Както е известно, Църквата е единственото пространство, в което се осъществява Тайната на нашето изкупление. Тя е живото Тяло Христово, където се извършва срещата на нас, грешните и отстъпилите, с нашия Спасител и Изкупител. И ние, монасите, като членове на това Тяло сме засадили завинаги целия си живот - в душа и в тяло - в това пространство, трудейки се за своето спасение.
Засаждането ни в Църквата прави възможни всички наши останали действия. Нито аскезата, нито молитвата, нито духовния ни подвиг, дори и мъченичеството не принасят спасение без нашето оцърковяване. Като казвам оцърковяване, имам предвид засаждането в Тялото Христово и осъзнаването, че всеки един от нас е в жива връзка с другите членове, които съставят Тялото Христово, следователно и с Главата на това Тяло - Христос. Основната сила, която свързва членовете с Христос и помежду им, е общението на любовта. Според 12 глава от първото Послание на св. ап. Павел до коринтяни любовта не е обикновена добродетел или чувство, което апостолът се опитва да посее сред коринтяните, а неговото най-висше учение за общението и единството на Христовата Църква, където всички дарове на Богочовека в Светия Дух се пренасят от Главата - Христос, към членовете. Именно това Тяло - Църквата, която по чудесен начин можем да отъждествим с любовта, т. е. с взаимното екстатично междуличностно общение на Христос с членовете, на членовете с Христос и на членовете помежду им, е мястото, което гарантира единството, без да оставя поле за автономизиране на членовете или за подценяване на даровете. Никой от членовете не може да каже: “Не ми трябваш!” И най-смирените и незначителни служения са дарове, които съграждат Църквата.
Това единство се постига онтологично и органично, а не теоретично и интелектуално, нито чрез някакви юридически или социални процедури, които не гарантират взаимопроникването на личностите, съставящи Тялото, а оттук единството по превъзходен и недвусмислен начин увековечава възкресната и есхатологична перспектива на Църквата. В съзнанието на апостолско-светоотеческото учение и опит Църква означава Светата Евхаристия. Евхаристията е “възглавяване на цялата Тайна Христова”. Тя не е едно от така наречените седем Тайнства. Това е разбиране, което идва от западната схоластика, която е игнорирала преданието на Църквата. Чрез аналитичния метод, който се е опитала да приложи в богословието, схоластиката фрагментира единното Тайнство на спасението в отделни независими аспекти по такъв начин, че те нямат връзка помежду си. Според о. Георги Флоровски, до епохата на схоластиката в светоотеческата литература нямаме определение за Църквата. Това означава, че Църквата е била видимото ежедневно събрание на верните в Светата Евхаристия и не е имало нужда от теоретично описание.
Например, когато св. ап. Павел пише на Коринтяни: “Кога се събирате в църква” (1 Кор. 11:18), има предвид евхаристийното събрание. Това разбиране е коренът, от който по-късно са черпели св. отци, за да придадат на термина “събрание” смисъла на Евхаристия. Също така употребеният от св. ап. Павел израз “цялата църква” (Рим. 16:23) е предвестник на термина “съборна Църква”, който срещаме за първи път у св. Игнатий Богоносец. Тук също се има предвид събирането на всички верни на едно и също място за извършване на Светата Евхаристия независимо от мястото и времето, когато тя се е извършвала. За да направим връзка между понятието “съборна Църква” като събрание на верните за извършване на Светата Евхаристия и монашеството, ще споменем, че централния храм в нашите манастири, където монасите се събират да извършат Светата Евхаристия, се нарича “католикон” - съборен храм, т. е. събрание на всички монаси за извършване на Светата Евхаристия. Дори народът е отъждествил пространството, където се извършва Света Евхаристия, не с думата храм, а с думата Църква. Казва се “отивам на църква”. Следователно налице е отъждествяване на Църквата с Евхаристията.
