Мобилно меню

4.5555555555556 1 1 1 1 1 Rating 4.56 (45 Votes)

first-ecumenical-councilИнтервю на "Двери" с проф. д-р Иван Желев Димитров, дългогодишен преподавател по Свещено Писание на Новия Завет и специалист по междуправославни отношения, участвал от 1976 г. в предсъборните съвещания за подготовка на Светия и велик събор на Православната църква. Разговаряме с проф. Желев за необходимостта от свикване на събора, историята на подготовката му и как провеждането му ще се отрази върху бъдещото на светото Православие.

Проф. Желев, след три месеца предстои провеждането на Свят и велик събор на цялата Православна църква или както други го наричат – Всеправославен събор. Какво наложи да се свика такъв събор?

- Аз бих обърнал въпроса по следния начин: защо досега, в продължение на над хилядолетие, не е бил свикан такъв събор? Защото трябва да знаем, че съборите са същностна част от живота на Църквата. Това е висша форма на организационно единодействие на иначе напълно независимо съществуващите поместни автокефални православни църкви. Наистина, в историята на Църквата съборите не са били свиквани редовно, по някакъв устав или правилник за функционирането на общността от поместни православни църкви, както сега се свикват конгреси или асамблеи на светските (световни, регионални или местни) организации – през определен брой години, примерно на всеки две, три или четири години. Съборите са свиквани, когато е възниквала нужда да се реши важен, често и неотложен въпрос.

Още първият събор в историята на Църквата, Апостолският събор, описан в 15 глава на книга „Деяния на светите апостоли“, е бил свикан поради належащата нужда да се реши един важен, основен за ранната Църква въпрос: приемането на езичниците в нея. Още щом като малкото ядро от Христови ученици (всички те евреи) започнало да расте и се увеличавал броят на вярващите, започнали и не-евреи, т. е. езичници да проявяват интерес към вярата в Иисус Христос и да искат да се присъединят към Църквата. Всеки сега ще каже: чудесно! И тогава са го казвали повече християни. Но пък консервативните хора сред първите християни били против това и казвали: не, първо да станат юдеи по вяра, да се обрежат и да спазват Мойсеевия закон като нас, пък сетне да бъдат кръщавани и приемани в Църквата. Само че апостолският опит, благословен от Самия Спасител и ръководен от Светия Дух, казвал друго: Църквата е предназначена действително за „всички народи“ (Мат. 28:19), тя не е етнически клуб. За решаването на този толкова важен въпрос е бил свикан и Апостолският събор още в 51 г. (според някои учени дори в 49 г.) – по-малко от две десетилетия след основаването на Църквата с благодатта на Светия Дух.

Събори са били свиквани дори в трудни за Църквата времена, по време на преследвания на християните. Но винаги водеща е била необходимостта от решаване на жизнени за Църквата въпроси. И според степента на представителност на епископата в тях едни са наречени вселенски, други поместни, трети „на пребиваващите“ (на гръцки „синодос ендимуса“, т. е. на намиращите се в столицата на империята в дадено време) патриарси и други епископи, и пр. Но никой предварително не е определял, нито може да определи колко и какви събори да се свикват, а още по-малко – кога да се свикват. Основен техен белег е, че съборите винаги са играли решаваща роля за развитието на църковния живот. Те не са били спирачки, а двигатели напред. Защото са изработвали правилата, по които да се движи напред животът на християните – напред и нагоре!

През 20 век поместните православни църкви живеят особено болезнено разделенията на новото време. Те се озовават в страни с различни режими и с принадлежност към различни геополитически блокове, затова са се чувствали значително повече разделени, отколкото е било в една Османска империя, например. Именно това желание за по-тясно общуване, за действителен живот в единство кара църквите в лицето на техните предстоятели и епископат да се стремят да се съберат и да разгледат въпроси от взаимен интерес, да се подпомогнат, да се почувстват едно в толкова силно разединения свят. За съжаление осъществяването на това събиране на широко всеправославно равнище се забави твърде много, повече от половин век.

Основателно ли е предположението, че православните са се сетили да правят събор в средата на 20 век, след като са видели, че католиците правят вече втори ватикански събор?

- Такова нещо не знам някой да е споделял официално, макар че противниците на събора правят такива намеци. Разбира се, възможно е православните да са се подсетили и от ватиканския събор, че трябва да подготвят и те свой събор. В крайна сметка хората винаги са се учили един от друг, това виждаме и сега, ако щете, с въвеждането на технологиите, използването на социалните мрежи от висши духовници, методите на провеждане на заседания, гласувания и пр. Но според мене водещият мотив е била нуждата от съвместна работа на всички православни църкви независимо от политическите режими или от икономическите, социалните и културните условия на страните, в които те съществуват.

А не е ли имало нужда от вселенски събори след 9 век – защо не са били свиквани?

- Нужда се е явявала и имало е събори, които са били с представителността и авторитета на вселенски – и през 9 век, и по-късно, но наистина не всички от тези събори са имали характера на вселенски, а и онези, които са имали такъв характер, не са получили определението вселенски. Не на последно място причина за това е било и отделянето на Римската църква, а заедно с нея и на цялата Западна църква. Съзнанието, че вече е нарушен вселенският характер на представителност, със сигурност е играло роля. Все пак за мене важното е, че епископите на Православната църква са продължили да се събират и съборно да решават най-важните въпроси – с отговорност и авторитет. Това го виждаме и в 14 век, а и по време на османското господство в Източното Средиземноморие и на Балканския полуостров.

Сега има ли належаща нужда да се свиква всеправославен събор?

-  Има нужда да се събират периодично епископите, главите на отделните епархийски църкви, станали вече много стотици. Живеем във време, когато преодоляването на разстоянията не е трудно, а се чувства и необходимостта епископите не само вътре в една поместна църква, но и на цялата вселенска Православна църква да се събират, да обсъждат своите проблеми, да се съветват и да се подпомагат духовно. През последните десетилетия на най-високо равнище започна да се случва нещо такова: главите на поместните автокефални църкви започнаха да се събират, начевайки от март 1992 г., по почин на новоизбрания тогава Цариградски вселенски патриарх Вартоломей. Това помагаше да се решават някои въпроси както на взаимните им отношения, така и на отношенията със света извън Църквата. Но всъщност още от средата на 20 век започва един процес с цел да се съберат всички епископи на всички поместни православни църкви на събор. Тогава това не изглеждало и толкова трудно – те са били някъде около 200 епископи в целия свят. Имало е желание у много от епископите в различните православни църкви да се разгледат определени въпроси и – ако се намери начин и се постигне съгласие – да се решат. Такива са въпросите за втория брак на овдовели клирици, за единния православен календар, за разграничаване на постната дисциплина на монашестващите и на миряните, особено на хората от физическия труд, за отношенията с останалия свят, но и за отношенията между самите поместни православни църкви (чието число почти се е утроило от 9 век насам), и пр. Настина, това не са въпроси, свързани с истините на вярата, а по-скоро са свързани с практическия живот на вярващите – клирици и миряни. Затова някои и сега възразяват, че не трябвало да се свиква всеправославен събор, защото такъв се свиквал само при наличието на ерес, заплашваща единството на Църквата. Но важното е не да се свика вселенски събор по образеца на седемте вселенски събора, а да се съберат епископите, за да разгледат и решат наболели въпроси. Така и в края на 7 век се свиква събор, известен като Пето-шести събор, който се е занимавал само с практически въпроси на църковния живот. Но този събор, макар и не вселенски, е останал в историята на Църквата като много важен етап в нейния живот.

Такава е била идеята и на онези патриарси и архиереи, които още в 50-те години на 20 век заговорили за свикване на всеправославен събор. Още тогава обаче те са избягвали да говорят за вселенски събор. И не случайно. Защото това определение никога не е слагано предварително за даден събор – тоест един събор бива признат отпосле за вселенски, когато неговата важност се докаже от резултатите от работата му и по-точно от приложението на тези резултати в живота на Църквата. От друга страна, да се говори, че днес няма въпроси, заради които си заслужава да се съберат епископите на Православната църква и да ги обсъдят, означава да си заравяме главата в пясъка. А всеки ще се съгласи, че това съвсем не е християнска позиция!

Вие сте участник в процеса по подготовка за Светия и велик събор през последните 40 години. През това време променяха ли се приоритетите в темите и проблемите, които православните искаха да включат за разглеждане от Всеправославния събор?

- Да, това беше наистина един прекалено дълъг период – от първото всеправославно съвещание на остров Родос в Гърция през 1961 г. изминаха цели 55 години. Вече никой от участниците в онази първа всеправославна среща не е жив. Дългото странстване през пустинята на трудното междуправославно сътрудничество надмина 40-годишното странстване на богоизбрания народ през пустинята! Защото наистина става дума за трудно изграждани отношения: тогава бяха силни и политическите причини, но сега се оказва, че не са по-маловажни и етническите, и културните различия, а все някъде проличава и политически оттенък. Като се прибавят и някои себични интереси, се получават понякога сериозни пречки в съвместния живот на православните църкви. Нещата много напомнят на случаите със спора за първенството между апостолите или на някои от класическите притчи на Спасителя. Всичко това говори, естествено, за недобро ученичество, но така е в живия живот. Тъкмо затова възможността да се съберат православните епископи и да обсъдят и решат въпросите на съвместния живот не бива да се отхвърля, а напротив – трябва да се насърчава.

При това липсата на опит от такава дейност – организирането и провеждането на всеправославен събор – се проявява още в самото начало на подготовката за всеправославен събор. На Първото всеправославно съвещание на о. Родос през 1961 г. е изработен списък от близо четиридесет теми, но съответно разбити на подтеми, което е увеличило броя на възможните въпроси за събора на 100! След първите три всеправославни съвещания (тогава те се наричат така) през 1961, 1963 и 1964 г. в Родос и едно в Белград през 1968 г., се стига до трезвото решение, че толкова въпроси не могат да бъдат разгледани на един събор, колкото и продължителен да е той. Затова през 1971 г. на поредното всеправославно съвещание в новооснования тогава Православен център на Вселенската патриаршия в предградието Шамбези на Женева, Швейцария, списъкът рязко се съкращава, а на първото вече предсъборно всеправославно съвещание през 1976 г. се реши да се подготвят известните десет теми. Всяка поместна църква трябваше да изготви изложения по някоя от темите, а определени църкви дори подготвиха текстове по всички теми. И започна тяхното обсъждане както в така наречените междуправославни подготвителни комисии, така и в предсъборните съвещания, свиквани с различна честота – миналата година се състоя петото.

article 24640 121110Аз участвах още от 1976 г. в тези съвещания и комисии – първо като преводач за гръцки език, после като съветник или дори като представител на БПЦ, когато се случи определеният от Св. Синод митрополит да не може да присъства. Процесът беше дълъг и сложен, много лесен обаче за затормозяване, когато някой пожелаеше това. Само че за тези неща не си струва сега да се разказва, не ми се и ще да си ги припомням - това бяха тягостни моменти.

Колкото до въпроса за приоритетите, наистина може да се каже, че са малко променени. Православните църкви от бившите социалистически страни в ония години много наблягаха на въпросите за мира, правата на човека, дискриминацията - все важни ценности, но гледани през различна призма. А добре знаем, че всяка политически „облъчена“ призма дава изкривен образ. В средата на втората половина на миналия век беше особено важен и въпросът за запазването на характера на негръцките манастири на Света гора. Защото се носеха слухове, че поради твърде ограничените възможности за попълване с нови монаси от тогава социалистическите (разбирай комунистически) страни българският, сръбският и руският манастир ще последват съдбата на грузинския Иверски манастир, т. е. ще станат и те гръцки. Макар румънците да нямат свой самостоятелен манастир на Атон, а само скита „Св. Йоан Предтеча“, подчинен на Великата лавра, те също проявяваха чувствителност по въпроса. Така в крайна сметка беше вкаран в дневния ред на съвещанията въпросът за монашеството, но той не влезе в списъка на дневния ред на предстоящия събор. Много трудности възникваха между представителите на църквите (за да не кажа между самите църкви), често се групираха няколко църкви срещу други няколко и така се блокираше цялата работа. Дори имаше случай на проваляне на заседанията и връщане на делегациите без да са свършили каквато и да е работа. Затова и преди малко споменах за трудното междуправославно сътрудничество.

Според Вас останаха ли извън полезрението на събора важни теми, които изискват отговор в съвременния свят?

- Аз бих бил щастлив поне по вече определените въпроси на дневния ред да се постигне единно становище на църквите. Иначе животът е толкова разнообразен и поднася непрекъснато нови предизвикателства. Затова намирам за положително компромисното решение да бъде отложено разглеждането на някои въпроси от общоправославен интерес, щом засега не може да се постигне съгласие по тях. Те не са по-малко важни, но засега се оказва, че не е налице единодушие на църквите по тях. Както знаете, това са въпросите за календара (който не се отложи поради неразбирателства между църквите, а заради яростното старостилство, което някои ревностни не по разум поддържат като върховна ценност!), за автокефалията, за диптисите. Даването на пълна самостойност, автокефалия, наистина е изключително важен управленски акт в Православната църква и по него има напълно съгласуван текст с едно единствено изключение: кой ще подписва акта за предоставяне на автокефалия. Цариградският патриарх иска това да прави той еднолично, като се основава на създадената от самата тази патриаршия традиция, когато от нея се отделят първо Българската църква, а сетне и редица други. Но в духа на днешния баланс в отношенията между поместните православни църкви преобладаващото мнозинство църкви искат подписа си да полагат и техните предстоятели. Това не се прие от Фенер, както и от останалите гръкоезични църкви и засега се отлага търсенето на решение на въпроса на самия предстоящ събор. А въпросът с диптисите е направо скандален, защото при него става дума за осъденото от Самия Иисус Христос търсене на първенство. Причината е, че макар старшинството да е приет и спазван принцип, няма твърдо установен ред на старшинството на поместните църкви. Както знаете, и у нас се надигат гласове "да си отидем на мястото", тоест преди Руската църква дори. Там има претенции и Грузинската църква (но не и пред Руската!), а в противовес на такива искания Кипърската църква излезе със заплахата, че и те си искат древното място, защото са апостолска църква, та дори можели да поискат да станат и патриаршия. На познавачите на тази материя е ясна тенденциозността на редица искания, но все пак факт е, че няма единство по един толкова смешен за външните хора въпрос: кой пред кого или след кого ще застане, когато се подредят предстоятелите и то не къде да е, а пред светия престол, пред Тялото и Кръвта Христови!

Според някои анализатори в текстовете, подготвени за разглеждане от Великия събор, няма нищо ново, революционно, което да изисква всеправославна санкция на такова високо равнище. Според вас дали е така? Какъв е смисълът да се преповтарят становища и позиции в православната вяра и практика, установени от векове?

- Това е факт. Но все пак трябва да знаем, че така изглеждат сега тези текстове, след десетилетия работа по тях. Първоначално обаче много от църквите, включително и от древните патриаршии предлагаха редица промени, но постепенно консервативното мислене взе надмощие – и за поста, и за втория брак на клириците, и за календара, и пр. Така отпаднаха предложения, които бяха искания на клира и народ, подкрепени в много случаи от техните епископи - но не от всички! А въпроса за смисъла оставям без коментар.

Кои от участниците в предсъборните съвещания през годините бихте отличили като особено значими заради приноса им в процеса на подготовката на Великия събор.

-  Труден за отговор въпрос. Особено защото се боя, че ще пропусна някои от наистина много значимите участници в този исторически процес. Сред най-умелите ръководители на съвещанията трябва да се отличи някогашният Халкидонски митрополит Мелитон (+1989 г.), но голям принос имаха и десетки други архиереи. Ще спомена по-скоро като пример Мински митрополит Филарет, сегашния руски патриарх Кирил (тогава още Виборгски епископ, сетне и Смоленски митрополит), Картагенски митрополит Партений (сетне Александрийски патриарх+1996 г.), митрополита на планина Ливан Георгий (Ходр, Антиохийска патриаршия), Трансилвански митрополит Антоний (+2005 г.), Никополски митрополит Мелетий (Гръцка православна църква, +2012 г.), Пафоски митрополит Хризостом (сега Кипърски архиепископ), не на последно място и нашия митрополит Панкратий Старозагорски (+1998 г.). Помня и много от съветниците от най-различни църкви, все видни богослови и прекрасни църковници, които неотлъчно подпомагаха архиереите-делегати в тяхната работа. Защото архиереите винаги са лицето, но много често мозъкът, двигателят са невидими труженици, които вършат своята работа скромно и усърдно, компетентно и отговорно. При това повечето от работилите по проекто-текстовете видни православни богослови не идваха на всеправославните срещи – били те комисии или съвещания, а работеха само „у дома“, подработвайки изложенията на своите църкви по даден въпрос от дневния ред. Така и у нас почти целият преподавателски състав на Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София беше впрегнат в тези задачи: едни пишеха текстовете, други участваха в обсъждането им в богословската комисия на Св. Синод, а след това архиереите ги представяха и отстояваха на всеправославните срещи. Това беше изключително дълбок научен процес и той, определено може да се каже, раздвижи православното богословие във всички поместни православни църкви.

През последните десет години сякаш висшият клир на БПЦ не проявяваше особен ентусиазъм за участие в предсъборните съвещания и подготовката на Великия събор. Понякога се остава с впечатлението, че се налага външна намеса от страна на други поместни православни църкви, за да бъдат мотивирани нашите архиереи да участват в този процес. Каква беше активността на Българската православна църква в предсъборните съвещания през годините и наистина ли тази активност намаля в последно време?

- Тази работа никак не е лесна, а на всичко отгоре е и много отговорна. Затова няма „натискане“, грубо казано, за участие в нея. Нужно е и да се говори сносно поне един от работните езици – руски, гръцки, френски. Натиск да участват наши архиереи не знам да е имало, мисля, че Св. Синод винаги е откликвал на поканите. Но редовно преди решителни заседания се правеха совалки между различните поместни църкви, за да се съгласуват някои технически въпроси. Нашата Църква никога не е била сред най-активните в процеса на подготовка на събора, макар че винаги се е представяла достойно.

Разкажете някои интересни случки от предсъборните съвещания през годините.

-  Такива имаше много. Преди всичко беше интересно да видиш отблизо видни православни архиереи и богослови от гръцката, арабската, руската, румънската, сръбската, американската православна традиция. Да общуваш с тях, да чуваш техните мнения по жизнено важни за православните християни въпроси – мнения, които произтичаха не само от богословската им подготовка, но и от големия им пастирски опит, от високото чувство за отговорност пред Божия народ. Интересно беше да виждаш как председателстващият цариградски митрополит, когато ще предлага нещо, поглежда първо за реакциите на руските представители или и към нашия митрополит Панкратий, който твърдо подкрепяше позициите на русите. Картагенският митрополит Партений беше много емоционален човек, говореше винаги с искрено чувство и когато започваха „политически усуквания“, задължително изказваше недоумение, как може да не се приемат напълно логични неща. Кипърската църква беше постоянно и сега е най-верният поддръжник на Цариградската патриаршия, затова и кипърски представител неизменно се включваше, когато трябва да се възрази нещо на руските позиции и да се гласува становището на цариградчани. Но това не са неизвестни неща, нито пък създаваха непреодолими затруднения в работата на всеправославните съвещания и комисии. Най-критично стана положението, когато Цариградска патриаршия беше включила в делегацията си непризнавания от Руската църква Естонски митрополит Стефан, грък по произход. Подкрепен от политическата власт в страната, този митрополит отцепи част от православните християни и няма общение с православните в Естония, традиционно принадлежащи към Москва. Неговото присъствие в Шамбези беше прието от русите като провокация и те настояха той да бъде отзован, за да останат те на заседанието. След два дена безкрайни консултации по телефона на водачите на двете делегации с патриарсите им в Цариград и Москва и след безплодни преговори на място компромис не беше намерен, така че на третия ден се разотидохме безславно. Това беше едно от най-печалните ми впечатления от процеса на подготовка на събора. Защото показваше стремеж за налагане на собствената позиция без да се държи сметка сякаш за общоправославния интерес.

С какви чувства ще посрещнете началото на Великия събор, в чиято подготовка участвате в продължение на повече от 40 години?

- Това е като да видиш да се осъществява някоя съкровена мечта. Колкото и дълъг да беше периодът на подготовка, не се притъпи желанието на нашето, по-старото поколение да видим да се провежда Светият и велик събор на Православната църква. Защото това е върховен момент в живота на светото Православие и не може да не се радва човек да види Православната църква събрана в едно. Слава Богу за всичко!

Според вас ще настъпят ли драстични промени за Вселенското православие след провеждането на Великия събор през юни 2016 г.?

- Не, не мисля, нито е възможно да се случи. Важното е да се засили междуправославното единодействие, а това вече не е малко за една структура, която има толкова „рехава“ централизация и понякога е трудно да се направи нещо заедно. Важно е и да се приеме за нормално и естествено да се срещат архиереите на поместните православни църкви, да общуват помежду си, да работят заедно. От това Божият народ ще има голяма полза.

______________________

На първото изображение: Първият Вселенски събор

На второто изображение: Проф. Желев с Негово Светейшество Българския патриарх Неофит при подписването на документите на Срещата на предстоятелите на православните църкви в Женева, януари 2016 г.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/waw8p 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж