Винаги съм изпитвал вътрешна съпротива срещу опитите да ни бъде наложена традиционната за мнозина представа, че хуморът не е присъщ на светостта, че е чужд на православието и Църквата, че една от най-характерните черти на православната святост е строгостта. Може би затова винаги дълбоко съм се впечатлявал от неподправените, сияещи в усмивка лица на съвременните светци и старци, запечатани за поколенията с помощта на това прекрасно техническо достижение – фотографията. От скромния си опит мога с увереност да кажа, че усмивката и здравият хумор винаги са били неразделна част от православната духовност и верен критерий за зрелостта на един или друг духовник. Топлотата и усмивката разрушават моментално стените на предразсъдъците и създават чувство на увереност, сигурност и комфорт още при първата среща между духовника и търсещия помощта му, докато студеният, сериозен и лишен от всякакви емоции и благост израз издигат непреодолими прегради дори и пред най-добрите намерения. Както казва преп. Серафим Саровски: „Този, който е презрял света, е винаги весел, докато тъгата е неотделима от страстите”. За отец Иларион - старецът, с който искаме да запознаем нашите читатели днес, „хуморът е особено необходим на монасите, дори заради това, че той е свойствен за безгрижните и бедните, които нямат какво да губят и от какво да се страхуват. И наистина, от какво да се страхува дълбоко вярващият човек, ако той във всичко се осланя на Бога: ‘Господ е моето спасение, от кого ще се плаша?’ (Пс. 26:1), и какво може да загуби, ако дори смъртта за него е придобивка, по думите на ап. Павел?”
Преди две години, на 21 октомври 2007 г. православният свят се прощава с още един духовник, за когото важат думите: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване”(2 Тим. 4:7-8). Старецът Иларион е роден на 5 март 1924 г. в Русия, град Щигри, Курска област, семейството му малко по-късно се премества в Харков. На 12 годишна възраст загубва баща си, който е бил едва на 46 години.
* * *
- Грешница съм аз, батюшка, голяма грешница, наруших поста и ядох колбас.
- Е, щом е било вчера, тогава ще направиш десет поклона по-малко – строго заявил отецът.
През 80-те години в Почаевската лавра пристига на екскурзия представителна група офицери начело с началника на армейския щаб. Подредени и строени около килията на о. Иларион, офицерите очакват той да се появи, за да ги разведе из лаврата. Излиза старецът с огромна връзка ключове и с бодра стъпка се насочва към генерала. За генерала това се оказва необичайна ситуация, за първи път му се налага да общува отблизо с монах. Застава мирно и козирува:
* * *
- А, Василий Блажени е дошъл!
- Да... абе не! Мен фамилията ми е друга, ама на теб що ти е фамилията ми?
- Е, извинявай. Какво трябва да помогна?
- Мангизи ми трябват, разбираш ли, много мангизи!
- Какво? - неразбиращ пита отец Иларион.
- Кинти, мангизи, зелени гущери... пари бе, бащице, пари!
- А, пари...
- Казаха ми там, в Москва – отивай в Лаврата, помоли се да ти помогнат, разбираш ли? По работа съм дошъл тука.
- А от мен, какво искаш?
- Ами, ей така да се помолиш на твоите подобни, да се появят при мен мангизи.
- Не са подобни, а преподобни! А виж, молитвата е хубаво нещо. Хайде да се помолим
- Слушай ся, бащице, аз съм човек дето си държи на думата. Имай предвид, че я нещо не се получи, както трябва, ще си имаш работа с мен.
- Ех, какво ще ми вземеш, глупчо? Добре сега, не се обиждай, хайде ела в килията ми.
- Бащице, аз казах, не ме гледай, че съм малък на години...
- Ти какво, и в затвора ли вече си бил?
- Пу-пу! - плюейки през рамо, недоволен процежда Вася. - Не бе, бащице, така се казва.
- Хубаво, хубаво, само недей да плюеш тука, че ще ни накарат да мием целия коридор.
Влизат в килията на отец Иларион. До стената в дясно – неудобен дървен креват, вляво една проста библиотечка. Аналой с икони, много икони, в рамки и без рамки, фотографии. В ъгъла табуретка, до нея дървена пейка. Старецът уморено се отпуска на дървеното легло.
- Не е на чужд език, Вася, а на църковнославянски. Е, хубаво, ето ти на теб на руски – казва старецът, като му подава друга книга.
- Ама чакай сега, вие нали казахте, че ще помогнете, ще се помолите... Аз такова, не умея, въобще не умея.
- Ти какво, Вася? Не умееш да четеш ли?
- А, не бе, не, такова... Никога не съм се молил.
- Няма нищо, Вася, това може да се поправи. Ето сега и ще започнем. Защото... в противен случай нищо няма да се получи. А и аз съм си забравил в трапезарията очилата... Ама щом не искаш, няма да те насилвам – надига се от леглото отец Иларион.
- Хубаво де, хубаво, ще се молим – разтваря книгата Вася. – Къде да чета?
- Започни с молитвата „Отче наш”. Ти чети, а аз ще повтарям.
- Не пак ли, а продължавай!
След няколко минути завършват и тази молитва. Василий вече едва издържа на напрежението и е готов да зареже всичко, но събира сили и с неуверен, но уважителен глас казва:
- Сега, сега, Вася – изважда го от мислите му гласът на стареца – Какви пари са ти нужни?
- Ами как какви, обикновени, долари, евро, лири – развълнувано прошепва Василий.
- Какви долари, евро?
- Ами в смисъл – американски или европейски пари.
- Аха, - съвсем сериозно казва старецът – Давай тогава твоите долари на размножение.
С недоумение, но видимо доволен Василий тършува по джобовете си и вади банкнота от 10 долара.
- Щом трябват много, тогава много. Ей там, виждаш ли саксията с цветята? Вземи си парите и ги засади вътре. Ще ги поливаме, ще ги наглеждаме... ще израсте парично дърво, ще берем...
Замръзнал и невярващ, Василий гледа тъпо на отеца и не може нищо да каже. Настъпва тягостна тишина.
- Не, миличък, Бог с тебе. Винаги да бъде Бог с тебе. Всеки ден помни Господа. Колкото можеш, моли се. А парите... Ако е необходимо, ще има и пари – ще ти се дадат. И чувал с кинти, и с мангизи, с долари и евро.
Василий уплашено поглежда ту стареца, ту ковчега под леглото му.
* * *
- Защо ми е на мен да ми четат? Аз съм грамотен, психиатър съм, доктор на науките. Говоря пет чужди езика.
- Да, но този свещеник ще ви говори на най-важния език – на езика на Господа.
Психиатърът видимо объркан отговоря:
- Да... Този език аз наистина не го знам и щом вие съветвате... Да, да, ще отида.
* * *
-Спасяваме се батюшка, хубаво се спасяваме, молим се постоянно.
- А от какво живеете? Трудите ли се? – пита нарочно отец Иларион.
- Постоянно се молим, отче, за работа не остава време. Живеем за сметка на благодетели. Пожертвования събираме.
- Е, да помага Бог. И за това, Слава на Бога. Ще дойда при вас, на пролет ще дойда. Градина ще ви помогна да си направите. Може пък нещо да посеете. Бях веднъж в един женски манастир. Вярно, отдавна беше. Всички сестри на полето, работят, само една седи... Питам: „Майко, а вие защо не помагате?”. А тя се обиди. „Аз казва не съм майка, а схимница”. И се скри в килията си.
В статията са използвани материали от книгата "Старцы Киево-Печерский и Почаевский", Киев, 2008 г.