Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (18 Votes)

drumul-spre-emaus1

- Трябва ли да се изповядваме, преди да пристъпим към св. Причастие?

- Ще отговоря малко по-различно: съществува мисловната нагласа, че ако не направя еди-какво си, не мога да правя нещо друго, понеже може да върша грях. Но трябва да знаем, че ние свободно избираме да правим това, което е добро. Дава ни се възможност за изповед. Отидох и се изповядах - въпросът обаче е как да оставя душата си свободна, за да я приготвя колкото се може по-добре за приемането на светинята. Но ще ми кажете, а ако нямаш потребност да се изповядаш?

- Не, няма да ви кажа така, но бих ви попитала, вярвате ли и приели ли сте духовника, при когото се изповядвате? Как се прави този избор, защото младите хора това искат да разберат?

- Вижте, и аз търся. Търся човек, който може да вдъхновява, да чувствам, че е баща, който може да ми даде малко просветление, да разшири хоризонта пред мене, да имам убеждението, че е автентичен.

Хората днес са изключително недоверчиви в това отношение. Първото нещо, което им минава през ума, е дали могат да имат доверие на този човек. Как ще ме възприеме? Знаете ли, много е трудно да разкриеш душата си пред някой... От друга страна се притесняваш дали няма да използва казаното от теб.

- Разбира се, че е трудно да откриваш душата си. Но ако се имаш такива притеснения, не ходи. Аз никога не бих отишъл в такова състояние - ако имах такива питания в мене. Казах ви, че изповедникът трябва да бъде баща, да вдъхновява, да чувстваш, че те води в тайните, че се отдаваш и се откриваш с доверие. Нито духовникът има нужда да чуе това, което ще му кажа, нито Бог, естествено – Той знае греховете ми - а аз съм този, който има нужда да отвори душата си. Изповедта не е игра на спомени. Спомням си едно, две, три неща, а забравих  петото, простете ми! Изповедта е откриване на сърцето. Според юридическото разбиране на покаянието, Бог седи с тефтер, ти имаш 45 гряха и ако забравиш някой от тях, Той не ти го прощава. Тези, които кажеш, ги изтрива. Е, такова нещо не съществува!  Нима това би било Тайнство?

Но я си представете да отида и да кажа: Боже мой, нещо пречи на връзката ми с Тебе, чувствам Те далеч, съмнявам се в Тебе по отрицателен начин - говорихме преди за това – защото нося своя егоизъм, страсти. Искам някак да се освободя от това и да отворя сърцето си. И намирам един свещеник, който, както използва св. лъжичка, за да ми даде  Причастие, в този миг ми дава друга св. лъжичка, за да ми даде опрощение...

- Във всеки случай, владико, вие сте различен, но ние сме виждали в храмовете книжки, които показват как да се изповядва човек.

- Ето как може да гледате на тези наръчници. Те могат да объркат човека, но и да помогнат. Ако книжката ти помогне с добър помисъл да изпиташ себе си, не да изброяваш нещата, написани там, а да ги осъзнаеш и да разбереш своята болест, е, тогава би било полезно да прочетеш един такъв наръчник за изповед. Но ако се разбира като рецептурник, тогава не е добро. И при хубавата кулинария няма рецепти. Виждате, че  в някои предавания готвачът не чете, а слага каквото иска, преценява на око колко олио ще сложи, какви подправки. А този, който не знае, ще вземе от книгата с рецептите. Тези книжки възпитават в едно рецептурно разбиране на изповедта, което е изобщо не е достатъчно. Може би е добро начало. Друго нещо е обаче да кажеш: силно искам да отворя сърцето си и да изкарам греховете. Да чувстваш греха като цирей, който трябва да натисна, за да излезе гнойта.

- Какво очаквате от изповедта - опрощение, да не повторите греха или този човек, при който се изповядвате, да ви каже няколко мъдри съвета?

Нито едно от трите неща. И трите неща представляват отделна цел. А аз не искам нищо. Искам да се изповядвам пред Бога и Той да ми даде Своята опрощаваща благодат.

Ще ми кажете, не може ли да се изповядваме само пред Бога, в своята молитва? Свято нещо е това. Нима и ние толкова пъти не искаме прошка помежду си?  Обаче едно е да се мия с  вода, друго със сапун. Ако върху ръката ми падне пръст, ще се измия с вода и тя ще се махне. Ако капне олио, е нужен сапун; ако падне мастило,  е нужно време (докато се заличи), ако направя татуировка,  е нужна пластична операция. Има малки грехове, които лесно се заличават, едни с времето, други с обикновена молитва. Да ви кажа честно, аз бих искал да поверя моята сериозна болест на добър хирург.

Когато някой идва на изповед при мен,си мисля: Боже мой, защо ми водиш този човек? Не ми го водиш, за да кажа, този е грешник, а аз съм добър, тоест за да чуя греховете му. Водиш ми го, за да живея с него тайната на Бога... Вижте, има страсти на душата, които се нуждаят от намесата на скалпел. Много е хубаво един духовник  вежливо, с лека упойка, да извърши тази  божествена хирургична намеса в нашата душа. Това е велико дело и за него, и за нас.

- Живеем в епоха, където има голямо търсене - виждате, колко асоциации има с различни теории, различни източни религии,  различни виждания... Кажете ми какво може да накара един човек  да предпочете Православието?

- Не зная, защото аз се родих православен и се боря да обичам това, което имам. Разбира се, имам опит с хора с много различна култура и минало, които постепенно се обърнаха, или хора, които не са имали религиозно и  църковно възпитание, но в даден етап от  живота си са  се обърнали и приели в себе си православието.

- Аз го разбирам като предание – ние се родихме християни.

- А аз го разбирам като търсене. Ще ви кажа, едно нещо е преданието, то може да ни подведе и да го живеем по погрешен начин. Например както пишеше в личната ни карта – вероизповедание: "православен християнин". Това, за което сега говорим, е нещо друго. То е плод на изследване, жажда, преследване... Аз живея в среда на хора, които са невярващи, без връзка с Църквата... 

Епохата, в която живеем, е удивителна; ние казваме, че е грозна епоха, защото отхвърля ценностите на технологическата цивилизация, заради човешката дързост, разпада и вероятно заради  отхвърлянето на Бога...

- И как да не отричаш Бога, когато виждаш да стават войни, да умират хиляди малки деца и казваш  какъв Бог си Ти, Който позволяваш да става това? В Ирак например?

- Това е Този Бог, Който се разпна за целия свят и Бог Отец остави  Бог Син да се разпва, същото нещо е. Съществува ли по-лошо нещо? Войната в Ирак е нищо пред разпъването на Богочовека. Такава вяра имаме, в такъв Бог вярваме! Аз вярвам в разпнат, но и възкръснал Бог! И това нещо не е малко и  не го вярвам само аз, а и вие, и народът, който празнува, и това е, което търсим.

- Как си обяснявате, че хората в нашата епоха се сблъскват с  толкова много различни нови идеологии и  религии?

- Винаги  е съществувало напрежение между религиите, имало е голямо разнообразие от религии. Всяка една религия  има своите корени и произход, но чувствам, че най-великото нещо, което днес мога да правя, е  да свидетелстваме за това, което имаме. Възможно е хората, към които се обръщаме и отправяме посланието на евангелската истина, което ние може би сме опитно преживели, да го живеят много по-дълбоко от нас. Когато дойде някой инославен, иноверец или атеист и сподели проблема си,  аз мисля, че много смирено трябва да изслушам неговия проблем -и вие, и ние, всички трябва да уважим миналото дори на атеиста. Защото, за да стигне там, нещо го е довело до там. И да изповядаме нашето съкровище, а  оттам нататък каквото дойде, зависи от Бога.

- Много пъти изглежда, че Църквата проявява твърдост и остра позиция.

- Например?

- Например отрича рязко това, което смята, че не е християнско и православно...

Не разбирам въпроса ви, но ще ви давам един прост пример: ако се бях родил малко по-на изток, вие щяхте да бъдете с бурка, а ако бях малко по-на запад...

- ... щяхте да сте в катедралата „св. Петър”.

- Следователно, човек не е виновен за избора на условията, в които е израснал. Ако живеехме малко по на изток, щяхте да имате бурка. А аз, както казахте, щях да бъда кардинал - в по-добрия случай, или нещо друго – ходжа... 

- Следователно?

- Следователно искам да кажа, че  нашата историческа рамка....

- ... Как твърдим, че човек може да спаси чрез Кръщението, когато се е родил с бурка, а  другият е станал кардинал?

