„Всичко ново е добре забравено старо“. Тази позната максима е напълно приложима към богатата ни църковна история, която очаква да бъде преоткрита и представена по един съвременен начин. Хората винаги са имали нужда от водачи, на които да се доверят, от които да черпят вдъхновение, мотивация и ценностни ориентири и в чийто пример да преоткриват своята духовна идентичност. Това важи в още по-голяма степен за духовните водачи, които без лицемерие са следвали Христос и именно затова Неговата слава се е отобразила в тях. А когато тези ярки личности са живеели по нашите земи, ние ги чувстваме още по-близки, а примерът им е по-жив и по-вдъхновяващ. Личности като св. Йоан Рилски и св. Злата Мъгленска, всеки в своето време и със своето служение, са поддържали жива вярата на поколения наши сънародници и сега продължават да са духовни ориентири за хората, които търсят тяхната молитвена подкрепа.
Но има и друг вид примери. Днес много поместни православни църкви си поставят за цел изграждането на национална църковна идентичност, като популяризират легендарни истории за пребиваването и проповедта на апостолите и техните ученици по своите земи и така повдигат достойнството и ранга на катедрите си. Получава се едно съмнително съревнование за историческо първенство.
Българската православна църква според нас е в другата крайност: тя продължава да бъде в огромен дълг към народа ни. Не защото не създава подобни митове и легенди (и у нас в последните години се появиха такива опити), а защото не се стреми да разкрие голямото, при това безспорно и съвсем не митологично християнско наследство на земите ни. Не се полагат усилия да се възкресят имената и паметта на светците, осветили с живота си родните ни места.
За св. Климент, папа Римски е писано много и за него съществува огромна литература. Въпреки това обаче неговите живот и дело продължават да крият много неизвестни. Всъщност, ние почти не разполагаме със сведения за живота и дейността на този велик предстоятел на Църквата. Всичко, с което боравим, са по-скоро хипотези и догадки, основаващи се на сведения, достигнали до нас в повечето случаи доста след смъртта на св. Климент.[1] Не е изяснен дори въпросът за неговия етнически произход. Мнозина предполагат, че е юдеин поради факта, че в своето „Послание до коринтяните“ често се позовава на Стария Завет.[2] Същевременно обаче от същото послание[3] се вижда, че той добре познава и езическата религия и митология, както и римската военна организация. Ако приемем за вярно свидетелствата на Ориген, Евсевий Кесарийски, Йероним и др.,[4] че споменатият от св. ап. Павел в посланието му до Филипяни (4:2-3) Климент е тъждествен със св. Климент Римски, то тогава е напълно възможно св. Климент да е бил тракиец. Към това предположение ни подтиква фактът, че св. ап. Павел го споменава в посланието си до жителите на Филипи, на които Климент е бил добре познат, при това не само като съработник на апостола, но и като изключително добродетелен мъж, както личи от кратката информация, съдържаща се в посланието, където единствено той е споменат поименно измежду многото му съработници.[5] Твърде вероятно е св. Климент да е бил от самия Филипи или прилежащия в близост район и поради това ап. Павел споменава единствено неговото име в посланието си, като някой добре познат на филипяните.[6] Районът на Филипи по времето на св. ап. Павел е бил населен преди всичко с траки.[7] Следователно, ние имаме основание да допуснем, че св. Климент е с тракийски произход. Както ще видим по-късно в тази статия, подобно предположение и дори твърдение е направено много преди нас.
През 19 в. става особено популярна тезата, че св. Климент Римски е с царско потекло и е тъждествен с братовчеда на имп. Домициан – Тит Флавий Климент. Тит Флавий Климент е претърпял мъченическа смърт за това, че е бил християнин, през 95 или 96 г. Днес обаче тази хипотеза напълно се отхвърля.[8] Версията за знатния му произход се е наложила включително и в житията, ползвани от Православната църква, които буквално преповтарят западните.[9] Там са описани неговият произход, родословие, детство и юношество с големи подробности. Тези жития де факто са повлияни от погрешното отъждествяване на св. Климент с братовчеда на императора – Тит Флавий Климент. Твърде вероятно е дори житието на Тит Флавий Климент да е компилирано и да се е получило смесване на двата и дори повече образа още от дълбока древност. Това твърдение се подкрепя от факта, че и един друг Климент, отдалечен с повече от половин век във времето и с хиляди километри в пространството, носи същото име. Става дума за Климент Александрийски, който започва своето най-известно съчинение Стромати („Килими“) с думите: „ΤΙΤΟΥ ΦΛΑΒΙΟΥ ΚΛΗΜΕΝΤΟΣ ΤΩΝ ΚΑΤΑ ΤΗΝ ΑΛΗΘΗ…“.[10] Отбелязваме това, защото основен извор на популярното днес житие на св. Климент Римски са именно псевдо-климентовите произведения, т. нар. „Климентини“. Те са разделени на две части, първата от които съдържа десет книги „Срещи“,[11] а втората двадесет книги „Беседи“.[12] Историята и литературният жанр на тези псевдо-климентови произведения е много интересна, но те не са обект на това изследване, понеже нямат пряко отношение към въпросите, на които търсим отговор. Ще отбележим само, че „Климентините“ се появяват през 3-4 в. Въпреки че се явяват „преки наследници на елинистичния роман“[13] и са написани в средата на сектата на евионитите,[14] те са възприети от Римокатолическата църква, която спомага за популяризирането и разпространението им. Причината за това е фактът, че там св. Климент Римски е представен като римлянин, благородник и затова съвсем естествено в един момент той заема знатната епископска катедра в Рим. Отпадат трудните за отговор въпроси, какво прави той със св. ап. Павел на Балканите, как така се превръща в известна личност в гр. Филипи, защо е „първи повярвал измежду езичници и елини“ и т. н.
По свидетелството на мнозина св. отци св. Климент е бил апостолски мъж. Според св. Ириней Лионски той лично се е познавал със св. апостоли Петър и Павел и е бил техен ученик.[15] Ориген нарича св. Климент също апостолски ученик (Clemens apostolorum discipulus),[16] като на друго място казва, че е бил обърнат към вярата вероятно от св. ап. Павел.[17] Св. Йоан Златоуст не само отъждествява Климент от посланието на св. ап. Павел до Филипяни със св. Климент, папа Римски, но дори казва, че св. Климент е бил постоянен сътрудник на св. ап. Павел и го е придружавал по време на всичките му пътувания.[18] Бащата на църковната история Евсевий също е съгласен косвено с едно такова твърдение. Той казва, че св. Климент е най-вероятно преводачът на Послание до евреите, което ап. Павел бил написал на еврейски език, а св. Климент превел на гръцки. Като сериозно доказателство в подкрепа на това си твърдение Евсевий посочва сходството в езика между Послание до евреите на св. ап. Павел и Послание до коринтяни на св. Климент.[19]
Още по-интересен е въпросът с предстоятелството на св. Климент на епископската катедра в Рим. Според различните версии и хипотези св. Климент се явява четвърти, трети, втори и дори първи епископ на Рим, непосредствен приемник и лично ръкоположен от св. ап. Петър за това. Разбира се, светоотеческото мнение се обединява около твърдението, че св. Климент е трети по ред епископ на Рим след епископите Лин и Анаклет. Това е свидетелството на св. Ириней Лионски, на св. Епифаний Кипърски, на бл. Йероним и преди всичко на Евсевий Кесарийски, който се е ползвал и от писменото наследство (записките) на Хегезип.[20] Единствен от св. отци от близката до св. Климент епоха, който има различно мнение по въпроса за реда на римските предстоятели, е бл. Августин. Той поставя св. Климент веднага след Лин, а Анаклет се явява трети (четвърти, ако приемем, че св. ап. Петър е първи епископ на Рим).[21] Бл. Йероним на няколко пъти споменава, че по негово време „повечето от латиняните“ смятали, че св. Климент е пряк и непосредствен наследник на апостолите, т. е. първи епископ на Рим (втори, ако се приеме, че св. ап. Петър е първи). Сам бл. Йероним обаче коректно посочва, че според него той е трети (четвърти с ап. Петър начело на листата).[22]
Най-ранният списък с римските епископи, достигнал в преписи до нас, е на Хегезип, съставен ок. 160 г. по времето на Римския еп. Аникет. Св. Епифаний Кипърски го цитира в своето съчинение против ересите.[23] Ако се опитаме да обобщим казаното от св. отци за реда на римските епископи, ще се получи следната схема:
1. Лин; 2. Клет(ус); 3. Климент – според Хегезип, св. Епифаний Кипърски;
1. Лин; 2. Аненклет(ус); 3. Климент – според св. Ириней Лионски, Евсевий Кесарийски и Юлий Африкански;
1. Лин; 2. Анаклет(ус); 3. Климент – според бл. Йероним;
1. Лин; 2. Клет(ус); 3. Анаклет(ус); 4. Климент – според една латинска поема от 3-4 в. срещу Маркион;
1. Лин; 2. Климент; 3. Клет(ус); 4. Анаклет(ус) – според св. Иполит Римски и Liberian catalogue, който по-късно влиза в Liber pontificalis;
1. Лин; 2. Климент; 3. Анаклет(ус) – според бл. Августин.
От горното следва, че всички без изключение приемат за пряк приемник на апостолите и пръв епископ на Рим Лин. Почти всички са на мнението, че негов наследник е Аненклет, който понякога се изписва в неговата кратка (и по-християнска форма) Клет. Анаклет е пък латинска грешка при изписването на Аненклет, но днес това неправилно изписване на името се е наложило. Същественото в случая е, че изследователите са единодушни, че Клет, Аненклет, Анаклет са различно изписване на името на една и съща личност.[24] Виждаме, че някои от споменатите древни автори правят грешка и смятат Клет и Анаклет за различни лица. Това се е получило най-вероятно поради непознаване на историята, използването и сравняването на различните известни по времето им списъци. В стремежа си да бъдат максимално акуратни, те са взели различните форми на името Клет – (Ана), (Анен) – (ус) и са ги подредили в хронологичен порядък. Днес обаче тази грешка е напълно изчистена и ако се доверим на официалния списък на Ватикана,[25] ще имаме следната картина на годините, през които са светителствали на епископската катедра в Рим св. Климент и предшествениците му (в скоби са дадени годините според други авторитетни източници, които се разминават с официалния списък на Ватикана с две-три години):
Св. ап. Петър – загива мъченически през 64 г. (67 г.);[26]
1. Св. Лин – на катедрата от 67 до 76 г. (66-78 г.);
2. Св. Аненклет (Анаклет, Клет) – на катедрата от 76 до 88 г. (79-91 г.);
3. Св. Климент – на катедрата в Рим от 88-97 г. (91-101 г.).
И така, виждаме, че св. Климент заема епископската катедра в Рим в края на първи век, повече от двадесет години след мъченическата смърт на двамата първоапостоли Петър и Павел, в Рим. Едно важно съобщение на Тертулиан (2 в.) обаче ни казва, че св. Климент е ръкоположен за епископ лично от св. ап. Петър.[27] Ще рече, св. Климент освен предан съработник на св. ап. Павел е бил съратник и на св. ап. Петър, който дотолкова е бил впечатлен от неговите качества и достойнства, че го ръкополага за епископ. И точно тук възниква големият въпрос: епископ на какво? При положение, че пряк наследник или пръв епископ на катедрата в Рим е св. Лин и нещо повече: дори след смъртта на св. Лин на Римската катедра за близо дванадесет години застава св. Аненклет и чак тогава идва св. Климент. Всичко това поставя трудни за отговор въпроси.
Св. Епифаний Кипърски се опитва да даде отговор на това противоречие чрез следната хипотеза: той допуска, че св. Климент е бил ръкоположен от св. ап. Петър, но не заема веднага епископската катедра в Рим, а изпълнява служение на друго място.[28] В Рим той поема епископската катедра едва след смъртта на еп. Аненклет (при него Клет). Друго негово предположение е, че понеже св. апли Петър и Павел често са отсъствали от Рим – св. Павел в Испания, а св. Петър в Понт и Витиния – е било наложително в града да има заместващи епископи.[29] Това предположение обаче трудно може да приемем, защото то няма изворова подкрепа, а същевременно противоречи на изведеното като Правило 8 от Първия вселенски събор.[30] Няма как да допуснем, че точно св. апли Петър и Павел са създали прецедент, който Църквата ще бъде принудена да забрани с канон. Тогава остава единствено да предположим, че св. Климент е заемал някоя друга катедра преди да застане начело на Римската.
Има няколко извора, които хвърлят повече светлина върху тази енигма, но които западната римокатолическа традиция пренебрегва умишлено, заради възприетия облик на св. Климент като благороден римлянин – роден и светителствал в Рим. Първият извор е приписваното на св. Иполит Римски съчинение или по-скоро списък на дванадесетте апостола и следващият го списък на седемдесетте апостоли.[31] В списъка на седемдесетте апостоли на св. Иполит под № 59 стои името на Климент, епископ на Сардиния. В списъка има само един Климент и е редно да допуснем, че зад него се крие св. Климент Римски. Ще рече, има само един Климент от броя на седемдесетте апостоли, който обаче в списъка се явява като епископ на Сардиния. Тук няма да се спираме върху възможните причини за появата на Сардиния вместо Сердика, защото този списък ни интересува дотолкова, доколкото искаме да покажем, че списъкът на св. Доротей не е изолирано явление.
Произведенията на св. Иполит обаче не срещат радушен прием на Запад по няколко причини. Една от основните е, че св. Иполит е първият антипапа в историята на Римската църква[32] и че нито той, нито неговите учители[33] говорят за някакъв особен, изключителен авторитет на Римската катедра, за какъвто тя по-късно започва да претендира.[34] Освен това той пише на гръцки, а не на латински – нещо, което спомага написаното или свързваното с неговото име да бъде напълно забравено на Запад. Интерес към творчеството му започва да се проявява едва след откриването на негови съчинения през 1854 г. на Атон.
За самите списъци на апостолите се предполага, че са съставени през 3-4 в. В този пръв интересуващ ни документ виждаме, че св. Климент е представен като епископ на Сардиния. В следващия интересуващ ни документ обаче, който е от същия период (или малко по-късно според западните изследователи) св. Климент е в списък на седемдесетте апостоли също под № 56.[35] Срещу името на св. Климент обаче пише: „Clemens, cujus meminit Aposlolus ubi ait: Cum Clemente et cooperatoribus meis, qui et primus ex gentilibus et Graecis in Christum credidit, et postmodum Sardicae episcopus fuit“[36] – „Κλήμης, ού και άύτού μέμνηται ό Απόστολος λέγων Μετά καϊ Κλήμεντος καϊ τών λοιπών συνεργών μου, ός και πρώτος εξ εθνών καί Ελλήνων έπίστευσεν είς τόν Χριστόν ός καί μετέπειτα επίσκοπος Σαρδικης γέγονεν“,[37] което в превод гласи: „Климент, когото апостолът споменава, казвайки: и с Климент, и с другите ми съработници,[38] който пръв измежду езичници и елини повярва в Христа, беше епископ на Сердика“.[39] Това сведение на св. Доротей е изключително интересно, защото тук намираме поредното потвърждение, че св. Климент не е грък, не може да бъде и юдеин – тъй като определението „пръв“ няма как да бъде съотнесено към юдеин. Тогава основателно можем да приемем, че Климент е първият обърнал се към Христа под влияние на проповедтта на св. ап. Павел. И че той е езичник, не елин, т. е. тракиец. Затова е даден и за пример като приел първи словото Божие измежду езичниците и елините, и за назидание и стимул на елините.
Кой е авторът на този списък, Доротей Тирски? Доротей Тирски (255-362 г.) е раннохристиянски светец и мъченик на Църквата. Сведенията за живота и делото му са също доста оскъдни. Бил е презвитер на Църквата, а по-късно епископ на гр. Тир в Антиохия, и затова понякога се среща в литературата като св. Доротей Антиохийски.[40] Бил е изключително ерудиран, знаел е латински, еврейски и гръцки. Участвал е в Първия вселенски събор в Никея през 325 г. Това, което за нас има изключителна важност, е, че на два пъти е заточван в Одесос (дн. Варна), където и е убит за своята вяра.[41] Второто му заточение е по времето на имп. Юлиан Отстъпник (360-363 г.). Тогава, на сто и седемгодишна възраст, св. Доротей загива мъченически. Паметта му се чества на 5 (18) юни. Приписват му съчинението Деяния на седемдесетте апостоли (което разглеждаме в тази статия), което е твърде вероятно да е част от недостигналото до нас апокрифно Евангелие на седемдесетте. За св. Доротей Тирски Теофан в своята Хронография казва: „… оставил твърде много съчинения на латински и гръцки език, той се отличавал с отлично познаване на двата езика и благодарение на природните си способности бил много мъдър; той подробно писал за епископите на Византия и за много друго…“.[42] Михаил Сирийски също споменава за св. Доротей Тирски.[43] Трябва да отбележим, че въпреки приведените тук свидетелства, римокатолическите богослови отхвърлят възможността апостолският списък, приписван на св. Доротей Тирски, да отразява вярна информация.[44] Някои дори подлагат на съмнение съществуването на историческа личност св. Доротей,[45] въпреки че дори Евсевий Кесарийски свидетелства, че св. Доротей е реална личност.[46] По същия начин и творенията, които се приписват на св. Доротей, се отхвърлят като неавтентични и като период за появата им се сочи не 3-4 в., а началото на 6 в. Затова тези произведения са повече познати като псевдо-доротееви.[47] На какво се дължи недоверието към творенията на св. Доротей?[48] Една от причините е, че неговите свидетелства не се вписват в строгата теория на римокатолическо домостроителство, внимателно сглобявана през вековете още от началото на конфронтацията с Новия Рим – Константинопол. И по-конкретно, св. Доротей е този, който пръв дава сведения за ученика на св. ап. Андрей – еп. Стахий, който в списъка на седемдесетте апостоли е поставен под № 23. За него св. Доротей добавя и думите „… за когото се говори в Посланието до римляни“, като уточнява, че лично св. ап. Андрей Първозвани, който е преплувал Понт (Черно море) го е ръкоположил в тракийския град Аргирополис (става въпрос за място недалече от Галата – покрайнините на Константинопол) за епископ на Византион – по-късно Константинопол.[49] „Στάχυς, ού καί αύτοΰ έν τή πρός 'Ρωμαίους μέμνηται, όν καί Ανδρέας ό απόστολος την Ποντικήν θάλασσαν διαπλέων έν Άργυροπόλει τής Θράκης έπίσκοπον τού Βυζαντίου κατέστησεν“.[50] В контекста на полемиката между Новия и Стария Рим това свидетелство се явява сериозно предизвикателство към идеята за първенството на Римската катедра. Както е известно, периодът 3-5 в. е формиращ и избистря идеята за статута и достойнството на епископските катедри в главните градове на Римската империя, като се повежда един задочен спор между Стария и Новия Рим за старшинство. Старият Рим гради своите претенции върху авторитета на св. апли Петър и Павел, като и двамата имат града за свое лобно място. Твърдения, че катедрата в Новия Рим, Константинопол, има своето начало не в кой да е, а в старшия брат на св. ап. Петър – св. ап. Андрей, наричан Първозвани и най-вероятно ученик на св. Йоан Предтеча, не могат да бъдат приети в контекста на полемичната атмосфера между двете главни църкви.[51] От една страна, Константинопол е новата столица на Империята, седалището на императора, а от друга – епископската катедра в новата столица има не просто апостолско начало, но то идва и от първия Христов апостол св. Андрей. [52] Свидетелството на св. Доротей не е първото, нито единственото, че св. ап. Андрей е бил във Византион (по-късно Константинопол), но е най-подробното, сочещо факта, че апостолът е ръкоположил за този град епископ. Преди него Евсевий Кесарийски, като се позовава на Ориген, казва, че св. ап. Андрей е проповядвал в Скития.[53] Ще рече, че на път за там, както и на връщане, е трябвало да мине през Византион. Оригиналът на Acta Andreae, който вероятно е от 3 в., не е достигнал до нас, но те са предадени в сбит вид на латински от св. Григорий Турски. От там също се вижда, че св. ап. Андрей е бил във Византион.[54] Ръкоположението на св. Стахий от св. ап. Андрей се потвърждава и от т. нар. „Псевдо-Епифаниеви списъци“,[55] които също са смятани на Запад за апокрифи, съставени специално с полемична цел да изопачат историята.[56] Усилията да се докаже изворово легандарният характер на сведенията за дейността на св. ап. Андрей в земите около Константинопол са безконфликтно съчетани с популяризирането на легендарното над двадесетгодишно пребиваване и епископство на св. ап. Петър в Рим.[57]
В случая със списъка на св. Доротей Тирски имаме сходна ситуация.[58] Сред най-сериозните аргументи на западните богослови е, че Римокатолическата църква не признава наличието на още седемдесет (седемдесет и двама) апостоли освен дванадесетте. Отхвърляйки наличието на подобен брой апостоли, се отхвърля и възможността да бъде съставен и такъв списък, който да бъде автентичен.[59] Поради тази причина списъците на св. Иполит и този на св. Доротей не се приемат и се смятат за неавтентични. Специално този на св. Доротей, както вече казахме, не само се отхвърля, но се подлага на съмнение и самото съществуване на личността на св. Доротей от някои учени.[60] Най-итересното в случая е, че основен аргумент за отхвърляне на списъка на св. Доротей са думите на св. Евсевий Кесарийски, който казва: „Имената на апостолите на Спасителя са известни от Евангелието на всеки; никъде няма никакъв списък с имената на седемдесет ученици…“.[61] Тези думи на Евсевий са достатъчно основание за John Neale да отхвърли възможността този списък действително да е дело на св. Доротей. [62] В случая обаче става дума за непоследователност, т. е. за приемане само на тези сведения на Евсевий Кесарийски, които подкрепят предварително зададена теза и отхвърляне на тези, които не се вписват в нея.[63] Да не говорим, че Евсевий Кесарийски (263-339 г.) е съвременник на св. Доротей Тирски (255-362 г.) и умира двадесет години преди мъченичеството на св. Доротей. Вярно е, че има някои неизяснени сведения и противоречия в списъка на св. Доротей, но те в никакъв случай не са толкова фрапантни, че да ни дадат основание да отхвърлим изцяло информацията, която ни дава този документ. Точно обратно: много от нещата, които на пръв поглед изглеждат абсурдни, намират своята подкрепа в казаното от други древни автори. Така например, св. Доротей казва, че св. Симон Зилот загива мъченически в Британия, а Аристовул, когото св. ап. Павел поздравява (Рим. 16:10), е станал епископ на Британия. За мнозина това може да звучи абсурдно, но Тертулиан и Евсевий, например, са категорични, че апостолите са достигнали и проповядвали до острова, наречен Британия.[64] Даваме този пример, за да покажем, че сведенията, които ни дава списъкът на св. Доротей Тирски в никакъв случай не могат и не трябва да бъдат отхвърляни само защото на този етап, някои от тях не могат да бъдат препотвърдени. Така например, преди двадесетина години за първи път бе публикуван наскоро разчетен папирус с неизвестно досега произведение (поема) – Видение Доротеево. Датировката на този папирус съвпада с последните двадесет години от живота на св. Доротей, а самото произведение е изключително интересно, но няма пряко отношение към нашата тема, освен интересната подробност, че пише: „Ι(ησους) Θ(εός) τέλος τής οράσεως Δωροθέου Κυίντου ποιητου“ – „Доротей, син на поета Квинт“, т. е., че ако съвпадението не е случайност, св. Доротей е син на поет по име Квитн.[65]
В случая с апостолския мъж св. Климент и съобщението, което ни дава св. Доротей, че е бил епископ на Сердика (София), няма нищо смущаващо. Напротив, имаме сведението на Тертулиан, че той е ръкоположен от св. ап. Петър за епископ и щеше да бъде смущаващо, ако св. Климент е стоял епископ повече от двадесет години без катедра, преди да стане епископ на Рим. В случая предполагаме, че св. Климент става първо епископ на София, недалеч от мястото, където е проповядвал, и най-вероятно сред своите сънародници, ако допуснем, че е имал тракийски произход. Друг сериозен аргумент в полза на тезата, че свидетелството за софийското епископство на св. Климент Римски е съществуването на няколко, различни списъци на седемдесетте, част от които събрани от абат Мин в тома, съдържащ Пасхалната хроника.[66] Съпоставянето на различните хроники показва, че те не са повлияни една от друга и често в една от хрониките присъстват имена на апостоли от седемдесетте, които в други хроники липсват, което говори, че всяка има свой собствен произход, а не е препис или компилация. Хрониката на св. Доротей, която по време (3-4 в.)[67] и по място се явява най-близо до събитието – първите години и първия предстоятел на епископската катедра в нашата столица София (Сердика) е недвусмислена: „Климент, когото апостолът споменава, казвайки: и с Климент, и с другите ми съработници, който пръв измежду езичници и елини повярва в Христа, беше епископ на Сердика“. Ако приемем, че св. ап. Павел условно разделя тогава света на юдеи, елини и езичници, то св. Климент е първият извън юдейското семейство, от кръга на езичниците и елините, който приема Христа и този първи, приел благовестието, става епископ на София. В коя година се случва това, на този етап не можем да кажем, но трябва да имаме предвид, че св. ап. Петър, който ръкополага св. Климент, загива мъченически между 64 и 67 г., а св. Климент заема катедрата в Рим между 88 и 91 г. Св. ап. Павел за първи път пристига във Филипи, където явно от контекста на посланието (4:2-3) обръща във вярата св. Климент по време на второто си пътуване: 49-52 г.[68] Ако приемем, че Послание до филипяни е писано някъде ок. 64 г., виждаме, че тези десет-дванадесет години са били достатъчно дълъг период, за да се утвърди и докаже св. Климент като съработник на апостолите.[69] В такъв случай съвсем основателно е да предположим, че някъде в периода около смъртта на двамата апостоли Петър и Павел, т. е. в периода 65-67 (68) г. св. Климент ще да е заел катедрата в Сердика и вероятно я е управлявал до своето заминаване за Рим.
В периода на османското господство по нашите земи сведението за св. Климент като предстоятел на Сердикийската църква се утвърждава и явно се налага в църковните среди и в науката, включително на Запад. В издирената във Ватикана и преведена за първи път на български език преди повече от тридесет години от Божидар Димитров история на Петър Богдан Бакшев става въпрос за същото събитие. В тази история на известния български политик и историк от 17 в. Бакшев се говори, че св. Климент Римски, преди да стане епископ на Рим е бил епископ на Сердика.[70] Това показва, че поне до края на 17 – началото на 18 в. информацията, за това че св. Климент е бил епископ на София се е приемала за нещо нормално и съответстващо на истината. Това обаче не продължава дълго. В средата на 19 в. виждаме, че Жан-Пол Мин вече говори за „Псевдо-Доротей“ и разглежда списъка като апокрифен.[71] Въпреки това, прави впечатление, че той не поставя под съмнение принадлежността на св. Климент към Софийската катедра, като само си позволява да смени Сердика от оригинала с Триадица.[72] Казваме това, защото абат Мин променя съществуващото в оригинала „Ерм, епископ на Филипопол“, с утвърдилото се и наложило се, но на базата на съществуващи много други древни документи: „Ерм, епископ на Филипи“.[73] От приведената дотук информация можем приблизително да очертаем горната граница, когато паметта за епископството на св. Климент Римски в София започва да избледнява и постепенно да бъде премахвана от синаксари и справочници. От съществуването на славянски превод от 13 в. на списъка на св. Доротей можем да заключим, че през един голям период от съществуването на Второто българско царство паметта за св. Климент и неговото предстоятелство в Сердика е била жива. И тук възниква съвсем резонно въпросът, дали това е било така и по времето на Първото българско царство. На този етап нямаме никакви сведения за това, но струва ни се, че основание за такова положително мнение ни дава Хазарската мисия на св. братя Кирил и Методий. Откриването на мощите на св. Климент, който е бил заточен в Херсон и намира там мъченическата си смърт, с помоща на местното население, е лична инициатива на св. братя. Това не е било част от мисията им при хазарите. Случайто съвпадение ли е тогава, че създателите на нашата азбука тръгват на своята последна, равноапостолна мисия, въоръжени с това несъкрушимо оръжие: откритите от тях мощи на св. Климент? Струва ни се, че това е един добре премерен дипломатически ход, който трябва да добави допълнителен удар срещу триезичната ерес. Донасянето на мощите на почитания римски папа св. Климент печелят доверието на папа Адриан, който, както свидетелстват изворите, е обхванат от възторг при вида на безценния дар. Епископът, който свързва Изтока и Запада – ученикът на св. ап. Петър и Павел св. Климент Софийски-Римски, става ключ в ръцете равноапостолните братя Кирил и Методий, чрез който те отварят вратите на Римската църква за славянската азбука и просвещение.
Сега, когато българската столица София кандидатства заедно с италиански град за културна столица на Европа през 2019 г., подобни знакови личности в източната и западната църковна история като св. Климент Римски могат да бъдат символ на една не просто обединена, а единна в общите си духовни корени Европа.
