Месогейският митрополит Николай отправи свое пастирско послание до клира и вярващите в неговата епархия относно предстоящия Всеправославен събор. В него той поставя основните въпроси, на които Всеправославният събор трябва да отговори, за да може наистина да отговори на очакванията към първото събиране на православните Църкви след хилядолетно прекъсване на съборната практика.
Обични отци и братя, Христос воскресе!
Без съмнение вече знаете, че в Неделя на Петдесетница в продължение на десет дни в Крит ще се проведе Светият и Велик събор, както се нарича. Този Събор е Всеправославен, с други думи участват всички православни автокефални църкви със своите представителства от архиереи, начело със своите предстоятели - патриарси и архиепископи. Някои го считат за Вселенски събор, макар че по някои причини, особено напоследък, избягват да го наричат така.
Този Събор е единственият от такъв мащаб през второто хилядолетие, тоест единственият след отделянето на Рим от единството на останалите Църкви или от тялото на Едната, Света Вселенска и Апостолска Църква, както изповядваме в Символа на вярата. Тоест, ясна е голямата тежест, надеждите и очакванията, които неговото свикване предизвиква. Затова считам за моя най-голяма пастирска отговорност да се обърна към вас, за да ви осведомя за неговия характер и значение, защото според нашето църковно предание народът не е просто зрител на случващото се, но участва с молитва, със слово или чрез своята правилна реакция в живота на Църквата.
Такъв един Събор се събира в името на Троичния Бог, преди всичко с духовна цел, за да обедини тялото на вярващите, да ги подкрепи, да им покаже пътя на истината, да излекува смущението и едновременно с това да свидетелства пред съвременния свят в рамките на своята апостолска мисия, тоест да разкрие едната Божия истина „на всички народи” според заповедта на Господ (Мат. 26:29). Той трябва да извърши това, като се опира на светото Евангелие, правилно тълкувано, на свещеното Предание на предходните Събори, на учението на светите Отци и, разбира се, свързано с проблемите на съвремието.
Разбираемо е, че посланието и словото на един такъв Събор трябва да бъде ясно, много силно, пророческо, боговдъхновено. Очакваме от него все едно да се отвори устата на Бога след хиляда години съборно мълчание и то във време «извратено и криво» (Втор. 32:5), пълно със смущения, компромиси, безизходици, заблуди, ереси, безбожна мания, отмяна на дълговечните нравствени основи, война на много фронтове срещу човешката онтология, в една епоха на световна несигурност, всесилие на технологиите, на самозатваряне във виртуалния свят, на координирано богохулство, на масово разрушаване на древните култури, на насилствено разместване на народите от техните исторически корени, на есхатологично гонение срещу християните.
Гласът на Църквата трябва да бъде «глас на много води» (Пс. 28:3), «глас на водопади», да разтърси света, да възкреси умъртвени животи. Ако не сме готови за това, тогава по-добре да чакаме, по-добре макар и в последния момент Съборът да се отложи за по-късно. Да се снимат заедно в Крит четиристотин епископи с изкуствени усмивки, които преди това са преливали от пусто в празно или са подписали текстове без кръвта на истина или водата на живота, без остриетата на духовното слово, с неразбираеми богословски твърдения със схоластична основа, с желанието да прикрият истината и разкрасят реалността – всичко това не само убива същността на Събора, но ще порази непоправимо авторитета на православното свидетелство днес и завинаги.
Съборът трябва да се проведе, само ако има да каже и покаже нещо толкова силно, което ще възкреси надеждите на всички ни, което ще просвети нашия мрак, което ще отхвърли продозренията за политическите и егоистични користни цели на нашето време, включително и църковни. Жадни сме - цялата вселена - за истина, за надежда, за светлина, за сила, за живот, за автентичност. Тези неща липсват в наши дни. Уморени сме от лъжа, компромиси, посредственост, подозрителни користни цели, мъртви религии, хладна вяра, религиозни преувеличения без съдържание, дребно и глупаво позьорство, лицемерни прегръдки.
Не издържаме на повече светския дух в Църквата, синкретизма, неяснотата, двуезичието, пиар-богословието, превръщането на Църквата от тайнство на откровението на истинския Бог и откриване на Неговата воля в религиозно образувание от светски тип.
Надяваме се и се молим Съборът да бъде и свидетелство за единство, което със сигурност не е малко, но също да има и пророческо слово. Наистина, това, че ще се срещнат всички Православни църкви и ще обявим, че въпреки различните езици и възгледи, въпреки недостатъците и човешките слабости, въпреки недоразуменията помежду ни и противоречията, въпреки конфликтите ние споделяме една и съща вяра в Троичния Бог и в Богочовека, нашия Господ Иисус Христос, в тайнствата на Църквата и в човека, и тази обща вяра проповядваме и изповядваме – това е нещо много голямо и свято и само по себе си прави Събора Велик и Свят.
Нужно е обаче и словото на Събора да бъде боговдъхновено. Трябва да остави, както и предишните Събори, следа в историята, да придаде чест и стойност на нашия век както нищо друго (не е в състояние), да сложи върху му незаличимия печат на живота на Църквата. Ще бъде гласът на Бога днес! В противен случай не си струва. Стига ни мълчанието Му. Не искаме да слушаме човешкото слово на съвременните епископи, нито да научим как мислят най-умните и образовани между тях. Искаме да чуем гласа на Бога от устата на нашите епископи и много повече от вика на нашия Събор. Ако днешните християни не бъдат утешении, подкрепени и просветени, ако идващите времена не се обръщат към този Събор като извор на неопровержима истина, тогава каква е причината за неговото свикване? Словото на Църквата не може да бъде нищо частично, нито половинчато, нито малко.
И разбира се, не са малко нещата, които ще каже и трябва да каже Съборът. Едно хилядолетие, вдъхновено от богословска мъдрост като тази на св. Григорий Палама, един опит на непрестанно, постоянно богослужение, тълкувано от богослови и светци като Николай Кавасила и Симеон Солунски, един живот, изпълнен с изповедничеството и кръвта на новомъчениците, напоено с усилията на големите аскетични личности като св. Серафим Саровски и съвременника ни св. Паисий, подпечатано със знаменията и чудесата на светци, включително и в наши дни, като св. Нектарий и св. Лука, архиепископ Кримски, светците на Руската църква, на балканските Църкви и на Гърция, но и на цялата икумена (вселена), един път в морето на Божията благодат в църковното единство – всичко това е невъзможно да не се отпечата като «ново слово» в посланието на Великия Събор.
Днес, когато човек се превърна в биологична машина или социална единица, или с ефимерна идентичност и контролирана мисъл, как е възможно православното свидетелство за общението на Бога, изразено и опитно преживявано в нашите храмове и манастири, в нашите тайнства и живот, да не прозвучи като гръмък всеправославен вик в наши дни?
Не е възможно да си представим, че във века на коварно и жестоко гонение срещу Църквата, на нечуван духовен глад, смут и «тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение” (Лука 21:25), във време на силни притеснения за последните времена Великият и единствен такъв Събор на православните християни ще се задоволи с пресс-съобщения, декларации и снимки, всички изпразнени от съдръжание и смисъл.
Този Събор е единствен след разкола до наши дни. Отпадането на Запада от църковното дърво не може да не породи заблуди, инославни учения и ереси, погрешни мнения, за които отговорността на съвременните западни християни може би не е така голяма, както често се говори.
Но Съборът носи огромната отговорност да ни защити от всяка подобна опасност, не като строго и безмилостно изобличава тези, които поради незнание са наследили заблудите, но като ги разкрива с болка, любов и богословска точност.
Също така безмерно голяма е отговорността му преди всичко и едновременно с това да призове православните християни към покаяние, за да живеем последователно истината, която по велика Божия милост сме наследили или срещнали по своя път. За да се върнат другите, трябва първо да се покаем ние. Ако не живеем това, тогава страда Православието, което изповядваме. И ако Съборът не ни каже това, тогава той може да бъде Велик, но няма да бъде Православен.
Ерес ли е икуменизмът? Не би ли могъл при определени условия да бъде благословено начинание? Винаги ли антиикуменизмът е богоугодно изповедание? Може ли Църквата да бъде една, но не католична (вселенска) и свята, тоест да поставя акцента върху православното изповедание, но не и на съответното мисионерско свидетелство? Може ли Църквата да бъде католична (вселенска), без да бъде една, тоест да се стреми към единство на християните, жертвайки своята единственост, или с други думи своето самосъзнание, че е Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква?
Очакваме от Събора да ни говори убедително за единствеността, светостта, католичността и апостолския характер на Църквата с думи на истинско слово, на покаяние и действена святост, уважение и любов към инославните, а не с тщеславни високопарни думи или с компромисни твърдения, звучащи сладко и кухо.
Имаме нужда да разберем какво е «благоговението към преданието на отците», за което нашите предци в Константинопол бяха готови да умрат („няма да се отречем от тебе, възлюбено Православие, няма да те предадем, благоговение пред светоотеческото предание,… в тебе се родихме, в тебе живеем, в тебе и ще починем, а ако ни призове времето – за тебе и ще умрем” (Йосиф Вриений)
Ако нашият икуменизъм не е мисионерски и пророчески, не може да бъде православен и църковен.
Обични мои братя, призовавам всички вас към смирено бодърстване, към гореща молитва, към борба и покаяние, така че Бог да даде на този Събор да изрази Неговия глас; съборният глас да бъде наистина боговдъхновен и така да се възроди в сърцата ни убеждението, че «жив е Господ» и днес. Всички ние, целият свят толкова много се нуждаем от това! Само тогава Съборът ще бъде Свят по акривия, а не по икономия.
Ако Съборът не е Свят, няма да бъде и Велик, а ако не е Велик, тогава големият въпрос остава защо трябва да бъде свикан.
С много любов и възкресни молитви
Месогейски митрополит Николай
