За социалните дейности на Църквата в България разговаряме с д-р Андиран Александров, главен асистент в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Участвал е в редица семинари и международни проекти, свързани със социалните дейности в Църквата. Един от тях е проектът „Развитие чрез социално включване“ в партньорство с Асоциация „Василиада“ (Румъния). През 2013 г. д-р Александров участва в работна група в манастира в Тисмана (Румъния), където се запознава в детайли с практиките на Румънската православна църква в предоставянето на социални услуги в Румъния.
- Какво е Вашето мнение за развитието на социалните дейности в Българската православна църква (БПЦ) в момента? Съществуват ли въобще такива и ако да, на какъв принцип са организирани?
- Съществуват, да! В БПЦ в момента се извършва социална дейност. Правят се много неща, но за съжаление проблемът е, че това е нецентрализирана дейност – никой не знае какво точно прави другият, как го прави, няма никаква информация на централно ниво. Всичко е оставено в ръцете на ентусиасти – свещеници или църковни хора, които от чист ентусиазъм, вършат някаква социална дейност, в повечето случаи без никакво заплащане, дори понякога търпят загуба на лични средства, време и усилия. Има и много пречки от административен характер. Често се получава така, че същите тези ентусиасти работят упорито, обаче се появява някаква спънка на институционално ниво и те трябва да прекратят дейността си, въпреки своя ентусиазъм. По този начин много хубави идеи и инициативи пропадат и не се развиват.
- Какви са според Вас проблемите при сътрудничеството между държавата и църквата в социалните дейности в България?
- Има изключително много пречки в осъществяване на сътрудничеството между БПЦ и държавата. Те са предимно на законодателно и административно ниво. Държавните институции, за да изпълнят законовите изисквания, спъват проекти на енорийско и епархийско ниво. Проблем е неяснотата в държавните институции относно същността на Църквата и на социалната работа, която тя извършва или би могла да извършва. В много случаи сегашното законодателство е такова, че по презумпция изключва БПЦ от социалната дейност, защото в повечето случаи има чисто формални законови изисквания, на които БПЦ не успява да отговори.
Това като цяло е резултат от периодичните промени в законодателството след 40-те години на 20 в., когато църквата е изключена от социалната, благотворителната и образователната дейност. За съжаление, през последните двадесет и пет години Църквата не можа да се ситуира в новото общество и да съдейства на законотворческите процеси. Въпреки че в Св. Синод вече има млади митрополити, повечето от старите архиереи са свикнали да работят в други условия и им е много трудно да се адаптират в съвременната среда, която от своя страна е бързопроменяща се от гледна точка на честата смяна на правителствата в България. Аз съм свидетел на огромното желание от тяхна страна, като представители на църковната власт, да се случи нещо в тази посока. Въпросът е, че няма достатъчно информация и човешки ресурси, за да може БПЦ да заработи съвместно с държавата. Така не се получава контакт на институционално равнище. А не можем да отделим проблемите на Църквата от проблемите на държавата. В момента, в който успеем да създадем добър контакт между държавата и БПЦ, се сменя правителството и с идването на следващото започваме отначало с установяването на контакти. Ето например, миналото лято имаше среща със заместник-министъра на Социалното министерство, взаимоотношенията тръгнаха много добре, но се смениха няколко правителства, които на свой ред имат нужда от време, за да навлязат в проблематиката. Предстоят още подобни срещи с представители на новото правителство, но ето как вече загубихме почти година.
- Според Вас има ли необходимост от изработване на стратегия на БПЦ по отношение на социалните дейности в църквата?
- Да, има необходимост. Не може да се направи, каквото и да е, без да се изготви стратегия. С това трябва да се започне. Стратегията предполага поставяне на определени цели и планиране на извършването на определена дейност. Необходимо е да се изгради стратегия, за може да се централизира и институционализира сега извършващата се социална дейност. Трябва да се планира какво искаме да направим, как ще го постигнем, какви са нашите ресурси, за да го постигнем. Така нещата логично ще си дойдат на мястото. Защото, както казахме, на по-ниското равнище – енорийското, тази дейност я има. Необходима е стратегия, която да я координира и да я издигне на по-високо ниво. Тогава вече БПЦ може да излезе пред държавата и да се започнат ясни преговори. На този етап БПЦ не може да каже на държавата какво предлага и какво иска, защото няма стратегия. А парадоскалното е, че църквата има огромни ресурси да развива социалната дейност. Ето, например и най-малкото селце в България има храм с помещения към него, има свещеник, който е наясно с енорията, има настоятелство, макар и да не е активно и не навсякъде действащо. Това е огромен ресурс на БПЦ, който трябва да бъде използван. Друг пример имаме по отношение на дейността по разпределянето на храна за бедните, за която дейност има отпуснати средства от еврофондовете. За организирането на процеса по раздаването на храната единият вариант е да се използват помещенията към храмовете, които така или иначе съществуват, а другият вариант е държавата да тръгне тепърва да създава условия за тази цел.
- Има ли Богословският факултет някакви установени връзки със Св. Синод за сътрудничество в сферата на социалните дейности и как Богословският факултет участва в подготовката на кадри, занимаващи се със социални дейности?
- Не, нямаме подобни контакти. Богословският факултет може да участва чрез съществуващата от години при нас магистърска програма „Социални дейности“. Има излезли няколко випуска от тази магистърска програма. Ценното в случая е, че факултетът подготвя кадри, които са хора, от една страна, имащи интерес към социалната дейност, а от друга страна с отношение и към Църквата. Тези хора идват при нас вътрешно мотивирани, после стават и квалифицирани, след което обаче са принудени да работят в съвсем друга сфера и техния потенциал се губи.
- Какви са практиките на Румънската православна църква в социалните дейности и социалните услуги?
- В Румъния от една административна област е тръгнала добрата практика – в областта Алба Юлия държавата делегира част от правата си за социални дейности на църквата, като дава и съответния бюджет. Оказва се, че така се пестят средства на Социалното министерство, защото иначе би трябвало то да изгради структурите, които църквата така или иначе има изградени. Освен това в църквата работят доброволци, има работещи проекти. И в България, и в Румъния църквата в едни случаи може, а в други случаи не може да кандидатства по европейски проекти за социални дейности. В Румъния именно затова към всяка една епархия на Румънската православна църква има неправителствена организация (НПО), създадена с цел да кандидатства с проектни предложения пред държавните и европейските фондове. Тези НПО са чисто църковни, създадени са с благословението на църквата. Обикновено местният митрополит е председател на самата организация, участието му в нея е активно, той одобрява и разписва всички документи. Така тези НПО подготвят съответните проекти на енорийско и епархийско ниво. В Румъния има около тридесет подобни епархийски организации, които действат на местно равнище. Те са обединени в една федерация, която действа на централно ниво и която се управлява от Св. Синод в Букурещ. Тази федерация работи на високо ниво и с подкрепата на Румънския патриарх. В северната ни съседка цялата тази дейност е централизирана и нещата се управляват лесно. В България има много свещеници, които искат да развиват социални дейности, но те няма към кого да се обърнат за съдействие. А в Румъния в подобна ситуация свещеникът знае, че може да потърси съвет от тези НПО, в които работят специалисти в различни области – юристи, икономисти и пр. и в подобни ситуации те дават консултации. Той получава необходимата му информация и съдействие относно своя проект и така продължава напред в реализацията на идеята си.
- А защо не са приложими тези практики в българските условия?
- Напротив! Те са изцяло, на сто процента приложими в българските условия, защото нашите условия са сходни с тези в Румъния. Единствената разлика, която се оказва много съществена, е че в Румъния църквата е много по-силна, защото там има повече вярващите и храмовете и манастирите са пълни. Бидейки пълна, църквата е много по-силна. Една голяма част от тези вярващи хора са самите управляващи, те се интересуват от проблемите на църквата и на църковния живот и така държавата и църквата вървят заедно.
В Румъния нещата са се случили, защото хората са по-различни. Там още в началото на 90-те години и от страна на държавата е имало воля за сътрудничество с църквата, и от страна на църквата е имало такава воля за работа с държавата. При нас това не успява да се случи, защото българите сме си по-различни като народопсихология. Винаги щом тръгнем да градим нещо се появява завист и други нехристиянски мотиви, които спират всякакви процеси. В Румъния всички са положили дружни усилия. Ето един пример: там още през 1991 г. в Закона за образованието, който приеха, залегна изучаването на религия в училищата от 1. до 4. клас като задължителен предмет, от 4. до 8. като задължително избираем, след 8. клас – като свободно избираема дисциплина. А при нас обсъждането на този въпрос продължава вече близо двадесет и пет години. Друг пример – по отношение на социалната дейност на църквата съществува споразумение между църквата и държавата, което включва не само Православната църква, а и други религиозни вероизповедания, според което те работят за осъществяване на социалната политика в държавата съвместно всеки според възможностите и ресурсите, с които разполага. Така държавата осъзнава, че църквата разполага с неподозирано големи ресурси от всяко едно естество в тази област, а църквата е съгласна тези ресурси да се използват за социални дейности, защото все пак социалните дейности са част от мисията на Църквата.
- Чувала съм в България да се твърди, че извършването на социални дейности не е функция и приоритетна дейност на Църквата.
- Така е, не е приоритет, но това не означава, че не трябва да я вършим. Приоритет на Църквата е работата за спасението на душата, но милосърдната дейност е стъпка по пътя към спасението.
- Разговорът ни е по случай празника на светите Трима светители. Бихте ли ни разказали за Василиадата – социалното учреждение, чийто създател е св. Василий Велики?
- Василиадата на Св.Василий Велики е пример за всички, които казват, че социалната дейност не е приоритет на Църквата. Ако някой твърди, че социалната дейност в Църквата не е неин приоритет и нейна функция, тогава св. Василий Велики какво е направил?! Цялата история на Църквата е маркирана със социална дейност. Между другото, първата подобна проява е Йерусалимската община, в която всички християни заедно събират имуществото си и то става общо, тази община в последствие се разпада по други причини. Но това е първият опит, при който всички заедно работят за всички. Това е проява на любов към ближния. За съжаление има твърде малко информация за това какво точно се е правело във Василиадата на св. Василий Велики. Знаем обаче, че това е било място за подпомагане на болни, бедни и нуждаещи се. Василиадата е вид социална институция, която служи за пример, че Църквата има и задача, свързана със социалната дейност.
Не може да декларираме любов към ближния, ако не му помагаме и ако любовта ни не е дейна, защото любовта на думи не е любов. Израз на любовта ни са нашите дела и нашата грижа за човека. Тази грижа включва грижата за духа, който е вечен, и за неговото тяло – защото човекът е не само дух, но и тяло и плът. Ние, бидейки в Църквата, имаме за задача да се грижим за човека в неговата цялост. Християнското схващане не е подобно на неоплатонизма, според който тялото е тъмница за душата и затова не трябва да се грижим за тялото. Тялото и плътта са творение Божие, което е добро, а човекът е съчетание от всички тези елементи. Тялото е храм на Светия Дух и ние сме длъжни да се грижим за този храм и не само за собственото ни тяло, а и за това на ближните ни, проявявайки християнска любов. Дори не само за ближните, а и враговете ни. Няма как да пренебрегнем грижата за тялото, която е първо ниво грижа на социалното подпомагане. Можем да кажем, че социално подпомагаме е дори когато само разговаряме с някого, който има нужда от подкрепа. Тогава ние се грижим за психичното равновесие на човека. Това е направил и св. Василий чрез Василиадата – една истинска проява на християнска любов и на грижата за човека.
Снимка: Двери.бг