По-горе казахме, че Божията любов се отъждествява с Църквата, а Църквата се отъждествява със Светата Евхаристия. Поради това Църквата като Евхаристия и като място, където Божията любов се излива в света, е единственото харизматично пространство, в което хората откриват истинското си предназначение, потвърждение и надежда, че човек може да живее вечно. Следователно Църквата като любов и благодарение-евхаристия съществува в есхатологичен план и “никога не отпада” (1 Кор. 13:8). Характерни са думите на св. Николай Кавасила, според когото “Христовата църква, ако би могъл някой да я види, не би видял нищо друго освен тялото Господне". По този начин той казва, че Църквата “се проявява (ознаменува, обозначава, означава) в Тайнствата” (“σημαίνεται ἐν τοῖς μυστηρίοις”). Тук той няма предвид седемте Тайнства, а Светата Евхаристия по начина, по който тя се нарича в древния литургичен език: “Страшни и животворящи Тайни”. Той казва, че между Евхаристията и Църквата не съществува някаква “аналогия по подобие”, а “истинска тъждественост”. Църквата Христова като Евхаристия, т. е. като дар на Христовата любов, не е рожба на този свят, нито има за цел да установи своя дом в този свят. Тя се ражда от есхатона и има за цел есхатона. Пребивава в света без да го обитава. Тя разпростира божествената си сила в хората, като ги привлича в Божието Царство.
Като тълкува св. Дионисий Ареопагит, св. Максим Изповедник казва, че Църквата като Евхаристия е икона на Божието Царство; тя е бъдещата цел на всяко същество, заради която е сътворен целият свят. Той вижда “състоянието на бъдещите неща като истина”, която се изобразява в Новия Завет и се предзнаменува в Стария Завет. Божествената Евхаристия, коментира светецът, е образ на истината на бъдещите неща - жив образ, който представя явяването на Божието Царство, в което всички участваме като екстатично и неизменно се възнасяме в бъдещите неща. Затова преданието на Църквата изисква - и най-вече по отношение на манастирите - храмовете и служителите да бъдат в светли одежди по време на извършването на Светата Евхаристия - образ на божествената светлина, която изобразява “бъдещото състояние”. Също така всички останали богослужебни действия, които се извършват в литургичното ни предание, се правят преди извършването на “страшните и животворящи Тайни”, защото тяхната цел е да участват и да се възпълнят в тази свръхнебесна служба. Монашеството ясно се опитва да представи това на вярващите, то осъзнава и обгръща тази реалност, принасяйки целия живот като залог-обручение в този живот с надеждата за участие в божествения брак в бъдещия живот.
Като тълкува св. Дионисий Ареопагит, св. Максим Изповедник казва, че Църквата като Евхаристия е икона на Божието Царство; тя е бъдещата цел на всяко същество, заради която е сътворен целият свят. Той вижда “състоянието на бъдещите неща като истина”, която се изобразява в Новия Завет и се предзнаменува в Стария Завет. Божествената Евхаристия, коментира светецът, е образ на истината на бъдещите неща - жив образ, който представя явяването на Божието Царство, в което всички участваме като екстатично и неизменно се възнасяме в бъдещите неща. Затова преданието на Църквата изисква - и най-вече по отношение на манастирите - храмовете и служителите да бъдат в светли одежди по време на извършването на Светата Евхаристия - образ на божествената светлина, която изобразява “бъдещото състояние”. Също така всички останали богослужебни действия, които се извършват в литургичното ни предание, се правят преди извършването на “страшните и животворящи Тайни”, защото тяхната цел е да участват и да се възпълнят в тази свръхнебесна служба. Монашеството ясно се опитва да представи това на вярващите, то осъзнава и обгръща тази реалност, принасяйки целия живот като залог-обручение в този живот с надеждата за участие в божествения брак в бъдещия живот.
Монашеството, както и всички други дарове, е дар на Църквата. То не е човешко изобретение, нито постижение на определени хора. То е един от най-висшите дарове, които Бог е дарувал на света и е равносилно на мъченичеството. То е мъченичество на съвестта, което непрестанно вика в сърцето: “Авва, отче!” Човек не може да стане истински монах, ако не бъде призован от Бога и ако не живее в Бога. Протестантите го разглеждат като “плод на исторически обстоятелства”. Това е исторически невярно и лишено от божествен живот разбиране. Монашеството е дар, основан върху съществуването на Църквата. То е равностойно на Христовия Кръст, Който е единствената врата, за да влезе човек в спасителното Божие Царство. Със своя подвиг монашеството напомня на хората, че човекът с неговите страсти “се нуждае от Кръст и Гроб” като малък принос от негова страна, отговор в знак на признателност към великия Божи дар, който чрез Евхаристията дарува на човека възкресен божествен живот.
Позволете ми, братя, да спомена една опасност, която се крие в много монаси. В миналото монашеството е било в опасност, в опасност е и сега.
