Мобилно меню

4.8518518518519 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (27 Votes)

Μεσογαίας-Νικόλαος- Ваше Високопреосвещенство, вие сте имали блестящи перспективи в науката, но сте избрали свещенството. Как стана това?

- Това е избор, който на светското мислене се струва странен, но не и на църковното, в чиито рамки той е съвсем естествен. От нещо много добро, но принадлежащо на този свят, човек избира да отиде в нещо много по-добро, по-истинно, където се осъществява вярата и връзката на общение със Самия Бог. Аз прославям Бога, че насочи мисълта ми натам, и смятам, че този избор е нормален за църковната логика. Нямам какво повече да кажа по този въпрос.

- Ние обаче сякаш нямаме усет за църковното възприятие на света?

- Защо? Вижте какво благословение е Църквата днес! Мисля си, нима в тази епоха, при настоящите обстоятелства, ако не бях клирик, а нещо друго, щях да бъда по-добре? Как бих могъл да отговоря на проблемите, които носи нашето време? Но и това е „малко” по отношение на Църквата, защото тя може да даде нещо много повече от разрешаването и преодоляването на психологическите и социалните проблеми. Тя притежава вечно и вселенско слово, което е насочено към целия свят, през всички исторически епохи, актуарно е при всички обстоятелства. Нима не е по-добре човек да влезе в неговата реалност и да получи възможност за общение с Бога? Какво по-превъзходно от това? Тук светският поглед към живота не може да издържи – той отминава, изменчив е, неконтролируем, променящ се, може да удовлетвори само отделни измерения на човешката душа, но не и да й даде пълнота. Например научното познание с цялата си бляскавост удовлетворя ума, радва сърцето и може да донесе социален престиж. Но църковното слово обхваща целия човек, дава му друга перспектива на всички равнища на живот, във всички аспекти на всекидневието, включително и след смъртта. Струва си. Не просто си струва, не става по друг начин.

Казвам си: днес при тези трагични за нашия народ и за целия свят условия какво по-добро тълкувание на случващото се би могло да има, от това, което ни дава православния опит, предание и богословие? Никоя наука не може да ни помогне в настоящата криза. Виждаме и осъзднаваме проблемите. Нима успяват нобелистите-икономисти, гениите, най-добрите познавачи на икономическите процеси да ни помогнат?

Затова казвам - какво благословение е човек да бъде в Църквата! Но не като член или привърженик на един клуб, а като вярващ човек, който се освещава, чувства в себе си нуждата от Бога в една епоха, която е изхвърлила Бога, Който е решението на нейните проблеми. Да отидеш в един храм и да излезеш от храма, не от изхода, а от купола нагоре: „Стоейки в храма на Твоята слава, струва ни се, че стоим на небето” (Из молитвите на великопостната утринна). Колко хубаво е това! Влизаш в храма и излизаш от този свят, всичко те задавя, но можеш да се обърнеш към Бога – не, за да ти реши земните проблеми. Те ще се решат по някакъв начин, а за да влезеш в общение с Него. Големият ни проблем е не-връзката с Бога, Който е причастяем, Той се принася, за да бъдем в общение с Него, това е отвъд  логиката, отвъд етиката. Добре, има връзка с етиката, но етиката е нещо много малко, тя  е нещо, което помага, едно стъпало, за  да  стигнеш до целта. Но целта е друга - да изкачиш стълбицата, да се прегърнеш с Бога и да бъдеш в общение с Него. И това става.

Заслужаваме това право, което съществува като предание, като цивилизация, като манталитет, като вяра, като благодат, като опит в нашата страна. Необяснима е Божията благосклонност човек да се роди православен, или не да се роди, а да стане православен, но не да се присъедини към „сдружението” на Еладската църква, а да влезе в благословеното пространство на общението с Бога. На фона на казаното, което все пак е нещо външно, ако човек погледне към света, ще установи, че той нищо не може да му каже. Този свят сякаш постоянно полага изпити и се проваля. Кои социални проблеми бяха решени?  Само с какви  надежди влязохме в Европейския съюз! Ето докъде  стигнахме, ето докъде ни докара... И още не сме се събудили. Това е провал.

Но е голямо благословение да знаем, че там, в ъгъла, съществува това, което се нарича Църква и ако не се възползваме от това, състоянието ни ще стане още по-трагично. Нека отворим вратата и да влезем. И това, което се съхранява като скъпоценно съкровище в нея, да го вземем и да го вложим в нашия живот. Това е призивът към нас и нашата възможност. Затова  се радвам изключително много, че Бог насочи мислите ми в тази посока и на 35 години станах клирик. Не разбирам въпроса защо съм оставил науката и съм се посветил на Църквата. Разбирам защо нецърковните хора ме питат това, защото те живеят в свят, където ценни са имотите,  дипломите, славата. Добре. Но в Църквата ценни  са мъчениците, светостта, знаменията на Бога, това е друг свят, други константи.

- Нека се спрем върху думите ви, че в Църквата етиката е само една част. Ако може да го разясните, защото много пъти чуваме думите: аз морален човек, върша добро, ходя на църква...

Моралът помага, но не е целта. В крайна сметка, ако един човек постигне пет морални неща, има право да се хвали, че е добър. Но това няма никаква връзка с Евангелието. Църквата не оправдава такава хвалба. Тя оправдава смирената радост за благодатта, която Бог дава, както и Неговото славословие. Моралът е „малкото” от нашия принос, „многото” е възпълването  - свръх всяко очакване и логика - чрез Божията благодат.

Когато, следователно, Бог дава благодат на човека, той може смирено да й се радва и да Го прославя, а не да се хвали за своите постижения. В противен случай ще си един добър човек, ще ходиш на църква, ще спазваш постите, ще знаеш кога се яде риба и кога се яде олио,  ще гледаш и някое църковно предаване, но това стига ли ти? То е твърде малко. Всичко това помага, но? Може да ходиш на църква и телесно да посещаваш дадено място, което се нарича храм,  да се радваш на една музика, която е от византийски тип, и на едно театрално зрелище, каквито са действията на свещеника - мнозина правят така и казват: чувствам  се изключително добре! Трябва да знаем обаче, че на църква ходим не да се чувстваме добре - отиваме да почувстваме съкрушение от  нашия грях, което да положим пред  Божията милост и слава. Това води до друго състояние, което не е емоционално. Едното са емоции, а тук говорим за състояние на благодат.

Следователно, на този фон поставянето на акцент върху етиката, върху нравственото усъвършенстване на човека е ограничено, повърхностно. Вярата е нещо много по-висше, естествено, бидейки потвърждавана от живота. Някой би могъл да не води толкова „добър”, в смисъл нравствен, живот и да се смирява, и да търпи - такъв се освещава. А някой друг постига определени неща и да се възгордява. Той не е улучил целта. Това имах предвид с думите, че моралът не достатъчен.  Както не е достатъчна логиката, т.е. разумът. Църквата използва разума, има своите апологети, своите аргументи, но това е духовна логика, тя няма светска логика, тя не е математика. Нейната тайна не е това, което могат да разберат и да живеят  умните, образованите, способните. Не. Нейната тайна е в това да даде отговор и преобразяване на живота на смирения, жадуващия, непорочно страдащия. Това е истинно.

- Припомнихте ми два случая -  разбойника и преподобна Мария Египетска, чийто живот нямал нищо общо с морала, но те просияли като светци. 

- Вижте колко е мъдра Църквата. Аз сега строя един малък манастир, посветен на благодарния разбойник. Правя го за грешниците, за да кажа, че най-силното послание, което Църквата има, не е да гали добрите деца, а да отвори вратата за преобразяването и избавлението, дори в последния момент, за големите грешници. Това е нейното величие. За блудниците, за блудните синове, за митарите, за преп. Мария Египетска, за отреклия се Петър, за гонителя Павел, за разбойника. Чудесно е това. Вижте Църквата каква логика има. Кажете ми каква логика е имал разбойникът? Никаква. Знаете ли кога се чества паметта му? Не знаете. Аз също не го знаех, но го намерих - на 12 октомври, празникът на благодарния разбойник, казват, че името му било Димас. Предание. Откъде да знаем. Но само за няколко секунди той грабнал рая и пребъдва като вечен учител на Църквата. Аз се моля на разбойника - колко се радвам, и затова поисках да направя един малък манастир, за да вляза и аз вътре. Не ми казвайте, че съм епископ и т.н. Когато човек погледне на нещата този по начин, това  разбива цялата му предишна логика. Не е ли така? Нужно е да развием сензора на друго усещане и на друга логика. Сензорът на вярата.

- Вече говорихте за кризата. Ние сме в ЕС и бих искал да се съсредоточим върху това. Не толкова върху икономическите проблеми, които не интересни. Казахте, че проблемите ще се преодолеят, ако не сега, то в някой друг момент. Нашата страна е минала през турско владичество, войни, беднотия.

- Турското владичество продължи 400 години. Човек трябва да е готов за доста години... не е толкова утешаващо това.

- Предложете ни някакво решение.

- Не, аз не давам решения, не съм мъдрецът - а съм част от тази драма и криза. И както другите ги боли душата, така и моята душа ме боли. Но зависи как и къде те боли и  какво очакваш от това нещо. Но търсенето на лесни отговори някак не е убедително. Например мнозина казват: "Бог няма да допусне!" Защо? Защо да не допусне? Защо допусна падането на Константинопол и 400 години турско владичество? Защо остави да рухне всичко това? Но живата Църква така се проявявала. Или през XX  век в Русия,  75 години гонения, защо? Защо Бог допусна Вавилонския плен при евреите? Къде е Бог? Той присъства в - по нашето мнение -  Своето отсъствие. Защото отсъствието на Бога не е Неговото отсъствие от нашите очи, а е нашето отсъствие от Неговите очи. Ние Го изведохме от своя живот. А Той остава, Той е внимателен, Той има отговори и ги казва в историята. Нашата молитва не е Той да ни изведе от това състояние. Тримата момци във Вавилон се молят в пещта, но не се молят да излязат от нея. Те не казват: ние сме добри хора, другите са виновни и искаме да се избавим! А какво казват? Защото ние съгрешихме и постъпихме беззаконно, като отстъпихме от Тебе, и във всичко съгрешихме. Кои съгрешили? Те, милите, в какво съгрешили? Но се натоварват с вината на народа, изповядват я пред Бога, проявяват любомъдрие, описвайки цялото състояние, че  нямаме сега ни княз, ни пророк, ни вожд, който да ги изведи от  тяхната криза. Намалени сме, Господи, повече от всички народи и сме унижени сега по цяла земя за нашите грехове (Дан. 3:37). Това, което ние сега си патим. Те не търсели такъв тип избавяне, а веднага се обърнали и славословили Бога.

Да прославяш Бога в състоянието, в което се намираш. Бог знае как ще прави. И те горят - т.е. не горят, пещта гори, но те се разхлаждат, а горят тези отвън, зрителите на тази картина. Другите освирепяват от това, което виждат - Навуходоносор заповядва да  разпалят седем пъти по-силно пещта. Да ги унищожим! Резултатът е, че  тези извън  пещта изгарят, тези, които хвърляли дърва, а момците вътре се разхлаждали и пеели към Бога. Нищо не усещали. 

Дано сред кризата и ние да усещаме присъствието на Бога и на Ангела Господен. Тази криза, тази пещ не е добро нещо, но приемаме  знамението на Бога, което е свято, чрез кризата, чрез пещта и славословието – а не чрез умоляване и просене. Пеем тази превъзходна песен сутринта на Велика Събота, когато, за съжаление, не ходим на църква. Много губим! На Велика събота сутрин всички хора трябва  да отиват и  да пеят песента на тримата момци. А ние отиваме на пазар, да не свършат агнетата...

- Колко е красиво на Велика Събота!

Има ли нещо, което да не е красиво в Църквата?

- Дори  погребенията, Ваше Високопреосвещенство, въпреки болката от смъртта на близък човек, носят известна  радост...

Не толкова радост, както я разбираме, а блаженство и покой. Блажен е пътят, по който вървиш днес, както пеем в опелото, както и плача и ридая, когато помисля  за смъртта. Погребението е толкова човешко, Църквата плаче за раздялата на душата от тялото, вижда тайната на човека, трагичността на неговия живот, независимо дали става дума за млад човек, който  умира от някаква болест и губи своята перспектива за живот или е възрастен човек. Но тя притежава възможността за вечната перспектива, притежава надеждата за усещането на блажената перспектива във вечността и на упокоението. Както за починалия, така и за нас, молещите се, които сме живи, както казва апостолското четиво. Църквата има истина. Тя няма лъжливи милувки. Бог е пълен с любов, но това е любов, която позволява Неговите деца свободно да се отклоняват, но в същото време им отваря вратата за тяхното връщане. Той не им затваря вратата да си тръгнат -  както и при падението на блудния син -  а постоянно им отваря вратата чрез възможността за завръщане.

И в този настоящ момент най-важното е любовта на Бога, а не да се избавим от кризата, да вземем не знам колко милиарда, които да свършат след няколко месеца и после политиците ни да ги чакат отново, а да бъде отворена вратата за връщането в Неговата прегръдка. Искрено съжалявам, че Църквата не възвестява това решение.  Това е перспективата, това е нейната проповед.  Колко хубаво нещо е Църквата и Божието присъствие като постоянно отворена прегръдка – отворена за най-различни хора? Затова  съществува Църквата, за да проповядва тези неща, не за да храни бедните, което, разбира се, също е свято и трябва да го прави, но не е нейната цел. Това е едно от нейните дела, едно от нейните свидетелства, но не само това. Социалното дело  е от компетентността на министерството на социалните грижи. И ако държавата не може да го реши, Църквата го решава. Как? - не като отваря скриновете, където има пари, или складовете, където има хранителни продукти, а като прегръща народа и народът дава за народа. Това е един друг урок. Но има и още един – да даде от Бога за народа. Не само от народа за народа. И това най-вече е нейната мисия. И Бог може да дава пъдпъдъци, манна, други храни, с които се храни човек, но може да дава и тайнствена благодат и утеха на човешките души. Много истинно и благословено е човек да повярва това, да го разбере или най-малкото да заподозре, че съществува такова нещо, и да го използва в своя живот. Тогава такъв човек ще бъде  като тримата момци, където целият свят гори, а той ще чувства прохлада.

Не го разбираме! – казват. Елате и го вижте!  Не го разбирам! Не го разбираш със светската логика, както не го разбирал и Навуходоносор, който  вместо да загаси пожара,  разпалвал още  по-силно пещта.  Е, тримата момци живеели в своя свят. В света на Бога, в света на знамението, това е силата на Църквата, която има другостта на посланието, тя казва нещо, което не е от този свят, не е обичайно, не е очаквано с логиката, не се тълкува от разума,  не се усеща със сетивата, а се предава като истина чрез вярата. И след това бива преживявано. Може ли да съществува християнин без  такива преживявания? Колко хора имат такива преживявания? Да не би в крайна сметка да не сме  християни? Тогава нека да станем. Християнинът не е такъв от само себе си, християнин се става.

Веднъж бях с други състуденти в Америка,  които дискутираха помежду си. Единият от тях беше вярващ католик. Аз не взех участие в дискусията. Той влезе в моята стая, видя, че имам икони и ми каза:

-  Ти християнин ли си?

Аз му казах:

- Не.

Горкият се разстрои и каза:

- Видях иконите и  помислих, че си християнин!

Аз му казах:

-  Имам ги, защото се опитвам да стана християнин.

- Тоест си?

-  Не! Понеже не съм, искам да стана!

Това е една разлика между западното и нашето възприятие. В западното и най-вече в протестантското възприятие християнската принадлежност  е нещо, което изповядваш, нещо, което признаваш, и оттам нататък вървиш напред. При нас не е  така. То е нещо, към което смирено и с копнеж се  стремиш. Св. Йоан Лествичник казва, че  християнинът е подражание на Христос, доколкото е възможно за човека, и добавя -  във всяко време, място и нещо. Християнин е този, който в крайна сметка  подражава на Христос при всяка възможност, по всеки повод, във всеки момент, при всяко изкушение, при всяка радост. Да подражаваш на Христос. Е, ние не сме такива, но го вярваме, искаме го, подвизаваме се за него, очакваме го, то представлява цел и предназначение на нашия живот. Превъзходно е да искаш да станеш християнин в този смисъл. Затова и нещата, които говорим, показват нашата цел, насока, не показват задължително нашите преживявания, но ние се стремим към целта. В противен случай ще бъдем нещастни, злочестиви християни, без истински поглед към нещата.

- За нещастие!

- Да, за нещастие. Но ние може да променим посоката и начина си на мислене, имаме тази възможност в Църквата.  Време е да се събудим от сън. Ние спим. Приспиваме се и сме духовни трупове. Тогава и към кризата ще подходим различно  - нима има смисъл да дискутираме какво ще стане с Еврогрупата и не знам какво още? Всичко стана на миш-маш и няма да намерят решение. А ние имаме всекидневни проблеми.  Бог си знае, ще видим и знамения, Бог отговаря и  със знамения в нашия живот, които досега нямахме. Досега говорихме за чудеса, които са станали през трети век, някъде далеч, с някои светци и т.н. Днес има ли светци? – питат. Има, но не се виждат. Ще се явят, ще се явят и светци. Знамения стават ли? Стават, но не ги изповядваме. Истинни знамения, автентични, смирено скривани, но явяващи се в живота на Църквата. Стигнахме дотам да говорим само за истории от миналото.

Да, за нещастие сме в такова състояние, но за щастие имаме перспектива да стъпим на нозете си. Тази перспектива ни е дала Църквата, но не за да ни оправдава, а е наша, за да ни смирява - не да се хвалим "ние сме такива и имаме еди-какво си!" Имате ли го? Живейте го тогава! Ако бях протестант, бих ви казал:  "добре, гордейте се, че имате всичко това. Но  я ми го покажете в живота! Обвинявате ни, че сме протестанти, католици, че папата е институционално окопаване на егото. Покажете ми вашето смирение! Като Църква. Избивате се един други. Карате се, пустославите, къде е вашият живот? Най-малкото ние така се научихме. Надяваме се Бог да ни помилва. Вие, които се научихте по друг начин, защо не живеете така?"

Следователно това, че имаме своето предание и вяра, е възможност и повод за себеизобличение. Не за изобличение на другия. Ние обаче стоим и изобличаваме другите с това, което имаме. Но Господ казва, дадох ти го, не за да изобличаваш другите, а ти го дадох, за да изобличаваш себе си. Преди да изповядаш вярата, трябва да се преобразиш. А преди да се преобразиш, трябва да се смириш. Затова ти го дадох - казва Бог.  Не за да се гордеем, че ние сме прави, а другите грешни и заблудени, а за да изобличаваме себе си. Иначе става така, че Той ни е дал това богатство, но ние не го взимаме, нито го живеем.

Превод: Константин Константинов

Интервюто е дадено за църковния телевизионен канал "Светилник" (Λύχνος) на митрополията в Патра, Пелопонес, Гърция, а преводът е направен по следния клип: https://www.youtube.com/watch?v=_yQ1eK9W_NA


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qfqu 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж