На 9 юни се навършва една година от преминаването при Господа на архимандрит Назарий. По този повод поместваме личните впечатления на един от неговите духовни синове - Велизар Пейков.
Вече измина година от преминаването при Господа на стареца Назарий, а той сякаш е винаги пред нас, духовните му чеда. С думи, с дела, с благия си и същевременно винаги назидателен поглед за мирянското ни братство при Кокалянския манастир „Св. Архангел Михаил” той си остава монахът-наставник, който с всяка дума, с всяко дихание живееше по Бога.
Старецът говореше преди всичко просто. Той не впечатляваше с някакви богословски знания, не употребяваше в речника си трудноразбираеми „канонични” изрази. Ако се замисля за някакви богословски цитирания през 31-годишното ни познанство, едва ли ще ми трябват повече от пръстите на двете ръце, за да ги изброя. Защото старецът не беше завършил никакво богословско училище, той си остана обикновен свещеномонах. Не беше силен в проповедта, но беше ненадминат в наставленията, запечатващи се завинаги в търсещото Бога сърце.
Все пак, какво научих от стареца?
Първото нещо, което всеки от посещаващите го е запомнил, са пословичните му думи: „Спокойно!” За незапознатия с вярата човек това би означавало да не се вълнуваш за нищо, да не се впечатляваш, да не ти пука и да си гледаш живота, да си - грубо казано - безсърдечен, непукист в света. Но за стареца Назарий „Спокойно!” не означаваше да си „мъртъв” за света, не означаваше и да си овчедушен. „Спокойно!” означаваше да си винаги нащрек със себе си, да носиш в себе си щита на „невидимата духовна бран” или изказано на духовен език - да бдиш над себе си, над собственото си „аз”, над таящите се като крадец егоизъм и тъмни помисли в сърцето и да водиш постоянна война с поднебесните духове на злобата, които всячески се стремят да те тласкат към безпокойство, тревожност, угнетеност, гняв и смущение в душата. Крайната цел на тези тъмни духове е нехайното забравяне на Бога и втълпяване единствено на грижата за земното, довеждаща тялото до потребностите на животинските твари и сърцето да е пълно със страх и земни помисли.
За стареца „Спокойно!” означава „Всичко е от Бога”, „Всичко да е по Бога”. Това означава, че каквото и да се случи, всякакви непредвидени обстоятелства, трябва да се приемат със спокойствие в сърцето и така изцяло да се предадем на Божията воля. Каквито и вести да пристигнат до нас през всеки час от деня, трябва да ги посрещнем със спокойна душа и да знаем, че всичко това ни е допуснато от Бога за наше изпитание. „Спокойно!” означава търпение в скърби и болести, и всякакви житейски премеждия и грижи. „Спокойно!” означава във всички наши думи и дела Бог да ръководи мислите и чувствата ни. И ако запазим това душевно спокойствие, Бог ще ни наставлява и подкрепя по-нататък, защото Бог е близък до всеки човек, който със сърце Го търси.
Нас, светските люде, ни поучаваше, че да отдадеш живота си на Бог не означава да изоставиш всичко и всички, да живееш фанатично и сковаващо, а просто да живееш като пълноценен човек. А това може да стане, само ако подчиниш в заобикалящия ни враждебен свят живота си на Божията воля, която трябва да усетиш, разбереш и да я следваш. Сам Иисус Христос ни е показал този път: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29).
Старецът беше аскет, но същевременно и много близък до света. Избраното от него място за подвизаване, Кокалянският манастир „Св. Архангел Михаил”, беше на най-доброто разстояние за отдалеченост от потъналия в бездуховна пустош и греховност столичен град. С живота си старецът ни учеше на аскеза – всичко да бъде в границите на оптималното и никакви крайности. Той беше безкомпромисен Христов войн против упадъчните нрави в обществото и Църквата. За него семейният трябва да си е семеен докрай, свещеникът трябва да си тежи на мястото, а монахът да знае, за какво е станал монах. Дядото не спестяваше укорите си към никого, пък бил той дори и негов духовен брат - вече епископ.
Такъв беше пътят му, посочен от Бог – да наставлява. Едно е да си монах, затворен в себе си, държащ лицето си като кремък и спасяващ само себе си, друго е да наставляваш към спасение търсещите Бога души. Едно е да си самозабравил се свещеник-требничар, друго е да си свещеник, грижещ се за духовното здраве на пасомите си. Такава е мисията на духовника-наставник: да наставлява и да движи чедата си с кръста напред. Старецът беше загрижено строг, понякога налагаше епитимия според духовната нагласа на всекиго. Казваше: „Спазвай молитвеното си правило, внимавай над себе си, бъди буден. Върви си по пътя с вярата. Търси утеха в Бога, като изпълняваш Неговите закони. И не бързай, да не й се преситиш - върви бавно и по малко я използвай, за да не оскъднее вярата ти, така ще стигнеш успешно до блажения край. Усилия за това трябват, но всичко да става спокойно.” По време на поста съветваше с думите на Спасителя: „Игото Ми е благо и бремето Ми е леко” (Мат. 11:30). За Четиридесетницата старецът напътстваше: „Трябва да постим телесно и духовно, така че да не усетим, че сме във въздържание, защото тогава дяволите на пълчища ни атакуват от всички страни. Всъщност старецът през цялото време ни учеше на едно - как да вървим по тесния път на истината, водещ в царството на вечния живот: „Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота” (Мат. 7:14).
Какво представлява тесният път за вярващия? За първи път видях този път нагледно през 90-те години в канцеларията на викарния епископ Натанаил (сега Неврокопски митрополит). Това беше една картина, която дядо владика беше дал да нарисуват в уголемен размер: за тесния и широкия път. Тогава си спомних нещо, което бях чел някъде: „Пътят на праведните е тесен, защото те живеят не според своята воля, а по Божията воля. А пътят на нечистивите е просторен и широк, защото те, които са отхвърлили Божията воля, вършат каквото си искат. Но докато едните от временната теснота се прехвърлят във вечното пространство и широта, другите от временната широта преминават във вечната теснота”.
Гледаш ги два пътя: от едната страна е тесният, от другата - широкият. Между тях бездна. По тесния път вървят призованите, копнеещи за светостта и добродетелта словесни Христови овци, на които е дадено освещение – черноризци и миряни. Едни привели смирено глави, други прегърбени под тежки кръстове, напредват бавно с отворени души и сърца за Бога към една тясна врата в далечината. Едни я стигат бързо, други бавно - на когото както Господ е дал, според делата и ревността на вярата. А там, зад вратата, ги чака Христос, Който сякаш подканя пътниците: „Елате всички отрудени и обременени... Аз съм Пътят, Истината и Животът”.
От другата страна на разделната бездна е широкият и удобният път. Там е тъпкано от народ - заблудените овци, които не желаят да зачитат Божията воля. Навсякъде цари гордост, беззаконие, плътско веселие, свободни нрави, разврат, блуд и сладострастие, себелюбие, омраза, завист, неприязън, лицемерие и лъжи. Шака-рака, пънкари водят тълпата с китари. Следват ги заслепени от суета разгърдени силиконки и девойки с многократно абортирали утроби. Учени-атеисти, безмозъчни политици и всякакви безразсъдни блудни синове, сеещи неправда и „всекидневно кроящи козни”. Врачки, баячки, екстрасенси и съвременни идолопоклонници, всяващи суеверен смут сред „прелюбодейния народ, който иска личби”. Всички тях дяволи с тризъби вили ги подръчкват да търчат напред – там, където пътят свършва и зее бездната на погибелта, огнената геена, губеща се във вечния мрак.
За незапознатия с вярата човек тази картина на тесния и широкия път ще предизвика може би насмешка. Но всъщност както в повечето стенописи и изображения по църкви и манастири тя изобразява нагледно духовния живот за учени и прости, за богати и бедни.
Дядо Назарий през цялото време ни учеше как да вземем кръста си и да последваме Господ, как да изпълним дълга си към този свят и към Господ. И ето, старецът ме кръсти и миропомаза с „Печата на дара на Светия Дух”, Който да ми помага да направлявам свободната си воля. След като заплюх сатаната три пъти, старецът ме причести и ми връчи в ръка „билетчето” за влизането през тесните врати, като каза: „Ти вече си християнин, дарена ти е Божията благодат, а това е пътят на спасението, по него върви.”
Всички християни си имат такова „обредно” билетче, следват свободната си воля и потеглят – кой по тесния, кой по широкия път. Аз засега се стремя да следвам тесния. Старецът ми го посочи. Светилникът е запален и синаповото зърното е хвърлено, зависи на каква почва ще остане. И само времето ще покаже, дали то ще донесе заветните плодове.
Спомням си с умиление за отслужваните литургии от дядо Назарий. Пред олтара той се отдаваше на Бога и нищо не можеше да отклони вниманието му от свещенодействието. На Великия вход лицето му сякаш губеше кръвта си и цялото светваше. Малцина това го забелязваха, защото по време на входа старецът закриваше с чашата и дискоса цялото си лице. Много пъти съм се чудил как пристъпва така с чашата, закрила лицето, през двете стъпала на дверите. И досега не съм виждал духовник с такова страхопочитание да носи даровете. Затова и причестяването със светите тайни при дядото беше истинско. При него първо беше Духът, а Господ се грижеше за всичко останало – сгради никнеха като гъби сред пустошта на Кокалянската пустиня, дето няма ни ток, ни път.
* * *
Аз все още се движа по тесния път. Да, ама той става все по-тесен. Криволичеща пътека. Като тази към нашия манастир. И погледът ми е отправен вече само нагоре, към небето. Питам се, защо Господ ме призова точно по този път? И ако не бях срещнал стареца Назарий преди 32 години, сигурно сега щях да съм един разочарован от действителността безбожен празнословец. Неведоми са пътищата Божии!
Така вървя нагоре към манастира по стръмната пътека за помена на стареца. Край мене се движат познати от братството ни. Всеки се сеща и разказва по нещичко за дядото. Сепва ме назидателният глас на една учителка: „Дядото ни направи хора, това е истината”. Вървя замислен и не знам какви още изкушения ме очакват, мене недостойния, до края на заветния път. Остава ми само надеждата да стоя буден и да се моля: „Господи Иисусе Христе, отвърни лицето Си от греховете ми и по молитвите на моя старец, архимандрит Назарий, помилвай ме!”
Снимки: Велизар Пейков
На първата снимка: Отец Назарий в манастирската кухничка, разтворил църковна книга.
На втората снимка: Отец Назарий и Велизар Пейков във Великденската нощ на 1993 г.
О. Назарий в разговор с поклонници в храма.
С бригадата на Пепи - строителя на манастирските сгради от с. Железница.
При гроба на о. Назарий - две поколения духовни чеда.