Изкусителното действие на дявола има за своя постоянна грижа как да изкуши монаха чрез различни изкушения, за да унищожи неговото харизмартично достойнство, което той е получил от Бога и въз основа на което той става “светлина за хората в света”. Когато дяволът не успява да го събори с изкушения отляво, много често успява да го обезсили чрез изкушения отдясно, като предизвиква в него самодостатъчност и така го разцърковява. Не е трудно да постигне това, достатъчно е само да абсолютизира аскетическото му дело, независимо дали това е молитвата на ума или аскезата на тялото. Това се е случило с Евагрий Понтийски, който, бидейки повлиян от Ориген, е учил, че монашески идеал е очистването на ума, без да се интересува от средоточието на човека - сърцето. Така в него се появил неудържим “интелектуализъм” и той възприел заблудите на Ориген. Св. Макарий е бил този, който поставил центъра на тежестта в подвига в пространството на сърцето. Подобно на него, по-късно св. Максим Изповедник чрез своите Глави за любовта локализирал проблема за човека, както и целта на аскезата на монаха в освобождаването от себелюбието, което е корен на всички страсти. С подобни поучения и много други велики подвижници-отци, следвайки апостолското предание, са завещали в Църквата истинския опит от живота в Христос. По този начин св. отци са запазили монашеството от автономията на себелюбието и са го върнали отново “в коловоза” на духа на св. ап. Павел за църковните дарове.
Не бихме могли да твърдим, че монахът, въпреки че се подвизава строго и че се избавя чрез аскезата от отделните страсти, може да бъде жив член на Църквата, ако не се освободи от духа на себелюбието, който го разделя и от монашеската общност, в която живее, и от църковната общност. Древното сатанинско изкушение е човек да иска да стане бог “преди Бога, без Бога и не по Бога”, да се обожи единствено чрез самия себе си. Следователно трябва да знаем това и да се подвизаваме да придобием истинското общение, което постига личността, свободна от себелюбието и която твори истинско човеколюбие и истинско боголюбие. Истинското общение е общението на личностите в любовта, където “изчезва всяка заблуда”, а естествените и духовни сили функционират, бидейки изцерявани, а не наранявани, обливани в светлината на богообщението.
Изкусителното действие на дявола има за своя постоянна грижа как да изкуши монаха чрез различни изкушения, за да унищожи неговото харизмартично достойнство, което той е получил от Бога и въз основа на което той става “светлина за хората в света”. Когато дяволът не успява да го събори с изкушения отляво, много често успява да го обезсили чрез изкушения отдясно, като предизвиква в него самодостатъчност и така го разцърковява. Не е трудно да постигне това, достатъчно е само да абсолютизира аскетическото му дело, независимо дали това е молитвата на ума или аскезата на тялото. Това се е случило с Евагрий Понтийски, който, бидейки повлиян от Ориген, е учил, че монашески идеал е очистването на ума, без да се интересува от средоточието на човека - сърцето. Така в него се появил неудържим “интелектуализъм” и той възприел заблудите на Ориген. Св. Макарий е бил този, който поставил центъра на тежестта в подвига в пространството на сърцето. Подобно на него, по-късно св. Максим Изповедник чрез своите Глави за любовта локализирал проблема за човека, както и целта на аскезата на монаха в освобождаването от себелюбието, което е корен на всички страсти. С подобни поучения и много други велики подвижници-отци, следвайки апостолското предание, са завещали в Църквата истинския опит от живота в Христос. По този начин св. отци са запазили монашеството от автономията на себелюбието и са го върнали отново “в коловоза” на духа на св. ап. Павел за църковните дарове.
Не бихме могли да твърдим, че монахът, въпреки че се подвизава строго и че се избавя чрез аскезата от отделните страсти, може да бъде жив член на Църквата, ако не се освободи от духа на себелюбието, който го разделя и от монашеската общност, в която живее, и от църковната общност. Древното сатанинско изкушение е човек да иска да стане бог “преди Бога, без Бога и не по Бога”, да се обожи единствено чрез самия себе си. Следователно трябва да знаем това и да се подвизаваме да придобием истинското общение, което постига личността, свободна от себелюбието и която твори истинско човеколюбие и истинско боголюбие. Истинското общение е общението на личностите в любовта, където “изчезва всяка заблуда”, а естествените и духовни сили функционират, бидейки изцерявани, а не наранявани, обливани в светлината на богообщението.
Това засаждане, което произтича от свързването на Църквата и Евхаристията, “осветлява смисъла, който имат и другите служения в Църквата”; осветлява и делото на монаха. Накратко ще спомена два случая, които днес имат друго значение:
1) Така нареченият “мирски елемент” на Църквата. Днес за мирянин се смята всеки, който не е ръкоположен. Единствено в Светата Евхаристия можем да определим истинското понятие за мирянин. Мирянинът в древната Църква притежава собствено “ръкополжение”, тоест помазание. След Кръщението, което се е извършвало по време на Светата Литургия, той бил помазван и заемал мястото си, като чакал да се причасти. Това го е правило “мирянин”. 2) Епископът, който е “по образ и на мястото” на Христос, изобразява Христос в Светата Евхаристия. Той не черпи властта си от нищо друго. Изворите свидетелстват, че той е предстоятел на Светата Евхаристия. Епископите, които днес отдават второстепенно значение на това първостепенно свое дело и разбират длъжността си като светско-административна, секуларизират Църквата.
1) Така нареченият “мирски елемент” на Църквата. Днес за мирянин се смята всеки, който не е ръкоположен. Единствено в Светата Евхаристия можем да определим истинското понятие за мирянин. Мирянинът в древната Църква притежава собствено “ръкополжение”, тоест помазание. След Кръщението, което се е извършвало по време на Светата Литургия, той бил помазван и заемал мястото си, като чакал да се причасти. Това го е правило “мирянин”. 2) Епископът, който е “по образ и на мястото” на Христос, изобразява Христос в Светата Евхаристия. Той не черпи властта си от нищо друго. Изворите свидетелстват, че той е предстоятел на Светата Евхаристия. Епископите, които днес отдават второстепенно значение на това първостепенно свое дело и разбират длъжността си като светско-административна, секуларизират Църквата.
Това, което ни интересува във връзка на нашата тема, е мястото на монаха в Евхаристията, тоест в Църквата. Като чете аскетическите книги на светите отци, човек открива многообразни поучения, които изглежда се занимават повече с упражняването на очистването от страстите или на молитвата на ума. Това се проявява в такава степен, че много съвременни изследователи откъсват аскетическия подвиг от величието, който Църквата предава чрез Евхаристията. Те разглеждат аскетическата борба и най-вече молитвата на ума като “определен метод за възстановяването на човека в неговото естествено състояние, което е обожението“. Те казват, че “само придобиването на молитвата на ума прави Тайнствата истинни”.
Въпреки че, както видяхме, в светоотеческото разбиране няма систематическо разглеждане на Тайнствата на Църквата, то ги предполага. Тайнствата са истинският извор на благодатта, който прави истинни молитвата на ума, аскетическите подвизи и всички останали дарове. Всички тези подвизи могат да се видят и да се постигнат и извън Църквата. Православната аскетика, духовна и телесна, допринася за активирането на благодатта, като разсейва мъглата на самолюбието на ума и изхвърля “токсините” от тялото. Благодатта на Тайнствата се скрива като яйцето, което какавидата поставя на скрито място в земята и изчаква излюпването, когато изгрее слънцето, както казва един отец на Църквата. Така и монахът, който знае, че “Иисус Христос е в нас”, както казва св. Ап. Павел, и който участва съзнателно в Светата Евхаристия, носи освещаващата сила на Тайнствата и по време на аскетическия си труд чрез огненото дихание се разгаря скритата в него искра и предава тази сила на цялото му същество. Свети Григорий Синаит казва по характерен начин: “Енергията на Духа, която тайнствено сме приели чрез Тайнствата, се открива по два начина: 1) Чрез времето и труда изобщо, които полагаме, за да пазим заповедите. Колкото повече се трудим за опазването на заповедите, толкова благодатта по-силно сияе върху нас с нейните ярки лъчи; 2) Чрез живот в послушание и непрестанно призоваване на Иисус Христос, тоест чрез помненето на Бога. По първия начин (енергията на Духа) се открива по-бавно, по втория начин по-бързо, ако, разбира се, човек се научи да копае в земята с труд и търпение, търсейки златото”. Крайната цел на живота на монаха е Евхаристията, иконата на Царството Божие. Чрез участието в нея се осъществява унищожаването на демоните, премахването на властта на греха и преодоляването на смъртта. В своя подвиг монашеството трябва да има за цел Светата Евхаристия. Подвизите не са самоцел; те са средствата за постигането на тази цел. Монашеската аскетика открива Божия дар и в степента, в която човек принася себе си, дарът в него се осветлява. Както казва св. Макарий, нашето дело е да се борим в битката със сатаната; да се противопоставяме на неговите нападения. “Изкореняването на злото е от Бога”.
Въпреки че, както видяхме, в светоотеческото разбиране няма систематическо разглеждане на Тайнствата на Църквата, то ги предполага. Тайнствата са истинският извор на благодатта, който прави истинни молитвата на ума, аскетическите подвизи и всички останали дарове. Всички тези подвизи могат да се видят и да се постигнат и извън Църквата. Православната аскетика, духовна и телесна, допринася за активирането на благодатта, като разсейва мъглата на самолюбието на ума и изхвърля “токсините” от тялото. Благодатта на Тайнствата се скрива като яйцето, което какавидата поставя на скрито място в земята и изчаква излюпването, когато изгрее слънцето, както казва един отец на Църквата. Така и монахът, който знае, че “Иисус Христос е в нас”, както казва св. Ап. Павел, и който участва съзнателно в Светата Евхаристия, носи освещаващата сила на Тайнствата и по време на аскетическия си труд чрез огненото дихание се разгаря скритата в него искра и предава тази сила на цялото му същество. Свети Григорий Синаит казва по характерен начин: “Енергията на Духа, която тайнствено сме приели чрез Тайнствата, се открива по два начина: 1) Чрез времето и труда изобщо, които полагаме, за да пазим заповедите. Колкото повече се трудим за опазването на заповедите, толкова благодатта по-силно сияе върху нас с нейните ярки лъчи; 2) Чрез живот в послушание и непрестанно призоваване на Иисус Христос, тоест чрез помненето на Бога. По първия начин (енергията на Духа) се открива по-бавно, по втория начин по-бързо, ако, разбира се, човек се научи да копае в земята с труд и търпение, търсейки златото”. Крайната цел на живота на монаха е Евхаристията, иконата на Царството Божие. Чрез участието в нея се осъществява унищожаването на демоните, премахването на властта на греха и преодоляването на смъртта. В своя подвиг монашеството трябва да има за цел Светата Евхаристия. Подвизите не са самоцел; те са средствата за постигането на тази цел. Монашеската аскетика открива Божия дар и в степента, в която човек принася себе си, дарът в него се осветлява. Както казва св. Макарий, нашето дело е да се борим в битката със сатаната; да се противопоставяме на неговите нападения. “Изкореняването на злото е от Бога”.
Характерен пример е животът на преподобна Мария Египетска. Цялото й борбено усилие е имало за цел тя да се причасти със Светите Дарове. Тази е била нейната цел. Тя постигнала това и се упокоила в Господа. Чрез конкретния начин, който живее в Евхаристията и аскезата, монашеството открива есхатологичния характер на Църквата в света. Откъснато от ефимерното и служейки всеки ден Светата Литургия, то привлича света в преживяването на Божието Царство. Там, в това пространство, монахът бива оправдан и с ясни знаци пренасочва всички към него независимо дали с думи или в безмълвие. Следователно нашето задължение е огромно. Предвид съвременния синкретизъм на религиите и объркването, което те предизвикват чрез средствата за масова информация, ние трябва да се издигнем на висотата, която нашето предание ни е завещало. Всичко, което вършим като хора - добродетели, подвизи и т. н., може в някаква степен да се види и извън Църквата. Единственото, което не се намира извън Църквата, е Светата Евхаристия, която освещава човека, като го издига над всяка човешка ценност и мисия. Църквата не може да предложи нищо по-ценно от Светата Евхаристия. Тук ние, православните монаси, се отличаваме от монасите на другите изповедания и религии: от западните, които секуларизираха и социализираха монашеството, и от източните, които чрез подвизите си се опитват да премахнат и унищожат онтологическото съществуване на човека, като го поставят в едно безлично и въображаемо общение, “нирвана”. Като се причастяваме с Христос в Светата Евхаристия, ние се освобождаваме от бедите на човешката драма. В нашето единение с нетварните енергии на Господнето Тяло черпим свойствата на нетварния божествен живот без да губим нашата лична ипостас, която става нетленна и се увековечава в Царството Божие, което няма край.
Превод от гръцки: Константин Константинов
