Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (41 Votes)
Св. Йоан ЗлатоустИз Трето Слово

5. Ако някой проумее колко велико е човек от плът и кръв да може да доближи онази блажена и безущърбна природа, той ще види ясно с каква чест е удостоила свещениците благодатта на Духа, защото тези и други не по-малко важни за нашето дос­тойнство и спасение свещенодействия се извършват чрез тях. Макар да живеят и пребивават на земята, на свещениците е пове­рено да управляват небесното и са получили власт, която Бог не е предоставил ни на ангелите, нито на архангелите. Не на тях е казано: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“.[2]

Разбира се, земните началници имат власт да свързват, но единст­вено тялото. Тази връзка обаче засяга самата душа и преминава на небесата, и каквото извършат долу на земята свещениците, Бог го потвърждава на небето и одобрява решението на робите. Не значи ли това, че им е дадена цялата небесна власт? На тях е казал: „На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите,ще се задържат“.[3] Каква власт може да бъде по-голяма от тази, „защото Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина“,[4] а аз виждам, че Синът е предал цялата тази власт на свещени­ците. Те са въздигнати и до тази власт така, като че вече са се пренесли на небесата, надминали са човешката природа и са се освободили от нашите страсти. И тъй, ако цар отдаде на някого от подвластните си тази чест, че да затваря в тъмница и пак да освобождава когото поиска, този човек за всички би станал дос­тоен за завиждане и знаменит.

Някои обаче смятат, че тези, които получават от Бога власт тол­кова по-превъзходна от светската, колкото небето е по-превъзходно от земята и душите от телата, получават толкова маловажна чест, че е възможно някой, който е удостоен с нея, да презре този дар. Какво безумие! Защото е явно безумие някой да презира една толкова го­ляма власт, без която не ни е възможно да получим нито спасение, нито обещаните от Господа блага. Така е щом никой не може да влезе в небесното царство, „ако се не роди от вода и дух“,[5] и щом който не яде плътта на Господа и не пие кръвта Му се лишава от ве­чен живот.[6] А всичко това се извършва не чрез друго, а чрез онези свещени ръце, имам предвид ръцете на свещеника. 

Тогава как без тяхното посредничество ще може някой да избегне огъня на гее­ната или да получи приготвените награди. Тях имаме, на тях са поверени духовните родилни болки, на тях е възложено раждането чрез кръщение. Чрез тях ние се обличаме в Христа и се погребва­ме заедно с Божия Син и ставаме членове на тази блажена Глава. Така че би било справедливо свещениците да се смятат не само за по-страховити от управниците и от царете, но и за заслужаващи по­вече почит от бащите ни. Защото бащите са ни родили „от кръв и отплътска похот“,[7] докато те допринасят за нашето раждане от Бога, за онова блажено прераждане, за истинската свобода за благодатно­то осиновление.

6. Юдейските свещеници са имали властта да очистват тялото от проказа или по-скоро не да очистват, а само да засвидетелстват очистването; а ти знаеш колко въжделено е било тогава свещени­чеството. Нашите свещеници са получили власт не просто да бъдат свидетели за очистването,[8] а да очистват напълно и не телесна про­каза, а нечистота на душата. Така че тези, които ги презират, са мно­го по-порочни от другарите на Датан и заслужават много по-тежко наказание. Онези хора, макар и да се домогвали до неподходяща за тях власт, все пак са я ценяли удивително много и са показали това с много усърдния си стремеж към нея.[9] Тези обаче, днес, когато свещенството се е издигнало и се е възвисило, по противоположна причина са извършили много по-голяма дързост от онези. Защото не е едно и също да се домогва човек до чест, която не му подобава, и да презира толкова велики и второто е толкова по-тежко от първо­то, колкото са различни помежду си презрението и възхищението. Коя душа е толкова жалка, че да презре такива блага? Аз не бих помислил това за никого, освен ако някой не е доведен до полуда от бесовете. Но ще се върна там, откъдето започнах. Бог е дал на свещениците повече сила, отколкото на плътските родители не само да наказват, но и да правят добрини. И разликата между тях е тол­кова голяма, колкото между настоящия живот и бъдещия. Защото родителите раждат за настоящия живот, докато свещениците – за бъдещия. Онези не могат да избавят децата си от телесна смърт нито да отблъснат връхлетяла болест, докато тези често спасяват душата, когато е болна и готова да загине, като за едни смекчават наказанието, други удържат от падение от самото начало не само чрез поучаване и назидаване, но и с помощта на молитвите.

Те имат власт да опрощават греховете не само когато ни въз­раждат, но и след това. В Писанието се казва: „Болен ли е някой от вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го вдигне, и ако грехове е сторил, ще му се простят“.[10]

Освен това плътските родители не могат да помогнат на децата си, когато те оскърбят някой знатен и силен човек, а свещеници­те често са примирявали вярващите не с владетели и не с царе, а със самия Бог, Когото са разгневили. Ще се осмели ли някой да ме обвинява след това, че съм избегнал свещеничеството от гор­деливост? Напротив, аз мисля, че това, което казах, е възбудило в душите на слушателите такъв страх, че да обвиняват в горделивост и дързост не избягващите, а приемащите доброволно и стремящите се да придобият тази чест. Щом онези, на които е поверена държав­ната власт, ако не са благоразумни и проницателни, унищожават градовете и погубват самите себе си, то от каква вътрешна и давана свише сила мислиш, че се нуждае този, който е избран да украсява Христовата невеста, за да не допусне грешка?

7. Никой не е обичал Христа повече от Павел, никой не е по­казал повече ревност от него, никой не е бил удостоен с по-голяма благодат. Но въпреки това превъзходство той още се бои и трепери за властта и за подвластните си: „Ала боя се, да не би, както зми­ята с хитростта си прелъсти Ева, тъй и вашите мисли да се пов­редят поради простотата ви в Христа“,[11] и още „И аз бях заради вас в немощ, в страх и голям трепет“.[12] Това казва човекът, който бил грабнат до третото небе, станал участник в Божиите тайни, претърпял толкова смърти, колкото дни живял след като повярвал, и не пожелал да се ползва от дадената му от Христа власт, за да не бъде съблазнен някой от вярващите.[13] И ако той, който е изпълнилповече от това, което е заповядано от Бога и който във всичко е търсил не своята полза, а ползата за своите ученици, винаги бил изпълнен с такъв страх, като гледал величието на тази длъжност, какво ще изпитаме ние, които често преследваме удовлетворява­нето на личните ни интереси. И не само не изпълняваме повече от това, което е заповядано от Господа, но и повечето пъти го престъпваме. Павел казвал: „Кой изнемогва и не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява и аз не горя?“.[14]

Такъв трябва да бъде свещеникът и не само такъв, тъй като това е незначително и е нищо в сравнение с онова, което ще кажа. „Молил бих се – казва Павел, – само аз да бъда отлъчен от Хрис­та за братята си, мои сродници по плът“.[15] Който може да про­изнесе тези думи, който има душа, достигаща до тази молитва, справедливо може да бъде осъждан, ако избягва свещенството. А този, който е чужд на тази добродетел, както съм аз, заслужава ненавист не когато избягва, а когато го приема. Ако предстоеше избор за военна длъжност и тези, които имат власт да назначават, издърпат отпред някой медникар или обущар, или някакъв друг занаятчия и започнат да му предават войската, аз не бих похвалил този боязлив човек, който не се отказва и не прави всичко, за да не изложи себе си на явна злина. Ако беше достатъчно човек само да се нарече пастир и да ръководи тази служба както дойде и ако не съществуваше никаква опасност, нека всеки, който иска, ме вини в тщеславие. Ако обаче този, който поема тази грижа, трябва да разполага с голямо благоразумие и още повече с голяма благодат Божия, праведност на нравите, чистота на живота и добродетели надхвърлящи човешката мярка, не ми отказвай прошка за това, че не съм искал да погина напразно и без полза. Ако някой, който кара тежкотоварен кораб пълен с гребци и натоварен със скъпи стоки, ми връчи кормилото и започне да заповядва да преплавам Егейско или Тиренско море, аз бих избягал още на първата дума. И ако някой ме попита защо, ще отвърна: за да не потопя кораба. И тъй, когато загубата е парична и опасността е от смърт телесна, никой не ще ме осъди за моята предпазливост, а когато на претърпелите кора­бокрушение предстои да паднат не в това море, а в огнената бездна, където ги чака не смърт, която разделя душата от тялото, а смърт, която изпраща душата и тялото във вечна мъка, защо ще се ядосвате и изпитвате гняв, че аз не се хвърлих главоломно в това зло?

8. Недейте, моля ви и умолявам! Познавам своята слаба и болна душа, зная величието на тази служба и великата трудност натова дело. Душата на свещеника връхлитат вълни по-мощни от онези, които разбунват морето.

9. И най-напред се появява най-страшната подводна скала – на славолюбието, много по-опасна от скалата на сирените, измис­лена от древните поети, защото покрай нея мнозина са успявали да преплуват, невредими а тази на славолюбието е толкова опасна, че дори сега, когато никаква нужда не ме тласка към пропастта, немога да се запазя чист от злото.

Ако ми възложат тази власт, ще е все едно да ми вържат две­те ръце зад гърба и да ме предадат на чудовищата, които живеят на скалата, за да ме разкъсват всеки ден. Какви са тези чудови­ща? – Гняв, униние, завист, вражда, клевети, обвинения, лъжа, двуличие, коварства, гняв срещу хора, които с нищо не са те онеправдали, задоволство при непристойност на изпълняващите длъжността си, изпитване на скръб при техните успехи, желание за похвали, копнеж за почести (а най-вече това погубва човешката душа), угоднически поучени, недостойни ласкателства, безчестно блюдолизничество, презрение към бедните, слугинство на богати­те, безсмислени и вредни почести, услуги, които носят опасност и на тези, които ги оказват, и на тези, които ги приемат; робски страх, който подобава на най-жалките лакеи, липса на смелост, престорена смиреност, истина – никога, без укори и упреци, или по-скоро към слабите – без мярка, а пред облечените във власт човек не дръзва и уста да отвори.

Онази скала отхранва всички тези и много по-големи от тях чудовища, и веднъж уловените от тях, неизбежно достигат до та­кова раболепие, че дори за угода на жени правят много неща, кои­то не е хубаво дори да се кажат. По божествен закон жените са от­странени от това служение, те обаче се силят да проникнат в него и тъй като сами не могат да постигнат нищо, вършат всичко чрез други мъже и са си присвоили такова влияние, че да избират или отхвърлят които си поискат свещеници и да преобърнат всичко с краката нагоре, така че се сбъдва пословицата: „Управляваните водят управителите“. Че то поне мъже да бяха, а тук става дума за жени, на които е забранено дори да поучават.[16] Защо казвам „да поучават“? На тях блаженият Павел не е позволил дори да приказ­ват в църква. Чух някой да казва, че са им позволили такава свобо­да, че порицават църковните настоятели и ги навикват по-жлъчно, отколкото господарите собствените си роби.

10. Нека не си мисли някой, че повдигам тези обвинения сре­щу всички свещеници, тъй като има мнозина, които са избегнали този капан и те са много повече от попадналите в него. Нито бих обвинил самото свещенство за тези злини, дано никога не ме об­хване такова безумство. Защото не желязото винят за убийствата, нито виното за пиянството, нито силата за проявената дързост, нито мъжеството за безразсъдството, а всички, които имат ум в главата, обвиняват и наказват тези, които използват Божиите даро­ве не както трябва. Затова и свещенството справедливо ще ни об­вини, ако се разпореждаме с него неправилно. То самото не е при­чина за злините, които изброихме, а ние го оскверняваме с такива мръсотии (доколкото зависи от нас), като го поверяваме на какви да е хора, които, без първо да са опознали докрай собствените си души и без да осъзнават бремето на тази работа, охотно приемат даденото, но когато дойде време за дела, помрачени от неопитност докарват на поверения им народ безчет злини. Това замалко щеше да се случи и с мене, ако Бог не беше ме избавил от тези опас­ности, за да спаси Своята Църква и да помилва моята душа. От какво, мислиш, произлизат такива смутове в Църквата? Аз мисля, че се пораждат не по друга причина, а понеже изборът на предстоятелите се извършва случайно и както дойде. Главата трябваше да бъде най-силна, за да управлява вредните изпарения, които се издигат от останалите части на тялото и да го привежда в нужното състояние. Когато обаче тя самата е слаба и негодна да отблъсне болестотворните влияния, тогава тя става още по-слаба и заедно със себе си погубва и цялото тяло. За да не се случи същото и сега, Бог ме остави да бъда в нозете на тялото църковно, където бях и в началото. Освен казаното, има много други качества, Василие, които трябва да притежава свещеникът и които аз не притежавам. Най-вече това душата му да е напълно чиста от стремление към длъжността, защото, ако се случи страстно да желае тази служба, след като я достигне, пламъкът на страстта се запалва още по-силно и след като го обхване изцяло, той се излага на безчет зли­ни, за да я задържи: да угодничи, да се държи недостойно или да харчи много пари. Премълчавам това, че някои, домогвайки се до тази власт, са осквернили църквите с убийства и са опустошили градове, за да не помисли някой, че казвам недостоверни работи. Аз мисля, че всеки човек трябва да се отнася с такава боязливост към тази длъжност, че да избягва от величието ѝ, а ако пък я по­лучи - да не чака решението на другите ако се случи да извърши грях, който заслужава низвержение, а преди това сам да се откаже от властта си. По този начин той ще може да получи милост от Бога. Ако обаче неподобаващо се вкопчи за това достойнство, може да се лиши от всякаква прошка и да разпали още повече Бо­жия гняв, като прибави и второ още по-тежко прегрешение.

11. Никой обаче не ще се осмели на това. Страшно, страшно нещо е стремежът към тази чест. Казвам това не в противоречие с блажения Павел, а в пълно съгласие с неговите думи. Какво казва той? Желае ли някой епископство, добро нещо желае.[17] Аз пък не работата, а желанието за власт и могъщество нарекох страшно. И мисля, че човек трябва грижливо да изтласка от душата си това желание и да не позволи дори в самото начало тя да бъде обзета от него, за да може да върши всичко свободно. Който не желае да се издигне на тази власт, не се страхува и да я загуби. И понеже не изпитва страх от това, той има възможност да върши всичко с подобаваща за християните свобода, докато тези, които се стра­хуват и треперят да не бъдат изместени от там, търпят горчива и изпълнена с много злини робия и често се принуждават да оскър­бяват и хората, и Бога. Не трябва да е такава нагласата на душата. Както във войните виждаме, че воини воюват храбро усърдно и загиват мъжествено, така и встъпилите в тази длъжност, трябва да свещенстват и да приемат низвергване от властта така, както приляга на християни, които знаят, че такова низвергване носи не по-малка награда, отколкото самата власт. Когато някой пос­трада по такъв начин заради това, че не е позволил нищо недос­тойно, нито неподобаващо за тази длъжност, тогава той увелича­ва и наказанието на онези, които несправедливо са го свалили и собствената си награда. Господ казва: „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“.[18] Това става в случаи, когато някой се низвергва от тези, с които съслужи, или поради завист, или в угода на други, или поради омраза, или по друг недостоен повод. А когато е подложен на гонение от враговете на вярата, мисля, че не са нужни думи, за да бъде показана ползата, която тези сбират за него чрез собствената си порочност.

Прочее, трябва да се внимава и старателно да се изследва дали не се крие в душата му някоя искрица от такова желание, понеже е желателно и по начало чистите от тази страст, да успеят да я избегнат, когато получат властта. Ако обаче някой още пре­ди да е достигнал тази длъжност храни у себе си този страшен и жестк звяр, не е възможно да се опише в какъв огън ще се хвърли след това. У мен това желание е силно (не си мисли, че бих искал да те излъжа от скромност). Това, заедно с толкова други недъзи, ме подплаши и ме принуди да бягам. Както тези, които изпитват от плътска любов, се измъчват по-силно от страстта си, когато са близо до възлюбените, а когато се отдалечат колкото се може пове­че от онези, за които копнеят, се освобождават от лудостта си, така и онези, които се стремят към тази служба, когато са близо до нея, изпитват непоносима мъка, а когато загубят надежда да я получат, заедно с надеждата угасва и желанието.

12. Тази причина е твърде важна. Дори единствено тя да същест­вуваше, щеше да ми попречи да приема длъжността. Сега обаче към нея се прибавя и друга, която е не по-малко важна. Каква? Свещени­кът трябва да бъде трезвомислещ и проницателен и да има безброй очи, защото не живее единствено за себе си, а за толкова многолюдно множество.[19] Че съм ленив и слаб и едвам смогвам да се грижа за спасението си, ще се съгласиш и ти, който повече от всички остана­ли поради обичта си се стремиш да прикриеш моите недъзи. Не ми споменавай нито за пост, ни за нощно бдение, ни за спане на земята, ни за други изпитания на тялото, тъй като, знаеш колко съм далеч от тези неща. Дори ако ги бях изпълнил докрай, при моята слабост те нямаше да принесат никаква полза за това предстоятелство. Тези неща могат да принесат голяма полза на някого, който се е заключил в килия и се грижи единствено за собственото си спасение. Когато обаче някой се занимава с толкова много хора и полага особена грижа за всеки един от подопечните си, каква би била вероятната полза за техния напредък, ако той няма силен и крепък дух.

Не се учудвай, че толкова настойчиво искам и други свиде­телства за духовно мъжество. Виждаме, че за мнозина, най-вече за онези с по-сурова нагласа, за възпитаните така от малки, а и за мнозина други, пренебрежението към храна, питие и мека посте­ля не е никаква трудност, защото здравината на тялото и навикът смекчават суровостта на тези несгоди. Надменността обаче, ос­кърблението и тежките думи, насмешките от страна на нисшите, макар и казани открито и с право, безпричинните и безполезни укори от управници и управлявани, не могат да бъдат понесени от мнозина, а от един или двама. Човек може да види, че силните в онези несгоди така губят свяст от тези неща, че стават по-свирепи от диви зверове. Най-вече тях ще държим настрана от кръга на свещенството. Ако един предстоятел се въздържа от ядене и не ходи с боси нозе, това никак не вреди на църковното общество, до­като свирепият гняв причинява големи нещастия, както на самия него, така и на ближните му. Тези, които не пазят строга аскеза, Бог с нищо не заплашва, а онези, които се гневят, Той заплашва с геена и с нейния огън.[20] Както обичащият суетната слава, хвърля повече дърва в огъня на тази страст, когато получи власт над народа, така и онзи, който насаме и при общуване с малцина не може да сдържа своя гняв и лесно се пали, когато получи управле­нието на цяло множество, като звяр, раняван от всички страни от всички околни, не може да се усмири никога и подлага на безброй злини поверените му хора. Прочее, нищо не помрачава толкова чистотата на ума и яснотата на мислите, колкото един необуздан гняв, проявен с голяма сила. Мъдрецът казва: „Гневът и разумния погубва“.[21] Помраченото око на душата му е като в нощна битка и не може да отличи приятели от неприятели, нито честни от без­честни, а към всички се отнася еднакво и дори да трябва да пре­търпи някакво зло, лесно понася всичко, за да достави наслада надушата си. Прочее, някакво удоволствие е разпалването на гнева и повече от удоволствието тиранства над душата, преобръщайки изцяло правилното ѝ устройство. Защото води към безразсъдство, неуместни вражди, безсмислена омраза и безпричинни сблъсъци и непрестанно подтиква към безполезни стълкновения, принуждава към други подобни думи и постъпки, защото душата се увлича от силния напор на страстта и няма на какво да се опре, за да устои на нейния устрем.

13. Защо искаш, блажени, да ме доближиш до огъня и да раздразниш заспалия звяр? Не знаеш ли, че аз сдържах тази страст не заради своята добродетел, а защото обичам спокойстви­ето, и че за този, който е настроен така, е желателно да остане сам или да общува с не повече от един-двама приятели, за да избегне онзи пожар, камо ли да попадне в бездната на такива грижи. То­гава не само себе си, а и мнозина други завлича към урвата на ги­белта и ги прави по-лениви към грижите им за благопристойност. Естествено е в повечето случаи по-голямата част от управлявани­те да гледат на поведението на своите началници като на пример и да им подражават. Е, как ще може някой да излекува техните възпаления, ако самият той е подут? Кой от паството ще пожелае да бъде кротък, ако вижда, че пастирът е гневлив? Не, невъзмож­но е свещениците да скрият недостатъците си. Дори най-малките техни недостатъци бързо стават явни. Слабостта на бореца може да се прикрие, докато той си е вкъщи и не се бори с никого. Ко­гато обаче се съблече за състезанията, слабостта му лесно става явна. Така и за онези хора, които водят частен и бездеен живот, уединението служи за покривало на техните прегрешения. Когато обаче ги докарат пред народа, те биват принудени да захвърлят спокойствието подобно на одежда и да разгалят пред всички сво­ите души чрез външните си проявления. Както добрите им дела принасят полза на мнозина, подбуждайки ги към същия стремеж, така и недостатъците им ги правят по-лениви към постигането на добродетел и мудни в усилията за важните неща. Затова доброто в душата на свещеника трябва да блести от всички страни, така че да е в състояние както да радва, така и да просветлява душите на наблюдаващите го. Греховете на простолюдието, извършвани като на тъмно, погубват единствено тези, които грешат, докато греховете на виден и известен на мнозина човек вредят на всички, защото карат бездейните да бъдат още по-мудни в усилията си към доброто, а онези, които искат да полагат грижи за себе си, под­тикват към безразсъдство. Освен това грешките на простите хора, макар да се открият, не нанасят такава рана на никого, а тези които стоят на върха на тази почетна длъжност, първо са пред очите на всички и освен това и най-малката им грешка изглежда на оста­налите голяма. Всички измерват греха не според значимостта на извършеното, а според достойнството на този, който е съгрешил. Свещеникът трябва да е защитен отвсякъде от силното си усърдие и от непрестанното благоразумие към начина си на живот като от стоманена броня. Трябва да внимава във всичко да не би някой да открие незащитено и пропуснато място и да нанесе смъртоносно нараняване. Защото всички са го обкръжили и са готови да го на­ранят и повалят, и то не само врагове и неприятели, а и мнозина, които се преструват на приятели.

14. За това служение трябва да бъдат избирани такива души, каквито Божията благодат направи телата на светите трима момци във Вавилонската пещ.[22] Не съчки, смола и кълчища са храната на този огън, а неща много по-опасни от тях. Това не е осезаем огън, а ги обгражда всеядният пламък на завистта, който се на­дига отвсякъде. Той по-ожесточено напада и разяжда живота им, отколкото тогавашният огън – телата на момците. Когато открие и дребен остатък от слама, веднага се впива във нея и като изгори тази болна част, обгорява и опушва всички други части на пост­ройката, дори да са по-светли от лъчите на слънцето.

Докато животът на свещеника е подреден добре, той е нераз­рушим от нападения. Но ако се случи да не догледа и нещо малко, което е естествено, понеже е човек и понеже прекосява многоблудното море на живота, то никое от останалите му постижения не ще да избегне устите на обвинителите. Онази малка простъпка засенчва всичко останало.

Всички искат да съдят свещеника не като човек облечен в плът и имащ човешка природа, а като ангел, свободен от всякаква слабост. И също както всички се боят и ласкаят тиранина, докато е на власт, понеже не могат да го свалят, но щом видят, че работите му тръгват на зле, доскорошните му приятели изоставят и почит­та, и притворството, изведнъж се превръщат във врагове и непри­ятели и, понеже познават слабите му места, му се нахвърлят и го свалят от власт. Същото се случва и със свещеници. Тези, които до неотдавна, когато той е бил силен, са го почитали и са му служели, щом намерят и най-малко нещо, за което да се хванат, се подгот­вят за сражение така усърдно, сякаш ще свалят от власт не просто тиранин, а нещо много по-лошо от него. Затова, както тиранинът се страхува от своите телохранители, така и свещеникът се опа­сява най-вече от своите приближени и съслужители. Никой друг не желае така неговата власт и никой друг не познава неговите работи толкова добре, колкото те. Тъй като живеят близо до него, те узнават преди останалите, ако се случи нещо подобно, и лесно могат да получат доверие за своите клевети и като преувеличат дребните прегрешения да погубят оклеветения. Това обръща на­опаки апостолското изречение: „И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове“,[23] освен ако някой успее да устои срещу всеки с помощта на голяма предпазливост.

На толкова страшна война ли ме изпращаш? И мислиш ли, че моята душа е способна на такава многообразна и разновидна битка? Как и от кого си научил това? Ако Бог ти го е открил, посочи ми Неговото предсказание и ще се подчиня. А пък ако не е така и взе­маш решение според хорското мнение, спри да се самозалъгваш. За моите работи е редно да вярваш повече на мен, отколкото на други­те, тъй като: „Кой човек знае какво има у човека, освен човешкият дух, който живее в него?“. Мисля, че ако не преди, то сега съм те убедил с тези думи, че ако бях приел тази власт, щях да подложа на присмех и себе си и избирателите и щях отново да се върна в това житейско положение, в което сега се намирам, и то с големи вреди.

Не само клеветата, а много повече от нея, желанието за тази власт дава в ръцете на мнозинството оръжия срещу онзи, който я притежава. Както за властолюбивите синове е тежка старостта на родителите им, тъй и някои от тези хора, когато видят, че службата на някой свещеник е продължила дълго, понеже е нечестиво да го погубят, бързат да го лишат от власт. Всеки от тях желае да заеме неговото място и се надява, че властта ще се падне на него.

15. Искаш ли да ти покажа и друга разновидност на тази бор­ба, която е пълна с безброй опасности? Иди и надникни в народ­ните празненства, на които обичайно се прави избор за църковни власти,[24] и ще видиш върху свещеника да се сипят толкова много хули, колкото са подопечените му. Тогава всички, които имат пра­во да дадат тази длъжност, се разделят на много части и в съб­ранието на презвитерите няма да видиш съгласие нито помежду им, нито с избрания за епископ. Всеки един си има мнение и един предпочита този, а друг – другиго.

Причината е, че не всички гледат това, което единствено би трябвало да гледат – духовната добродетел, а се изтъкват и дру­ги предлози. Например някой казва: еди кой си трябва да бъде избран, защото произхожда от знатен род, друг – защото е богат и няма да има нужда да се издържа от приходите на църквата, трети – защото е минал на наша страна. Един предпочита своя приятел, друг – роднина, някои – ласкател, а никой не гледа кой е подходящ и не изследва душата. Аз съм толкова далече от това да смятам споменатите причини за достоверни свидетелства за достойнството на свещениците, че да не се осмеля веднага да из­бера дори онзи кандидат, който се отличава с голямо благочестие (важно качество за тази власт), ако не се окаже, че наред с благо­честието притежава и велико благоразумие.

Познавам мнозина, прекарали живота си в монашество и из-нурявали се с пост, които докато принадлежаха само на себе си и се грижеха само за себе си, бяха угодни на Бога и ежедневно не малко напреднаха в това любомъдрие. Когато обаче отидоха при народа и трябваше да поправят хорското невежество, тогава едни от тях от самото начало се оказаха неспособни за такова служение, а други, които бяха принудени да останат, захвърлиха предишната строгост и предимно навредиха на себе си, а не принесоха никаква полза за другите. Но също не бива да възкачваме на епископски престол само от уважение към възрастта му дори и някого, който цял живот е заемал най-ниската длъжност и е достигнал до дъл­бока старост. Ами ако въпреки възрастта си се окаже неспособен? Казах това не от желание да оскърбя старостта, нито за да въведа закон недопускащ до тази власт принадлежащите към кръга на монасите (мнозина от тях са се прославили на тази длъжност). Искам да покажа обаче, че щом нито само благочестието, нито дълбоката старост са достатъчни да докажат, че онзи, който ги притежава, е достоен за свещенство, едва ли биха сторили това изказаните по-горе причини.

Някои изтъкват и още по-нелепи предлози, например някои се избират в клира, за да не се присъединят към противниците, други се избират заради лукавството им, за да не би ако бъдат пренебрег­нати, да причинят големи злини. Може ли да има по-голямо безза­коние от това? Хора негодни и пълни с безброй злини да бъдат по­четени заради онези неща, за които трябва да бъдат наказани, и да встъпват в свещеническо достойнство заради това, поради което не бива да им се позволява дори да прекрачат прага на църквата? Кажи ми, има ли нужда да търсим друга причина за Божия гняв, щом позволяваме на порочни и недостойни люде да оскверняват такива свети и страшни неща? Когато управлението се повери или на съвсем неподходящи хора, или на други, чиито способности не достигат, тогава Църквата ни по нищо не се отличава от проток.

16. Преди аз се надсмивах над светските управници, че разда­ват почести, без да обръщат внимание на душевната добродетел, а на богатство, преклонна възраст и влиятелност. Когато обаче на­учих, че същата нелепост е проникнала и в нашата Църква, това вече не ми се струваше толкова лошо. Чудно ли е да правят тази грешка светските люде, които търсят прослава от народа и правят всичко за пари, щом и тези, които се преструват, че са се освобо­дили от подобни недостатъци, не постъпват по-добре от тях, а макар и да се стремят към небесното, сякаш им предстои решение за декари ниви или нещо подобно, поставят случайни хора неле­по да се грижат за онова, за което единородният Син Божи прие да унижи славата Си, да стане човек, да вземе образ на раб, да претърпи оплюване и плесници и чрез плътта да умре от позорна смърт?[25] И при това те не спират дотук, а прибавят още по-голяма нелепост: не само избират недостойните, но и отхвърлят подходя­щите. Като че ли трябва устойчивостта на Църквата да се увреди от две страни или като че не стига едната причина, за да разпа­ли Божия гняв, те добавят друга, не по-малко сериозна. Мисля, че е еднакво унищожително да се отстраняват полезни хора и да се допускат безполезни. Това става, за да не може стадото Христово отнийде да намери утеха и да поеме глътка въздух. Не заслужа­ва ли това хиляди мълнии? Геена по-ужасна от онази, с която ни заплашва Господ? Понася и търпи тези зли дела Онзи, Който не иска „смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив“.[26] Човеколюбието Му превъзхожда удивлението, а Неговото милосърдие превишава техния възторг. Християните разсипват принадлежащото на Христа по-лошо от враговете и непри­ятелите, а Той Благият още е милосърден и призовава за покаяние. Слава Тебе Господи, слава Тебе! Каква бездна на човеколюбие има у Тебе!? Какво богатство от дълготьрпение!? Тези, които с Твоето име от прости и незнатни са станали почитани и именити, използ­ват тази чест против Онзи, Който ги е почел, дръзват немислимото, оскърбяват светините като отблъскват и прогонват доблестните, за да могат порочните преспокойно и без никакъв страх да разрушат всичко, което поискат.

Ако искаш да узнаеш причините за това зло, ще откриеш, че са сходни с предишните. Коренът и тяхната майка, така да се каже, е еднакъв – завистта, но проявленията не са еднакви, а многообраз­ни. Някой казва: този трябва да бъде отхвърлен поради младостта му, друг – защото не умее да ласкае, трети – защото е разсърдил някой си, четвърти – за да не се засегне еди-кой си, като види, че предложеният от него е отхвърлен, а този – избран, пети – защо­то е добър и скромен, шести – защото всява страх у грешници­те, а седми – по друга причина. Изобщо, не им липсват предлози, колкото си искат. Ако нямат друго, могат да изтъкнат множество действителни причини. Изтъкват и това, че не бива да се възвежда някой в тази чест изведнъж, а полека и малко по малко. Могат да изнамерят колкото си искат причини. Бих желал да попитам: Как­во трябва да прави епископът, щом воюва с толкова много насрещ­ни ветрове? Как да устои на толкова вълни? Как да отбие всички тези нападения? Ако действа разумно, всички са врагове и про­тивници и на него, и на неговите избраници и правят всичко, за да му противоречат, всеки ден захващат раздори и преследват с прис­мех избраните, докато не ги прогонят или не въведат свои хора. И става нещо подобно на това, което се случва с кормчия, който има в кораба си морски пирати, които непрестанно заговорничат и срещу него, и срещу моряците, и срещу пътниците. Ако пък епис­копът предпочете угодното на такива люде пред собственото си спасение, като приеме тези, които не трябва, вместо тях ще има за враг Бога. Какво може да е по-страшно от това? Отношението му спрямо тези хора ще стане по-трудно от преди, ако всички те се съюзят и така станат още по-силни. Както, когато се срещат силни ветрове от противоположни посоки, спокойното до този момент море отведнъж се разбунва, повдига големи вълни и погубва пла­ващите, така и църковното спокойствие, ако бъдат приети гибелни хора, се изпълва със смут и многобройни корабокрушения.

17. Представи си какъв трябва да е онзи човек, който ще ус­тои на такава буря и ще преодолее толкова препятствия за общо­то благо на Църквата. Свещеникът трябва да бъде едновременно почитан и скромен, суров и благосклонен, властен и общителен, неподкупен и услужлив, смирен и нераболепен, кротък и строг, за да може лесно да противостои на всичко това. Той трябва смело да привлича подходящите, макар всички, да са против. Също толкова решително трябва да отхвърля неподходящите, макар всички да ги поддържат. Да гледа единствено църковното изграждане и да не прави нищо от омраза или в угода.

Не смяташ ли сега, че с право се отказах от това служение? Все още не съм ти казал всичко обаче. Мога да кажа и още. Ти обаче не се уморявай да слушаш своя приятел, който желае да се оправдае пред тебе за това, в което го укоряваш. Всичко, което каз­вам, е полезно не само за моето оправдание. Може би то ще доп­ринесе голяма полза и за самото управление на Църквата. Нужно е решилият да се отправи по този път на живота, първо да проучи всичко и после да започне да служи. Защо ли? Защото и да няма друга полза, то поне няма да се учудва от тези неща, когато се на­тъкне на тях, тъй като вече знае всичко...

Из Четвърто Слово

1. ... Най-голямо наказание заслужават онези, които са получили тази власт по свое желание, но зле я използват поради лекомислие или порочност, или неопитност. Това, обаче, не оставя място за прошка за тези, които не са се домогвали до нея, а и за тях няма никакво извине­ние. Според мен дори и хиляди хора да подтикнат и принуждават някого да стане свещеник, той не трябва да се съобразява с тях, а първо да изпита душата си и да изследва всичко много стара­телно, и едва тогава да отстъпи пред тези, които го тласкат. Ако никой, който не е строител, не дръзва да обещае да построи къща, нито лекува болни някой, който не познава изкуството на лекаря, дори мнозина да ги подтикват ще откажат и няма да се срамуват от своето незнание; то дали онзи, на когото ще се повери грижата за толкова много души, няма да изследва първо себе си и дори да е най-неопитен от всички, ще приеме тази служба, защото някой си заповядва или някой си го принуждава, или да не би да не огорчи еди-кого си? Не ще ли се подхвърли на явна злина редом с онези? Можел е да спасява сам себе си, а сега освен себе си погубва и други. Откъде да очаква спасение? Откъде – да получи прошка? Кои ще се застъпят за нас тогава? Дали тези, които сега ни при­нуждават и ни влачат насила? Кой ще спаси тях самите? Че и те се нуждаят от помощ, за да избегнат огъня. Затова, сега ти гово­ря, не за да те сплашвам, а за да изрека самата истина, слушай думите на блажения Павел към ученика му Тимотей, неговото родно и любимо чедо: „Ръце на никого не възлагай прибързано, нито ставай съучастник на чужди грехове“.[27] Разбра ли от какво не само обвинение, но и наказание спасих онези, които искаха да ми възложат тази длъжност?

2. Също както за избраните не е достатъчно да кажат в свое оправдание; „Не дойдох по свой избор, нито останах, макар и всичко да знаех“, така и за тези, които ръкополагат, не ще бъде от полза да кажат, че не познават ръкоположения, а именно пора­ди това вината им става по-тежка, че са придумали онзи, когото не са познавали, и привидното оправдание ще утежни вината им. След като хората, които искат да купят роб, го показват на лекари, изискват залог за продажбата, обсъждат въпроса със съседите и след всичко това още не се решават, а искат много време, за да го изпитат, как да не е нелепо на това служение да могат да назначат някого просто и както е дошло, ако на някого му е скимнало да свидетелства в угода или поради вражда с други хора, да могат да избират, без да правят каквото и да било друго изследване? Кой ще се наеме да ни защити тогава, когато самите те ще се нуждаят от защита? Трябва този, който възнамерява да избира, да прави щателно разследване, а още повече този, който ще бъде избиран. Дори за грешките му да бъдат наказани и онези, които са го изб­рали, все пак той не се отървава от наказанието, а даже отговаря по-тежко, освен ако избирателите по някаква човешка причина умишлено са постъпили неблагочестиво. Ако бъдат изобличени, че по някакъв предлог съзнателно са увещали недостойния, те ще бъдат наказани наравно с него, а може би този, който е избрал неспособния – по-тежко. Защото, който връчи властта на човек, вреден за Църквата, ще бъде виновен за неговите постъпки. Ако пък в нищо такова не е виновен, а каже, че е бил измамен от мне­нието на мнозинството, и така не ще остане ненаказан, а само ще бъде наказан по-малко от ръкоположения. Защо ли? Защото тези, които избират някого за свещеник, може да са били подведени от погрешно лъжливо мнение, но избраният не може да каже, че не е познавал сам себе си, както не са го познавали другите. Колкото по-тежко ще бъде наказан от онези, които са го докара­ли на тази длъжност, толкова по-внимателно трябва да изследва сам себе си; и ако те от незнание го увещават за тази служба, той е длъжен да иде и да обясни причините, с които ще възпре заблудените и, след като докаже, че е недостоен за одобрение, ще избегне бремето на такива нещастия.  

Защо когато се съветват за военна стратегия, за търговия, за зе­меделие и други житейски занятия, нито земеделецът се заема да плава, нито войникът да обработва земята, нито кормчията да ходи на поход, макар някой да ги заплашва хиляди пъти със смърт? Явно, защото всеки предвижда опасността от неопитността си. Щом там, където вредата е за маловажни неща, действаме с такова внимание и се противим на онези, които ни насилват, тук, където на негодните за свещенство предстои вечна мъка, току-така ли ще се подлагаме на та­кава опасност, оправдавайки се с принуда от други? Този, Който ще ни съди в края на времето, не ще търпи това нещо. Трябваше да проявим по-голяма предпазливост в духовните дела, отколкото в плътските, а сега се оказва, че не проявяваме дори същата предпазливост.  

Кажи ми, ако смятайки някого за строител, без да е такъв, го по­викаме за тази работа, и той ни угоди, а после, като вземе приготвения за строежа материал, разхити и дървета и камъни и построи къщата, така че да се срути веднага, нима за него ще е достатъчно оправдание това, че той не е отишъл по своя воля, а други са го принудили?  

Не! – И то естествено и справедливо. Трябвало е да откаже макар и другите да са го викали. А щом, който е разхитил дървета и камъни, не ще успее да избегне наказание, то как онзи, който погубва душите и ги изгражда нехайно, може да смята, че принудата от страна на други ще му помогне да се оправдае? Това не е ли съвсем безумно? Дори не добавям, че никой не може да принуди някого против волята му. Ала нека някой да е бил подложен на хиляди принуди и на хитри измами, така че да отстъпи, ще го избави ли това от наказанието? Не, нека да не се самозалъгваме толкова и да не се преструваме, че не знаем това, което е ясно и за невръстни деца. Още повече, че когато ще даваме сметка за делата си, не ще ни е от полза това престорено незнание. Не си се домогвал към тази власт, защото си съзнавал своята немощ? – Добре. По същата причина трябваше да откажеш и когато други те канеха.

Да не би когато никой не те канеше, да беше немощен и неспособен, а когато се намериха хора, които да ти отдадат почит, изведнъж да стана силен? – Това е смешно и глупаво и достойно за най-строго наказание. Затова и Господ напомня на оня, който желае да построи наблюдател­ница, да не слага основите преди да пресметне собствените сили, за да не предостави на присъстващите хиляди поводи да му се смеят.[28] Но за него бедата се ограничава само до присмеха. А тук наказанието ще бъде неугасим огън и неумиращ червей, и скърцане със зъби, най-крайна тъма, разсичане и погибел заедно с лицемерите...[29]

Настоящото разсъждение не засяга разпореждане с пшеница и жито, волове и овце или с нещо подобно, а самото Тяло Христово. Христовата Църква, по думите на блажения Павел, е тяло Христово,[30] и този, комуто то е поверено, е длъжен да го поддържа в благосъстояние и превъзходна красота, като отвсякъде оглежда да не би някаква нечистотия или порок, или друго подобно петно да опетнят красотата и благолепието ѝ.[31] Не е ли длъжен да прави това тяло достойно не за друго, а за нетленната му и вечна Глава, доколкото е възможно за човешките сили? Ако онези, които се гри­жат за доброто състояние на борците, имат нужда и от лекари, и от треньори, и от строга диета, и от непрестанно упражняване, и от без­брой други мерки (защото пропуснат ли някое дребно нещо, то може да разруши и унищожи всичко), то тези, които са приели грижите за това тяло, което води борба не с тела, а с невидими сили, как могат да го опазят невредимо и здраво, ако нямат много по-голяма добродетел от човешката и не познават всяко полезно за душата лечение?  

3. Или не знаеш, че това е заплашено от повече болести и на­падения отколкото нашата плът и че по-бързо от нея заболява, а по-бавно оздравява? Лекарите на онези тела разполагат с разно­образни лекарства и с различни набори инструменти, и с храни, подходящи за боледуващите. Често дори само свойствата на въз­духа са достатъчни за оздравяването на болните; а понякога нав­ременният сън отървава лекаря от всякакво усилие. Тук обаче не може да се помисли за нищо такова, а освен делата има само един начин и средство за лекуване – поучаването чрез слово. То е ин­струментът, то е храната, то е най-подходящият климат; замества лекарството и огъня, и желязото. И ако трябва да се изгори или от­сече, нужно е да се използва словото, ако то не подейства, всичко останало е напразно. С него ободряваме сломената душа и укротяваме разпалената, излишъците отрязваме и липсите запълваме, а и вършим всичко полезно за здравето ѝ. Към желание за благо­състояние може да подтикне и нищетата. Когато обаче болестта на душата засяга учението, от голяма полза е словото, не само за безопасността на своите, но и за сражения с чуждите. Ако някой би имал такъв меч на духа и щит на вярата, че да може да върши чудеса и чрез тях да затваря устата на безсрамниците, той не би имал нужда от помощта на словото. По-скоро обаче дори тогава не е безполезна неговата сила, а е и твърде нужна. И блаженият Павел го употребява, макар че винаги са му се удивлявали заради чудесата. И друг един от неговия кръг увещава да се грижим за тази сила, казвайки: „С кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“...[32]

4. Заради това е нужно да полагаме голямо усърдие, та словото Христово да се вселява у нас изобилно.[33] Нашето приготовление не е за един вид война, защото войната е многообразна и среща различни врагове. Не използват все едни и същи оръжия, нито са се обучили да ни нападат само по един и същ начин. Затова трябва този, който ще влезе в битка с всичките, да познава всичките им умения; да бъде и стрелец с лък, и хвърляч с прашка, и пълководец и стотник, и войник и стратег, и пешак и конник, и да умее да се бие по море и на крепостен зид. Каквото оръжие вземе войникът, с него отблъсква настъпващия враг. Тук обаче не е така – ако този, който иска да побеждава, не познава всички видове военно изкуство, дя­волът ще съумее да преведе своите грабители отнякъде и да плячкоса овците, но не и ако усети, че пастирът е изучил всички умения и добре познава всичките му коварства. Прочее, нужно е добре да подготвим отбраната на всички подстъпи. Докато един град отв­сякъде е защитен и се намира в пълна безопасност, присмива се на обсаждащите, но ако някой пробие дори и вратичка в стената, от обкръжаващите стени полза няма, дори останалите части да са незасегнати. Така е и с града Божи – когато отвсякъде го обгражда вместо стена благоразумието и схватливостта на пастира, всички козни завършат с позор и присмех за враговете, а обитаващите града остават невредими. Когато обаче някой успее да срути някоя част, дори ако не го разруши изцяло чрез частта, така да се каже, скверни цялото. Каква е ползата, ако някой доблестно се сражава с елините, но го унищожат иудеите? Или пък ако надвие и едните и другите, но го ограбват манихеите? Или пък, ако след победа над всички тях, други му решат съдбата и започнат да изколват ов­цете, които са в стадото му?  

Защо обаче да изреждам тука всички дяволски ереси? Ако пастирът не умее добре да ги отблъсква всичките, вълкът може чрез една от тях да изяде повечето от овците. На война победа или поражение трябва винаги да се очаква от стоящите и биещите се воини. Тук обаче е обратното. Често битката с едни дава победа на такива врагове, които отначало не са се били и изобщо не са полагали труд, а са си седели спокойно; и тези, които нямат осо­бен опит в тези неща, като се поразят със собственото си оръжие, стават смешни за приятели и врагове. Например (ще се опитам да ти обясня казаното с пример) последователите на умоповредата на Валентин и Маркион и тези, които страдат от същата болест, изхвърлят от списъка на Божествените Писания на Закона, даден от Бога на Моисей. Иудеите пък толкова много го почитат, че и сега, когато вече не позволяват условията на времената, се стараят буквално да го спазват въпреки Божията воля. А Божията Църква, избягвайки крайностите и на двете страни, вървя по средата и нито се съгласи да се подчинява на игото на Закона, нито понася той да бъде хулен, ами го възхвалява, макар че е прекратен, защото на времето си е бил полезен. Нужно е възнамеряващият да се сража­ва и с двете крайности да познава тази умереност. Ако искащият да поучи иудеите, че почитат остаряло законодателство, започне да го хули безпощадно, той дава не малък повод на желаещите от еретиците да го хулят. А ако в старанието си да запуши устата на еретиците, неумерено въздигне Закона и го хвали като необходим и сега ще отвори устата на иудеите. Така и боледуващите от лудостта на Савелий, и болните от беса на Арии, и едните и други­те, поради неумереност изпаднаха от здравата вяра. И названието християни е в сила за едните и другите, но ако някой изследва ученията, ще открие, че едните никак не са по-добри от иудеите и се различават от тях като че ли единствено по названията, учени­ето пък на другите прилича много на ереста на Павел Самосатски, а и тези, и онези са далече от истината. И тук има голяма опасност и пътека трудна и тясна, заобиколена от двете страни с урви, и не малък страх, да не би някой, желаейки да порази единия, да бъде ранен от другия. И ако някой рече, че Божеството е едно, Савелий веднага ще привлече този глас в полза на своето безумие, а ако нап­рави разграничение, казвайки, че един е Отец, друг Син и друг Дух Свети, изскочил е Арии, влачейки разликата в Лицата към разлика по същност. А трябва да се отвръщаме и отбягваме и нечестивото смешение на онзи, и безумното разделение на този, изповядвайки едно Божество на Отца и Сина, и Светия Дух, но прибавяйки – и в три Ипостаси. Така ще можем да възпрем атаките и на двамата. Можех да изброя и много други схватки, в които, ако човек не влезе храбро и внимателно, сам ще получи хиляди рани...

Текстът е от книгата Шест слова зо свещенството, прев. Светослав Риболов, „Омофор“ 2005 (бел. ред.).


[2] Мат. 18:18.
[3] Иоан 20:23.
[4] Иоан 5:22.
[5] Иоан 3:5.
[6] Иоан 6:54.
[7] Иоан 1:13.
[8] Лев. 14 гл.
[9] Чис. 16:12 сл.
[10] Иак. 5:14-15.
[11] 2 Кор. 11:3.
[12] 1 Кор. 2:3.
[13] 1 Кор. 10 сл.
[14] 2 Кор. 11:29.
[15] Рим. 9:3.
[16] 1 Тим. 2:12.
[17] 1 Тим. 3:1.
[18] Мат. 5:11, 12.
[19] 1 Тим. 3:2.
[20]  Мат. 5:22.
[21] Прем. 15:1.
[22]  Деян. 3:22-46.
[23]  1 Кор. 12:26.
[24]  1 Кор. 2:11.
[25]  Фил.2:7, Мат. 26:67.
[26]  Иез. 33:11.
[27]  1 Тим. 5:22.
[28] Лука 14:28, 29.
[29] Ис. 66:24; Мат. 25:30.
[30] Кс. 1:18.
[31] Еф. 5:27.
[32] 1 Петр. 3:15.
[33] Кс. 3:16.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awaq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики