Мобилно меню

4.7073170731707 1 1 1 1 1 Rating 4.71 (41 Votes)

251081 4685497421153 1106197747 n- Вие не обичате да Ви казваме "Ваше Високопреосвещенство", затова се обръщам така: отец Николай, символ на какво би трябвало да е Църквата днес за нас, обикновените вярващи?

- Мисля, че Църквата не трябва да символизира, а да бъде. Да бъдеш е нещо много по-дълбоко от това да символизираш нещо.

- Някъде пишете, че Църквата е прегръдка или поне би трябвало да бъде.

- Ако не милва, ако не е прегръдка, тя не е Църква, а бич, закон, присъда, заплаха, една излишна структура. Смятам, че една такава организация няма голяма връзка с истината. Църквата извежда истинския човек, който се крие в душата ни, и го възкресява, просветлява, освобождава, явява. Това е велико нещо! Ще го кажа по друг начин: представете си света не с разума си, а с вашите чувства. Представете си, че сте в прегръдката на Бога, че има Бог, Който дава Себе Си на човека - нима това не е велико? Нима можеш да си тръгнеш от този свят, без да си изпитал това поне за миг? Удивително е да преживееш този опит. Рационализмът в нашия живот обаче ни забранява това и тогава възниква усещането, че Църквата е нещо твърде формално, фалшиво, с много недостатъци. Ходих в едно училище, за да изнеса беседа. Децата след това ме помолиха да поговорим, получи се хубава дискусия. Едно дете зададе следния въпрос:

- Напоследък се говори, че има обръщане към религията. Това вярно ли е според вас? И ако е така, можете ли да го коментирате?

Аз им отвърнах:

- Деца, религията не ме интересува! Ще ви кажа какво означава религия. Религия е, когато идват изпити и не съм чел достатъчно, тогава да отида и да моля Бога да ми помогне да се представя добре. Такъв Бог не съществува!

-  Има хора с много сериозни проблеми, загубили децата си или страдат от неизлечими болести... Пишете в книгите си, че в такъв момент човек вдига очи към небето и казва: Защо на мене се случи, Боже?

-  Това е вопъл, оплакване или пък недоумение. Това не са лоши неща; те са съвсем човешки. В епилога на една своя книга описвам срещата си с едно момиче, което попитах: „Я ми кажи, някога питала ли си се: „Защо на мене, Боже мой?” А тя каза: „Не, отче, аз питам: "Защо не на мене, Боже мой?” Така намерихме общ език с тази девойка. Аз не разбирам и не познавам този бог, когото светът поставя под съмнение днес, в нашия свят на смъртта. Не съществува такъв бог. Би ли съществувал бог, който ще допусне смъртта, както ние я разбираме? По никакъв начин. Но и не разбирам смъртта без Бога. Я си представете един (друг) живот. Споменахте, че съм учил астрофизика. Живеем в свят на безкрайни измерения, това е удивително и ми се иска да ви кажа за какво говори този голям свят...

- Кажете!

- Светлината, която има най-голямата скорост, се нуждае приблизително от една секунда, за да дойде от луната на земята. Осем минути да дойде от слънцето на земята. До най-далечната планета стига за три часа и половина. До първото слънце извън нашето слънце са нужни три години и половина. Нашата галактика е толкова голяма, в нея има приблизително 200 милиарда слънца на такива разстояния и нейният диаметър е приблизително 100 хиляди светлинни години. Тоест, на всеки сто хиляди години светлината пресича своя диаметър. Съществуват 100 милиарда такива галактики. Е, мисля, че тази величина е непостижима, както времето, в което живеем. Вселената е на възраст 13,7 милиарда години. Непостижими за нашата мисъл величини.

- Как обаче това ни утешава?

- Например вие сте на 70-80 години, дори 200 да живеете, или аз сега съм на 53 години – колко е това? По-малко от точка. Съществува и смъртта, която нито можем да определим кога ще ни дойде, нито как, но знаем, че ще дойде. Възможно ли е животът ни да бъде такова нищо, както често казваше един известен физик, който стига до извода, че човечеството е едно пренареждане на нищото. Колко трагично. Мисля, че науката стигна дотам, да разберем колко нищожно малко е това, което можем да проумеем от този свят, и да започнем да подозираме за огромното, което той крие за нас, което ни надвишава и в което можем да се включим. Това съзнание е същинска лудост, но тази лудост може да ни доведе до връзката с Бога, до другата логика.

- Как можем обаче да преодолеем болката от раздялата с тази земя? Дори и да вярваме в живота след смъртта? Как се преодолява болката от загубата на близкия човек?

- Мисля, че трябва да оставим нашето аз свободно да изпита болка. Болката е доказателство за нашата любов. Когато учих в САЩ и сменях квартирата, всеки път, когато се пренасях, чувствах, че душата ми се изтръгваше - обичах стените, мебели, книгите, вещите. Бях свикнал с обстановката. Колко повече с хората! Отглеждаш детето си, за което си имал мечти, правил си планове, прегръщал си го, пристискал си го... и то те напуска. Няма ли да изпиташ болка?

-   И нещо по-лошо. Да не те напусне, а да го гледаш да страда, което е още по-лошо?

-   Всичко заедно.

-  Ще ми кажете – изпитание.

- Няма да ви кажа изпитание, тоест това е изпитание, огромно, непоносимо и за мене, и за който и да е. Съществува обаче като реалност в този живот, нали? Чрез тази болка виждаме, поне аз виждам, колко голяма е любовта. Човекът, който страда и аз му състрадавам, е доказателство за любов. Разбирате това. Въпросът е не да не страдаме, а как да присадим върху нашата болка малко надежда.

- Това помага ли?

- Това е вярата. Ще ви кажа не какво ни помага, а какво ни пречи. Нашата епоха е изключително рационалистична, изисква уравнения и доказателства, но животът не е само знанието, а има и друго знание. Да се смириш пред великото, което те заобикаля, пред непознатото. Ще ви го илюстрирам отново с пример от науката. Днес във физиката виждаме, че това, което можем да обясним, да разберем и дори да видим, е много малка частица от цялото. От цялата видима вселена с телескопи, радиотелескопи, с γ-лъчи и т. н. виждаме само 4%. Има 23% тъмна материя и 73% тъмна енергия. През последните години учените говорят за това. Там се крие тайната - не в 4 %, които виждаме, а в 96%, които не различаваме.

-  Да, но тези неща ги знаете вие, които имате образование и време да се занимавате. За обикновения човек, който няма нито тези знания, нито лукса на доближаването до божествените истини, как ще разбере, къде се намира това, което е „отвъд”?

- Ще ви го кажа просто. Преди век тук, в нашата страна, хората със сигурност са нямали нито знанието, което ви описах, нито това, което има днешният човек. Те обаче имали такава вяра, която им позволявала да имат много по-голяма утеха от нашата. Днес ние не издържаме на болката, както те са я издържали в миналото.

- Защо? Научили сме се животът ни да бъде по-лесен?

- Водим волунтаристки живот. Имаме желания, искам дадено нещо да стане, както аз го искам. Не ми идва отвътре - не го приемам. Това са последиците от една логика, която се крепи само върху т. нар. "човешки права". И това ви казвам. Колко хубаво нещо е човек  да се смирява малко, да се поотдръпне настрана и да може да види онова, което са виждали хората в миналото. Духовно те са били много по-сити от нас.

- За да постигнем това, ни е нужно вътрешно издирване?

-  Вижте, това което казвате, е умозрителен подход. Седя и мисля. Смятам, че имаме нужда от нещо по-общо и по-умерено.

- И навярно по-практично?

- По-практично и по–резултатно. Трябва да имаме малко любомъдър ум, тоест да можем да видим нещата по-просто, истинно и смирено, а не с високомерие и претенциозност. Спомнете си думите на девойката, за която споменах - тя имаше смирение. Когато кажа "Защо на мене, а не на моя ближен?", означава, че крия надменност в себе си. Или защо Бог ми направи това? Не ти го прави Бог. Съществува това състояние, ти се оказваш в него и понеже има Бог, търсиш Неговата помощ. Има разлика.

- Защо повечето хора прибягват към Църквата, към божественото, към вярата в трудни моменти? Именно в трудни, а не в приятни ситуации, тоест, само когато търсят помощ?

- Мисля, че защото търсят това, за което ви говорех в началото - един измислен от тях бог. Аз лично намерих Бога в моето щастие, което не издържах, в моя успех, който не ме изпълваше. Исках нещо „повече” и виждайки в текстовете на светци, които говорят от опит, а не теоретично, как се преживява Бог, видях в тях една отворена към Бога врата - отворена чрез радостта, свободата, мира, надеждата. Съществува и друга врата, която е чрез изпитанието, окаяността, неуспеха - всички тези неща, които ни съсипват. Тук обаче съществува опасността да си създадем и един неправилен бог, да го наречем "психологически бог". Разбирате ли ме? Ето как става това: представете си един човек в изпитание, който страда и казва: "Сам съм, помогни ми! Искам Твоето присъствие!" И да почувства Божието присъствие като утеха. Това наистина е велико!

-  Но става така, че ние чувстваме Неговото присъствие, само когато се изпълни това, което искаме. Не е ли така?

- Така е. Това имам предвид, че съществува опасност да настояваме да Бог да бъде наш слуга, към когото имаме искания и който трябва да ни служи. А когато не ги изпълнява, имаме оплаквания. Тогава протестираме и казваме, че Бог не съществува! Тоест вярваме в един слуга. Това е нашият бог. Създаден с много човешки материал. Този бог не е Откровение. Трябва да знаете, че Бог е съществуващ, Той е истинен.

-  Той не е абстрактно понятие.3469 10151462712084848 1511126081 n

- Нито е понятие, нито висша сила, нито доброто, а Личност. Това ме привлече в Църквата. Личност, затова е възможна и молитвата, както я нарича Църквата. Скоро празнувахме Рождество Христово - Рождество Христово не е един празник за разнообразие. Какво ни казва този празник? Казва ни, че Бог като Личност става Човек. Ако приемеш това, то разтърсва ума ти. Затова празнуваме Рождество всеки миг в живота, защото всеки миг е Рождество, Възкресение, Разпятие, Откровение, Светлина и каквото друго искате. Богоявление. Един аскет не прави ли това? Вземам краен пример. Това прави и смиреният християнин във всеки един момент. Неговата цел е да живее Божието присъствие, да чувства Бога и да живее пред Неговото лице. Бог стана Човек, за да стане човек бог. Това е житейски опит и велико предизвикателство. Не мога да го сравня дори с най-голямото научното откритие.

- Този момент обаче не идва при всички хора.

- Може да дойде при всеки. Аз това живея и това искам да кажа на всеки човек до мене. Отвори душата си и - хоп! - ще го преживееш и ти.

- Ваше Високопреосвещенство, живели сте две години на Света Гора, която наричате „университет на сърцето”? Там, при пълно уединение, навярно е по-лесно да дойдем, т. е. да дойдете по-близо до Божественото. 

- Безспорно уединението помага изключително много и затова е избор на някои хора, които това искат. Аз например, когато исках да стана учен, избрах най-добрия университет, където съществуваха предпоставките да мога да правя това, което исках. А тези хора, които търсят Бога, смятат това място за най-подходящото. Казахте обаче нещо, което мисля, че е много мъдро: че в изпитанието, в ежедневието, в неуспеха може да потърсиш и Бог там да те намери. Това е хубава среща.

- Колко пъти обаче в живота можем да живеем този велик момент?

- Някога, когато имах съмнения, казвах на един учител, който ме вдъхновяваше - той беше преподавател по медицина, но почина. Та аз му казах: Бог не съществува! Той ме пита: Защо? Защото не съществуват християни, Божии хора - му отговарям аз. Тогава той ми каза: Чуй ме и отвори очите си, спъваме се у тях, а ние хабер си нямаме! Всеки човек с неговите недостатъци, но и добродетели, е Божий образ и благоприятно време за среща. Аз намирам моя Бог в хората.

-  Значи и вие сте минали през етап на съмнение?

- 20 години много хубаво съмнение! И сега Го поставям под съмнение. Харесва ми.

- Харесва ви да поставяте Бога под съмнение?!

-  Да, защото имам убеждението, че впоследствие Той излиза много по-истинен. Например, отивам в една болница и виждам 20-годишна девойка да се мъчи и до нея родителите й да линеят. Вместо да започна с религиозните съвети, със студено сърце или механично, предпочитам да кажа: "Боже мой, защо се случва това? Какъв е този свят, в който живеем? Не можеше ли да бъде по-различен?" Това го казва всеки човек. Защо да не го кажа и аз? Предпочитам да се усъмня в Него в онзи миг и да кажа: "Къде си? Не Те разпознавам с това лице! Очакваме Те по друг начин".

- Казвате обаче, че след това Го намирате и Го намирате по-силно.

- Целият свят Го е намерил. Рождество Христово е среща с един различен Бог. Евреите също Го очаквали да дойде. Как да дойде обаче? Да слезе със слава, с чест, ангели ще слязат и т. н. - но не станало нищо от това. Родило се едно бебенце във Витлеем. Как да кажеш, че То е Бог? И в Негово име се извършва едно клане...

- И как да кажеш, че това не е приказка?

- Да, и това. Една история от училище. Ясли, дърво, лампички, сцена. Не е това Рождество Христово. Заради това събитие не след дълги години започнали гонения, по време на които 11 милиона мъченици – поне известните - дали живота си за Него. Тези хора не са умрели заради една приказка. Не биха дали живота си за една красива история. Те го дали заради Възкресението и оставили всичко друго. И аз ли да дам моя живот заради една приказка? Какви ясли, какво да правя с яслите, мъдреците с камилите... Тези неща дойдоха от запада и създадоха търговската Коледа, и хайде: честито Рождество Христово! С курабии, с мъдреци и с ясли! Епохата ни вече започва да не понася това. Но я си представете друго – този празник да бъде възможност за среща с Бога. Това си заслужава много повече, отколкото нашият приятен разговор в този момент.

-  Вие сте близо до младите хора. Зная, че много идват при вас да разговаряте, да споделят проблемите си. Кои са проблемите, които днес младите срещат в обществото?

-  Не съм близо само до младите, а до всеки човек, до вас, например, въпреки че не ви познавам, не гледам телевизия, но дойдох с доверие. Близо съм до всички тези деца, но и до стареца, който умира. В перспективата на вечността бъдещето е пред всички нас, независимо дали си на 20 или 90 години. Преди време към мене се обърна един атеист, който ми каза: "Всеки път, когато говоря с тебе, сърцето ми се отваря и искам да ти го кажа. Ние, естествено, имаме малко по-различна философия от вас". Попитах го: "Атеист ли си?" "Е, не бих казал" - отвърна ми той. Казах му: "Жалко!" "Защо?" "Защото аз съм атеист!" Той каза: "Не разбрах?!" "Атеист съм!" А той изумен: "Какво имате предвид? Обяснете ми?" "Чувстваш ли това, в което вярваш? Ако Бог означава тази църква на разкоша, на коравосърдечието, на лицемерието, на прожекторите, на болните възприятия - аз я отхвърлям! А сега си представи това, което се нарича любов, както го пише в Евангелието, можеш ли да говориш за нея? Представи си Църквата на блаженствата!" Започнах да му чета блаженствата: блажени миротворците, чистите по сърце, гонените заради правда... Ако човек не може да говори, ако по-скоро ние, ако вие не можете да говорите за тази любов, за тези блаженства - по-добре да мълчи. Ако ние не можем, да затворим магазина. И тъй, въпросът е, когато дойде някой млад човек, да мога да му дам надежда и да му посоча и другата перспектива. Тоест, да може да учи, да върши делата си, да се радва, както правих и аз, и чрез това да види другия живот, другото измерение на живота. Това много по-лесно може да стане при младите, отколкото при старите.

- Ходят ли обаче младите хора на църква?

- Аз не бих отишъл в такава църква, каквато я виждаме повечето пъти. Тази църква нищо не ми казва. Но виждам младите хора да отиват там, където реално съществува надежда. Бях в едно училище. Отслужихме водосвет. Докато отслужвах водосвета, децата не стояха мирно, преподавателите им се скараха и те започнаха да внимават. Веднага щом водосветът свърши, директорът каза:

- Днес между нас е митрополитът. Да го помолим да дойде някой път да изнесе урок - по физика, биология.

А аз отвърнах:

- Деца, много ви благодаря, че ме приехте и с голяма радост бих дошъл да изнеса урок. Но мисля, че това, което имам да ви дам, не е урок по физика. Това и други могат да го направят. Аз ви предлагам да дойда веднъж да ви отслужа св. Литургия, тоест да ви сваля Бог на земята.

Те избухнаха в ръкопляскания. Казах си, че не разбраха какво им казах. Сигурно. Не повярваха, че мога да го направя. Но им се стори нещо изключително красиво, което търсят и искат.

Друг случай. Преди две години в нашата митрополия учениците от едно училище, което има собствена радиостанция, ме поканиха за интервю. Канят различни хора. Отидох. Започнаха да ме питат за физиката, за други неща. В един момент едно дете каза:

- Извинете, господине!

Друго момиче веднага го поправи:

- Не е „господин”!

- А какво е?

- „Отче”!

Намеси се още един:

- И „отче!" не е, а „Ваше Високопреосвещенство”!

Първото дете продължи:

- Извинете ме, но аз не ходя на църква! Грях ли е?

Попитах го:

- Как се казваш?

- Георги.

- Да те попитам нещо. Ако ти беше Бог и виждаше, че в неделя Георги спи, щеше ли да се огорчиш?

- Не зная, защото в крайна сметка не зная, какво е Бог.

Друго дете скочи и каза:

- Ако бях „Бога”, в Който са ни научили да вярваме, щях да се огорча!

Едно друго момиче се намеси:

- Такъв „Бог” няма!

Казах им:

- Да ви кажа и аз нещо, деца. Какво наистина да правите в една такава църква? Отивате рано, вместо да спите в неделя, отивате на място, където мъжете стоят от едната, жените от другата страна, стоят прави, говорят език, от който нищо не разбирате, музиката е съвсем различна от тази, с която сте свикнали, излиза един необръснат човек, държи едно нещо, от което излиза дим. Е, какви са тези неща, какво да правите в църквата?

Децата занемяха. Едното момиче ме попита:

- Извинете! А вие ходите ли на църква?

Аз отговорих:

- В такава църква и аз не стъпвам! Никъде не ходя, само заради тези неща. Нито, когато бях като вас, нито сега, на моята възраст. Защото една такава църква нищо не ми говори!

Настъпи пауза. Един ученик каза:

-  А в коя църква ходите?

- Сега ще ви разкажа за една църква, където отивам и стоя от сутрин до вечер, с бдения по 8-9 часа. И когато си тръгваш, искаш някак си това да продължи. На Света Гора...

- Кажете ни за това!

Така продължи нашият разговор за онова, което Църквата носи и дава.

- На вас не ви допада ритуализмът в Църквата, одеждите?

- Не, не съм обвинявал. Нося одежди, не служа само с расо.

- Но искате нещата да са по-прости?

- Опитвам се. И сега ви говоря просто. С хората трябва да се говори просто. Мисля, че цялата красота е в простотата. Епохата ни вече не понася сложността, тежкото говорене, но не това е пречката. Може да съществуват такива неща, но да съществува и автентичност. Истинският проблем е липсата на автентично слово. Ще го кажа направо, нашите Тайнства са се превърнали в ритуали...

- Много пъти сте казвали, че тайнствата трябва да са безплатни, да не плащаме за бракосъчетание.

- Това не е ли самопонятно? Не разбирам. Да ви дам пример. При един брак родителите ще направят подарък, роднините ще направят, приятелите ще направят, съседите ще направят, колегите също - е, Църквата няма ли да направи един подарък? Колко хубаво нещо!

- Още повече, че бракосъчетанието вече струва изключително скъпо.

- За Църквата какво струва?

- Не. Струва за простосмъртния, който отива да се ожени.

- За тези неща не е виновна Църквата. За това, че струва много, е виновен погрешният светски ум и това, че бракът се е секуларизирал. Религиозният брак е граждански брак с религиозни дрехи. Няма дух.

Веднъж отидох на сватба, бащата беше известен човек, който ме покани да извършва тайнството. Отидох, извърших бракосъчетанието с цялото си сърце и отправих и моето молитвено пожелание към младите. От митрополията даваме като подарък по един много голям Нов Завет – позлатено издание на Ватопедския манастир. Младите се трогнаха. Бащата ме хвана и пред всички каза:

- Каква служба! Моля те да дойдеш у нас!

Казах:

- Не мога да дойда, защото има бдение, на което трябва да отида!

- Какво бдение?! Моля те! Ще влезеш да благословиш и ще си тръгнеш!

- Добре.

На тръгване ми подаде един плик. Казах му:

– Благодаря ви изключително много! Нямам причина да го взема!

А той:

– Ама, моля ви изключително много! Имахме трапеза с хиляда гости.

Казах му:

- Покажи ми един от тези, които бяха дошли, на когото ще платиш, и ще ги взема!

- Ама не виждаш ли, че имам много пари? Радвай им се! Аз имам повече от тебе!

- Ти имаш пари и искаш да ми дадеш. Аз дойдох, за да ти дам благодат, благословение, нали така поиска?

- Ама за благотворителност!

- Не искам!

-  Защо не приехте парите за благотворителност?

- Защото отидох за брака, не отидох да събирам пари за благотворителност. И вие бихте направили същото. Това е много хубаво нещо. Хората добре правят и искат да дават, но Църквата много лошо прави, ако иска да взема. Веднъж направих трисагий, тогава бях йеромонах, и след отпуста госпожата притеснена понечи да ми даде пари. Аз не подадох ръката си да я целуне. Казах Бог да упокои починалия! Но за трисагий от три минути пари в храма няма да взема. Но тя настояваше да взема парите:

- Моля ви, отче!  За да подейства!

Казах й:

- Ако не дадеш, може да подейства, може и да не подейства. Ако дадеш, няма да подейства.

Когато влезем в другата логика, че Църквата има разходи и т. н., трябва да кажем, че всичко зависи от това, как възприемаме нещата. Свещите, пожертвованията, даренията - всичко това би могло да бъде и добро, и лошо. Зависи как се извършва. Настоявам на това. Например, в нашата митрополия се опитваме да премахнем дискоса, тоест събирането на пари след богослужение. Но когато има нужда, събираме пари - например сега с пострадалите от пожарите. Хората искаха толкова много да помогнат, че дадоха много големи суми чрез дискоса. В двете митрополии, в които съм, събрахме 230 000 евро от дискоса! В митрополията на Месогея и Лавреотика и тази на Атика, където съм местоблюстител. Не знаех какво да ги правя, как да ги разпределя. Това доказва, че хората искат да дадат, когато има нужда.

- Ваше Високопреосвещенство, времето ни изтече. Предаването ни се казва „Животът е другаде”. В крайна сметка, дали животът е тук, където живеем, или някъде другаде, където си представяме или се надяваме да съществува?

-  Аз бих променил малко въпроса ви. Животът е и тук, оттук започва всичко, но не е само тук. Друг е животът ни и той изисква друга логика, различна от тази, че трябва да ядем, да учим, да се оженим, да остареем, да умрем. Освен годините, еврото, килограмите и другите единици, с които измерваме живота, съществува друго възприятие и това е Божият живот, който може да започне оттук!

 Интервю за предаването "Животът е другаде" по гръцката телевизия ЕТ1

Превод: К. Константинов

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/a6k9q 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.