Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (106 Votes)

St Gregory the Theologian1. Срещу онези, които са така изкусни в речите, е моето слово. И за да започна от Писанието: „Аз съм против тебе, о, гордост“ (Иер. 50:31) – в учението, в слушането и в мисълта. Защото има, да – има и такива, на които нашите думи „гъделичкат“ (2 Тим. 4:3) слуха и ги сърби езикът, а както гледам, насърбяват ги и ръцете;[1] на които са мили „скверното празнодумство, … възраженията на лъжовната наука“ (1 Тим. 6:20) и към нищо полезно неводещите „словопрения“ (1 Тим. 6:4). Така нарича излишъка и прекомерната изисканост в речите Павел – вестителят и поръчителят на „краткото слово“ (срв. Рим. 9:28, Ис. 10:23), ученикът и учителят на рибарите. Де да можеше тези, за които говоря, да се стараят по същия начин и в деянията си,[2] както им е повратлив и умел езикът, подбиращ все възвишени и прекрасни думи. В такъв случай малко, навярно по-малко, отколкото сега, биха се впускали в тази нелепа и странна софистика и, за да се изразя смешно за нещо наистина смехотворно, акробатика със словото.

2. Като рушат всички пътища на благочестието,[3] тях ги занимава единствено това, да „завързват“ или „развързват“ (Дан. 5:12) някакъв въпрос, подобно на участниците в театралните демонстрации, представящи не такава борба, която да доведе до победа според законите на действителната схватка, а такава, която да грабне окото и да изтръгне похвала у хора, досега не виждали нищо подобно. Всеки площад трябва да се оглася с техните разсъждения, на всеки пир да тегне досадата на празните им брътвежи, всеки празник да е безрадостен и изпълнен с униние, на всяко погребение скръбта да се утешава с умувания, съдържащи още по-голямо зло, а на женските покои – това лоно на простотата – да се отнеме покоя, като с повратливост на словото се грабне цветето на срама.

Като се е стигнало дотам и пагубата е станала така неудържима и непоносима, че дори „великото тайнство“ (1 Тим. 3:16) на нашата вяра рискува да бъде принизено до някакво дело на изкусността и бащината „утроба“ се вълнува, а сърцето, по думите на божествения Йеремия, се терзае от чувства (срв. Иер. 4:19), нека проявят малко търпение, приемат словото ни без ожесточение и, задържайки, ако това им е въобще възможно, за момент езика си, дадат ухо на онова, което ще кажем.

При всички случаи то не ще ви навреди! Защото думите ми или ще достигнат до „ушите на ония, които слушат“ (Сир. 25:12) и ще принесат плод за ваша полза (понеже сеячът сее (Мат. 13:3 и др.) словото си в душата на всекиго, но „принася плод“ (Мат. 13:23) само тази, която е добра и плодоносна), или ще ни осмеете и ще се отдръпнете, почерпили нов материал за възражения и хули, и това ще ви донесе нова наслада. Не се чудете, ако чуете нещо противно на вашия обичай, което да ви се види странно, макар с такова юношеско дръзновение и смело (за да не оскърбя някого, като кажа – невежествено и дръзко) да заявявате, че знаете всичко и претендирате, че учите на всичко.

3. Не на всекиго – ех, вие! – не на всекиго е дадено да разсъждава за Бога.[4] Това не е нещо, което се придобива лесно и не от пълзящите по земята. Ще добавя също – не по всяко време, не пред всеки и не за всичко, а трябва да се знае кога, пред кого и колко.

Не на всекиго, защото на това са способни хора изпитали себе си и напреднали в умозрението,[5] които са пречистили (или пречистват) душата и тялото си. За нечистия не е дори безопасно да влезе в досег с Чистия, както за слабото зрение – с лъчите на слънцето.[6]

Кога може? – Когато сме намерили покой от външната „тиня“ и бъркотия, и ръководното начало в нас[7] не се замесва с негодните и блуждаещи образи, както страда красотата на едни писания примесени с други, които са безобразни, или благовонието на мирото, примесено с кал. Нужно е действително да сме достигнали покой (Пс. 45:11), да сме познали Бога и като изберем момента, да съдим (Пс. 74:3) за истинността на богословието.

Пред кого? – Пред онези, които гледат на това сериозно, а не се занимават между другото, колкото да побъбрят с наслада след конните надпревари, представленията, песните, след угаждане на червото, или на нещо още по-долу и от него, защото част от удоволствието за тях е да поспорят и да се отличат с изтънченост на аргументите.

