Мобилно меню

4.943661971831 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (71 Votes)

GDaravanoglou1На 13 юли в Софийска св. митрополия ще се проведе семинар по източноцърковна музика с участието на изтъкнатия протопсалт и велик майстор на Константинополската патриаршия Григорий Дараваноглу. За това събитие разговаряме с един от организаторите – църковния певец Никола Антонов.

- Това е първият международен семинар, посветен на църковната музика, който организира Софийска митрополия. Как се зароди идеята и към кого е насочена проявата?

- От много време се моля за подходящия момент това да се случи. Коментирали сме много пъти и с викария на Софийската света митрополия епископ Поликарп, чиято любов към източноцърковната музика е известна. Той неведнъж е давал своя принос за съживяването на традицията, подпомагайки издаването на псалтикийни книги. Много пъти при нашите срещи е ставало дума, че има голяма потребност от организирането на подобни събития, да се канят майстори и учители от различни страни, да се обменят опит и знания, да се съживи една практика, която по нашите земи неотдавна била неразделна част от литургичния живот на църквата, а днес е на „командно дишане“. Така се оказа, че няколко души сме мислели за едно и също нещо независимо един от друг и в един момент нещата се наредиха сами. Предложих на Негово Преосвещенство да поканим един мой учител от Гърция, той веднага прие и подкрепи идеята. Защо Гърция? Защото това е страната, в която до днес източната музикална традиция и запазена в най-голяма степен и се поддържа на високо ниво, както от църквата, така и от държавата. У нас поради няколкото десетилетия мракобесен комунистически режим, при който църквата се е борила за своето физическо оцеляване, традицията е прекъсната, огънят едва мъждука и днес има крещяща потребност да се работи отново за нейното съживяване. Много страшни поражения е нанесъл комунистическият режим. Продължил е само 45 години, но това, което е сторил в духовния живот и културата на българина, всичките 500 години Османско владичество не са успели да направят с нас.

- Какви са важните проблеми, които стоят пред църковните певци у нас?

Проблемите на църковните певци са проблеми на църквата. Православното богослужение по рождение е устроено така, че музиката играе ключова роля в него. Няма ли пеене, няма богослужение, няма литургия, няма евхаристия, храмът е пуст. Може да сме големи интелектуалци, писатели и мислители, но в храма ако няма кой да изпее херувимската или да отговори с Господи помилуй на свещеника, нищо не може да се случи. От самото основаване на християнството от нашия Господ Иисус Христос християните са пеели. Днес, дори да има проповед, ако няма пеене, няма живот, страда централната нервна система на църковния организъм. Нека има проповед, но без пеене няма литургия.

Малко предистория. В България от Освобождението досега съжителстват две музикални традиции – източната, която е съществувала тук от дълбока древност и с която жителите по нашите земи са се родили в християството, и западната – полифонична, дошла чрез руската богослужебна практика. Поради ред причини, които тук ще бъде трудно да анализираме, днес ситуацията е такава, че се изпитва остър недостиг от подготвени псалти в източната практика, която и досега си остава основен гръбнак на богослужението у нас. Утренята, вечернята и всички богослужебни последования – с изключение на Златоустовата литургия – изискват във всеки храм да има подготвени певци, които да владеят нашето традиционно източноцърковно пеене. А такива вече не само почти няма, но няма и откъде да дойдат нови подготвени. Семинариите нямат достатъчно кандидати, за да изкласят нови поколения певци, не се работи достатъчно дълбоко в областта на теоретичното знание за тази музика, практиката е занемарена и качеството е ниско. Оттам и хората остават с впечатлението, че едногласното „източно пеене“, както се нарича то у нас, е по-скоро „вой собачий“, както дори един наш архирией го нарече преди време по телевизията, за мое най-голямо съжаление. С такава нагласа, която идва дори от някои наши архиереи, подобрение не може да се очаква. Става все по-трудно.

Само допреди сто години в едно българско село не е било чудно да се види, че почти всеки земеделец по предание е владеел църковното славянско пеене, както пише екзархийският секретар, книжовник и общественик Атанас Шопов в своите бележки. Какво означава това? Имали сме жива традиция, днес е само спомен. На първо място проблемите са, че няма певци, няма къде да се подготвят. След това, дори да има желаещи и способни, те не получават нужната подкрепа да се занимават с това трудно изкуство, да се обучават и развиват. Имам познати колеги в Гърция, които се занимават само с това и църквата ги подкрепя. Те нямат нужда да работят друга светска професия, за да се издържат, могат да се посветят на музиката. Имат задължението да преподават, разбира се, и го правят с голяма отдаденост. Не са милионери, но могат да се издържат от това. Тази музика е изключително трудна и иска сериозно посвещение, както за тези, които искат да я научат, така и за тези, които искат да я предадат. Не е по-лесна от това да се научите да свирите на пиано или на цигулка. Ако искате да го правите сносно, можете да си представите колко работа е нужна. Изкуство е, не става „между другото“. За съжаление, нямаме примери у нас да се работи със специалисти от съседна Гърция, където нивото на традицията е високо и откъдето може да се черпи полезен опит, както се прави например в Румъния. Там църковният живот е много добре организиран дори в това направление – църковната музика. Семинарът с г-н Дараваноглу ще е първият по рода си в София. Годината е 2019. Комунизмът падна преди 30 години. Направете си изводите сами!

- Християнските традиции в България, включително и в областта на църковното пеене, са се развили в тясно взаимодействие с византийската църковна традиция. Има ли предпоставки за взаимодействие и днес, в 21 век, когато изглежда, че националните църковни традиции са устойчиво формирани?

- Когато се говори за Византийско пеене, това има няколко смисъла. Има широк и тесен смисъл. Византийската държава рухва официално през 1453 г., но нейната култура е жива и до днес до голяма степен чрез практиката на православната църква. Както и византийското богословие. Византийската църковна музика е частен случай на византийското богословие. По отношение на музиката, традицията се е развивала и обогатявала през вековете, но в своята сърцевина тя остава организирана на основата на византийската музикална система. Византия е технически термин, знаете, той е даден от професионалните историци, за да отграничат един определен период. Византия не е Гърция, това е наднационален конгломерат от етноси и култури, които са съжителствали в постоянна перихореза помежду си и са си предавали културите едни на други. От Албания до Черно море са се пеели едни и същи мелодии, едни и същи хора са се играели, наличието на едни и същи музикални инструменти е очевиден факт и днес. В един документ на Цариградската патриаршия от 1881 е засвидетелствано, че навсякъде, където има източни поместни църкви, от Египет до Дунавските земи, се пее една и съща църковна музика. Както са пеели в Палестина и Кипър, така са пеели в България и Сърбия. Написано е, черно на бяло.

Така, за нашите възрожденци, родолюбиви българи, основаната на византийската богослужебна практика музикална традиция е била „нашето църковно пеене“. Те са адаптирали огромен обем гръцки извори на църковнославянски език по образеца на певческата практика в Цариград, за да дадат на нашия народ качествена музикална традиция, подходяща за „духовната ни ДНК“. Традиция, която е била тук от векове и която е култивирала у българина определена естетика. Тази естетика може да се проследи после и в песните и танците, които са се играели извън храма по време на честванията на различни църковни празници, събития и светци. Във времена, когато нашите сънародници са се борили за национално освобождение и народня свяст, те са намирали време и са се посвещавали на тази сложна музика, на която днешните музиколози се дивят и с трудност успяват да разберат, ако изобщо успяват. А нашите предци са си я имали „по рождение“.

Йеромонах Неофит Рилски – бащата на българското светско образование, Ангел Севлиевеца, Никола Трендафилов, Тодор Икономов – един от строителите на съвременна България, възрожденци и революционери, превеждали са аниксандарии, херувимски песни, издавали са в Цариград псалтикийни сборници с пари, събрани от други родолюбци, самият дякон Игнатий е обичал да пее тази музика, запазено е едно прословуто „Достойно есть“. Отец Неофит Рилски е бил учител в патриаршеското училище на о-в Халки и приносът му за разпространението на източната музикална традиция на славянски език намира дори официалното признание на Цариградската патриаршия, документирано в един от основните й псалтикийни сборници, издаден през 1851 г. В Националната библиотека има запазен екземпляр на псалтикийна книга от Ангел Севлиевеца, която един от последните български псалти, носители на тази жива традиция, – Иван Каиков – е закупил от прочутия гръцки музикоучител Георги Сарандаеклисиотис (Σαράντα Εκκλησιές е гръцкото име на Лозенград). Съвсем елементарен житейски пример – български псалт си е набавил славянски палтикийни книги от гръцки псалт за нуждите на българското богослужение.

Дори в годините на схизмата, когато сме били в каноническа изолация, нашите псалти са съхранявали тази традиция и хората не са имали проблем с това. Защото за тях тя не е била „гръцка“, не е била „българска“, нито въпрос на национално притежание, а достояние, богатство, което е било заслуга на цялата многовековна литургична и аскетическа практика на православната църква. През 1941 г. Илия Атанасов издава псалтикиен сборник, на който в предисловието пише, че е съобразен с традицията на Патриаршеския храм в Цариград, храма на Вселенската патриаршия, с която сме в схизма! И не само, това е една епоха на непрестанна конфронтация с нашите южни съседи, но в църковната музика такава конфронтация няма. Сборникът е издаден с благословението на Българския екзарх Стефан. Какво означава това? За мен, това означава, че за литургичния живот на църквата националността и политическата конюнктура нямат значение. Езикът на музиката е универсален и наднационален. От тези наши сънародници, родолюбци и строители на българщината трябва да вземем пример, да си научим урока и да си напишем домашните. Имали са съзнание за църковност и са били истински патриоти, а не като нас днес. Днес нашето съзнание е разпокъсано, ние сме в състояние на църковна шизофрения. Тя рефлектира и върху музикалната традиция.

- Това е второто посещение у нас на протопсалта на Вселенската патриаршия Григорий Дараваноглу, но първо като преподавател на своя богат опит. С какво темата за Патриаршеската псалтикийна школа е актуална за съвременната певческа практика у нас?

46667192 2339078709500181 7437960960905576448 o- Приятелството ми с г-н Дараваноглу е от няколко години. Всъщност, той сам ме откри чрез интернет. След като е попаднал на мои изпълнения в платформата YouTube, той се свърза с мен и сам ми предложи да дойде в България, да се запознаем и да подкрепи това, с което съм се захванал. Тогава успяхме с помощта на доброволци и с огромната подкрепа на организаторите да го поканим за участие на църковния фестивал в Габрово, който се провежда всяка година около Петковден (14 октомври). От тогава, вече четвърта година, поддържаме топли връзки и със собствени средства, откъсвайки се от професионалните ми задължения, жертвайки от свободното си и служебно време, пътувам до Гърция, за да черпя знание и умения както от него, така и от други майстори на псалтикийното изкуство като г-н Фотис Янакакис и не на последно място – на г-н Григорий Папаемануил, при когото завърших византийско пеене към консерваторията в Кавала.

Съзнавам, че за българската общественост тези имена не говорят вероятно нищо. Но ако се върнем отново в онези времена, ще видим, че нашите възрожденски музикоучители са черпели вдъхновение и са ползвали като основен извор именно музикалната школа в Цариград и то не поради друго, а поради нейното високо професионално изпълнителско и музикално качество. Отец Неофит Рилски е бил в много тесен контакт и топло приятелство с Теодор Фокейски – един от „класиците“ на Цариградската псалтикийна традиция. Днес почти няма ден, в който да не пеем някоя от неговите мелодии в църквата. Практически за нашите възрожденци не е имало друг извор, това е бил стандартът, който се е следвал дори в десетилетията на схизмата, политическа конфронтация и сътресенията, предизвикани от балканските войни и междуособици. Дори църковният ни типик, богослужебният ни устав, е устроен по примера на църквата в Цариград. Културното влияние на този духовен притегателен център, наречен Константинопол, е било несъмнено и безспорно. Това не е липса на патриотизъм, а именно наличие на истински такъв, защото нашите сънародници са имали непомрачен поглед, можели са да „различават духовете“. Постепенно с времето тази способност се е загубила и днес, като се заговори за влиянието на тази култура, се активират заспали рефлекси, насадени от едни по-късни времена на болен национализъм и атеизъм.

В православната църква в Гърция и до днес е запазена строга йерархия на псалтите и тези, които могат да бъдат учители и да преподават традицията на източното пеене на поколенията. Съществува система от офикии, църковни звания, които се дават лично от Патриаршията в Константинопол, която въпреки незавидното си политическо състояние в условията на Турската държава, запазва своя духовен авторитет и в областта на църковната музика. Тези титли имат различни названия – Велик протопсалт, Велик майстор и др. Велик протопсалт (първопевец) например може да бъде само един човек – този, който ръководи пеенето в патриаршеския храм в Константинопол. Сега това е храмът „Св. Георги“ в Истанбулския квартал „Фенер“. Поради дългогодишната политическа конфронтация и множеството кризи през изминалото столетие хиляди гръцки семейства са били принудени да напуснат Турция и са се заселили в различни градове на Гърция или по света. Така традицията на Константинополските псалти се е разпръснала на различни места, но тези хора учат и преподават до днес това, което са наследили от своите учители, а те – от техните. Тази примественост може да се проследи като едно родословно дърво далеч в миналото.

64941990 2783223071752407 1327581877321596928 oГ-н Григорий Дараваноглу е носител на офикията Велик майстор (άρχων μαΐστωρ) и е един от живите образци. Тази музика е традиционна, тя се предава от учител на ученик, тя отскоро се преподава в университетите и консерваториите в Гърция, но пак критерият е тази приемственост и легитимацията от църквата. Не си псалт, ако нямаш храм, в който да пееш. Може да си голям специалист, изследовател, но ако няма поне стотина души, свещеници и епископ, които най-малкото всяка неделя да приемат твоето пеене по време на живо богослужение, ти не си псалт. Може да не си най-големят певец, но ако имаш певница (клир, аналогион), значи си псалт, значи си „в традицията“. А образците, по които тази традиция се „равнява“, са живите изпълнители, които имат всеобщото признание на църквата, че от тях могат да се учат други. Г-н Дараваноглу е точно такъв и затова държа на контакта с него като приемане на водата от извора. Затова и съм изключително благодарен на Софийската света митропоилия, че прие с голямо желание да стане домакин на такова събитие, срещата с такъв човек и учител, а за мен лично и приятел.

- Семинарът на Григорий Дараваноглу в Софийска св. митрополия за кого е предназначен, отворен ли е за посещение на всички интересуващи се?

- Да, отворен е за всеки, който се интересува от тази музика, иска да попее с него или дори само да послуша. После ще има богослужение в столичния храм „Рождество Христово“ (сутринта на 14 юли) и концерт в старинния храм „Света Софѝя“ (вечерта на 14 юли, от 18:30 ч.), така че програмата е пълна. Застъпени са всички формати. Идва с голям интерес и желание и много любов към Българската църква.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4dwu 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен

   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.