживяване и настроение по време на великденските празници старецът увличаше всички свои чеда. След приключване на службата пасхалната трапеза се подреждаше в трапезарията под параклиса „Успение Богородично”, тогава едва се събирахме край дългата маса. Цареше всеобщо оживление и радост, която не може да се опише с думи. Тук дядото приемаше писани яйца, чукаше се с всички ни. Взимаш по нещо от масата, пасхалната трапеза отначало не върви – след продължителния пост трудно се отговява. Дядото само подканяше: „Вземи си от това, опита ли онова? Сега се яде всичко”, „Това вино на кого беше?”, „Хайде, бе, Ани, Божийке, подайте там, бе... Имате ли, Боре, Деяне?”.
Печката бумти, в трапезарията е топло. Генераторът за ток боботи отвън, наоколо е светло. Това може да се случи тука само в деня на Пасха Христова. Певците почваха с възкресния тропар „Христос воскресе“ бавно, тържествено, по-бързо – различни гласове, преминаваше се на други пасхални песнопения. А той ги подканя: „Тази знаете ли я?”. Докато беше по-млад, дядото не само подканяше певците: „Хайде, Даниела, Лора, Ангел вопияше”, но и подемаше песента. Който я знаеше, пригласяше. По това време старецът обикновено оставаше с нас до развиделяване, като казваше: „Тази вечер не се спи!”. Ако някой не издържи, отиваше да придреме по килиите.
Така сме запомнили незабравимата великденска нощ, когато всичко в природата около нас тържествуваше – Христос със смъртта Си беше победил смъртта!
Последните години възрастта си казваше вече думата и дядото по някое време ни изоставяше. Казваше, че трябва да почине за службата на Второ Възкресение. А на сутринта, едвам се развиделило, когато цялата гора е окъпана от птичи песни и някои се стягат да си тръгват, гледаш дядото вече е на крак: „Чакайте, къде тръгнахте? В десет почваме Второто Възкресение, ще четем евангелието на разни езици”. Знаеше, че долу, на моста, някои ги чакат с кола. И като влезе в храма, донесе от манастирските яйца за този, за онзи, за децата – споменаваше по име всички близки, които не са били на службата.
Помня първия Великден в манастира. Беше много отдавна. Чукаме се с яйца. Първи удар, дядото казва „Христос воскресе”, на ответния удар ти трябва да отговориш „Воистину воскресе”. В това е философията на великденското яйце. Поехме този обичай и го предадохме на много други хора. В манастира всяка година се боядисваха 200-300 яйца, всяко специално украсено с кръстче от художниците. Тези яйца се раздаваха през трите дни на Великдена на всички познати, посетили манастира... А дядото казваше, че великденските яйца може да се боядисват и раздават до празника Възнесение Христово (Спасовден) като символ на пасхалната радост. Слава на Господа за всичко!
Снимки:
1. Клепалото призовава за началото на Пасхалната служба.
2. Възкресение Христово 1992 г. Дядо Назарий в олтара след службата.
3. Част от пасхалната трапеза. Навсякъде витае всеобщата радост от празника.
