Божията светлина: смисъл и значение за нашия живот

В историята на православната богословска мисъл особено място заема темата за природата на светлината, която Христовите ученици съзерцавали с очите си на планината Тавор при преображението на нашия Господ. Вероятно сте чували за исихазма, за големия Солунски светител Григорий Палама и за неговите перипетии в борбата с ереста на Варлаам и Акиндин през 14 в. във Византия, както и за църковните събори по това време. Тук няма да се впускам в детайли и да влизам в дебрите на философските предпоставки, предизвикали тези титанични богословски дебати. По-скоро бих искал да поговорим за това:

В какво именно се е състояло преображението на Тавор?

По какъв начин ни засяга темата за Таворската светлина тук и сега?

Когато четем разказа за Христовото преображение, можем с лекота да приемем, че всичко, което се е случило на онзи хълм, е просто някакъв театър: Бог иска да покаже нещо на учениците си с помощта на множество символи. Така са разсъждавали и противниците на православното разбиране за природата на светлината, която са излъчвали одеждите на Христос: апостолите са видели една най-обикновена светлина, която едва ли не е подсилила драматизма на сцената.

Този извод се налага много лесно: ако вярваме, че Бог е съвършен и следователно непристъпен за несъвършените ни сетива, то светлината, която е огряла дрехите на Христос, не може да бъде Божествена, защото тогава как така несъвършените очи на учениците Му са можели да я съзерцават? Ако са я съзерцавали със собствените си телесни сетива, то значи тази светлина е най-обикновена. В случай, че е Божествена, значи Бог не е непристъпен, не е съвършен и следователно не е никакъв Бог и Творец на света. Ето така - казано възможно най-просто - са разсъждавали противниците на православния исихазъм и обвинители на св. Григорий Палама.

Тъй като голямата пропаст между Бога и човека идва от това, че Бог няма начало, не е сътворен, а човекът има начало, бидейки сътворен, затова диспутът се основава на плоскостта сътворена или несътворена е била тази светлина. Този въпрос е равносилен на въпроса Божествена ли е била или не е била божествена.

Солунският светител обаче никак не се затруднява да отговори. Неговата теза е проста: човекът не е в състояние да съзерцава Божествената несътворена светлина със своите собствени сътворени способности за възприятие. Очите ни са слепи за тази светлина, но благодарение на силата на Светия Дух те се преобразяват и стават способни да я съзерцават. Палама изяснява тезата си, като се опира на учението на св. ап. Павел за душевния и духовния – т.е. озарения от Светия Дух – човек (1 Кор. 1:10-16) и за това, че този, който се е удостоил да се едини с Господа, става един дух с Него (1 Кор. 6:17).

Светлината, която учениците са съзерцавали на Тавор, е съществувала и преди самото събитие, съществува и след него, тъй като това е естествен отблясък на божествеността на Христос, а не фокус, подсилващ ефекта от събитието. Когато се преобразява пред апостолите, Христос не променя състоянието Си, не показва нещо ново на учениците Си. Той се преобразява, казва Палама, не като придобива нещо, което досега не е притежавал, нито пък като се променя в нещо, което досега не е бил, а като се показва на учениците си такъв, какъвто е, отварайки очите им и изцерявайки слепотата им (Светогорски томос, PG 150; 1232C).

Ето, всъщност, в какво се е състояло чудото: не във видяното от апостолите, а в тяхното собствено преображение, довело до способността им да съзерцават Христос такъв, какъвто е. На практика, не се е изменил Той, а те. Преображението Господне е собствено преображение на Неговите ученици!

Вероятно се питате защо е било нужно да се жертва толкова много време и да се хвърлят толкова големи усилия, за да се изясни въпросът за природата на Таворската светлина. Да речем, че Григорий Палама първоначално е бил принуден да отговаря като обвиняем и второ – трябвало е да изложи навън едно познание, един опит, който по природа е насочен навътре и се явява най-съкровената и най-дълбоката част от православната мистика векове преди това. Така да се каже, бил е принуден от обстоятелствата да облече в думи и понятия нещо, за което да се говори е почти невъзможно. Ето това “почти” е в основата и на нашата надежда, че дори тук в този храм, отдалечени на много векове от онези събития и затрупани с безкрайни житейски проблеми и тегоби, дори и ние можем да положим малки усилия, за да се докоснем до сърцевината на православния духовен опит, дори и само като говорим за него. Палама се справя брилянтно, а дали ще се справим и ние...?

И все пак, какво толкова се променя, ако приемем, че светлината, струяща от одеждите на Христос, не е била божествена и несътворена, а апостолите са наблюдавали просто някое интересно природно явление? Защо в онези векове е било нужно толкова яростно да се защити божествеността на онова, което апостолите са съзерцавали?

Ако човекът не е в състояние да вижда – т.е. да възприема – Божествената светлина, то значи всички места в Св. Писание, в които се говори за единение с Бога, за участие в Божествената природа, имат алегоричен смисъл. Между Бога и човека има непреодолима бездна. Цялото учение за богоуподобяването на човека има единствено нравствен, морален аспект. Богоуподобяването е подражание по дела, както смятат противниците на Палама, който пък им възразява така: Какво казваш, човече? Нима ти смяташ, че е тво­ре­ние и при­род­но под­ра­жа­ние са­ми­ят Дух Христов - Духът Божи, Дух Свети от обещанието, за­ло­гът на нас­лед­с­т­во­то на светиите, Духът на оси­но­ве­ни­ето и обе­ща­ни­ето на Духа, ко­ето Синът, по­лу­ча­вай­ки го от Отца, да­ри на вяр­ва­щи­те в Него (Апология срещу Варлаам и Акиндин, III, 4). Ако – в крайна сметка – единението с Бога е просто една метафора и между Твореца и неговите творения пропастта е непреодолима, то как­ва е пол­за­та от Христос и от Неговото пришествие? Каква е пол­за­та от кръ­ще­ни­ето в Негово име и от да­де­на­та ни от Него си­ла и способност? Каква е пол­за­та от Духа, Който отна­ча­ло ни бе даден, из­п­ра­тен и оби­та­ва в нас?

Последствията от едно приемане, че човекът не може да се едини с Бога, са много страшни: значи първо Бог е безсилен да издигне падналото ни естество, ние не можем да общуваме с Него, светиите не са озарени от Неговия Дух и светостта им не е никаква святост, а просто нравствено съвършенство, каквото може да се види и у езичниците. Следователно няма никакъв смисъл нито от кръщението, нито от евхаристията, нито от молитвата дори. А именно кръщението, евхаристията и молитвата са трите стълба, на които се основава пътят на нашето богоуподобяване.

Сега вероятно разбирате какво голямо значение имат за нас св. Григорий Палама и исихастите. Палама не защитава някакво собствено учение, нито някаква особена монашеска практика, той защитава духовния опит на цялата църква, защитава самото православие и въобще смисъла от воденето на какъвто и да било духовен живот, не само монашески. Ето как от тълкуванието на едно евангелско събитие стигнахме до питането каква е целта на духовния живот тук и сега, защо трябва да участваме в евхаристията и въобще какво искаме, какво очакваме и се стремим да постигнем като членове на това Тяло Христово: да станем един дух с Него (1 Кор. 6:17) не метафорично, а действително.