Мобилно меню

4.93333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (15 Votes)

71(беседа със свещеници за пастирския подход към проблемите в семейството)

Когато в това огнище и гнездо, наречено семейство, се съберат двама души и Бог ги благослови и придобият няколко деца, на тях им предстои според своите възможности да преминат през етапите на живота в Светия Дух, както е в Църквата.

Нашата основна цел като духовници, които не се задоволяваме само с това да съветваме, да даваме отговори или психологически да галим хората, е да ги ръководим мистично, т.е. да ги насърчаваме да развиват връзката си с Бога. Първата стъпка е да им помогнем да придобият необходимите добродетели, пазейки заповедите, които Сам Бог е положил като Свое слово в живота на Църквата, за да стигнат до  вътрешното очистване в брака.

Днес действителността е различна и тези нови условия въвеждат напълно непознати елементи в живота и създават огромни проблеми. Ще поговорим по-нататък за това.

Първо нека проследим развитието на добродетелите на съпрузите и децата – както във вертикалните отношения (с Бога), така и в хоризонталните отношения (с ближния).

Второто много важно нещо за семейството е в неговия живот да бъде поставен акцент върху вярата, да се укрепи вярата на съпрузите, а не хората да се ограничават до морала, който е нещо добро, но е ограничен и крайно недостатъчен за автентичния християнски живот. Животът на семейството трябва да излъчва и да ражда вяра, за което е необходимо в живота им да присъстват неща отвъд етиката, каквито са  молитвата, богослужебният живот, опитът да се разпознават знаците на Божието присъствие в живота. Когато животът се сведе до аргументи, доказателства, знания, съвети, както става най-често при възпитанието на децата, но и в отношенията на духовниците към техните духовни чеда, тогава не остава място за Божия знак. Представете си в едно семейство молитвата да бъде само задължение. Каза ли си молитвата? Татко, не мога! Ела тук, ако не я кажеш, ще те накажа! Или: Бог ще те накаже! - друг начин на възпитание. Това е грешка. Такова отношение не вдъхновява и въпреки това се среща прекалено често в родителската практика и дори в практиката на някои от нас, духовниците. Тази молитва няма живот. Но представете си при вас да дойде един млад човек и ви каже: Отче, моят голям грях е, че не се моля, моята отдалеченост от Бога, моето отчуждение от Него. Помня родителите си, които, когато имахме някакъв проблем, се молеха и проблемът се решаваше. Това момче има положителен опит от молитвата, в неговото семейство е имало преливане на опит, укрепвала се е вярата, такъв семеен опит няма за цел да блокира пътя към отклонението, а отваря пътя към завръщането в дома на Отца. 

Сещам се друг случай. Преди да стана духовник, се запознах с една жена в Америка, която беше омъжена за един мъж, истински звяр. Тя беше много простодушна, много тиха, но с много дълбока вяра. Той я биеше, а тя говореше със своите сълзи. Понякога не можеше да направи нищо друго и му приготвяше кафе със светена вода и звярът изведнъж се успокояваше. Аз присъствах на експеримента два пъти,  без той да знае. Ако аз направех това, може би нямаше да им успех. След това нещата се развиха в положителна посока - проблемът вече беше как той да отиде на изповед и когато вече започна да се изповядва, аз му разказах как жена му го е успокоявала в минутите на неговия гняв. А той ми каза:

-  Тази жена, на която й причиних толкова злини, нещо ми направи, отче Николае, и успяваше да ме успокои!

- Ще ти кажа какво ти правеше. Правеше ти кафе със светена вода!

Помня друга майка, която ми разказваше за своите трудности. Един път нямала дори сапун да изпере дрехите на децата си и си казала:

- Боже мой, дори сапун да мия дрехите на децата нямам!

Не след дълго прелетя една врана и пусна парче зелен сапун...

Тя преживяла това с децата си, разказваше ми го пред децата си. Този случай и много други от техния живот бяха знак и опит (от Бога), който остава в съзнанието на децата. Не теоретично поучение. Това е семейство, което усилва вярата. Днес кризата, в която живеем, е криза на вярата. Албанският архиепископ Анастасий много мъдро каза в своето Рождественско послание, че в Европа и в съвременния западен свят бе нанесен удар върху вярата, чиято празнота се покрива от исляма. Ислямът има вяра, погрешна вяра, но вяра. Колкото повече ние като православни рационализираме вярата и я обезсилваме, толкова повече допринасяме за това громене на вярата, което става сега. Всичко това следва да изчезне и на негово място да влезе живата вяра.

Луи Пастьор, който бил вярващ човек, казва: "Нищо не поревнувах толкова много в живота си, колкото вярата на една проста селянка от Бретан".  Бретан е изоставена област в северозападна Франция. Забравено място. Каква вяра може да има една такава жена? Това трябва да потърся в живота си, считал Луи Пастьор... Говорим за бащата на борбата срещу инфекциите. Това е първата стъпка на вярата.

Друга стъпка е отговорът, който получаваме от общението със светците, със Света Богородица, с Христос.  Този опит трябва да присъства в семейството, за да стигнем, след заповедите, морала, добродетелите, до следващото ниво, което е усилването на вярата и докосването на благодатта. Това означава да придобием усещане за присъствието на Бога, но не на Неговата десница, а на Неговото лице. Това учи Църквата.

Затова станахме свещеници, това се казва в деня на нашето ръкоположение, това четем в книгите: Тази вяра е апостолска, тази вяра е отеческа, тази вяра е православна, тази вяра утвърди вселената. И в семейството сме призвани да  поддържаме тази вяра, да я развием, да  укрепим, да я насочим, да я оживотворим и тогава ще превърнем семейството в същинска църква. Същото, което правим в нашата енория, трябва да го приложим  в микрокосмоса на семейството, като да дадем това, което можем; да имаме този етос като ориентир и с негова помощ да бъдем способни да посрещаме неизбежните проблеми.

Ще ви кажа как аз разбирам различните нива, на които се разгръща нашата пастирска грижа към семействата.

Първото равнище е пастирската грижа преди брака, тоест, какво става, преди да  се оженят нашите деца.

При нас често идват младежи, които желаят и имат добри предпоставки да станат свещеници. Те още не са се семейни и за да бъдат ръкоположени, ние искаме и ги насърчаваме да се оженят. Те ни водят жени, за които от пръв поглед е видно, че не са подходящи, не си подхождат и ще превърнат свещеническото призвание в непоносим кръст. Ние обаче като духовници игнорираме това, не му обръщаме внимание, само и само да се оженят и да бъдат ръкоположени. Казваме им: Давай, чедо, бързо! Не! Това е грешка.

Втора грешка, която често вършим в пастирската си грижа. Идват млади хора, разочаровани, че не могат да си намерят спътник в живота. Жените казват: Вече няма добри мъже!, а младежите: Изчезнаха хубавите момичета! Истината е, че изчезна доверието между хората. И ние като духовници обобщаваме с лекота: Ами, да, днес всички хора са такива! Безотговорно използваме такива обобщаващи изрази, които показват разпадането на взаимното доверие сред хората. Така им внушаваме, че доброто сякаш е изчезнало, сякаш в нашето съзнание съществува само вероятност да има двама или трима души, с които може да си пасваме. Не. Доброто съществува и всеки човек носи в себе си и отрицателни, и положителни неща. Просто живеем в епоха, която  показва отрицателните и ние сме фокусирани върху тях. Колко хубаво е като Църква да действаме по такъв начин, че да показваме положителните черти, да учим хората да общуват на равнището на своето добро аз, чрез своите добри страни и така да могат да споделят тежестта на този живот. А оттук ще споделят и възможността да се осветят, което може да стане в семейството.

Но понеже няма доверие към хората, младите се обръщат към нас. Идват младежи, които искат да се оженят. И особено по-старите духовници постоянно ги съветват: Бързо, бързо се женете! Но защо? Ами, за да не паднат в грях! - отговарят.

Не е толкова трудно да не паднат в грях. Нито това е единственият грях. А нима е малък грях да паднат в ямата на едно непоносимо съжителство, от която няма да могат да вдигнат глава? 

Трябва да се научим да даваме възпитание, в което грях не е само престъпването на една заповед, а и поробването на страстите на душата. Грехът може да стане и в брака. Защо да не култивираме зрелостта на хората така, че тяхната чистота и непорочност да бъде тяхна радост? Някой ще ми възрази, че не зная в кой век живеем. В 21 век!  Да, но е вярно и друго: Там, където се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие.

Понеже споменах за личен опит, аз не се срамувам да кажа, по-скоро се радвам, че имам опит от впечатляваща чистота в живота на едни млади хора, които идваха в метоха в Атина, където служех като йеромонах. И аз не знаех как стана, но тези младежи съумяха да стигнат кристално чисти до брака. Или пък по-трудното:  започнали са връзката си различно, но стигат до изповедта. И вместо да им кажа:  клетите деца, какво да правят, такъв е светът днес!, им казах: слушайте, деца, имам едно предложение. Правихте каквото правихте, добре. А искате ли от сега да живеете малко по-различно?  Сетне им казах това, което Бог ме просветли в онзи момент.

И да видите след това да живеят 8 месеца, 10 месеца, година и половина във въздържание. Дойдоха с обичайното за тяхната възраст мислене, но решиха да опитат: ще опитаме, отче! Дай ни благословение! Имаха малко трудности в началото. Аз бях щастлив да видя моето послание да се оживотворява в живота на хората, но не като съвет от типа на "Знаете ли, не мога да ви оставя да се причастите, защото каноните казват еди какво си!" Никога не подходих към тези млади хора така, но им казвах: "Не губете тази възможност!" - и се опитвах да им обясня защо е важно въздържанието за отношенията им.

Друг случай. Идват при нас млади хора, които душевно не си подхождат. Нямам предвид да бъдат еднакви, а че не се допълват взаимно, техните характери не са съвместими. Защо да бързат? Понеже са заслепени и не виждат? Тогава нека ние да видим. Не бива да им казваме: разделете се!, но можем протсо да ги посъветваме: Е, внимавайте деца, дайте си малко време. А не да ги подтикваме на всяка цена да задълбочат връзката си с неразумно напътствие: Женете се! Бог ще помогне!

Защо да Бог помогне? Днес Гърция е в пълен хаос и отвсякъде чуваме: Бог няма да ни остави! А защо остави падането на Константинопол през 1453 г.? Защо? Ние по-добри ли сме? Бог ще ни остави, ако продължаваме така. Но ако се променим, няма да ни  остави. Защо остави Руската църква да премине през 75 години гонения? Бог оставя, както и сега оставя.

Така и в случая с младежите аргументът, че Бог няма да ги остави, стига да се оженят, не важи. Истинският Бог е различен от този, който ние използваме като духовен инструмент.

По-добре е да им кажем: Е, вижте дали единият е най-подходящият за другия и си дайте време и дистанция. За да можете да се опознаете, е необходима дистанция. Ако приближа прекалено много ръката си до лицето, няма да я виждам добре, ако я дръпна много напред, отново няма да я виждам добре, трябва да преценя разстоянието, на което ще я поставя – тя трябва да бъде на фокус. Така и трябва да погледна на другия, внимателно и с яснота, да живея в чистота, а не в състояние на емоционален делириум.

Много е важно как подхождаме към младите, които се подготвят за брак. Преди три седмици при мен дойде един млад човек. С приятелката си се познават от два месеца, решават да се сгодят и най-големият въпрос беше датата за брака. Ама защо бързате?!

- Веднага брак, да приключваме! - казват. 

- Чакай, бе, чедо!

- Не мога, натискат ме много!

- Е, прецени какъв е този натиск! За да не стане така, че по-късно да ти бъде упражнен още по-голям  натиск!

Нужно е внимание. Духовникът на момичето искаше нещата да станат на часа.

- Да ги оженим!

- Защо, отче? Я кажи да видим...

Аз им казах:

- Както прецените, но ще поемете своята отговорност. Аз няма да поема отговорността за вашето неблагоразумно бързане.

В подобни случаи трябва да подхождаме много отговорно, с мисъл за корените на брака, за това доколко хората си подхождат, доколко е съвместим техният духовен изказ .

Второто ниво на нашата пастирска грижа в областта на семейството е връзката между съпрузите, както и с техните деца, за което говори обширно св. ап. Павел.

Днес реалността e такава, че затруднява изключително много човешките взаимоотношения. Църковната общност не е изключение. Малкото дете претендира за своите права от детската година, младият човек свиква с окупации на университети, научава се "да си търси правата", да получава на часа всичко, което поиска, живее във фейсбук, умът му се разсейва, рекламите му обещават много, докато в действителност не му дават нищо. Функциониращото по този начин общество обещава на човека много, но не му дава работа, не му създава доверие в междуличностните отношения, не му дава чувството, че му говорят истината. Да попитам, ние, които сме 50 души тук, виждаме ли светлина в края на тунела на кризата, за да имаме надежда? Един политик казва едно, друг го опровергава и казва друго. Не можем да повярваме, че ни казват истината, и това е в световен мащаб, в национален мащаб. Същата липса на доверие, надежда и стабилност в отношенията живеем и в семейството и личните си отношения. Това формира конкретно мислене. Резултатът е, че хората не издържат. Всичко, което говорим, е хубаво за слушане, но е невъзможно да го правиш. Не вярваме, че тези неща, дори и в Църквата, се случват. В манастирите издръжливостта на младите монаси е много по-малка от тази на старите монаси. Сещам се, че в манастира "Св. Павел" на Света Гора имаше един възрастен монах, 84 годишен, който терзаеше тялото си – имаше много болести, парализа на краката, но за него беше немислимо дори да поседне в храма. Ние му казвахме:

- Отче Георги,  седни, след като имаш проблем!

Казвахме и на игумена:

- Кажете му да седне!

А монахът казваше:

- Ама цял живот не съм сядал! Не съм се научил да седя, не мога! Както и не съм се научил да спя.

Ние се дивяхме и чудехме, не разбирахме, не правехме тези неща, нито не можехме. Нашите ръце сякаш са от памук, научили са се да държат химикалка. Тези монаси се бяха научили да копаят, да проявяват послушание и за да направят и най-малкото нещо, вземаха благословение. Нашето поколение казваше: Нека разберем това, за да го направим. Следващото поколение вече казва: Не съм съгласен! Това е мое мнение! Другото е ваше мнение, геронда! Но моето е това!

Това е въпрос на възпитание. И ние трябва да разберем тези хора, които идват при нас. Не бива да им казваме да правят това, което правили египетските подвижници - да, нека им кажем какво са правили, но няма да искам от тях повече от това, което могат. Трябва да разберем хората, гледайки себе си, тъй като и ние се изповядваме и сме изповядващи се хора.

Времената се променят, нравствените и социални възгледи са такива, че хората се затрудняват изключително много да развиват своите отношения и издръжливост. Родителите не разбират децата. В миналото казваха, че едно поколение продължава около 30 години, днес едно поколение трае много по-малко, 7-8 години. Възприятията се променят толкова бързо. Има ли някой, който да няма мобилен телефон? Най-много един, двама, трима. Мобилните телефони се появиха през 2000 г., те създават определена култура. Видеото се появи през 1980 г. Представяте ли си какъв ще е светът след 30 години? Много по-различен. Цветна телевизия видях за първи път в Америка през 1980 г. Персоналните компютри - аз имах първия модел на  Macintosh, който някой ми даде през  1992 г., преносим, от малките.  Днес в  един телефон има всичко, това е друг свят...

Духовникът трябва да знае какво носи всеки един човек, който идва при него, а не да раздава епитимии, нито индулгенции, а да разбира човека и да го подкрепя във връзката му с Бога, която освещава.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wdq93 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
"Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене."
Apophthegmata Patrum
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.