Накрая, за кое може да се „философства“ и в каква степен? – За това, което ни е посилно и доколкото слушателят има нагласа за него и способност да го възприеме. В противен случай, угнетени и подавени (нека се изразя така) от неподатливостта на трудните учения, те биха загубили първоначалните си сили, както увреждат слуха и тялото си онези, които прекаляват със силата на звуците и количеството на храната, или, ако искаш, както навреждат на тялото си онези, които посягат към тежести свръх силите им, или както обилните дъждове действат зле на почвата.

4. Аз съвсем нямам предвид, че не трябва винаги да се помни за Бога. Нека не бързат да ни се възправят онези, които са винаги готови и са бързи в отговорите! Да се помни Бог е по-важно дори от това да се диша и, може да се каже, нищо друго собствено и не трябва да се прави. Аз съм от онези, които се придържат към словото, повеляващо да „размишлявам денем и нощем“ (Пс. 1:2), „вечер и сутрин и на пладне да моля“ (Пс. 54:18), да „благославям Господа във всяко време“ (Пс. 33:2). Ако трябва ще прибавим и думите на Моисей: „кога седиш в къщи и кога си на път, кога си лягаш и кога ставаш“ (Втор. 6:7); каквото и друго да се върши, така че това помнене да ни направлява към чистота. Ето защо аз забранявам не това да се помни постоянно за Бога, а да се богословства, и не богословието изобщо като нещо неблагочестиво, а онова, което е не на място; нито изобщо учението за Него, а само учение, което не знае никаква мяра. Медът, бил той и мед, приет в излишък и до пресита, предизвиква повръщане (срв. Притч. 25:27). Разсъждавайки като Соломон: „… за всичко си има време“ (Екл. 3:1). Дори прекрасното не е прекрасно, ако не е на място, както едно цвете зиме е напълно ненавреме, на жената въобще не отиват мъжки дрехи (нито на мъжа женски), геометрията не върви по време на скръб и сълзите по време на пиене.[8] Тъкмо там ли няма да зачитаме своевременността, където тя трябва да бъде тачена най-вече?

5. Не, ни най-малко, приятели мои и братя! Аз все още ви наричам братя, макар да не се държите по братски. Ние няма да мислим така, нито като разгорещени и неудържими коне (срв. Пс. 31:9) ще хвърлим нашия ездач – разума и, отпускайки надеждните „юзди“ (Пс. 31:9) на благоговението, ще избягаме отвъд определените стълбове, но ще „философстваме“[9] вътре в отредените ни граници и нито ще се преселим в Египет, нито ще допуснем да ни завлекат при асирийците, тъй че да „пеем Господня песен на чужда земя“ (Пс. 136:4) – ще рече пред слуха на всекиго, бил той чужд или наш, враждебен или дружелюбен, благонравен или неблагонравен, който ще ни следи отблизо и би желал искрицата зло в нас да се превърне в пламък, ще я разгаря и раздухва и, колкото и да е скрита, с усилията си ще я издигне до небето и ще я направи по-висока от всеизгарящия Вавилонски пламък (Дан. 3:22). Като не могат да почерпят сила от собствените си учения, те гледат да я получат за сметка на нашата слабост. Затова, като мухи, накацали рана, добавят, не знам към кое по-точно, дали към нашите неуспехи или към нашите грехове.

Не, ние повече няма да стоим в неведение за самите себе си, нито ще престанем да зачитаме благоприличието. Ако се окаже невъзможно да преодолеем враждата, най-малкото ще се спогодим за мистичното да говорим мистично, за святото – свято, както и да не се изнася пред безбожни уши онова, което не подлежи на разгласяване.[10] Няма да се покажем по-малко достойни от покланящите се на бесове и от служителите на безобразни предания и практики, готови по-скоро да пролеят кръвта си, отколкото да издадат ученията си на непосветените. И ще знаем, че и при словото и мълчанието, както в дрехите, храната, смеха и походката, има някакво благоприличие. Още повече, че сред другите имена и сили в Бога почитаме „слово“. И нека нашата любов към спора остане в рамките на редното.

6. Защо да чува за раждането на Бога, за сътворяването [Му], за „Бога от нищото“, за разсечението, делението и разлагането суровият съдник на словата ни?[11] Защо правим от обвинителите съдии? Защо даваме меч в ръцете на врага? Как смяташ ще приеме нашето слово за всичко това и с какви мисли човек, който одобрява прелюбодейството и разтлението на деца, който се покланя на страстите и не може да си представи нищо, което да превишава тялото; човек, който до неотдавна си е създавал богове, отличаващи се с най-срамни дела? Дали не материално? Или по безобразен начин? Или невежо? Няма ли да е както е обичайно за него? И няма ли да обърне твоето богословие в поръчител за собствените си богове и страсти? Защото, ако си служим с тези слова за зло, трудно ще ги убедим да „философстват“ с тях, както би подобавало на нас,[12] ако пък изобретатели на злото са те самите (Рим. 1:30), как да се откажат от възможността, която им се дава? Ето последствията от войната помежду ни! Дотам стигат тези, които се сражават за Словото по-усърдно, отколкото това е угодно на самото Слово. Те претърпяват същата участ както безумците, които подпалват собствените си домове, тормозят децата си или пропъждат родителите си, смятайки ги за чужди хора.

7. Сега, след като от словото си отстранихме всичко чуждо, и устремилия се към бездната „многочислен легион“ отпратихме в стадото свине (Марк 5:9-13, Лука 8:30-33), нека се обърнем към самите себе си и като някаква статуя полираме богослова до истинската му красота.

Най-напред обаче нека обсъдим това поклонение към речта и вредно пустословие. Какъв е този нов недъг и ненаситност? Защо, връзвайки си ръцете, въоръжихме езика? Не възхваляваме ли гостоприемството? Не ценим ли братската любов, съпружеската привързаност, девството, грижата за бедните, псалмопението, всенощното бдение, сълзите? Не изнуряваме ли тялото си с пости (срв. 1 Кор. 9:27)? Не се ли издигаме с молитва към Бога? Не подчиняваме ли по-лошото на по-доброто, имам предвид „земната пръст“ (Бит. 2:7) – на духа, като съдим право за своя състав? Не превръщаме ли живота си в „грижа за смъртта“?[13] Не се ли поставяме господари на страстите, като помним за почестта свише? Не укротяваме ли гнева, който ни кара да излизаме извън себе си и да озверяваме? Не се ли отнася това и за унижаващото превъзнасяне (срв. Лука 18:14, Пс. 72:8), за безумната скръб, за невъздържаните наслади, за безсрамния смях, за наглия поглед, за ненаситния слух, за приказките без мяра, за неуместните мисли, за всичко което е от Лукавия (дето според Писанието вкарва гибелта „през прозорците“ [ще рече – през сетивата]) – от нас заето и срещу нас насочено?

Всичко е точно обратното. Ние даряваме свобода на страстите на другите, както царете пощада на победените, само ако са от полза за нас и са насочени колкото се може по-дръзко и „благочестиво“ срещу Бога, като на лош повод даваме също лоша отплата – своеволие в замяна на неблагочестието.

8. Но, диалектико и бъбривецо, ще те попитам още, а „ти Ми обяснявай“ (Иов 38:3), както казва на Йов Вещаещият през бурята и облаците. Как смяташ, много ли са обителите на Бога, или е една? – Без съмнение ще кажеш: „Много, а не една“. – В такъв случай, трябва ли всички да са изпълнени, или едни да, а други не, така че да са пусти и напразно създадени (срв. Иоан 14:2)? – „Очевидно всички, защото нищо от създаденото от Бога не е напразно“. – А би ли казал какво според теб е обителта: дали покой и слава в отвъдното, отредени за блажените, или нещо друго? – „Да, това е, не е друго“. – Тук сме съгласни. Сега да обърнем внимание и на следното: Дали, както смятам аз, има нещо, което да приютява в тези обители, или няма такова нещо? – „Непременно има“. – А кое е то? – „Има различни начини на живот и различни възможности за избор, които, според степента на вярата (срв. Рим. 12:6), водят също в различни посоки и заради това ги наричаме „пътища“. – Но всички пътища ли трябва да се следват или само някои? – „Ако е възможно за един човек, нека върви по всички. Ако не може по всички, нека върви по колкото се може повече. Ако и това е невъзможно, нека следва поне някои. Щом обаче и това е невъзможно, както ми се струва, велико нещо ще е неотстъпно да се следва един“. – Това си разбрал правилно. А като чуеш думите, че пътят е един и е тесен (Мат. 7:14), какъв смяташ е смисълът им? – „Той е един по отношение на добродетелта, защото тя е една, макар да се дели на множество видове. Тесен е, защото е трудно да се следва и защото е непроходим за множеството ѝ противници, избрали пътя на порока“. – И аз съм на това мнение.

В такъв случай, скъпи приятели, след като смятате, че сте уличили в скъдност нашето учение, защо сте изоставили всички други пътища и през глава се хвърляте тъкмо през този, който, на вас ви се струва, е пътят на разума и умозрението, но, както мисля аз, е път на суесловието и небивалицата. Нека ви съди Павел, който, изброявайки даровете, сурово осъжда именно това с думите: „Нима всички са апостоли? Всички ли са пророци?“ и т. н. (1 Кор. 12:29).[14]

9. Нека си възвисен, нека си над възвисените, нека си, ако щеш, дори над облаците, ти – зрителю на незримото, слушателю на „неизказаните думи“ (2 Кор. 12:4), възнесен като Илия (4 Цар. 2:11), удостоен с богоявление като Моисей (Изх. 2:3, 19:20, 33:18-23), небесен като Павел (2 Кор.12:2)! Но защо за един ден правиш и другите светци и ги ръкополагаш за богослови, сякаш вдъхвайки им ученост, и така съставяш многочислени сборища от неуки книжници? Защо омотаваш в паяжини по-слабите, примамвайки ги, че това е уж нещо мъдро и велико? Защо насочваш срещу вярата осите?[15] Защо гледаш да се умножат настроените срещу ни диалектици, както древните митове са наплодили гигантите? Защо събираш като смет в една яма каквито намериш нищожни и лишени от мъжественост мъже и чрез ласкателства ги правиш още по-женствени, създавайки така едно ново котило за безчестието и небезискусно пожънваш тяхното безумие?

И това ли ще оспориш? Ти друга работа нямаш ли? Трябва ли непременно да властва езикът ти, та не можеш да удържиш плоденето на речта? Има много други достойни за вниманието ти предмети. Натам, с полза за себе си, насочи своя недъг.

Срази мълчанието на Питагор,[16] бобовете на орфиците,[17] онази нечувана надменност която намираме в думите „Той каза“,[18] идеите на Платон,[19] преселенията и кръговратите на душите ни,[20] анамнезиса,[21] съвсем не прекрасното еротично възхождане към душата, което преминава през прекрасните тела,[22] безбожието на Епикур, атомите и недостойното за философа наслаждение;[23] у Аристотел – ограниченото учение за промисъла, изкуствеността на словото, съжденията за смъртността на душата и човешката принизеност на ученията му,[24] надменността на Стоата,[25] жадността и показността на киниците.[26] Срази „пустото“ и „пълното“,[27] брътвежите за боговете и жертвоприношенията, за идолите, за добрите и за злите демони; срази чудесиите, които приказват за прорицанието, за призоваването на боговете и душите, за силата на небесните светила.[28] А ако не смяташ всичко това достойно за обсъждане, като нещо незначително, и за което много вече е казано, но искаш да следваш свой път, и тук ще ти посоча широко поле за изява. Философствай за света (или за световете), за материята, за душата, за добрите или зли разумни естества, за възкресението, съда, въздаянието, за страданията на Христа. Да се преуспее в тези предмети не е безполезно, а и да се сгреши не е опасно. За Бога сега можем да съобщим по-малко, а след време, по един може би по-съвършен начин, ще говорим за самия Иисус Христос, нашия Господ, Комуто „слава во веки веков“ (Откр. 1:6). Амин.

Превод: проф. д-р Иван Христов

* За първи път този превод е публикуван в: Григорий Назиански, Пет богословски слова, превод и студия Иван Христов, С.: „ГАЛ-ИКО“ 1994, с. 25-33; публикуваният тук текст е прецизиран от преводача, а предстои и ново издание на цялата книга, което се очаква да бъде осъществено от издателство „Изток-Запад“ (бел. ред.).

[1] Съставянето на петте богословски слова се отнася към времето юли-ноември 380 г., когато св. Григорий е затвърдил положението си на епископ на Константинопол, след неуспеха на интригите на Максим Киник (De seipso – PG 37, 728-1112; виж 56.12-14). През този период (Ibid., col. 1130-1272) на страната на православието преминават мнозина от еретиците. Заедно с тях обаче в храма идват и такива, които търсят разпра и се държат предизвикателно. Заплахата за физическа разправа не е била нереална. Веднъж вече до нея почти се е стигало.
[2] В гръцкия текст – „πράξεις“. Деятелните усилия на вярващия съставляват един от „пътищата на благочестието“, следвайки които човек се издига към Бога (тук – бел. 3). Според коментара на св. Максим Изповедник (Ambigua ad Joannem – PG 91, 1240AB), възвисяването на човека следва пътя на „деятелното любомъдрие“, „естественото съзерцание“ и „благочестивото и неизречимо посвещение в истинската богословска мъдрост (богословското тайноводство)“.
[3] Истинското благочестие се състои в единството на съзерцание (θεωρία) и дела (πράξεις) – Eliae metropolitae Cretae commentarii in S. Gregorii Nazianzeni orationes – PG 36, 760A.
[4] Пречистването на душата от страстите на тялото е необходимо предварително условие за богопознанието. В тях, подобно на езичниците платоници, св. Григорий вижда основното препятствие за извисяването на разума (виж: Orationes 28, 12 – SC 250, 41AB; Orationes 28, 13 – SC 250, 44B; Orationes 30, 6 – SC 250, 112B).
[5] В гръцкия текст „θεωρία“. Григорий не свързва крайността на човека единствено с неговия телесен състав. Невежеството е също такава проява на омрачеността на човешкото естество (Orationes 30, 20 – col. 129C). Ето защо, условие за богопознанието е и достигането на определено равнище в умосъзерцанието.
[6] Срв. Plato, Phaedo 67b.
[7] Под „тиня“ (ἴλυς) св. Григорий разбира тялото и телесността (Eliae metropolitae Cretae commentarii in S. Gregorii Nazianzeni orationes – col. 761CD, срв. Iamblichus, De Mysteriis Aegyptiorum 8, 2).
„Ръководно начало“ (τὸ ἡγεμονικόν) в човека е разумът. Според учението на стоиците, душата е съставена от осем части, ръководна сред които е разумната способност Stoicorum Veterum Fragmenta 2 fr. 826-849.
[8] „Прекрасното не е прекрасно…“ – широко употребявана и по това време поговорка, използвана от св. Климент Римски в апокрифната книга за пътуванията на св. ап. Петър (PG 2, 53B; Eliae metropolitae Cretae commentarii in S. Gregorii Nazianzeni orationes – col. 762A).
„Геометрията… по време на пиене“ – срв. Екл. 22:6.
[9] Не трябва да се изненадваме от това, че св. Григорий използва думите „философия“ и „философствам“ също и когато говори за богословието. От една страна, подобно на св. Атанасий Александрийски и на останалите отци кападокийци, за него думата „философия“ е с променено съдържание и означава преди всичко стремежа на човека към Бога. От друга страна, като позитивен момент в богословието в ред случаи той възприема едни или други форми на философското мислене. В диалектиката на тези форми, които достигат до своето самоотричане, богословът се издига до знание за своето незнание пред лицето на Бога и се утвърждава в съзерцанието на Неговото битие. Заедно с това, когато говори за богословието като „философия“, св. Григорий отправя предизвикателство към езическата гръцка култура, показвайки, че нейният най-висш продукт не е нищо повече от подчинен и „изчезващ“ момент в богословието. Ето защо, съм предпочел да запазя превода на гръцката дума като „философия“ вместо да я предавам като „любомъдрие“, като я поставям в кавички, за да предпазя читателя от буквалното ѝ разбиране.
[10] Става дума за т. нар. „disciplina arcani“ (съблюдаване на тайната). Вътрешният („интимен“) живот на ранната Църква и нейните тайнства е бил достъпен единствено за посветените (25, 132).
[11] Срв. Orationes 29, 8 – col. 84C. Според арианите Синът е твар и е изведен в битие „от нищото“ (ἐξ οὐκ ὄντων). По такъв начин раждането на Сина се мисли във времето и се представя в образи, заимствани от видимия свят.
[12] Виж тук, бел. 9.
[13] Срв. Plato, Phaedo 67d, 81a.
[14] Без вяра, без съдействие на благодатта и нейното приемане, богословието се превръща във формална техника.
[15] В автобиографичната поема „За своя живот“ св. Григорий отнася този образ към противниците си на Втория вселенски събор (PG 37, 1147A).
[16] Ок. 532 г. Питагор основава в Кротон (Южна Италия) философско-религиозно братство, станало прословуто със своите ритуали. Според свидетелството на Диоген Лаерций, неговите ученици, преминали строга тригодишна проверка, прекарват още пет години в мълчание, като са могли само да слушат речите му, без да го виждат. Едва след това са били допускани до неговото жилище и са могли да го лицезрят (DL 8, 10).
[17] Орфиците и питагорейците са се въздържали от употребата на боб по религиозни причини.
[18] Авторитетът на Питагор в братството е бил безпрекословен. С тези думи, станали пословични, е било отговаряно на съмняващите се в учението.
[19] Платон посочва като принципи на нещата идеите (виж, например, De Respublica 6, 507b). В своя коментар на даденото място Илия Критски уточнява позицията на св. Григорий, посочвайки, че християните приемат идеите, като мислят по този начин творческите логоси на Бога, но не приемат извеждането им извън Него като архетипи, в които Той се вглежда (срв. Plato, Timaeus 30c-31a), когато създава света (Eliae metropolitae Cretae commentarii in S. Gregorii Nazianzeni orationes – col. 764BC).
[20] „Преселението“ (μετενσωμάτωσις) не е Платонов термин (срв. παλιγγενεσία). Той се среща при Плотин (Enneades 2, 9, 6; 4, 3, 9). За кръговрата и въплъщението на душите при Платон виж: De Republica 614b-621b, Phaedo 70c-72e, Phaedrus 249a, Timaeus 42b-c.
[21] „Анамнезис“ при Платон – „припомняне“ от душата на видяното от нея в отвъдното, където, преди вселяването ѝ в тялото, тя има възможност да съзерцава „истинското битие“. Виж: Menexenus 80e-86c, Phaedo 72e-77a, Timaeus 41e-42b, Phaedrus 247c-250d.
[22] Виж: Plato, Symposium 210a-212a. „Еротическото“ възхождане на душата към прекрасното само по себе си има за начало стремежа към прекрасните тела. Този стремеж към телесно единение на изключва и мъжеложството (срв. Eliae metropolitae Cretae commentarii in S. Gregorii Nazianzeni orationes – col. 765A).
[23] В своето етическо учение Епикур разглежда наслаждението (разбирано като безболезненост на тялото – ἀπονία и невъзмутимост на душата – ἀταραξία) като висше благо за човека (DL 10, 131). Заедно с това той не пренебрегва и физическите наслади. За християнина „наслаждението“ също е върховно щастие, но представлява едно друго наслаждение – безстрастно и истинско: в този живот такова е наслаждението от добродетелта, а в отвъдния насладата на обòжението (Eliae metropolitae Cretae commentarii in S. Gregorii Nazianzeni orationes – col. 765A).
[24] Св. Григорий има предвид идеите от приписвания на Аристотел трактат За света, където промислителното действие на Бога отслабва, докато достигне до земята и фактически се ограничава с областта на надлунния свят (De mundo 6).
Според Аристотел, доколкото душата е осъщественост (ἐντελέχεια) на тялото, тя е неотделима от него (De anima 2, 1 – 412a19-b9). Това обаче не се отнася за цялата душа (3, 5 – 430a14-25).
[25] Стоическата философска школа получава своето име от портика в Атина (στοά), където е основана през третото столетие пр. Хр. Според това учение, неотстъпното следване на „природния закон“ („съдбата“) довежда мъдреца до състояние на безстрастие (ἀπάθεια – Stoicorum Veterum Fragmenta 3 fr. 204) и самодостатъчност (αὐτάρκεια – Stoicorum Veterum Fragmenta 3 fr. 276). Оттук е и гордостта на стоика, съзнанието му за неподвластност на външните обстоятелства.
[26] Киническата философска школа, подобно на Сократ, се отказва от натурфилософското схващане за битието и насочва мисълта за неговите последни основания към вътрешния свят на човека. За разлика от Сократ обаче, киниците представят по един твърде примитивен и абстрактен начин общото, което е дадено в мисълта и съставлява субстанциалното съдържание на човешкия субект. Отстоявайки общата природа на човека, те я противопоставят на нравствените норми, на условностите в обществото и на задълженията към полиса, на които гледат като на стесняващи свободата на личността изкуствени ограничения и които демонстративно не зачитат. В практическото провеждане на това учение особено се е отличил Диоген Синопски (400-325 г. пр. Хр.).
[27] „Пустото“ (τὸ πλῆρες) и „пълното“ (τὸ κενόν) в учението на атомистите са основни принципи на света (De generatione et corruptione 325a, Metaphysica 985b6).
[28] Според възгледа на древните, небесните светила предопределят човешкия живот. Астрологията противоречи на християнското разбиране за свободната воля на човека.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6f8c8 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин