Дякон Любомир Янъков е завършил Богословския факултет на Атинския университет със специалност „Пастирско богословие“; в гръцката столица завършва и школа по източноцърковно пеене при храм „Зоодоху Пигис“ с диплома за първопевец и преподавател; сега е докторант по източноцърковно пеене в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“; в момента ръководи и преподава в школата по източноцърковно пеене към Енорийския център на храм „Св. Кирил и Методий“ в София
Соня Спасова: Какво представлява школата по източноцърковно пеене, в която преподавате? От кога съществува, какви хора участват в нея?
Дякон Любомир Янъков: Школата ни е за хора, които започват съвсем отначало и нямат богословски знания. Имаме курсисти на всякакви възрасти – от ученици до пенсионери. Две трети от курсистите ни са жени, другата – мъже. Прави впечатление, че жените са настроени за по-дългосрочна работа и че подхождат по-сериозно към обучителния процес. Курсистите ни са с най-различни професии – юристи, икономисти, IT-специалисти, филолози, също има и много студенти, включително по богословие.
Школата е с петгодишна образователна програма. Всяка учебна година завършва с изпит, който първите години има поощрителен характер. Така курсистът може да усети своя напредък. На изпитите курсистите получават преценка, а не оценка. Така е през първите години. Оценката става чак след няколко години, всяко знание иска отлежаване, знанията се наслагват всяка следваща година. При завършването на курса обаче изпитът е сериозен.
Приносът на един такъв формат на обучение в енорийска среда е подпомагане на катехизаторската дейност на Църквата. Според мен пеенето дава най-прекия достъп на един обикновен човек до същината на православието. Ние не само преподаваме православието като учение. Тук човек може да се докосне до дълбочината на същината: тълкуванието на богослужението, чрез изучаването на църковнославянското четене, на химнографията, литургиката, елементарната теория на западната музика и, естествено, типика – богослужебния устав, който ни дава подредбата на самите служби. За да може човек да има тези знания, той задължително се докосва до богословието, но не от гледна точка на науката, а на нуждите на певеца. Това са богословски знания с практическа реализация. Когато човек се занимава с църковно пеене и стане певец, ако има истинско желание да стане добър певец, той, без да е богослов по образование, става такъв, защото получава същината на богословието чрез богослужебните текстове и е въпрос на време да се катехизира от самото богослужение, разбирайки го. Това е заложено от св. отци като цялата проповед на Църквата е втъкана в богослужебните текстове. Може да се каже, че цялата химнография е проповед в поетична форма. Цялата догматика на Църквата е изразена в поезията и в творчеството на св. отци, които са съставили тези богослужебни текстове, за да оборят еретически песнопения, появили се през вековете. Можем да кажем, че това, което виждаме и чуваме в храма, има за цел да ни обясни православието и да ни обясни защо въобще сме християни.
- Кое според вас привлича хората в школата? Какво ги кара, въпреки динамичното им ежедневие, да отделят от свободното си време пет години няколко пъти в седмицата, за да идват да учат? Каква е ролята на учителя в този процес?
- Води ги жаждата за вярата. В днешно време е трудно да намерим чисти изразители на православието. И ние самите не сме винаги такива. Но, съзнавайки това, опитвайки се да го правим, Бог ни го дава, когато трябва да го направим по правилния и богоугоден начин. Учителят в Църквата не е някой човек – въпреки че учителството се осъществява чрез човек, а Божията благодат. Ние просто играем ролята на учители. Когато в днешно време някой изземе функциите на Божията благодат, казвайки или само помисляйки, че той е учител, тогава се получава т. нар. „младостарчество“. Един от пътищата да намерим правилния път към Бога е чрез изучаване на изкуствата около богослужението – пеене, иконография, архитектура, дърворезба и др. Изучавайки ги, ние вникваме в смисъла, който са заложили св. отци в тях. Затова подобно обучение е винаги актуално и човек дори да го изостави, после пак се връща. Това наблюдавах и при учителя ми в Гърция, който е моят пример за преподавател. Идваха при него много хора, отиваха си и после пак се връщаха, защото чувстваха тази нужда, чувстваха необходимост. Един път събуди ли се тази жажда, тя те води обратно. Не защото учителят е някакъв гений, а защото Бог си води хората и те искат да се докоснат до Църквата.
Също така моето лично мнение е, че хората идват, защото пеенето ги привлича. Както и за мен, в началото, беше достатъчно да чуя само едно песнопение, за да започна да уча. Така може би е и при тях – чуват нещо добре изпято от някой певец, не само красиво, а и като молитва и после си търсят място, в което да се учат.
Когато влезем в храма и чуем дадена мелодия, тя не е създадена, за да ѝ се наслаждаваме, да я слушаме като концерт, а да ни предразположи към молитва и да оформи молитвена атмосфера, да ни грабне от светската среда, където се намираме мислено, и да ни вкара в Църквата, да ни вземе от този свят и да ни преведе в другия. Тази мелодия, която чуваме, има помощна роля и затова подходът към пеенето да пеем красиво не е правилен, защото това е нещо второстепенно и не трябва да е на фокус. Всеки певец носи отговорност за служението си. Певецът трябва да го осъзнава, да си дава сметка за това още в процеса на обучението. Но учителят не може да го научи на отговорност, самият човек трябва да има правилен подход към Църквата, към пеенето. Това е и неговият личен път вътре в Църквата.
- Как се реализират певците, завършили школата? Продължават ли да пеят?
- Продължават да пеят, да. Но продължават и да се учат. Пеенето не се научава в тези пет години. Една наша преподавателка в университета в Гърция казваше за факултета ни, че той има за цел да ни научи да плуваме в морето от богословска книжнина, а не да вкара цялото богословие в главата ни. Богословието е начин на живот и това е мисия за цял живот, а не е за пет години обучение. Така е и с пеенето, то е мисия за цял живот. Така е и с нашите курсисти – излизайки от школата, те продължават да се учат. Дори и аз съм така – много неща, които знам за теорията на църковната музика съм научил от въпросите, които са ми задавали. Отправеното към мен питане е повод да седна и да чета и търся отговори. Някои наши курсисти, заинтригувани от школата, даже записват Богословския факултет на Софийския университет. По едно време от Богословския факултет изразиха опасения, че ние едва ли не издърпваме негови кадри в школата, но всъщност е точно обратното.
- Само теоретично ли е обучението в школата или с курсистите участвате в богослужения?
- Тук имаме проблем, защото, за да се участва в богослужението трябва да се направят практики, в които да участват всички курсисти. По-голямата част от нашите курсисти са жени, а при нас, в България, клиросното пеене в представите на църковната общност се свързва с мъжко изпълнение. Затова е малко трудно да се организира тяхната практика в храмовете. Затова обаче при завършване курса на обучение, организираме бдения, в които курсистите участват, и това, което са натрупали като теория в школата, е една добра база, за да се ориентират, когато застанат на клира.
- Защо точно бдения? Какви бдения сте организирали до момента и има ли предстоящи?
- Имали сме такова бдение, например, за празника на св. Антоний Велики, за Благовещение, за св. апли Петър и Павел, за Успение Богородично и др. Имахме всенощно бдение наскоро в Германския манастир по случай празника на св. Василий Велики и Обрезание Господне в навечерието на новата 2015 г. Така отпразнувана Новата година, с всенощно бдение, ни показа, че може да има и друг начин за посрещането ѝ – с истинско благословение за здрава, благословена и радостна година, без фойерверки, пукотевици и др. под. По случай празника на св. Трима светители ни предстои бдение в храм „Св. Кирил и Методий“ на 29 януари в навечерието на празника. Това бдение, за разлика от останалите, ще продължи около четири часа, защото е в града и е в работен ден. Този празник е и за всички духовно-просветни дейности на енорийския център при храма, защото Тримата светители са небесни закрилници на всички богословски и катехизаторски училища и школи. В Гърция даже всяка година паметта им се отпразнува освен със св. Литургия и с организиране на богословски конференции или беседи по наболели за съвремието ни църковни въпроси.
По принцип всяка година организираме по няколко всенощни бдения, т. е. те продължават цяла нощ, а не час или два, както е по традиция в градските храмове. Всенощните бдения помагат на богомолците да вникнат чрез песнопенията и четивата в живота и дейността на празнувания светец или на празника. Четивата в по-голямата си част са псалми, паримии от Стария Завет, синаксара, и поучителни слова. И когато има и два клира, има възможност за т. нар. антифонно пеене. То внася разнообразие в последованието на всенощното бдение, което става чрез смяната на хоровете при изпълнение на песнопенията. Пеенето с различно темпо също внася допълнителен колорит към общата атмосфера. Ако песнопенията се изпеят добре, както трябва, ако човек следи богослужението, може да остане буден цяла нощ без да усети. Тялото се изморява, но душата – не. Когато умората на тялото започне да надвива, душата се ободрява от поучителните слова. Те се четат на точно определени моменти или се изнася слово от някой опитен изповедник или старец. Тогава съзнанието на човека е отворено и благоразположено като благодатната почва за Словото. Казват, че всяка св. Литургия е като стъпка към вечността, а при бдението човек усеща това много ясно – как излиза от света и влиза в Църквата с цялото си съзнание, влиза в радостта на празника и осъзнава точно какво се празнува.
- Наскоро беше основан женският хор „Св. Касиана“? Как възникна идеята за основаването му, какви са участниците в него и какви изяви му предстоят?
- Най-скорошното участие е на бдението, за което споменах – по случай празника на св. Трима светители. Хорът е женски, но първоначално се опитахме да направим някаква по-сериозна работа с хора на мъжете, а се оказа, че жените са по-готови за нещо сериозно, методично, дългосрочно и с траен резултат. Идеята възникна от това, че имахме дилема какво да направим: школа, която да има ограничен репертоар, но изпипан до най-малките подробности, или да направим школа, която да цели усвояването на по-богат репертоар, като разширява кръгозора на хората към пеенето и богословието. Трябваше да избираме едно от двете и ние предпочетохме за школата по-трудния вариант – да вземем повече материал и да учим повече неща. Аз следвах това, което знам от моите преподаватели – да научим курсистите да четат певческите богослужебни книги, а не да ги учим да знаят определени песнопения наизуст, както се случва често в семинариите и богословските училища. Все едно да учим стихотворение на български език наизуст, а да не учим да четем на български. Така, в школата целим богат репертоар, като наблягаме повече върху количеството и колкото може на качеството, а в хора на жените „Преп. Касиана“ и в хора на мъжете „Св. Йоан Дамаскин“, в който участват наши курсисти, завършили школата, се опитваме да постигнем качеството и изработването на модели за подражание в школата.
- Част от енорийската работа е свързана със социалната дейност в Църквата. Св. Василий Велики ни дава пример с основаната от него „Василиада“. Как според вас може да бъде ефективна социалната дейност в Църквата в България в днешно време?
- Социалната дейност не бива да бъде основна дейност за Църквата – като запазена марка, както е в Римокатолическата църква и с това да си правим PR, a трябва да бъде плод от любовта ни, да бъде като естествен израз на нашата любов към ближния. Така тя ще бъде точно ориентирана, съществена и резултатна. В житията и словата на Тримата светители, ще видим тяхното специално отношение към бедните. Те казват, че началото на спасението и първото стъпало на стълбицата към Бога, което започва от земята, е ние да упражняваме добродетелта на милосърдието. Милосърдието не е милостиня, има разлика между милостиня и милосърдие. Милосърдието е израз на любовта на християнина към ближния. А ближният не е само християнинът, а всеки човек – и мюсюлманинът, и безбожникът, всички. Защото всички хора са призвани към спасение. Милостинята е „отърваване“ от съвестта ни, от напомнянето на съвестта ни, че трябва да бъдем милосърдни. Хвърляйки обаче някаква малка сума на бедния, само за да се отървем от него, не вършим милосърдие. Църквата трябва да разбере проблемите на хората и да им помогне, като организира такива социални учреждения по подобие примера на „Василиадата“ на св. Василий Велики. В нея хората са получавали подкрепа в личния си живот и то не само материална – нуждаещите се са получавали помощ в реализацията и интеграцията в обществото. А в днешно време много често от наша гледна точка тази помощ се изразява в това да дадем на нуждаещия се една супа и един комат хляб.
Необходимо е Църквата да разбере проблемите на хората и не да помага като ги спасява само в момента. Необходимо е Църквата да изготви социални програми, с които хората да се интегрират в обществото. Това е по-добрата помощ, отколкото да дадеш на някого днес храна и утре да му кажеш: „Вчера ти дадох“. Социалното неравенство и появата на много бедни и изнемогващи хора е признак за наличие на несправедливост, при която, от една страна, в обществото се забелязва неразумно разточителство, сребролюбие, жестокосърдечие, пороци и др. под., а, от друга – виждаме недоимък, страдание, бедност.
Днешното състояние на българското общество е много близко до времето и мястото на живот на св. Трима светители. Те са бичували в своите слова и беседи своето общество, особено св. Йоан Златоуст, като са посочвали, че спасението на богатите минава през тяхното отношение към ближните. Но не само на богатите, а и на бедните или нямащите достатъчно, защото една молитва, една проронена сълза или акт на съчувствие биха подкрепили нашия бедстващ ближен, който между другото може и да е богат – много повече, отколкото материалното подпомагане. Понякога състоянието на материална бедност е изпитание за изправление, а не е задължително ограбване на вече беден от някой богат или следствие от наследени грешки при децата и потомците, направени от родители и предци. Богатството пък не винаги е придобито несправедливо, както е заложено в комунистическата доктрина. Но за да не служи материалното благо за духовно разлагане, то част от него би трябвало да бъде ориентирано към подпомагане на ближния. Така, струва ми се, богатият би изплатил своя данък към Бога. Дейността на св. Трима светители тръгва точно от милосърдието, като обърнем внимание на ближния, на „най-малките“, така изпълняваме повелите на Христос. В Евангелието се казва, че ако сме направили нещо за бедния, сме го направили на Христос, а под „беден“ и „гол“ може да разбираме всеки нуждаещ се от нещо жизнено необходимо, материално или духовно.
Ето, ние днес имаме ярки примери от 4 в. в лицето на Тримата светители. Четейки техните беседи, слова и жития, виждайки техния пример, можем да се поучим от тях за различни важни църковни въпроси. Например, четейки житията на тримата или по-конкретно словата на св. Йоан Златоуст за епископското служение, можем да се поучим как трябва да избираме епископ – много актуално в днешно време. От тях можем да вземем пример как да устроим църковния живот, справяйки се с езическото наследство в Църквата, което все още присъства в нейния живот и бит; каква църковно-социална дейност да развием, а не да измисляме тепърва неща, които вече са били прилагани и има изработени модели за подражание; да видим, каква трябва да бъде катехизаторската дейност, как да бъде правилно ориентирана. Ние не трябва да измисляме становища и след това да ги отнасяме надолу към някой друг по метода „възложение-изпълнение“. Нещата трябва да тръгват от опита на хората, които работят на енорийско начало, „на нивата“, и след това техният опит да се теоретизира, да се изведат принципите и вече от там да се развие теорията на катехизаторската и социалната дейност. По този начин нещата в Църквата ще тръгват от нейните потребности, а не от отвлечени теоретични идеи, които се оказват нереализируеми в по-голямата си част.
Снимка: Стефка Борисова
