Разговор на Златина Каравълчева с Цветомира Антонова за атентата в катедралния храм „Св. Неделя“ на 16 април 1925 г. Цветомира Антонова е историк, специалист по светска и църковна история от междувоенния период на България (1918-1941).
- Защо темата за атентата в храма „Св. Неделя“ на Велики четвъртък 1925 г. е важна за Църквата? Само мястото и времето на неговото извършване ли прави темата „църковна“? Атентаторите решават да наложат своя дневен ред на държавата и да определят нейната съдба именно в сакралното пространство на храма. Това случайност ли е?
- Извършването на атентата под купола на храма няма как да бъде случайност, защото самият замисъл с убийството на ген. Константин Георгиев е свързан с това, че на опелото му ще бъде събран целият елит на държавата – политически, военен и църковен. Затова и изборът на мястото за атентата, както и неговото изпълнение, са част от перфиден сатанински замисъл, както това се отбелязва и в църковните документи. Организаторите са знаели, че именно в този момент и на това място ще поразят сърцевината на българската държавност, която за тях е носител на враждебна идеология. А Църквата в онзи период, много повече от днес, е част от идеята за държавността. В този смисъл атентаторите са направили осъзнат и идеологически мотивиран избор, което и дава основание тяхното злодеяние да се определи като дело на родоотстъпници и вероотстъпници.
Ехото от това събитие не трябва да бъде забравяно, особено от нас, църковните хора, които обичаме Църквата и се стремим да съхраним паметта ѝ. Ние сме наследници и пазители на тази памет. Живеем с трагичните и тъмни страници от църковното минало – и трябва да ги познаваме, да ги помним, и да чуваме автентичния глас на Църквата по тези въпроси. Как Църквата е преживяла и разсъждавала върху покушението в своя главен храм? И как ние днес гледаме на това събитие през призмата на съвременната перспектива? Защото има една червена нишка, която можем да проследим от 20 до 21 в. и нея именно се надявам да проследим в този разговор.
- Казват, че при взривяването на храма България губи толкова офицери, колкото не загиват и в трите войни с българско участие до онзи момент. Това безспорно е голям удар срещу българската държавност. В същото време в съвременната оценка на събитието като че се прокрадва идеята, че това са своего рода „законни жертви“, както е при война. Но освен тях имало още „десет жени и осем деца“. Колко и какви са хората, които загиват под руините на храма?
- В публичното пространство често се говори за сто и тридесет жертви, но официално те са повече. И тук възниква един тревожен въпрос: може ли изобщо да се направи разграничение между „законни“ жертви – военни лица, и „невинни“ жертви – жени, деца, цивилни? Според мен това е едно лукаво разделение. Защото актът сам по себе си е жесток. Тази интерпретация, за мен, е част от една голяма липса в нашата църковна памет – липсата на адекватно помнене на жертвите на комунистическия терор, включително и на духовници, пострадали след 9 септември 1944 г.
В годините след атентата и особено след идването на комунистическия режим на власт, се наблюдава подмяна и фалшификация на историята. Комунистическата историография налага изопачен прочит на миналото, който оставя дълбока сянка върху църковната памет и върху нашата представа за трагедията в „Св. Неделя“.
Ако погледнем реално, ние почти нямаме сериозни църковноисторически изследвания за този период. Нямаме съвременни книги, написани от църковна перспектива, които да се занимават с тази трагедия в дълбочина. И така ние имаме ограничена представа за мащаба на злото, извършено тогава. Защото взривът в храма не просто убива – той изтребва. Жените, децата, мъжете – всички тези хора, събрали се за опелото на ген. Константин Георгиев, загиват в един от най-големите храмове на столицата, точно в 15:20 следобед. Храмът е бил пълен. Взривът е проектиран така, че да унищожи държавността в един следобеден миг, на Велики четвъртък.
Историците споменават двеста и тринадесет загинали, около петстотин ранени. Но точният брой никога няма да узнаем. Защото много от близките на загиналите са си взели телата направо от мястото на трагедията или от болниците, без да се изчаква регистрация. Така че има много неидентифицирани жертви, а реалният брой може да е значително по-висок.
Ние дори не знаем къде са погребани. Много от жертвите лежат в общи гробове, но не знаем къде са тези гробове. Кои са тези хора? Какви са били имената им? Поради трагичността на събитието и бързината, с която е трябвало да бъдат погребани, много от тези дела буквално потъват.
Споменът за тях е толкова ужасяващ, че сякаш е изтласкан от колективната ни памет. Но дали това изтриване е било неволно? Или по-скоро умишлено – извършено от онези, които са стояли зад злодеянието? Защото споменът за това престъпление поставя болезнени въпроси относно хуманността на режима, който управлява България цели четиридесет и пет години, наложен със силата на Червената армия.
Затова е важно да го кажем ясно и категорично: жертвите от „Св. Неделя“ са жертви на комунистическия терор. Военните, макар и невинни, поне са запомнени. Знаем имената на генералите, на офицерите. Но жените, децата, обикновените граждани – в голямата си част остават анонимни. И това е един дълг, който обществото ни все още не е изплатило.
Опитът да се провежда разграничение между „военни“ и „невинни“ жертви в този контекст е абсолютно манипулативен. Това не е бойно поле. Това е храм. Това е престъпление. И няма „законна“ и „незаконна“ цел, когато става въпрос за взривяване на място за молитва и поклонение.
Именно затова в посланието на Св. Синод от 1925 г. ясно се заявява: още в древността е съществувало азилното право на неприкосновеност на храма. Всяко посегателство върху светинята е не само престъпление пред човека, но и престъпление пред Бога… Каквито и политически конфликти и битки да се водят, храмът трябва да бъде място, където всичко това спира. Място, което остава извън борбата, свято пространство на мир, молитва и покой. Но за комунистите онези древни закони на естественото и божественото право не важат. Те се поставят над всяка хуманност, над всяко човешко измерение.
И тук се връщаме отново към проблема на църковната памет – какво помним, какво забравяме, какво е изместено или потиснато. Все още липсва цялостна картина за съдбата на духовниците, загинали по време на комунистическия режим, липсва проследяване на мястото и начина на тяхната смърт, липсва памет за тях. Някои от тях лежат в общи гробове. Все още се очаква тяхното канонизиране като новомъченици. А докато тази празнота не бъде запълнена, и нашата история, и нашата вяра остават наранени.
- Каква е ролята на Българската комунистическа партия в осъществяването му? Днес се правят опити да се оневини Комунистическата партия и да се обясни атентата със спонтанните и крайни реакции на радикализирани елементи, които не са съгласували действията си с ръководството на партията. В словото на Българския патриарх по повод стогодишнината от атентата се каза, че той е дело на атеистични кръгове, но не се назова конкретният организатор и извършител – военният отдел на БКП. Какъв е генезисът на атентата?
- Генезисът на атентата не е тайна, но тактиката за подмяна на фактите, последователно развита от комунистическата власт у нас, е създала устойчиви стереотипи. Твърдението, че атентатът в „Св. Неделя“ е просто действие на някакви маргинални елементи, е напълно невярно. Фактът, че част от участниците в атентата бягат и намират убежище в Съветския съюз, преминавайки през Виена, ясно показва посоката на действие. Техните действия са част от политиката на Коминтерна за разпалване на световна революция, т. нар. перманентна революция. Атентатът е част от цяла поредица – от цяла стратегия. Картина, която е изключително сложна.
За периода от 1923 до 1925 г. комунистическата историография се опитва да наложи фалшивата представа, че т. нар. „бял терор“ на правителството на „кръволока“ Александър Цанков е провокирал „естествена ответна реакция“. Но истината е съвсем различна. След провала на поръчаното от Коминтерна „въстание“ от септември 1923 г. през 1924 г. БКП е поставена извън закона със Закона за защита на държавата. Това не променя позицията на Коминтерна за революционната криза в България и на българските комунисти им е наложена линия за подготовка на ново въоръжено въстание, пълно военизиране на партията, разгръщане на терористични акции и формиране на въоръжени чети. Такива разбойнически анархокомунистически чети действат в цялата страна, като нападат и ограбват селата, избиват по особено садистичен начин селски първенци, стражари и военни. Има сведения за такива над двеста терористични нападения, като са убити над осемстотин кметове и секретар-бирници. От полицейските разкрития на Пане Бичев тогава става ясно, че за издръжката на четите са изпратени пари от СССР, които ЦК на БКП е разпределяла по области и окръзи. Успоредно с четническите престъпления се организира и терористичната дейност, като за успешните убийства на видни личности се раздават парични награди.
Пак в книгата с полицейски разкрития на Пане Бичев В навечерието на атентата. Велики четвъртък 1925 г. особено силно впечатление прави бойната инструкция по минноподривното дело от Иван Минков – член на Военния център. В нея се казва, че за успеха на революцията „трябва да се остави всяка хуманност като дивотия“, защото „в гражданската война ще победи този, който не спазва никакви правила на хуманността“.
Събитията от 14 април 1925 г. са проява именно на такива съзнателни антихуманни действия на платеното с пари от Коминтерна „революционно движение“. Сутринта на 14 април в Арабаконашкия проход разбойниците от Копривщенската чета извършват въоръжено нападение над колата, с която пътува цар Борис Трети. Царят по чудо се спасява, но загиват пътуващите с него. И до днес остава неясно дали е случайна срещата, или е било планирано неговото покушение като сигнал за избухване на революцията. Същият ден, вечерта, пред църквата „Св. Седмочисленици“ е застрелян от двама терористи-комунисти ген. Константин Георгиев, на чието опело на 16 април става адският взрив.
Важно е да се отбележи, че атентатът от 16 април е кулминацията от редица атентати, които комунистите планират и провеждат през 1924 и 1925 г. В тези години наблюдаваме ескалация на насилието, организирана и финансирана от Коминтерна. Стратегията е ясна: да се създаде ситуация, наподобяваща гражданска война, за да бъде наложен нов комунистически режим – по подобие на болшевишката власт в Русия.
А когато днес някои се опитват да представят тези събития като „спонтанна реакция“, като дело на „въоръженото крило“ на БКП, без санкцията на висшите комунистически дейци – това е груба манипулация, подмяна на фактите. Това не е исторически анализ, а опит за оневиняване на терора. И още нещо, което умишлено се премълчава – за прякото ръководство на военната организация на БКП, провела атентата в „Св. Неделя“ е изпратен в България от СССР военният специалист Михаил Чхеидзе – офицер от Червената армия, а през цялото време съветското военно разузнаване контролира организирането на т. нар. „въоръжена борба“.
- В църковните послания от периода се слага акцент върху ожесточението в обществото, върху чувствата на разочарование, които болшевиките и техните агенти в България използват, за да събудят „класова омраза“. Как от руините на разочарованието може да се роди историческият Франкенщайн, какъвто в своето време е комунистическият режим?
Краят на Първата световна война и загубата на България в нея довеждат до краха на националния идеал – след три поредни войни, разруха и жертви. Това е исторически контекст, който трябва да бъде ясно осъзнат, за да разберем ожесточението и поляризацията в обществото. Но този феномен не е изключително български – подобна ситуация наблюдаваме и при победителите, и при победените. Оцелелите войници от всички фронтове се завръщат у дома с дълбоки травми. От една страна е т. нар. „шел шок“ – онова, което днес наричаме посттравматичен стрес – породен от четири години, прекарани в окопите. От друга страна – пълно обезценяване на човешкия живот и срив на доверието в политическия ред, довел до тази безумна война.
В този контекст се засилва критиката към старите партии и управляващи елити, довели държавите си до катастрофа. Тези сили губят подкрепа, изискват се реформи, започва сериозно олявяване на обществените настроения, което е глобален процес. Навсякъде по света се появяват нови политически сили, обещаващи радикална промяна. България не прави изключение. Българската комунистическа партия (БКП) до 1924 г. е напълно легална политическа сила, с представители в Парламента. Особено между 1919 и 1923 г. тя успява да привлече значителен брой гласоподаватели именно с обещанията си за дълбоки социални и политически реформи.
Успоредно с официалното си политическо присъствие обаче, още със създаването си БКП изгражда и тайна военна организация, чиято цел е насилствена смяна на съществуващия демократичен ред и установяване на комунистическа власт. След Септемврийското въстание от 1923 г., и особено с приемането на Закона за защита на държавата през 1924 г., БКП е забранена и извадена от легалния политически живот. Това обаче не слага край на дейността ѝ – напротив, подземната ѝ структура се активизира още повече.
В някаква степен тази историческа картина резонира с настоящето – когато наблюдаваме паралелно съществуване на политическо говорене и тайна организационна дейност, заплашваща демократичния ред.
За съжаление, това са част от болезнените, но необходими аналогии, които можем да направим. Защото докато не познаваме истински миналото си, докато не разберем какво точно се е случило и защо, ние оставаме слепи за съвременните опасности.
А в същото време се разкрива една тревожна приемственост. Когато се върнем към „червената нишка“, виждаме ясно континуитета в имперските цели на Русия. Вече повече от двадесет и пет години откакто Путин е на власт не е трудно да разпознаем стремежа за възстановяване на съветската сфера на влияние в Източна Европа, реабилитирането на съветските ценности. Това би трябвало да ни тревожи дълбоко.
Мен лично ме ужасява още нещо – че дори сред част от представителите на църковните среди днес е приемлива формата на идеологическа диктатура, при която атеистичната съветска идеология е заменена с имперски православен култ, но с подобен дух на обезличаване и подчинение. При тази подмяна безбожието може и да е формално изтласкано, но ценността на отделния човек отново е пренебрегната. Човешкият живот е обезценен, сякаш човекът като личност няма стойност, а е само средство за идеологическо величие. Това, според мен, е трагедията на нашето време. Като църковни хора днес се сблъскваме с идеи, които са напълно чужди на духа на Църквата. И много често, без да си даваме сметка, преглъщаме и оправдаваме идеологии, които жертват човека в името на „по-висша цел“ – била тя „световна революция“ или „свещената война“, например. Ако дори църковните хора нямат антидот срещу тези идеи, то колко по-уязвимо е цялото общество. Това поведение обаче не е спонтанно. То е резултат от над четиридесет и пет и дори осемдесет години комунистическа инфилтрация – в църковната тъкан, в обществото, в самото ни мислене.
А ако направим усилие да се върнем назад – да видим как са разсъждавали църковниците преди сто години, ще забележим ясно: за тях човекът и човешкият живот са били на първо място. Не човекът е за съботата, а съботата е за човека.
Няма такова нещо като „оправдано насилие в името на идеята“ – точно на това се противопоставя Църквата. И имаме много силен исторически пример за това: по време на Втората световна война, от 1940 до 1944 г., Българската православна църква последователно и открито защитава българските евреи. Това не е случайност. Това е плод от хуманизма, вкоренен дълбоко в богословието на Църквата – отнасянето към човешкия живот като към ценност и дар от Бога. И тази последователна позиция е в пълно противоречие с богоборческите, атеистични и комунистически идеологии, които в името на „висша идея“ са готови да потъпкват личността и дори да убиват.
- Кой е клисарят, помогнал за поставянето на взривовете? По какъв начин комунистическият радикализъм е заразявал и църковни хора?
- Това е един от онези моменти в църковната история, които изискват неизбежната поява на „църковния Юда“ – онзи, който предава отвътре. Всяка трагедия в историята на Църквата неизменно минава през такава фигура.
Петър Задгорски е клисар в църквата „Св. Неделя“ от 1921 г. През декември 1924 г. той предлага на Военната организация на БКП да се складират боеприпаси и оръжие на тавана на църквата, в която служи. Тогава Изпълнителното бюро на БКП, в което влизат Коста Янков, Иван Манев и Станке Димитров – Марек, се съгласява, че точно това е подходящото място за атентат, защото софийската катедрала се използва за официални церемонии и там се събират важни хора. Тези тримата нареждат да започне складиране на големи количества взрив в очакване на подходящия случай. На малки пакети до март 1925 г. взривът е качен на тавана на храма. Логистичните приготовления за „голямата работа“ на конспираторите приключват и се очаква да бъде определена жертвата, която като примамка да привлече държавния елит в храма.
След атентата Петър Задгорски се предава и прави пълни самопризнания. Благодарение на него разследването се развива бързо. Започват арести, а някои от съучастниците, като Иван Минков и Коста Янков се самоубиват при престрелка с полицията.
Петър Задгорски обаче не е просто свидетел или доносник. Освен, че е физическият преносител на динамита, той е и прекият извършител, който пали фитила. Не под натиск, не насилствено – поне според всички сведения. Той сътрудничи доброволно. В този смисъл той е абсолютен Юда, предател в пълния смисъл на думата. Министър-председателят Александър Цанков е оставил много ярко физическо описание на българския Юда – „облечен в черна клисарска дреха, висок, строен, голобрад с подстригани мустаци и черна, прилепнала коса с бледомургаво лице и поглед на лешояд в човешки образ“. По време на опелото на 16 април клисарят Задгорски премества ковчега на убития ген. Георгиев по-близо до олтара, за да може министрите да застанат точно под купола с адската машина, защото си е мислил, че така е най-сигурно да бъдат ликвидирани от взрива.
И все пак, неговият казус трябва да бъде осмислен в контекста на сложното и бурно време. Петър Задгорски не е единственият църковен служител – комунист и симпатизант на радикалната болшевишка идеология, която мечтае да взриви съществуващия ред, за да изгради „Царството Божие на земята“ – утопията на „унизените, оскърбените, потъпканите“.
Нека не забравяме, че още през 1919 г. в редиците на Българската комунистическа партия се включват и други църковни лица. Един от тях е легендарният поп Андрей – човек с чифлик и икономически интереси, но в същото време активен проповедник на комунистическата утопия. Друг е Константин Русинов от Пазарджик, известен тогава като „червения поп“, сравняван от тогавашните медии с руския отец Гапон – символ на революционното свещенство.
А когато четем църковните протоколи и документи, виждаме и още нещо тревожно – монаси и свещеници, които са симпатизирали на комунистическата идеология. Това ни разкрива една много по-дълбока и мрачна картина: проникването на разрушителната идеология дори в сърцето на Църквата.
- Какво е поведението на Църквата в онези дни? Защото е очаквано от Църквата да прозвучат оценки като „сатанински план“ и „пъклено дело“, но само със словесна реакция ли се ограничава тя?
- Реакцията на Св. Синод и посланията, с които той се обръща не само към вярващите и свещениците, но и към цялото българско общество, са показателни (виж, например, тук). По онова време Църквата ясно осъзнава своята роля и мисия, и в този смисъл – своята отговорност като участник в обществените процеси. Много силно впечатление прави как в тогавашните послания често срещаме израза „Църквата като майка“ – майка не само на вярващите, но и на колебаещите се, на малодушните, дори на отстъпниците. Това не е поетична метафора, с която църковното ни ръководство претендира за по-голямо място и роля в живота на хората, а е самосъзнание – с дълбок генезис във възрожденското ни минало, когато Църквата, със своята организация, предшества формирането на държавния организъм. Има отчетливо чувство за отговорност за състоянието на обществото, затова и Църквата не просто реагира оценъчно на събитията, а е участник в обществения процес. Защото тогава, след края на Първата световна война, духовната криза е била болезнено осезаема. Нашите църковни водачи са осъзнавали ясно тази криза: политическо ожесточение, агресия, екстремизъм и – най-тревожното – лекотата, с която се посяга на човешкия живот. На този фон Църквата не остава безразлична. Напротив – именно като майка тя се опитва да примирява, да лекува, да изобличава, да покаже пътя за преодоляване на бездните, които са се отворили между хората.
- Един въпрос, който лично на мен ми е изключително интересен, е следният: Когато Църквата вижда проблема в комунистическата идеология, тя разпознава ли го единствено като проблем на безбожието? Или го разбира по-дълбоко?
- По-скоро деструктивността на новата идеология смятат за основен проблем. Тя насъсква социалната тъкан към разпад, учи на класова омраза.
Така че заплахата от комунизма не е възприемана единствено като опасност за Църквата, т. е. не само като атеистична идеология, и затова има ясни податки в църковните слова. Тя е заплаха за целия съществуващ обществен и политически ред, за начина на живот на хората в онова време. Църквата проявява чувствителност към тези процеси и това става особено ясно в кризисни моменти като събитията през 1923 и 1925 г.
Особено ценно и интересно е, че Църквата не се колебае да назове проблема директно. Тя ясно посочва комунизма като опасност, като идеология, която подкопава устоите на държавата и моралната тъкан на обществото. И не само това – комунизмът бива разпознат и като идеология, която насъсква класова омраза, разделя хората, настройва ги едни срещу други. Именно това – разпадът на обществения ред и на човешките отношения – е осмислено от Църквата като особено опасно.
Затова в църковните послания откриваме постоянни призиви – не само към вярващите, но и към невярващите, към колебаещите се, към всички – да познаят Христос, да вкусят от Него, да видят, че Той е Бог на мира, на любовта, на единението. Християнският дух и нагласа ще направи хората по-трудно възприемчиви на пропаганда, която разчита да използва най-ниските и агресивни страсти на човека и оправдава омразата като движеща сила на социален прогрес.
Първото сериозно сътресение, към което Църквата взема категорично отношение, е Септемврийското въстание през 1923 г. То се случва най-вече в диоцеза на Видинска, Врачанска и Старозагорска епархия. Това събитие изправя Църквата пред необходимостта да отговори на нарастващата заплаха от Коминтерна и разпространението на болшевишките идеи.
Следващият голям взрив – и в пряк, и в преносен смисъл – е адската машина, взривена в храма „Св. Неделя“ през 1925 г. Събитията от 1923 и 1925 г. не са изолирани инциденти. Те не са случайни. И Църквата ясно осъзнава това – не само в проповедите и речите, но и в официалните си послания и документи, които днес можем да четем и анализираме, за да разберем нейната позиция.
Силно впечатлява ясно очертаното съзнание за заплахата болшевишките идеи да се пренесат от Русия на българска земя. Това е ново явление. До 1919 г. – до създаването на Българската комунистическа партия, ние нямаме такава пряка намеса и пренасяне на модела на гражданска война от болшевишка Русия в България. Но след основаването на партията и с помощта на Коминтерна, започва изграждането не само на нейната политическа структура, а и на нелегална военна организация.
Това са процеси, които ясно се проследяват в църковната преса от онова време. Там откриваме изобилие от информации, анализи и ясно изразено противопоставяне на тази заплаха. Църквата не просто отбелязва случващото се – тя го осмисля и изразява ясна, а не двусмислена позиция.
Всъщност, още тогава започват да излизат църковни издания – като Народен страж към Софийска митрополия. Целта им е да дадат яснота и позиция от страна на Църквата относно промените в обществото и опасността от разпространението на комунистическите идеи сред бедните, страдащите, и всички онези, които са жертви на войните. Това са най-уязвимите слоеве, най-лесно податливи за комунистическата пропаганда – поради натрупаната обида, разочарование и желание за мъст.
Реакцията на Църквата не е вторична, т. е. тя не идва едва след септемврийския метеж и атентата в „Св. Неделя“. Още през 1919-1920 г. Църквата започва да реагира като активен участник в обществения диалог. Появяват се поредици от статии, написани от изтъкнати интелектуалци като Иван Снегаров и о. Стефан Цанков. Те анализират съществуващите социални проблеми, но същевременно подлагат на критика комунистическата идеология, която се представя като обаятелна и справедлива алтернатива на установения ред – на държавността, изградена върху Търновската конституция, и на демократичната структура на страната.
В този смисъл в църковните слова безбожието се възприема не просто като елемент от комунистическата доктрина, а по-скоро като нейна основа, като фундамент.
- Атентатът в „Св. Неделя“ дава основание на Църквата да постави отново и по-остро въпроса за християнското образование в училищата и за това как и кой преподава вероучение там. Този дебат с държавата не започва тогава, но безспорно се активизира. Какво е неговото развитие?
Да, изучаването на вероучение в училищата не е нова тема в диалога между Българската църква и държавата. В стремежа си да бъде модерна, българската държава изгражда образователна система, която – по преценката на Църквата – лишава учащите младежи от здрави духовни устои. След края на Първата световна война се наблюдава общо разколебаване във вярата в цяла Европа и тази вълна достига и до България. Все повече хора се отдръпват от Църквата, особено младите. Именно в това отдръпване Църквата вижда образуването на един вакуум, който е една от причините за разпространението на комунистическите идеи и мироглед сред младите хора.
Св. Синод през 20-те години прави опит да окаже натиск върху Министерството на народното просвещение и Дирекцията на вероизповеданията. Целта е промяна в Закона за народното просвещение, конкретно по отношение на броя часове за изучаване на вероучение в училище. Това е първата стъпка. В църковните послания се откроява сериозен проблем – недостъпността на вероучението в гимназиалните класове. То е сведено само до началния и прогимназиалния етап, при това с едва по един час седмично. За църковните архиереи това е крайно недостатъчно, за да може младият човек да бъде въведен дълбоко в християнския мироглед. Въпреки усилията обаче, тази стъпка остава неефективна. Не води до реална промяна в броя на часовете, нито до разширяване на влиянието на Църквата в училището.
И все пак, това, което е особено силно и впечатляващо – и което лично за мен се откроява при разглеждането на този период, е самочувствието, с което Църквата участва в този спор с държавата – не просто като духовен орган с голословни претенции, а като майка на държавността. Сред всички още е било живо съзнанието, че тя е била „държава преди държавата“. Българската екзархия е създадена още в рамките на Османската империя, преди Освобождението, преди приемането на Търновската конституция, преди официалното учредяване на българската държава. Църквата е първият общонационален орган, който се консолидира около идеята за българска идентичност.
Оттук идва и нейното самочувствие – Църквата се възприема не само като майка на държавността, но и като майка на образованието. Първите училища, килийните, излизат от нейните недра. Неофит Рилски – бащата на българската просвета, е монах. Повечето дейци на Възраждането са били свързани с Църквата – като певци, учители, свещеници, в една епоха, когато не е имало такова разделение на светско и църковно, с което Църквата в новото време не може да се примири.
Затова този просветен ангажимент към обществото остава и той може да се проследи в множество църковни документи и конкретни решения. Появява се цяла вълна – по епархии, в митрополии, с множество вестничета, издания, летни лагери, всички те са насочени към младите хора.
Така че църковната просвета се активизира след 1923-1925 г. до края на 20-те години. Именно в този контекст през 1929 г. се учредява Денят на православното семейство и младеж, за да водят учителите децата, поне един път в годината, на църква, за да се причастят. Но това е единствената им голяма победа.
След като не постига голям успех с промяна на държавната политика, Църквата активизира дейността на младежките просветни дружества – организират се детски лагери, така че младите хора да бъдат обхванати в пастирската грижа на Църквата. Има го това съзнание, че Църквата трябва да действа и да бъде активна, въпреки съпротивата на държавата.
Петнадесет години продължават тези усилия, чак до 1939 г., когато за първи път се приема промяна в закона и от 1940 г. в гимназията влиза предметът Религия с изучаване на българската история и се разрешава на богословите да преподават и т. н. Тази промяна обаче се постига едва когато започва Втората световна война. А дотогава, в целия междувоенен период, Църквата има друга, много по-активна дейност.
И ако трябва да обобщим: Църквата ясно назовава основния проблем в обществото – разпространението на деструктивната, насочена срещу държавата и обществения ред комунистическа идеология. Наред с това, тя поставя и въпроса за вероучението. Атеизмът и безбожието, насърчавани в образователната система, се разпространяват свободно. Учителите, много от които са с леви убеждения, често дори осмиват и отричат преподаваното в и без това ограничените часове по вероучение. Вместо да възпитават децата в истините на вярата, те подменят съдържанието и го използват за подигравка на религиозния мироглед. В отговор на това, Църквата създава собствени структури, чрез които се стреми да компенсира този дефицит и да въздейства върху младите хора.
- И нека се върнем към църковната памет и онази „червена нишка“, която минава през нея?
- Църковната преса от междувоенния период показва, че атентатът в храма „Св. Неделя“ никога не е бил забравен в църковната памет. Всяка година се отслужват панихиди, пишат се статии, проповеди, речи – всички те пазят паметта за жертвите на това злодеяние. Църквата постоянно размишлява върху случилото се, отдава почит, но и търси начини за противодействие на комунистическата заплаха.
Ето я „червената нишка“, която можем да проследим до днес. През 2025 г. сме изправени пред форми на хибридна война, с изключително тежки последици за българското общество. И в основата отново стоят същите деструктивни идеи – стремеж за откъсване на България от нейния цивилизационен избор и посока. Предлагането като алтернатива на една утопия, чиято античовешка същност ясно демонстрира атентатът в „Св. Неделя“.
Когато сравнявам църковните послания от 1925 г. с днешните, едно нещо изпъква особено ярко: европейската ориентация на тогавашната църковна йерархия. България е разглеждана като естествена част от Европа, а това, което я отделя от западноевропейските общества, не е нейната идентичност, а близостта ѝ до болшевишка Русия. И тъкмо това се възприема като проблем.
Днес тревожното е, че тази червена нишка продължава – в условията на хибридна война. Наблюдаваме появата на политически лидери и партии в Парламента с открито антиевропейска и проруска ориентация. Това не е просто геополитическа насоченост – в голяма степен тя е и антибългарска, защото националният интерес на България не може и не трябва да бъде подменян с интересите на Русия. В тази връзка се откроява и ролята на Църквата – като институция, която трябва да има способността да разпознава заплахата, да я формулира ясно и да я обговаря с духовна зрялост и морална отговорност.
Да се чуе именно този глас на Църквата е още по-важно днес, когато липсва широк обществен дебат за генезиса на комунизма, няма критично възраждане на спомена за онова, което се е случило. Затова има носталгия към този човеконенавистен режим, от която носталгия може да се роди нов исторически Франкенщайн…
Вярата в Христос наистина може да бъде антидот срещу отровата на всички форми на съвременно идолопоклонство – национализма, фашизма, комунизма. Всички тези идеологии изместват ценността от личността към колектива, от човека към абстрактната идея или нация. И това изместване прави възможно възприемането на насилието като нещо допустимо или дори необходимо „в името на по-висшата цел“ и на „общото благо“.
Именно тук се крие голямото изкушение – изкушение, за което не си говорим, не го признаваме, не го изговаряме докрай. И това, според мен, е най-трагичният извод от възпоменанието на тази тъжна стогодишнина.
