Най-разгорещеният спор, свързан с личността на бл. Августин, както по време на живота му, така и след смъртта му, е върху благодатта и свободната воля. Несъмнено, причина за изкривяването на православното разбиране за благодатта у бл. Августин е известна свръхлогичност, каквато той притежавал заедно с латинския си манталитет, към който принадлежал по култура, макар и не по кръв. По кръв той си оставал африканец и донякъде притежавал емоционалния “плам” на южните народи.
Руският православен философ от 19 в. Иван Кирейевски добре е обобщил православния възглед по този проблем, породил повечето недостатъци на Августиновото богословие: “Никой от древните и съвременни отци на Църквата не е показвал такава привързаност към логическата последователност от твърдения като бл. Августин... Някои от неговите трудове наподобяват като че ли една единствена верига от силогизми, неразривно навързани един след друг. Затова навярно, той отивал понякога твърде далеч, без да може да забележи вътрешната едностранчивост зад външния ред - толкова далеч, че през последните години на живота си сам той трябвало да напише опровержение на някои от по-раншните си твърдения”.
Що се отнася до самата доктрина за благодатта, най-кратката оценка на Августиновото учение и недостатъците му, е може би тази на архиеп. Филарет Черниговски в неговия учебник по патрология: “Когато монасите от Адруметум (в Африка) показали на Августин, че според неговото учение, от тях не можело да се изисква задължението на аскетизма и самоумъртвяването, той почувствал правотата на тяхната забележка и започнал по-често да повтаря, че благодатта не унищожава свободата. Този изказ на Августиновото учение, обаче, не променил нищо съществено в неговата теория и последните му творби не са в единодушно съгласие с тази мисъл. Опирайки се на опита от собственото си мъчително благодатно новорождение, понякога той стигал твърде далеч, воден от усещането си за по-нататъшните следствия от него. И тъй, като обвинител на Пелагий, без съмнение Августин се явява велик учител на Църквата; като защитник на истината обаче, сам той не изцяло и не винаги й остава верен.”
По-късни историци често са наблягали върху моментите на несъгласие между бл. Августин и св. Йоан Касиан (галски съвременник на Августин, който в своите знаменити “Наредби” и “Събеседвания” за пръв път представя на латински пълните автентични източни доктрини върху монашеството и духовния живот. Той е и първият западен автор, който критикува Августиновото учение за благодатта.), но тези историци често не достатъчно добре са виждали дълбокото съгласие между тях. Някои съвременни историци (A. Harnack, O. Chadwick) са се опитали пък, да поправят това недоглеждане изтъквайки предполагаемото “влияние” на Августин върху Касиан и това твърдение, макар и твърде пресилено, е по-близо до истината. Навярно св. Касиан не би говорил толкова красноречиво и с такива подробности по темата за Божията благодат, ако Августин вече не бе почнал да преподава своята едностранчива доктрина. Но основното, което трябва да запомним тук е, че несъгласието между Касиан и Августин не е било като между православен св. отец и еретик (като например несъгласието между Августин и Пелагий), а по-скоро като между двама православни св. отци, чиито мнения се разминавали само в подробностите по представянето на една и съща доктрина. И св. Касиан, и бл. Августин се стараели да преподават православната доктрина за благодатта и свободната воля срещу ереста на Пелагий, но докато единият го сторил според пълната дълбочина на източните богословски традиции, другият бил подведен към известно изкривяване на това учение поради свръхлогичния си подход към него.
На всички е известно, че на запад бл. Августин е бил най-изявеният и прям противник на Пелагиевата ерес, която отричала необходимостта от Божията благодат за спасение, но изглежда малцина осъзнават, че св. Касиан (чието учение е получило от съвременните римокатолически учени възможно най-несправедливото име – полупелагианизъм) сам е бил не по-малко непримирим противник на Пелагий и неговото учение. В своето последно съчинение, “Против Несторий”, св. Касиан свързва неразривно ученията на Несторий и Пелагий (от които и двете са били осъдени от III Вселенски Събор в Ефес през 431 г.) и пламенно порицава и двамата, обвинявайки Несторий в “изблик на такова долно и скверно безбожие, че изглежда в тази своя лудост ти наминаваш дори самия Пелагий, който в безбожието си надминава всички други!” (Против Несторий, V, 2). В същата книга св. Касиан цитира надълго и нашироко и документа, с който Ипонският презвитер-пелагианец Лепорий публично се отказва от своята ерес. Този документ, който според св. Касиан съдържа “веруюто на цялата Вселенска Църква”, противопоставено на Пелагиевата ерес, е бил одобрен от епископите на Африка (включително и Августин) и навярно е бил съставен от самия Августин, който лично бил отговорен за обръщането на Лепорий (Против Несторий, I, 5-6). В друг откъс от същата книга (VII, 27), св. Касиан цитира бл. Августин като един от главните отечески авторитети по догмата за Въплъщението (макар и с уговорка, която ще споменем по-нататък). Очевидно в защита на Православието и по-точно срещу Пелагиевата ерес, Касиан и Августин са били на същата страна, различавали са се само в конкретните детайли на своята защита.
Основната грешка на Августин се състояла в надценяването на значението на благодатта в християнския живот и подценяването на мястото на свободната воля. Той бива подтикнат към такова преувеличение, както добре е посочил архиеп. Филарет, от опита на собственото му обръщение, съчетан със свръхлогичността на латинския му ум, които са го карали да се опита да дефинира въпроса твърде прецизно. Никога, обаче, Августин не е отричал свободата на волята; всъщност, когато е ставало въпрос, той винаги я е подкрепял и е поправял онези, които “издигат благодатта до такава степен, че отричат свободата на свободната воля и, което е още по-сериозно, приемат, че в съдния ден Господ няма да въздаде на всеки според делата му.” (Писмо 214, до абат Валентин от Адруметум). В някои от съчиненията му, защитата на свободната воля е не по-малко твърда от тази на св. Касиан. В тълкувание на 102 псалом, например, (Той изцелява всички твои недъзи) Августин пише: “Той ще те изцели, но ти трябва да желаеш изцеление. Той изцелява съвършено всеки немощен, но не и онзи, който откаже изцелението.” Дори фактът, че самия Августин е бил западен отец-монах, че сам е основал монашески братства и за мъже, и за жени, и че е съставил монашески правила с голямо влияние, определено показва, че на практика той е разбирал важността на аскетическия подвиг, който е немислим без свободната воля. Следователно, като цяло и особено, когато трябва да дава съвети на християнски подвижници, Августин действително преподава православния догмат за благодатта и свободата на волята - дотолкова, доколкото е способен в рамките на ограничения си богословски подход.
В своите главни трактати, обаче, особено в антипелагианските, които ангажират последните години от живота му, когато навлиза в логически диспут върху целия въпрос около благодатта и свободната воля, той често се отвлича в преувеличаване значението на благодатта, която изглежда оставя малко място за свободата на човека. Нека сега противопоставим няколко аспекта от неговото учение на изцяло православното учение на св. Йоан Касиан.
В съчинението си “За укора и благодатта” (гл. 17), написано през 426 или 427г. за монасите от Адруметум, бл. Августин пише: “Ще се осмелите ли да кажете, че дори когато Христос се молеше вярата на Петър да не ослабне, тя въпреки всичко би отслабнала, ако Петър пожелаеше да отслабне? Като че ли Петър изобщо е можел да желае нещо различно от това, което Христос е искал той да желае”. Тук има явно преувеличение - чувства се, че от Августиновото описание на същността на благодатта и свободната воля нещо липсва. Св. Йоан Касиан в слово върху другия първоапостол, св. Павел, ни явява това “липсващо измерение”: “Той казва: и Неговата благодат в мене не беше напразно, а повече от всички тях се потрудих - ала не аз, а Божията благодат, която е с мене (1 Кор. 15:10). Когато казва потрудих се, той посочва усилията на собствената си воля; когато казва ала не аз, а Божията благодат, той изявява стойността на Божественото покровителство; когато казва с мене, той утвърждава, че благодатта сътрудничи с него, не когато е бездеен и безгрижен, а когато се напряга и действа” (Събеседвания, ХIII, 13). Касиановата позиция е уравновесена и точно отдава дължимото и на благодатта, и на свободната воля; Августиновата позиция е едностранчива и непълна с ненужно наблягане върху благодаттта и по този начин тя отваря възможност за експлоатация от по-късни мислители, които изобщо не разсъждават от гледна точка на Православието и по този начин могат да стигнат (като Янсен от 17 в.) до идеята за една “непреодолима благодат”, която човек трябва да приеме, независимо дали желае или не. Друго подобно преувеличение Августин прави по отношение на това, което по-късните латински богослови ще нарекат “предварителна благодат” - благодатта, която “предхожда” или “предваря” и вдъхновява събуждането на вяра в човека. Самият Августин признава, че е мислил неправилно по този въпрос преди ръкополагането му за епископ: “Аз бях изпаднал в подобна грешка, да смятам, че вярата, чрез която вярваме в Бога, не е Божи дар, а я имаме от самите себе си и че чрез нея получаваме Божиите дарове, чрез които пък, можем да живеем въздържано, праведно и благочестиво в този свят. Защото не смятах, че тази вяра се предхожда от Божията благодат... но това, че се съгласяваме, когато ни се проповядва евангелието, аз считах за наше собствено дело, което идва у нас изотвътре.” (За предопределението на светиите, гл. 7). Тази младежка грешка на Августин е наистина пелагианска и е резултат от неговата свръхлогичност в защита на свободната воля като я прави нещо независимо, вместо нещо, което да си сътрудничи с Божията благодат. Той обаче, неправилно я приписва на св. Касиан (който на запад бил несправедливо обвиняван, че учи че Божията благодат се дава според човешки заслуги), а самият Августин изпада в срещуположното преувеличение да приписва на Божествената благодат всичко около пробуждането на вярата.
От друга страна, истинното учение на св. Йоан Касиан, което е и учението на православната Църква, е било нещо като мистификация за латинските умове. Можем да видим това у един от галските последователи на бл. Августин, Проспер Аквитански, първият, който открито нападнал св. Касиан.
Именно на Проспер, и на някой си Иларий, (не св. Иларий от Арл, който бил в съгласие със св. Касиан) бл. Августин изпраща двете си последни антипелагиански съчинения, “За предопределението на светиите” и “За дара на устойчивост”. В тези трудове Августин критикува идеите на св. Касиан според както са му били обобщени от Проспер. След смъртта на Августин (430 г.), Проспер става лидер на Августиновите последователи в Галия и първата му важна задача е да напише един трактат “Против автора на Събеседванията”, известен също като “За Божията благодат и свободната воля”. Този трактат не е нищо друго освен едно опровержение стъпка по стъпка на известното Касианово Събеседване, глава тринайста, където проблемът за благодатта се третира много подробно.
Още от началните редове става явно, че Проспер е страшно обиден за това, че учителят му е бил открито критикуван в Галия: “Намират се някои, достатъчно смели да заявят, че Божията благодат, чрез която сме християни, не е била правилно защитена от приснопаметния еп. Августин, нито пък са престанали да нападат с необуздани клевети неговите книги написани срещу Пелагиевата ерес” (1 гл.). Но Проспер най-вече е разгневен от онова, което той счита за неразрешимо “противоречие” в Касиановото учение; така, това негово объркване (понеже е верен последовател на Августин) ни разкрива природата на Августиновата грешка.
Проспер открива, че в част от 13 глава на Събеседване, Касиан учи правилно за благодатта (и по-конкретно за “предварителната благодат”) - т. е. точно като бл. Августин. “В началото на дискусията тази доктрина не се отделяше от истинското благочестие и би заслужила достойна и справедлива похвала, ако в своето опасно и гибелно развитие не се беше отклонила от първоначалната си правота. Защото след примера със сеяча, на когото той оприличава състоянието на човек, живеещ под благодат и вяра и чиято работа счита за безплодна, освен ако не е във всичко подпомагана от Божествената подкрепа, той изказва истинското вселенско становище, с думите: “От което явно заключаваме, че началото не само на нашите дела, но и на нашите добри мисли, е от Бога - Той е, Който вдъхва в нас наченките на свята воля и ни дава силите и способностите да изпълним онези неща, които право желаем”... и по-нататък отново, когато учи, че всичките стремежи към добродетелта изискват благодатта Божия, той на място добавя: “Както всички тези неща не могат да бъдат задълго желани от нас без Божието вдъхновение, също така без Неговата помощ те не биха могли по никакъв начин да бъдат завършени”.(Против събеседванията, гл. 2:2)
Обаче, след тези и други подобни цитати, които наистина разкриват св. Касиан като учител за всеобщността на благодатта, и то не по-малко красноречив от бл. Августин (затова и някои го смятат за “повлиян” от Августин), Проспер продължава: “В този момент, по силата на някакво загадъчно противоречие, се изказва твърдение, което учи, че мнозина стигат до благодатта без благодат и че някои също благодарение на дара на свободната воля, имат желание да търсят, да искат, да хлопат...” (гл. 2:4, т.е. той обвинява св. Касиан в същата грешка, за която бл. Августин признава, че сам е правил преди години.) “О, вселенски учителю, защо изоставяш своето призвание и поради що се обръщаш към мъгливата тъма на заблудата и се отделяш от светлината на пречистата истина?... От твоя страна няма пълно съгласие нито с еретиците, нито пък с нас. Предните считат наченките на всяко праведно дело за принадлежащи на свободната воля, докато ние неотклонно вярваме, че наченките да добрите помисли извират от Бога. Ти си открил някаква неописуема трета възможност, неприемлива и за двете страни, чрез която нито постигаш съгласие с неприятеля, нито запазваш разбирателство с нас” (гл. 2:5,3:1).
Точно тази “неописуема трета възможност” е православната доктрина за благодатта и свободата на волята, по-късно известна с наименованието синергия или съдействие между Божествената благодат и човешката свобода, никоя от които не действа автономно или независимо. Св. Касиан, верен на пълнотата на тази истина, изразява понякога едната страна (свободата на човека), понякога - другата (Божията благодат); за свръхлогическата нагласа на Проспер това е “невъобразимо противоречие”. Св. Касиан учи: “Какво е това, което ни се казва, ако не туй, че във всички тези [Библейски цитати] се открива изявление и на Божията благодат, и на свободата на нашата воля, защото човек и от само себе си може да се отправи в търсене на добродетелта, но винаги се нуждае от помощта на Господа?” (Събеседвания, XIII, 9). “Кое от кое зависи, е труден въпрос, а именно - дали Бог е милостив към нас, защото вече сме показали наченките на добра воля, или ние получаваме наченките на добра воля, защото Бог е милостив. Мнозина, като вярват в тези неща поотделно, почват да твърдят повече, отколкото трябва и така изпадат в много и противоположни грешки.” (Cъбеседвания, XIII, 11). “Защото тези двете, т.е. благодатта и свободната воля, наистина изглеждат противоположни една на друга, но и двете са в хармония. А ние заключаваме, че заради благочестието трябва да приемем и двете, да не би като отнемем на човека една от тях да се окаже, че нарушаваме веруюто на Църквата.” (Cъбеседвания, XIII, 11).
Какъв дълбок и ясен отговор на проблем, който западните богослови (не само бл. Августин) никога не са били способни да разрешат правилно! За християнския опит и конкретно за монашеския опит, от който говори св. Касиан, в съдействието на благодатта и свободата няма никакво “противоречие” - “противоречия” открива само човешката логика, когато се опитва да проумее този въпрос абстрактно и отделно от живота. Самият начин, по който бл. Августин в сравнение със св. Касиан изразява мъчнотата на този проблем, разкрива разликата в дълбочината на техните отговори. Августин просто признава, че това е “проблем твърде сложен и разбираем за малцина” (писмо 214, до абат Валентин от Адруметум), чрез което показва, че за него това е загадъчен интелектуален проблем, докато за св. Касиан това е дълбока тайна, чийто отговор се разкрива в опита. В края на тринайста глава от ”Събеседвания”, св. Касиан посочва, че в своята доктрина той следва “всички вселенски учители, които са преподавали съвършенство на сърцето не чрез празни словесни дискусии, а на дело в живота” (такива бележки като “празни дискусии” са максималното, което той си позволява да отправи като критика срещу изтъкнатия Ипонски епископ). Той завършва цялата тази глава от “Събеседвания” върху “синергията” на благодатта и свободата с тези думи: “Ако още някакви тънки изводи, плод на човешката логика и разсъдък, изглежда се противопоставят на това тълкувание, те трябва по-скоро да се избягват, отколкото да се изтъкват в ущърб на вярата; защото как Бог извършва всичко у нас и все пак всичко може да се припише на свободната воля, не може напълно да се схване от човешкия ум и разум” (Събеседвания, ХIII, 18).Изображенията на св. Августин със св. Евтихий и св. Йонарий са от сръбския манастир Грачаница 14 в.
Откъс от книгата “Мястото на бл. Августин в Православната църква”