- Вие сте убедена, че вие ще се спасите, а всички други няма?

- Не, вие ми кажете това!

- Аз ви отговорих с въпрос. Бог си знае работата. Но ние имаме съкровище на православното предание...

- Извинете, че ви прекъсвам, но хората да не си помислят, че  няма значение в какъв бог вярваш, след като си добър човек - се спасяваш.

- Аз не казах това. Ни най-малко! Не променяйте думите ми! Аз ви казах "нима имате впечатлението, че ще се спасим само ние двама, пет, десет човека?"

- Православните само. . .

- Оттам нататък какво ще стане, не зная. Но зная, че Православна църква и нейното предание, този конкретен момент, който се нарича Възкресение, огромното благословение на нашите светци, богословието, което за съжаление не познаваме - всички тези неща преобразяват човека, свалят Бога сред нас и това преобръща цялата наша логика. Казах ви и преди: всички тези „ретроградни” неща са удивителна възможност да свалим дрехата, която носим като тъмница, т.е. да отхвърлим онова, което ни тегли надолу и ни прави много земни, и да преобразим старата дреха във възкресна одежда. А след това от това, което живея, да мога да дам и на другите. От този опит ще кажа две-три думи, които имат връзка с Възкресението и са много хубави – едната е "невечерна светлина". Дойдете, приемете светлина от невечерната светлина! Тоест няма вечер, няма залез, всичко се изпълва със светлина, придобиваш пълнота, изпълваш се с този дух. Второто е новостта на живота. Тези неща Църквата притежава. Трагично е Църквата да ги има, а ние да не ги живеем.  Удивителното е, ние да сме немощни и да можем да използваме уникалните възможности на тази благословена къпалня.

- Знаете, че по време на предаванията се обаждат много млади хора. Един от тях ми каза следното: След като ще бъдем съдени по делата си, за какво са нужни всички тези православни мисии и подобни неща?

- Отговорът ще го дадете вие, защото вие казахте, че ще бъдем съдени по делата. Затова вие отговорете.  Аз казах следното: че не зная как ще се спаси всеки един човек. Това е тайна в Божиите ръце. Но със сигурност няма да бъдем само ние, които сме били облагодетелствани по този начин. Бог има начини и за другите хора, които аз не зная и как ще бъде във всеки отделен случай аз също не зная. Относно прозелитизма и мисионерството - това са различни неща. Едно е прозелитизмът, който означава да се опитам да убедя и да доведа някого при мене, да го накарам да приеме моите убеждения. А мисията е да свидетелствам и ако той поиска това, което ме просветлява, да го приеме като светлина - ще го приеме. Различно е. Лошо нещо  е прозелитизмът, който провокира веронетърпимост, изразява фанатизъм, страсти и  крипторелигиозен или по-скоро религиозен криптоегоизъм.

- И не подобава на Православието.

- Разбира се, че не подхожда на Православието. В същото време колко хубаво нещо е мисионерството! Сякаш има нещо, което ме насища, обогатява ме. Идвам и ви виждам гладни и ви казвам: "Искате ли? Вземете! От моята чиния! Да го споделим. Не искам да ви гледам бледи, гладни, болни". Колко хубаво е това!

- Често пъти чуваме, че Църквата се безпокои изключително много за начина, по който се преподава вероучението - само един час седмично в училищата, както и за учебника по история, за който и аз имам много възражения. Но чуваме, че Църквата има големи възражения и за това как точно се преподава вероучението в училище.

- Да. Когато бях в гимназията, предметът вероучение не ме вдъхновяваше много. Дори се случи да имам много преподаватели богослови. Достойни, хубави хора. Но вижте, има едно малко затруднение: когато едно нещо, което е свободна вяра, се сведе до урок, нещата стават проблемни. Преди малко казахте, че духовниците в Църквата дават своите съвети. Представете си един духовник, който дава съвети - ние му задаваме въпроси и той ни дава впечатляващи отговори. И си представете един човек, на който разкриваме нашата болка и той плаче, пролива сълза за нас. Или ние му казваме греховете си и той ги покрива. Или изразяваме нашето затруднение и той мълчи. Има разлика между това да даваш съвети и да споделяш болката на другия. От друга страна, в детска възраст е нужно религиозно възпитание от такъв тип, което да става по определена система. Мисля, че трябва да съществува и опитът от вярата, и знанието за вярата.

- Какво липсва?

- Опит, опит.

- Следователно, семейството трябва да възпълни това.

- Би могло и семейството. Биха могли и средствата за масово осведомяване, самото общество. Всеки да прави това, което може. Аз искам да правя това, което мога, вие ме поканихте в това предаване, бихте могли и да не ме поканите. Не сте длъжна. 

- Много пъти от устата на  официалните представители на  Църквата чувам, че гърците се дехристиянизират. Вярвате ли нещо подобно? Дали в европейски контекст губим вярата си?

- Не съм сигурен. Но по някакъв начин губим нашата християнска идентичност, защото тя остава неясна. Изобщо обществото ни се отдалечава от Бога, да го кажа така, тоест има по-голяма зависимост от човешките постижения, отколкото  надежда и очакване за божествената намеса. Днес не  вярваме в нея.

- Вероятно Църквата не вдъхновява.

- Най-вероятно. Това е наша отговорност, признавам.

- Не само ваша, а и наша.

- Аз поемам моята. И искам да видя как Църквата би могла да вдъхнови, но е трудна епоха. Властва една логика, че човек може всичко - във физиката се създаде теорията за всички неща, която знаете ли до какво заключение стигна? За тези, които я приемат – че представляваме  преразпределение на нищото. Ама възможно ли е? Теория за всички неща, а ние сме нищо?

Преразпределение на нищото, не на всичко. Тоест, че сме едно нищо и от това нищо е излязло човешкото цяло. Тези идеи, когато имат блясъка на мощното слово, днес изглеждат като най-великото човешко постижение. Липсва ни Бог, Който е Всичко. Намирайки теорията за всичко, не намерихме Бога. Хайде сега се опитай да убедиш някой. Какво означава обаче да вдъхновиш? Когато един човек  страда и изкара всички въпроси от себе си, най-добрият отговор не са аргументите, а сълзата на разбирателство, въздържането и мълчанието, човешката подкрепа, която, ако ти сам имаш в себе си и имаш  „залежи” на вяра, те излизат. Това е вдъхновението. То е преживяване на словото.

- Но словото се допълва от дела.

- От опит бих казал. Но мисля, че дори да няма хора, които ще ни вдъхновят, съществуват пътища, за да намерим Бога.

- Кои са те?

- Нашето смирение. Ако аз кажа – нека Бог дойде да ми се докаже – това е егоизъм. Но ако в себе си  кажа: Боже мой, аз не мога да разбера материалния свят, не мога да схвана  огромната вселена, а просто стоя със страхопочитание и смирено очаквам. Не съм център на света. Нищо не съм. Това съзнание е голяма врата, дава сила, за да не падна. Проблемът на нашата епоха не е нито вероучението, нито всички останали неща,  е липсата на смирение. Православието  има съкровището на опитното смирение. Аз затова се радвам, че съм православен.

- Подобно е посланието на Възкресението, нали? Не е  ли смирение?

- Посланието на Кръста също е и велико принизяване - да виждаме Бога върху един Кръст...

- Пътуването към Еммаус какъв смисъл има?

- Пътят към Еммаус е превъзходен път, чийто център са думите "не гореше ли в нас сърцето", пламъкът, който им предало Христовото слово, както вървели сред съмнения и тъга.

- И дори не Го разпознали.

- Неразпознаване, тъга и съмнения. Той идва след това, отваря им ума, но пак не разбират. Това е другото хубаво нещо - отварянето на ума. Да започнеш да разбираш неща, които  на пръв поглед не виждаш. Съществува велика красота в  тайната на Бога. Думата тайна служи не за да покрива празнини на вярата, а за да показва човешката недостатъчност в приближаването към Божията истина.

Ние се опитваме и се молим Бог да ни отваря ума, за да можем да се наслаждаваме духовно на неща, които реално ни превъзхождат. Дори в научните открития има красота. През последните години се констатира, че в крайна сметка светът повече се скрива от нас, отколкото се открива. Много повече това е така с  Божиите неща. Бог повече се скрива, за да влезе Сам тайно, отколкото ние да Го разкрием. Възкресението е доказателство за божествеността на Христос и е най-великото послание, което бихме могли да отправим.

Първа част: Възкресение Христово - от народните обичаи до богословието на празника

Превод: К. Константинов 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xdyhw 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски