Отношението на свещените канони на Пето-шестия (Трулски) събор (691 г.) спрямо древните езически (паганистки) обичаи във византийското общество
Културноисторически аспекти
Петият (553 г.)[1] и Шестият (680 г.)[2] вселенски събор не постановяват свещени канони (църковни правила). По тази причина двувековният период от Четвъртия вселенски събор (451 г.) до 691 г. е време на каноническо безмълвие, в което канонодателството (постановяването на нови правила на Църквата) е сякаш застинало, спряло или прекъснато. Този канонически дефицит е компенсиран от Пето-шестия (Пενθέκτη, Quinisextum) Трулски вселенски събор от 691 г.,[3] проведен в един от най-критичните и преходни периоди в историята на Източното Средиземноморие и на елинско-римския (византийски) свят. От 610 до 717 г. настъпват събития от световноисторическо значение, които разкъсат единството на средиземноморското пространство и довеждат до ново преформатиране на дотогавашния елинско-римски културен свят.[4]
Пробуждането на арабите, появата на исляма и арабско-ислямските нашествия и завоевания в Близкия изток и Северна Африка довеждат до падането на Персийската империя и териториалното свиване на Византийската. Загубата на по-слабо елинизирани провинции на късната Римска или ранната Византийска империя и заселването на прабългари и славянски племена на Балканския полуостров довеждат до създаването на една по-ограничена в географско отношение, но същевременно по-хомогенна в етнологично, културно, религиозно и езиково отношение Византийска империя.
Буквар на вярата: Глава осма. Иисус Христос
Продължение от Глава седма. Човекът
Скандалът
Името Иисус Христос разделя историята на човечеството на две. Но в същото време то е и остава най-големият скандал за човешката мисъл. Това е Бог, Който е станал човек, и едно такова въплъщение остава неразбираемо за разума и напълно недостъпно за нашето „позитивно“ знание.
Пръв апостол Павел подчертава, че поне за гърците[1] понятието за богочовешкост е наистина безумие (1 Кор. 1:23). Гърците са научили хората на правилно мислене, на методично знание, което не може да функционира без дефиниции на нещата. А нещата, всичко съществуващо, се определят от своята същност, ще рече – от определен набор от свойства, които правят всяко съществуващо това, което то е. Едно цвете е цвете, защото има стъбло, венчелистчета, чашелистчета, тичинки и плодник – то не може да бъде цвете и едновременно с това да има крака или крила, очи, които виждат, или глас, който говори. Също и Бог, за да бъде Бог, трябва да е безкраен, неограничен, всезнаещ и всемогъщ, да има живот и движение в Себе Си.[2] Не може да бъде Бог и в същото време да има материално и ограничено тяло, да има нужда от кислород, за да диша, или от храна, за да се поддържа; не може да се уморява, да спи, да скърби, да страда телесно.
За прераждането и за християнското изповядване на Възкресението
Питането за човека и за неговия живот е закономерно и оправдано. И то е древно точно толкова, колкото и самият човек. Настъпва ли край на човешкото съществуване? Или не? Какво представлява смъртта? Нима животът е само миг! От рефлексията върху тези и свързаните с тях въпроси се е зародило и учението за прераждането. То ще бъде и обекта на проследяване и изясняване и в настоящото изследване – в още един опит за критичното му изясняване във връзка с християнското и по-конкретно с православното християнско верую.
В християнски контекст учението за прераждане, метапсихозис (метемпсихоза, гр. μετεμψύχωσις – „преселване на душата“ и по-специално нейното превъплъщаване или прераждане след смъртта), се появява заедно с ранните гностически интерпретации на Евангелието, които с в пряка връзка и зависимост от античния светоглед. Гностиците са разработвали своите мисли главно на основата на синкретичен и еклектичен подбор от античната философия, влиянието на юдаизма и източноперсийския зороастризъм. За прераждане на душите разсъждава още Платон (427-345 пр. Хр.), от когото гностиците са повлияни в изясняване на философско-богословските си учения за света и човека.
Цялата статия: За прераждането и за християнското изповядване на Възкресението
Предание и система
Помня как през миналия век обсъждахме следното: защо хората могат да се молят заедно, но не умеят да разговарят помежду си? Сега бихме казали: не само не умеят да разговарят, но и на една трапеза не могат да седнат, нито дори да се ръкуват. Неотдавна имаше дискусия в интернет: можем ли да се молим заедно с опричниците[1] (те днес, както и в страховитите времена на Грозни, са все свръхправославни), да пристъпваме към Чашата с онези, които ни пребиват с палки?
Нека признаем ‒ тази болка не е нова. Но тя ни наранява винаги по нов начин, в контекста на времето, което ни е отредено. Църквата е единна, а богословските основания за нейното единство имаме в изобилие ‒ но къде е самото това единство? Символът е един, обрядът е общ, напевите са едни и същи, понякога дори храмът е един и същ ‒ но сърцата на хората не бият в един ритъм, очите гледат в различни посоки. Във висините дишаме общ въздух, в дълбинното сме все още свързани, но самата вяра в хората е разделена.
Изповядвайки Христос днес
Един от основните принципи на християнския живот е, че близостта до Христос води и до взаимна близост между християните. Но тази близост по необходимост влече след себе си напрежение и дори трагедии, защото в този свят има сили, съпротивляващи се на Христос. По този начин не само християнското послание, като такова, на практика води до разделения – „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34), а и Самият Иисус в земния Си живот е заобиколен от спорове. Неговото собствено физическо присъствие е нямало магически обединяващ ефект, нито Неговото учение, или ученията за Него, са водели към автоматично единодушие. Когато Той е поучавал, налице е бил един постоянен конфликт дори сред „религиозните хора“ от Неговото време. Христос е бил дори обект на тяхната омраза, като е предупреждавал за същото и Своите ученици, защото „няма слуга по-голям от господаря си“ (Иоан 15:20). Историята на Църквата е изпълнена с доктринални стълкновения около самоличността на Христос и смисъла на Неговото дело. И всички страни в тези стълкновения са имали претенцията, че са „близо“ до Него и че изразяват Неговото учение по адекватен начин.
В какъв смисъл тогава ние казваме, а ние наистина казваме това, че единството на Църквата е единство в Христа? Защото е ясно, че християнската ни вяра не ни позволява да търсим каквато и да било друга форма на единство или какъвто и да било друг модел, който да би направил Църквата една. Единството в Христа е действително мистериално по природа. То не следва някакъв изключително мисловен модел. То не е ограничено до някакво единство на убежденията, нито представлява просто емоционална вярност към възлюбения Учител. А дори и да включва и да предполага тези модели, те все още не го изчерпват. Каква тогава е неговата природа?
Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.
| Словото стана плът |
|---|
Нашите филми
