Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (7 Votes)

2p20160124-var 2726-1200

Приносът на Православната църква за установяването на мира, справедливостта, свободата, братството и любовта между народите и за премахването на етническите и други дискриминации

(Публикува се съгласно решенията на Срещата на предстоятелите на православните църкви, Шамбези, Женева, 21-28 януари 2016 г.)

Църквата Христова живее „в света”, но не е „от света” (Йоан 17:11, 14-15). Църквата е белег и образ на Божието царство в историята, като благовести „нова твар” (2 Кор. 5:17), „ново небе и нова земя, на които обитава правда” (2 Петр. 3:13), един свят, в който „ще отрие Бог всяка сълза от очите им (на човеците) и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка ще има вече” (Откр. 21:4).

Църквата вече живее и предвкусва това очакване, особено когато извършва светата Евхаристия, като събира „заедно” (1 Кор. 11:20) разпилените Божии чеда (Йоан 11:52) в едно тяло без разлика на раса, пол, възраст, социално или друго положение, където „няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски” (Гал. 3:28; вж. Кол. 3:11), в един свят на помирение, мир и любов.

Това предвкусване на „новата твар”, на преобразения свят Църквата преживява също в личностите на нейните светии, които чрез своите духовни подвизи и добродетели са станали още в този живот образи на Божието царство, като по този начин доказват и удостоверяват, че очакването на един свят на мир, справедливост и любов не е утопия, а „жива представа на онова, за което се надяваме” (Евр. 11:1), възможна с помощта на Божията благодат и с духовния подвиг на човека.

Вдъхновявана постоянно от това очакване и предвкусване на царството Божие, Църквата не остава безразлична към проблемите на човека от всяка епоха, а напротив, съпътства го в неговата агония и в екзистенциалните му проблеми, като взема върху себе си, подобно на своя Господ, болката и раните, предизвикани от злото в света, възливайки подобно на добрия самарянин елей и вино върху раните му (Лука 10:34) чрез словото на „търпението и утехата” (Рим. 15:4; Евр. 13:22) и чрез действена любов. Нейното слово към света няма за цел да съди и осъжда света (срв. Йоан 3:17 и 12:47), а преди всичко да му даде като пътеводител благовестието за царството Божие, надеждата и сигурността, че злото под каквато и да е форма няма последната дума в историята и не трябва да бъде оставяно да направлява нейния ход.

Като изхожда от тези принципи и от целия опит и учение на своето светоотеческо, богослужебно и подвижническо предание, Православната църква застава до съвременния човек в неговите проблеми и тревоги, свързани с основните екзистенциални въпроси, които занимават съвременния свят, като желае да допринесе за разрешаването им, за да се възцарят в света Божият мир, „който надвишава всеки ум” (Фил. 4:7), помирението и любовта.

А. Достойнството на човешката личност

1. Достойнството на човешката личност, произтичащо от сътворението на човека по Божи образ и от неговата мисия в Божия план за човека и за света, е било винаги извор на вдъхновение за отците на Църквата, които са се занимавали задълбочено с тайната на божественото домостроителство. Свети Григорий Богослов, като говори за човека, характерно подчертава, че Творецът „създава на земята сякаш някакъв друг свят, велик в малкото, друг ангел, поклонник от смесено естество, надзорник на видимото творение, посветен в тайните на умозрителното, цар на земните твари,… живо същество, устроено тук и преселвано другаде, връх на тайнството, той постига обожествяване чрез стремеж към Бога” (Слово 45 - На светата Пасха 7. PG 36, 632AB). Целта на въчеловечаването на Словото Божие е обожествяването на човека. Христос, обновил в Себе Си древния Адам (срв. Еф. 2:15), „съобожестви човека – начатък на нашата надежда” (Евсевий Кесарийски, Евангелско доказателство 4, 14. PG 22, 289А). Защото както в древния Адам е съществувал целият човешки род, така също и в новия Адам се събира целият човешки род. „Единородният стана човек,… за да събере отново в едно и да възвърне в първосъздаденото състояние погиналия род, тоест човешкия род” (св. Кирил Александрийски, Тълкувание на Евангелието според Йоан 9; PG 74, 273D-275A). Това учение на Църквата е неизчерпаем извор за всяко християнско старание да се съхрани достойнството и величието на човека.

2. Върху тази основа е необходимо да се развие във всички направления междухристиянското сътрудничество за опазването на достойнството на човешката личност, разбира се – и на благото на мира, така че миротворските усилия на всички християни без изключение да добиват по-голяма тежест и сила.

3. Като предпоставка за едно по-широко сътрудничество по въпроса е възможно да бъде от полза съвместното приемане на висшето достойнство на човешката личност. Православните църкви са призвани да съдействат в междурелигиозното разбирателство и сътрудничество, а чрез него и за премахването на фанатизма от всяка страна и по този начин да съдействат за помирението на народите и за установяването на свободата и на мира в света в услуга на човека независимо от неговия произход и религия. Естествено е, че това сътрудничество изключва както синкретизма, така и стремежа да се наложи на другите която и да е религия.

4. Убедени сме, че като „съработници на Бога” (1 Кор. 3:9) можем да продължим напред в това служение заедно с всички хора с добра воля, които обичат мира в Бога, за благото на човешкото общество на местно, национално и международно равнище. Това служение е Божия заповед (Мат. 5:9).

Б. За свободата и отговорността

1. Един от най-висшите дарове на Бог към човека – както като конкретен носител на образа на личностния Бог, така и като общество от личности, които чрез единството на човешкия род по благодат отразяват живота в Светата Троица и общението на божествените лица – е Божият дар на свободата. „Този, Който създаде в началото човека, го направи свободен и самовластен, като го огради само със закона на заповедта” (св. Григорий Богослов, Беседа 14 – За любовта към бедните 25. PG 35, 892A). Свободата дава на човека способността да напредва в духовното съвършенство, но същевременно тя съдържа в себе си и опасността от непослушанието, от автономизиране спрямо Бог, а чрез това – и от грехопадение, от което и произлизат трагичните последствия на злото в света.

2. Последица от това зло са господстващите днес в живота несъвършенства и недостатъци като секуларизацията, насилието, разпуснатостта на нравите, наблюдаваните болестни гибелни явления на наркоманиите и други зависимости в част от съвременната младеж, расизмът, въоръжаването, войните и произтичащите от тях социални злини, подтискането на определени социални групи, религиозни общности и цели народи, социалното неравенство, ограничаването на човешките права по отношение на свободата на съвестта и най-вече на религиозната свобода, дезинформацията и манипулирането на общественото мнение, икономическата мизерия, неравностойното разпределяне или дори пълното лишаване от абсолютно нужните за живота блага, гладът на милионите недохранени хора, принудителните разселвания на населението и незаконният трафик на хора, бежанският хаос, разрушаването на околната среда, безразборното ползване на генетичната биотехнология и биомедицината по отношение на началото, продължителността и края на човешкия живот. Всичко това обуславя безкрайния стрес на разтърсваното от тревожност съвременно човечество.

3. С оглед на това положение, довело до деградация на представата за човешката личност, дълг на Православната църква е да покаже днес чрез проповедта, богословието, богослужението и пастирското си дело истината на свободата в Христос. „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно; всичко ми е позволено, ала не всичко е за поука. Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго… Защото бива ли моята свобода да бъде съдена от чужда съвест?” (1 Кор. 10:23-24, 29). Свобода без отговорност и любов в крайна сметка води до загуба на свободата.

В. За мира и справедливостта

1. Православната църква припознава и подчертава през вековете централното място на мира и справедливостта в живота на хората. Само по себе си това откровение в Христос се окачествява като „благовестене на мира” (Еф. 6:15), тъй като Христос всичко „умиротвори… с кръвта на кръста Му” (Кол. 1:20), „благовести мир на… далечни и близки” (Еф. 2:17) и стана „нашият мир” (Еф. 2:14). Този мир, който „надвишава всеки ум” (Фил. 4:7), е, както каза Господ на учениците Си преди страданията, по-всеобхватен и съществен от мира, който обещава светът: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава” (Йоан 14:27). И това е така, защото Христовият мир е зрелият плод на съединението на всичко в Него, на изтъкването на свещения характер и на величието на човешката личност като Божи образ; на показването на органичното единство в Него на човешкия род и на света; на всеобщия характер на принципите на мира, свободата и социалната справедливост и, накрая, на плодотворността на християнската любов между хората и между народите в света. Истинският мир е плодът от възтържествуването на земята на всички тези християнски принципи. Той е „мирът свише”, за който Православната църква винаги се моли по време на всекидневните си молитви и го изпросва от Бога, Който всичко може и Който чува молитвите на прибягващите с вяра към Него.

2. От казаното по-горе става ясно защо Църквата като „тяло Христово” (1 Кор. 12:27) винаги се моли за „мира в целия свят”, който мир, според Климент Александрийски е синоним на справедливостта (Стромати 4, 25. PG 8, 1396В-1372А). А св. Василий Велики добавя: „не е възможно да убедя себе си, че без взаимна любов  и без, доколкото това зависи от мене, да пребивавам в мир с всички, мога да се нарека достоен раб на Иисус Христос” (Писмо 203, 1. PG 32, 737). Както пише същият свети отец, това само по себе си е толкова очевидно за християнина, че „нищо не е така присъщо за християнина, както миротворството” (Писмо 114. PG 32, 528В). Христовият мир е тайнствената сила, която извира от помирението на човека с неговия Небесен Отец „според промисъла на Иисус, Който извършва всичко у всички и създава неизразим мир, предопределен от вечността, и ни помирява със Себе Си, а чрез Себе Си – с Отец” (св. Дионисий Ареопагит, За божествените имена 11, 5. PG 3, 953АВ).

3. Същевременно сме длъжни да подчертаем, че даровете на мира и на справедливостта зависят и от сътрудничеството на човека. Светият Дух дава духовни дарове, когато в покаяние търсим Божия мир и справедливост. Тези дарове на мира и справедливостта се явяват там, където християните полагат усилия в делото на вярата, любовта и надеждата в Иисус Христос, нашия Господ (1 Сол. 1:3).

4. Грехът е духовна болест, чиито външни симптоми са смутовете, раздорите, престъпленията и войните с техните трагични последици. Църквата има за цел да премахне не само външните симптоми на това заболяване, но и самата болест – греха.

5. Заедно с това Православната църква смята за свой дълг да поощрява всичко онова, което действително служи на мира (Рим. 14:19) и отваря пътя към справедливостта, братството, истинската свобода и взаимната любов между всички чеда на единия небесен Отец, както и между всички народи, които съставят единното човешко семейство. Тя проявява съчувствие и към всички хора по различните краища на света, които са лишени от благата на мира и справедливостта.

Г. Мирът и предотвратяването на войната

1. Църквата Христова осъжда войната въобще, като я разглежда като резултат от злото и греха в света. „Отде у вас тия вражди и разпри? Нали оттам, от вашите сладострастия, които воюват в членовете ви?” (Як. 4:1). Всяка война представлява разрушителна заплаха за творението и живота.

Особено в случаите, когато войните се водят с оръжия за масово унищожение, последствията от тях ще бъдат страшни не само поради това, че смъртта ще покоси непредвидимо число хора, но и защото за тези, които ще останат живи, животът ще бъде невъзможен. Ще се появят неизлечими болести, ще бъдат предизвикани генетични изменения и други беди, които ще повлияят гибелно и на следващите поколения. 

Твърде опасно е не само ядреното въоръжение, но и химическото, биологическото и всякакъв друг вид въоръжение, което създава лъжливо усещане за надмощие и господство над околния свят. Тези въоръжения култивират атмосфера на страх и липса на доверие и са причина за нова надпревара във въоръженията.

2. Христовата църква, която по принцип разглежда войната като последица от злото и греха в света, окуражава всяка инициатива и усилие за избягването или предотвратяването й с помощта на диалога и всяко друго подходящо средство. В случай, когато войната стане неизбежна, Църквата продължава да се моли и пастирски да се грижи за своите чеда, които са въвлечени във военните сблъсъци, за да защитават живота и свободата си, като полага всяко усилие за по-скорошното възстановяване на мира и свободата.

3. Православната църква силно осъжда всевъзможните видове сблъсъци и войните, които се дължат на фанатизъм, произлизащ от религиозни принципи. Дълбоко безпокойство предизвиква постоянната тенденция в Близкия изток и другаде за увеличаване на подтисничеството и гоненията спрямо християни и други общности поради тяхната вяра, както и опитите за изкореняване на християнството от традиционните места, където се е зародило. По този начин са заплашени вече съществуващите междурелигиозни и международни отношения, а много християни са принудени да изоставят домовете си. Православните християни по света страдат заедно със своите братя християни и с всички останали, които са гонени в региона, и призовават за намиране на справедливо и трайно решение на проблемите там.

Осъждат се също така войни, вдъхновени от национализъм, които предизвикват „етническо прочистване“, промяна на държавни граници и завземане на територии.

Д. Отношението на Православната църква към дискриминацията

1. Господ, като Цар на справедливостта (Евр. 7:2-3), отхвърля насилието и несправедливостта (Пс. 10:5) и осъжда безчовечното отношение към ближния (Мат. 25:41-46; Як. 2:15-16). В Неговото царство, което чрез Църква Му се изобразява и присъства вече тук на земята, няма място нито за омраза, нито за вражда, нито за ненавист към другия (Ис. 11:6; Рим. 12:10).  

2. В този случай позицията на Православната църква е ясна. Църквата вярва, че Бог „произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице” (Деян. 17:26) и че в Христа „няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28). На въпроса „а кой е моят ближен?” Христос отговори с притчата за добрия самарянин (Лука 10:25-37). И по този начин ни научи, че е премахната всяка преграда на враждата и предубеждението. Православната църква изповядва, че всеки човек независимо от цвят, религия, раса, пол, националност, език е създаден по образ и подобие на Бога и ползва равни права в обществото. Следвайки тази вяра, Православната църква не приема дискриминацията по която и да е от споменатите причини, тъй като те предполагат оценъчно разграничение между хората.

3. В духа на зачитането на човешките права и на равноправното отношение към хората Църквата преценява прилагането на тези принципи в светлината на нейното учение за тайнствата, семейството, положението на двата пола в Църквата и въобще на ценностите на църковното предание. Църквата има право да заявява свидетелството на своето учение в общественото пространство.

Е. Мисията на Православната църква като свидетелстване на любов в служението

1. Православната църква, извършвайки своята спасителна мисия в света, дейно се грижи за всички хора, които имат нужда от помощ, за гладните, бедните, болните, инвалидите, престарелите, гонените, пленените, затворниците, бездомните, сираците, жертвите на бедствията и на военните конфликти, на търговията с хора и на съвременните форми на робство. Полаганите от Православната църква старания за превъзмогване на крайната бедност и социалната несправедливост са израз на нейната вяра и служение на Самия Господ, Който отъждествява Себе Си с всеки човек, особено с намиращите се в нужда: „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:40). В това многостранно социално служение Църквата може да си сътрудничи с различните съответни обществени организации.

2. Съперничествата и враждите в света водят до несправедливост и неравенство в участието на хората и на народите в благата на Божието творение. Лишават милиони хора от основни блага и водят до мизерия човешкото съществуване, предизвикват масови преселения на населението, подбуждат етнически, религиозни и социални конфликти, които застрашават вътрешната сплотеност на обществата.

3. Църквата не може да остава безразлична към икономическото положение, което въздейства отрицателно върху цялото човечество. Настоява за необходимостта не само икономиката да се основава на нравствени принципи, но и действително тя да служи на човека съгласно учението на св. апостол Павел: „трябва да се трудите и да поддържате слабите, а още и да помните думите на Господа Иисуса, защото Сам Той каза: по-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деян. 20:35). Св. Василий Велики пише, че „целта, която всеки трябва да има в своето дело, е да бъде в услуга на нуждаещите се, а не на собствената си нужда” (Пространни правила 42; PG 31, 1025A).

4. Бездната между бедните и богатите драматично се разширява поради икономическата криза, която обикновено е резултат от неограничени спекулации от страна на икономическите фактори, съсредоточаване на богатството в ръцете на малцина и изкривена икономическа дейност, която, лишена от справедливост и хуманна чувствителност, в крайна сметка не обслужва действителните нужди на човечеството. Жизнеспособна икономика е онази, която съчетава ефективността със справедливост и социална солидарност.

5. При тези трагични обстоятелства се осъзнава и огромната отговорност на Църквата в борбата с глада и всяка друга форма на крайна бедност в света. Едно такова явление в нашата епоха, когато страните живеят в условията на глобализирана икономика, свидетелства за сериозната криза на идентичност на съвременния свят, тъй като гладът не заплашва само божествения дар на живота на цели народи, но и оскърбява величието и свещеността на човешката личност, като същевременно оскърбява и Самия Бог. Затова, ако грижата за нашата прехрана е материален въпрос, то грижата за прехраната на нашия ближен е духовен въпрос (Як. 2:14-18). Следователно, задължение на всички православни църкви е да проявяват солидарност и да организират резултатно подпомагането на нуждаещите се братя.       

6. Светата Христова църква в своето всемирно тяло, като обединява в лоното си множество народи по Земята, изтъква принципа на общочовешката солидарност и поддържа най-тясно сътрудничество с народи и държави за мирно разрешаване на различията.  

7. Безпокойство за Църквата предизвиква постоянно засилващото се налагане сред човечеството на един консуматорски начин на живот, лишен от християнските нравствени ценности. В такъв смисъл това консуматорство в съчетание със секуларната глобализация показва тенденция да доведе народите до изгубване на духовните им корени, до историческа амнезия и забравяне на традициите.

8. Средствата за масово осведомяване нерядко се намират под контрола на една либерална идеология за глобализация, като по този начин се превръщат в канали за разпространение на консуматорството и безнравствеността. Особено безпокойство предизвикват случки, при които позицията им спрямо религиозните ценности се характеризира от липса на уважение, дори и от богохулство, което предизвиква разделения и смутове в обществото. Църквата предупреждава своите чеда за опасността от влияние върху съзнанието от страна на средствата за осведомяване и за използването им не за сближаване на хората и народите, а за тяхното манипулиране.   

9. По пътя, по който Църквата върви, като проповядва и извършва спасителната си мисия за човечеството, все по-често се изправя лице в лице срещу проявите на секуларизацията (осветскостяването). Христовата църква е призвана отново да формулира и да яви своето пророческо свидетелство в света, опирайки се на опита на вярата, припомняйки заедно с това и истинската си мисия чрез възвестяването на царството Божие и възпитаването на съзнание за единство в нейното паство. Така пред нея се отваря широко поле, като се има предвид, че пред разпокъсания свят тя изтъква евхаристийното общение и единство като съществен елемент на своето еклезиологично учение.

10. Стремежът за постоянно увеличаване на благоденствието и неумереното потребление неизбежно водят до несъразмерно ползване и изчерпване на природните ресурси. Създаденото от Бога творение, дадено на човека да го „обработва и пази” (Бит. 2:15), понася последствията от греха на човека: „защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега” (Рим. 8:20-22).

Екологичната криза, която е свързана с климатичните промени и с презатоплянето на планетата, прави наложителен дълга на Църквата да допринася чрез духовните средства, с които тя разполага, за опазването на Божието творение от последствията на човешката алчност. Алчността за удовлетворяване на материалните нужди води до духовното обедняване на човека и до унищожаване на околната среда. Не бива да бъде забравяно, че природното богатство на Земята не е собственост на човека, а на Твореца: „Господня е земята и онова, що я изпълня, вселената и всичко, що живее в нея” (Пс. 23:1). Така чрез култивирането на отговорността на човека спрямо богодаруваната околна среда и чрез изтъкването на добродетелите на умереността и на въздържанието Православната църква подчертава важността на опазването на Божието творение. Длъжни сме да помним, че не само днешните, но и бъдещите поколения имат право над природните блага, които Създателят ни е дарил.   

11. За Православната църква способността за научно изследване на света представлява Божи дар за човека. Но заедно с това твърдение Църквата изтъква опасностите, които се крият в употребата на определени научни достижения. Смята се, че ученият, от една стана, е свободен да проучва, но и че е длъжен да прекъсне своето проучване, когато се нарушават основни християнски и хуманитарни принципи: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно” (1 Кор. 6:12) и „доброто не е добро, когато не се случва по добрия начин” (св. Григорий Богослов, Богословско слово 1, 4. PG 36, 16C). Тази позиция на Църквата се доказва като изключително необходима за правилното поставяне на граници на свободата и за използването на плодовете на науката, тъй като в почти всички нейни дялове – особено на биологията – се очакват нови постижения, но и опасности. Същевременно подчертаваме безспорния свещен характер на човешкия живот от зачеването до естествената смърт.

12. През последните години се наблюдава стремително развитие в бионауките и в свързаните с тях биотехнолигии, като много от техните постиженията се смятат благотворни за човека, други предизвикват морални дилеми, а за трети се преценява, че трябва да бъдат отхвърлени. Православната църква вярва, че човек не е проста съвкупност от клетки, тъкани и органи, нито се определя само от биологични фактори. Човекът е творение „по Божи образ” (Бит. 1:27) и заниманието с него трябва да става с подобаващо уважение. Признаването на този основен принцип води до заключението, че и при научното изследване, и при практическото приложение на новите открития и изобретения е необходимо да се спазва както абсолютното право на всеки човек на уважение и чест във всеки етап на неговия живот, така и Божията воля, както тя е проявена по време на сътворението. Изследването трябва да взема под внимание нравствените и духовните принципи и християнските норми. Необходимото уважение трябва да се показва и към цялото Божие творение както при ползването му от човека, така и при проучванията в съгласие с Божията заповед към човека (Бит. 2:15). 

13. В тези времена на секуларизация особено изпъква нуждата да се изтъкне значението на светостта на живота с оглед на духовната криза, която е белязала съвременната култура. Погрешната представа свободата като слободия води до увеличаване на престъпността, до разрушаване и оскверняване на светини, до отсъствие на уважение към свободата на ближния и към свещеността на живота. Православната традиция, създала се чрез изживяването на дело на християнските истини, е носител на духовност и аскетичен морал, който следва да бъде изведен на преден план и да бъде даван за пример особено в нашата епоха.  

14. Постоянна и неотслабваща е специалната пастирска грижа на Църквата за младите, за тяхното възпитаване в Христос. Разбира се от само себе си и разпростирането на пастирската отговорност на Църквата и върху богодаруваната институция на семейството, която винаги и задължително се е основавала на свещеното тайнство на християнския брак като съюз между мъж и жена, който изобразява единството между Христос и Неговата Църква (Еф. 5:32). Това е особено актуално с оглед на опитите за узаконяване в някои държави и за богословско обосноваване в някои християнски общности на видове съжителство, противни на християнската традиция и учение.

15. В съвременната епоха, а и всякога пророческият и пастирски глас на Църквата е обърнат към сърцето на човека и го приканва с думите на св. апостол Павел да усвои и да преживее „това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно” (Фил. 4:8), тоест - жертвената любов на нашия разпнат Господ, която е единственият път към един свят на мира, справедливостта, свободата и любовта между хората и народите.

Шамбези, 26 януари 2016 г.

† Цариградски Вартоломей, председател

† Александрийски Теодор II

† За Германия митрополит Исаак (от името на Антиохийския патриарх Йоан X)

† Йерусалимски Теофил III

† Московски Кирил

† Сръбски Ириней

† Румънски Даниил

† Български Неофит

† Грузински Илия II

† На Нова Юстинияна и на цял Кипър Хризостом II

† Илийски митрополит Герман (от името на Архиепископа на Атина и на цяла Гърция Йероним II)

† Семятицки епископ Георгий (от името на Митрополита на Варшава и на цяла Полша Сава)

† Тирански и на цяла Албания Анастасий

† На Прешов и на цяла Чехия и Словакия Ростислав

------------------

Преведе от гръцки език: Димитър Л. Арнаудов

Редакция на превода: проф. Иван Ж. Димитров


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wkcud 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Накажи душата си с мисълта за смъртта и като си спомняш за Иисус Христос, събери разсеяния си ум!
Св. Филотей Синаит
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.