Евангелското четиво в Първата неделя на Великия пост за призоваването на апостолите Филип и Натанаил от Иисус (Иоан 1:43-51) разкрива много относно способността ни да гледаме и да виждаме нещата по правилния начин. В тази история Иисус първо призовава бъдещия апостол Филип да Го последва, след което Филип се обръща към своя приятел Натанаил и го кани да се присъедини. Обръщайки се към Натанаил, Филип нарича Иисус „Онзи, за Когото писа Моисей в Закона и за Когото говориха пророците – Иисус от Назарет, синът на Йосиф“ (Иоан 1:45).
Натанаил, несигурен в истинността на това твърдение, пита Филип: „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“ (Иоан 1:46). На което Филип просто отговаря: „Ела и виж“. Това е първото споменаване на виждането в тази история. Малко по-късно, когато се приближават, Иисус казва за Натанаил: „Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство“. Натанаил се учудва откъде Иисус го познава, а Иисус отговаря: „Преди да те повика Филип, когато беше под смоковницата, Аз те видях“ (Иоан 1:48). Това е второто споменаване на виждането – този път не нашето човешко зрение, а Божието.
След това виждането се споменава още три пъти. Изумен, Натанаил веднага изповядва Иисус като Божи Син и Цар на Израил. Иисус му казва: „Понеже ти рекох: видях те под смоковницата, затова ли вярваш? По-големи неща от тези ще видиш“. И накрая добавя: „Истина, истина ви казвам: отсега ще виждате небето отворено и Божиите ангели да възлизат и слизат над Сина Човечески“.
Това Евангелие, което толкова много говори за виждането, силно резонира с празника, който днес честваме – Тържеството на православието. Исторически този празник отбелязва окончателната победа над иконоборците – войната срещу образите на Христос, Божията майка и светците, започната от византийския император и подкрепяна от много епископи, свещеници и дори вярващи през осмото и деветото столетие. Крайната победа принадлежи на защитниците на иконите, които не само са ги смятали за допустими, но и за догматично необходими за Църквата.
Защо това четиво е свързано с празника? Защото иконите също са свързани със способността ни да виждаме – да виждаме по правилния начин и на различни равнища. На едно равнище иконите стават богословски възможни, защото Бог стана човек, а това означава – и видим. Апостолите Филип и Натанаил видяха живия Христос, а не само чуха за Него или си Го представиха.
През 8 в. св. Йоан Дамаскин защитава иконите, аргументирайки се, че, макар и да нямаме основание да изобразяваме Отца, Който остава невидим и непостижим, Въплъщението на Сина променя всичко. Образът на Христос става свидетелство за Божието въплъщение. Като свидетелство иконата не само е възможна, а и богословски необходима, включително нейното почитане. Това показва значението на Въплъщението: физическата природа на Бога, както и нашите сетива, нашето тяло и естетика като цяло.
На друго равнище иконите символично сочат към Христовата невидима божественост, Неговата неизказана, радикална другост, както и към нашата способност да се обòжим и да станем свети. Те правят това чрез своя абстрактен, ненатуралистичен език – нелинейни перспективи, изобилие от злато, символика на цветовете, специфични надписи и др. Иконите ни помагат да виждаме Бога не само с физическите си очи, но и с духовните си сетива, като участваме в божествения живот.
Най-важното обаче е, че иконите ни помагат да виждаме Бога в себе си, в другите хора и в света. В кн. Битие четем, че Бог ни създаде „по Свой образ и подобие“. Всеки от нас е икона на самия Бог.
Какво означава това за нашия живот? Означава, че сме прозрачни пред Бога, точно както стана ясно в историята за Натанаил. Бог ни вижда напълно – Той знае нашите най-съкровени желания, намерения, въпроси и съмнения. Той ни вижда с любов и по-ясно, отколкото ние виждаме себе си. Той вижда най-доброто в нас.
Това също означава, че нашата задача като християни е да се научим да виждаме Бога или по-скоро да срещнем Неговия поглед, когато Той ни гледа. И чрез Неговия любящ и грижовен поглед да видим и другите. Това също означава, че трябва да се научим да бъдем с Бога толкова близо и толкова дълбоко, че да осъзнаем нашия собствен образ и подобие Нему дотолкова, че, ако е необходимо, да можем да поканим и другите да дойдат и да видят Христос сред нас, а небето – отворено.
Но кога и как се случва това наистина? Кога сме или кога ставаме такива хора? Можем ли днес православните християни по света, да кажем, че сме такава общност? Живеем ли триумф на православието? Достатъчни ли са нашите красиви църкви, украсени с традиционни икони, хората, които ги целуват и се молят пред тях, за да видим наистина Христос сред Църквата днес, да станем като Него и да поканим непознатите да Го видят там?
Аз съм от Украйна – страна, в която повечето граждани традиционно се определят като православни християни. Вече три години моята страна преживява жестоко, пълномащабно нападение от страна на Русия – друга държава, която често се представя като най-истински и традиционно православна на най-високите църковни и държавни равнища.
Докато в Украйна сирените за въздушна тревога звучат ежедневно и все по-често, докато хора загиват в домовете си от руски атаки, докато хора, които не искат да воюват, но трябва да защитават своите близки, загиват или изчезват безследно, руският патриарх благославя войната срещу Украйна, държейки икона на Божията майка и нарича войната „свещена“, а по-голямата част от неговото паство се моли за победата на Русия, целувайки иконите в своите храмове.
Къде е триумфът на нашето вселенско православие в тази реална и съвсем конкретна ситуация?
В православната традиция особено ценим иконата на Преображението Христово, защото тя ни дава предвкусване на Неговата небесна слава. Обичаме есхатологичната реалност на бъдещия свят, която иконите представят. Обичаме техния небесен поглед върху нещата, който сякаш е откъснат от нашата човешка реалност, белязана от несправедливост, твърде много политика и прекалено много конфликти. Често се опитваме просто да избягаме в друга, външно идеализирана реалност и в нейните икони, за да се почувстваме в безопасност от заплахите, объркването, изкушенията и опасностите на този жесток свят.
Когато обаче Филип каза на Натанаил – „Ела и виж“, какво всъщност щяха да видят те? Той не го поведе към красива картина или величествен храм. Апостолите бяха свидетели не само на чудесата на Христос, но и на Неговите напрегнати спорове с фарисеите относно Бога и преданието. Те видяха как Той защитаваше най-уязвимите и социално отхвърлените – болните, грешниците, нечистите, жените и децата. Въплъщението не беше просто разкриване на Божията любов, а и проява на смели и рисковани действия на Христос в обществото. Именно заради тях апостолите накрая Го видяха осъден, измъчван и разпънат на Кръста.
Наистина, Кръстът беше най-трудното нещо за гледане и приемане, защото това носеше последствия. Затова повечето апостоли не бяха до Христос в часа на най-голямото Му страдание, избирайки да се отдръпнат – като Петър, който се отрече, или да Го наблюдават отдалече. По-късно обаче мнозина от тях, както и техните бъдещи последователи станаха мъченици за Христос. А както знаем, „мъченик“ означава „свидетел“ – човек, който е видял истината и я е засвидетелствал, дори с цената на собствената си кръв.
В Украйна днес тези мрачни времена се усещат като Страстите Христови. Това страдание е не просто символично, а ужасяващо реално – далеч по-осезаемо и жестоко от изображение върху икона. Тези страсти не са само физически, а и душевни, и морални, защото мирът, който се предлага на Украйна, може да се окаже несправедлива окупация – нещо, което неизбежно ще донесе още повече болка, страдание и смърт.
Могат ли православните християни по света да разпознаят Христос, измъчван в Украйна в този момент, както и навсякъде, където войната се прикрива зад евфемизми? Могат ли да откликнат с ангажираност, състрадание и разбиране, осъзнавайки, че жертвата не е задължително съвършена, и да свидетелстват истината за случващото се? Или ще предпочетем да наблюдаваме събитията от безопасността на нашите църкви, украсени с икони, но заглушени от мълчание?
Като християни ние познаваме реалността на Възкресението, защото вече имаме проблясък от есхатона в настоящето. Нашата надежда и вяра стават по-силни чрез есхатологичното свидетелство на иконите.
В Украйна срещнах хора, които споделят, че в даден момент от тази война са започнали да живеят в реалността на Велика събота. „Христос вече е възкръснал – Той не е в гроба. И, макар да не Го виждаме, знаем къде е“ – казват те.
В традиционната иконография иконите на Велика събота и Пасхалната неделя изобразяват Христос, Който слиза в ада, за да изведе Адам, Ева и праведниците от царството на смъртта в Своето царство на вечния живот. На Велика събота Той е там – в ада. И реалността на войната в Украйна също напомня ада.
Хората на вярата обаче знаят истината за Неговото Възкресение и именно това им дава силата да се молят.
Дано тази истинска, жива иконична перспектива освети всекиго от нас, за да виждаме – без страх, с любов, с вяра.
* Авторката е сътрудник на Британската академия в катедрата по теология и религия, Университет на Ексетър, редактор и ръководител на проекти в известното киевско издателство за богословска и хуманитарна литература „Дух и буква“.
