Мобилно меню

4.6666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (27 Votes)
Освещаване на Самарското знаме20 ап­ри­лий 1876

Ап­рил­с­ка­та епо­пея от 1876 г. е ве­ли­ка стра­ни­ца от бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия, до­ка­за­ла на ци­ви­ли­зо­ва­ния свят, че на­ро­дът ни зас­лу­жа­ва да жи­вее сво­бод­но.

Сво­бо­да­та е аб­с­т­рак­т­но по­ня­тие, ко­е­то ста­ва раз­би­ра­е­мо ед­ва ко­га­то лип­с­ва. Въз­мож­ност­та да имаш своя дър­жа­ва, свой герб, свое зна­ме, свой химн, своя пис­ме­ност, да слу­шаш пра­вос­лав­ни про­по­ве­ди на своя език не е да­де­ност. Пет ве­ка на­ши­те де­ди, за­гу­би­ли в роб­с­т­во­то всич­ко, са меч­та­ли и са се на­дя­ва­ли то­ва да се вър­не ня­ко­га. Пър­ви­ят наш на­ро­ден бу­ди­тел св. Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки (1722-1773), чи­я­то па­мет чес­т­ва­ме на 19 юни, фор­му­ли­ра яс­но и точ­но три­те стъп­ки, ко­и­то тряб­ва да из­вър­вим, за да вди­ша­ме въз­ду­ха на Сво­бо­да­та: прос­ве­та, цър­ков­на не­за­ви­си­мост и на­ци­о­нал­но ос­во­бож­де­ние.
Роб­с­т­во­то на­ред с мно­го­то си не­га­ти­ви има и то­зи, че съз­да­ва мрак - прос­ве­тен и ду­хо­вен. Ето с как­ви об­ра­зо­ва­ни хо­ра е раз­по­ла­гал три­ми­ли­он­ният бъл­гар­с­ки на­род, най-мно­гоб­рой­ният в Ос­ман­с­ка­та им­пе­рия: 
През Въз­раж­да­не­то, от XVIII в. до Ос­во­бож­де­ни­е­то, сме има­ли око­ло 600 вис­шис­ти. От тях 245 са ме­ди­ци, 51 юрис­ти, 39 ис­то­ри­ко-фи­ло­ло­зи, 11 фи­ло­со­фи, 7 ма­те­ма­ти­ци, 47 ду­хов­ни­ци, 25 ин­же­не­ри, 11 ас­т­ро­но­ми и др.

Око­ло 2200 бъл­гар­че­та са тър­си­ли зна­ния във вис­ши и сред­ни учи­ли­ща в чуж­би­на. Най-мно­го от тях - 686 - са уча­щи­те в Ру­сия, 416 - в тур­с­ки учеб­ни за­ве­де­ния, 206 - в ру­мън­с­ки, 188 - в ав­с­т­ро-ун­гар­с­ки, 126 - в гръц­ки, 116 - в чеш­ки, 75 - във френ­с­ки, 42 - в нем­с­ки и др.

Въз­рож­ден­с­ка­та ин­те­ли­ген­ция би­ла око­ло 10 000 ду­ши, 3700 от тях са със сред­но и вис­ше об­ра­зо­ва­ние, ос­та­на­ли­те - с ки­лий­но, вза­им­но и клас­но. Об­ра­зо­ва­ни­те же­ни са 659. Най-го­лям про­цент от ин­те­ли­ген­ци­я­та - 50,5% са учи­те­ли­те (сред тях 9,2% са вис­шис­ти), ду­хо­вен­с­т­во­то е наб­ро­я­вало око­ло 3600 ду­ши, ка­то над 300 от тях взе­мат пря­ко учас­тие в На­ци­о­нал­но-ос­во­бо­ди­тел­но­то дви­же­ние.

То­ва е бро­ят на уче­ни­те лю­де, чо­веш­ко­то ни бо­гат­с­т­во, ко­и­то ще по­ло­жат ос­но­ви­те на Тре­то­то бъл­гар­с­ко цар­с­т­во. Те до­ри не са тол­ко­ва, за­що­то спо­ме­на­та­та ста­тис­ти­ка об­х­ва­ща всич­ки за пос­лед­ни­те сто го­ди­ни пре­ди 1878 г. От тях не­мал­ка част жи­ве­ят в чуж­би­на и ня­ма да се вър­нат ни­ко­га в ро­ди­на­та си. Ос­та­ват мал­ко, си­ро­маш­ка брой­ка, но роб­с­т­во­то не поз­во­ля­ва по­ве­че. По обек­тив­ни при­чи­ни пър­ва­та за­ръ­ка на Хи­лен­дар­с­кия све­тец не е из­пъл­не­на док­рай.

Вто­ра­та – цър­ков­на­та не­за­ви­си­мост - ма­кар и труд­но е из­во­ю­ва­на през 1870 г.
Тре­та­та стъп­ка взе­ма най-мно­го жер­т­ви. Чип­ров­с­ко­то въз­с­та­ние (1688 г.), Вел­чо­ва­та за­ве­ра (1835 г.), Ви­дин­с­ко­то въс­та­ние (1850 г.), Тър­нов­с­ко­то въс­та­ние (1862 г.), че­ти­те на Па­на­йот Хи­тов и Фи­лип То­тю (1867 г.), че­та­та на Ха­д­жи Ди­ми­тър и Сте­фан Ка­ра­д­жа (1868 г.),  Ста­ро­за­гор­с­ко­то въс­та­ние (1875 г.) са са­мо част от опи­ти­те на на­шия на­род да нап­ра­ви та­зи стъп­ка. Те са ре­пе­ти­ция за най-ма­со­во­то въс­та­ние, как­во­то е Ап­рил­с­ко­то от 1876 г. В ме­се­ци­те след не­го прос­ве­те­ни­те хо­ра от Ан­г­лия, Гер­ма­ния, Фран­ция, Ита­лия, САЩ и др. ще на­у­чат как­во е Бъл­га­рия, как­во е Ба­так, Пе­ру­щи­ца… Ужас­ни­те кръ­воп­ро­ли­тия ги раз­тър­с­ват. Тях­на­та сил­на чо­веш­ка съп­ри­час­т­ност, от ед­на стра­на, и от дру­га - жер­т­во­го­тов­ност­та на рус­ки­те, фин­лан­д­с­ките, ру­мън­с­ките вой­ни­ци и на­ши­те опъл­чен­ци прев­ръ­ща раз­г­ро­ма на Ап­рил 1876 г. в три­умф на Сво­бо­да­та. Ге­ро­из­мът на Ап­рил­с­ка­та епо­пея съз­да­ва от хи­ля­ди чуж­ден­ци, не­поз­на­ва­щи и нечу­ва­ли до­то­га­ва за на­шия на­род, бъл­га­ро­люб­ци.

Сред имен­ни­те и бе­зи­мен­ни ге­рои на на­ци­о­нал­но-ос­во­бо­ди­тел­ни­те бор­би, ко­и­то на­ка­ра­ха све­тът да се раз­въл­ну­ва от на­ша­та съд­ба, са и спо­ме­на­ти­те над 300 бъл­гар­с­ки пра­вос­лав­ни све­ще­нос­лу­жи­те­ли. За двама от тях ще ви раз­ка­жем.    

АР­ХИ­МАН­Д­РИТ АМ­ФИ­ЛО­ХИЙ
Ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий (Ми­хай­лов) е ро­ден в Сли­вен през 1817 г. По­лу­ча­ва ду­хов­но об­ра­зо­ва­ние в Ру­сия през 50-те го­ди­ни на XIX в. Бил е в мно­го пра­вос­лав­ни ма­нас­ти­ри в Ру­сия, Ру­мъ­ния, Мол­до­ва и Гър­ция. По вре­ме на чес­ти­те си пъ­ту­ва­ния се за­поз­на­ва с тег­ло­то на по­ро­бе­ния си на­род. Ко­га­то из­бух­ва Крим­с­ка­та вой­на (1853-1856) той ста­ва све­ще­ник на бъл­гар­с­ките доб­ро­вол­ци в нея. На­у­ча­вай­ки, че не­го­ви­те съг­раж­да­ни се гот­вят за въс­та­ние, ид­ва в Бъл­га­рия през 1860 и 1862 г., за да взе­ме учас­тие в не­го. От­но­во е в Сли­вен през 1868 г. и аги­ти­ра за въс­та­ние. Осъ­щес­т­вя­ва кон­так­ти с че­ти­те на Гун­чо вой­во­да, на То­дор Хар­бо­о­лу и на Анас­тас Ха­д­жи­доб­рев. По­ма­га с как­во­то мо­же.

През 1875 г., ко­га­то слив­на­лии ре­ша­ват да въз­с­та­но­вят един от най-из­вес­т­ни­те ма­нас­ти­ри „Св. Спас”, стро­ен по вре­ме­то на цар Иван Асен II, от­но­во е тук. На­ред с ду­хов­ни­те си за­дъл­же­ния той се включ­ва в под­го­тов­ка­та най-нап­ред на Ста­ро­за­гор­с­ко­то, а пос­ле и на Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние. Имен­но то­зи е най-ин­те­рес­ни­ят пе­ри­од от не­го­вия жи­вот. Ня­кои ав­то­ри го со­чат за ав­тор на ма­те­ма­ти­чес­ко­то до­ка­за­тел­с­т­во, че Ос­во­бож­де­ни­е­то е близ­ко. Чрез за­ме­ня­не на бук­ви­те в ду­ми­те „Тур­ция ке пад­не” с циф­ри­те, съ­от­вет­с­т­ва­щи на бук­ви­те от цър­ков­нос­ла­вян­с­ка­та аз­бу­ка се по­лу­ча­ва го­ди­на­та 1876. То­ва е спор­но. Без­с­пор­но­то е, че ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий е един от рев­нос­т­ни­те раз­п­рос­т­ра­ни­те­ли на ог­не­ни­те сло­ва – „Тур­ция ке пад­не в 1876 ле­то”. А то­ва е мно­го вдъх­но­вя­ва­що за обез­ве­ре­ни­те, ко­и­то ще стиг­нат до там в сво­е­то ду­хов­но из­рас­т­ва­не, че по­е­тът ще го на­ре­че „пи­ян­с­т­во­то на един на­род”.

Ето как­во пи­ше за то­ва ма­те­ма­ти­чес­ко, фи­ло­соф­с­ко от­к­ри­тие Иван Ва­зов: „Кой бе­ше на­тък­мил тая чуд­но­ва­та ком­би­на­ция и от­к­рил то­ва съв­па­де­ние? Кой ум бе­ше уло­вил в мра­ка тая све­тул­ка, тая не­о­бяс­ни­ма иг­ра на слу­чая? Не­из­вес­т­но. Та­ки­ва яв­ле­ния но­ви­те хо­ра ги на­ри­чат „кап­риз на слу­чая”; ста­ри­те ги на­ри­чат „ори­сия”.

Тъй пред­раз­съ­дъ­кът обяс­ня­ва, ко­га­то раз­съ­дъ­кът се от­каз­ва…”

Ле­то­пи­се­цът на Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние За­ха­ри Сто­я­нов е още по-ка­те­го­ри­чен: „Ако то­ва ли­це, ко­е­то и да е би­ло то, жи­во или ум­ря­ло – бе­ше на­пи­са­ло хи­ля­да де­бе­ли то­мо­ве, не ще­ше да под­па­ли тол­ко­ва огъ­ня в сър­ца­та на бъл­гар­с­кия на­род, от­кол­ко­то мо­жа да дос­тиг­не то­ва са­мо с три ду­ми.”

На­ши­те ис­то­ри­чес­ки кни­ги са бед­ни на ин­фор­ма­ция за на­шия ге­рой. Об­ра­за му тряб­ва да съз­да­дем от от­дел­ни фраг­мен­ти.

Ко­га­то се под­гот­вя кор­пу­сът на опъл­чен­ци­те, ус­по­ред­но с не­го се съз­да­ва гру­па­та на све­ще­ни­ци­те, ко­и­то да го об­с­луж­ват. На 21 ап­рил 1877 г. за све­ще­ник на 1-ва опъл­чен­с­ка бри­га­да е наз­на­чен ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий, а на 2-ра бри­га­да – све­ще­ник Пе­тър Дра­га­нов. Лю­бо­пи­тен факт е, че за све­ще­ни­ци на опъл­че­ни­е­то се наз­на­ча­ват са­мо бъл­га­ри. В на­ча­ло­то на май 1877 г. ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий е въз­диг­нат в длъж­ност све­ще­ник на ця­ло­то опъл­че­ние. С пред­пи­са­ние на ген. Не­по­кой­чиц­ки от 27 май 1877 г. към ща­то­ве­те на бри­га­ди­те би­ли вклю­че­ни по един све­ще­ник и един кли­сар. Със за­по­ве­ди от 8 и 12 юни всич­ки опъл­чен­с­ки дру­жи­ни имат све­ще­ни­ци. Име­на­та им се зна­ят - Кон­с­тан­тин Ве­лев­с­кий, Иван Сто­я­но­вич, Спас Бил­ге­вич, Юр­дан Ро­за­нов, дя­кон Ки­рил Ива­нов и спо­ме­на­тият Пе­тър Дра­га­нов. Всич­ки са под ду­хов­но­то во­да­чес­т­во на ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий. На 6 май 1877 г. в със­лу­же­ние със све­ще­ник Пе­тър Дра­га­нов ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий ос­ве­ща­ва Са­мар­с­ко­то зна­ме и от­с­луж­ва тър­жес­т­вен мо­ле­бен. Ня­кол­ко­то хи­ля­ди учас­т­ни­ци в то­зи сла­вен ден, сред ко­и­то са ген. Н. Ни­ко­ла­е­вич, П. Ала­бин, ген. Сто­ле­тов, Ев­ло­ги Ге­ор­ги­ев, ста­ри­ят хай­ду­тин дя­до Це­ко Пет­ков и шест­те дру­жи­ни на Бъл­гар­с­ко­то опъл­че­ние с ли­чен със­тав от 2500 ду­ши, сред ко­и­то и 66-го­диш­ни­ят опъл­че­нец Га­д­жал вой­во­да, пла­чат от ра­дост и въл­не­ние.

Ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий слу­жи вяр­но в ре­до­ве­те на бъл­гар­с­ко­то опъл­че­ние. Той кре­пи ду­ха на опъл­чен­ци­те, вя­ра­та им. Ду­хов­ни­ят им пас­тир е до тях, ко­га­то си­ли­те и сме­лост­та са на пре­де­ла. С то­ва той вна­ся час­ти­ца към зас­лу­ги­те на слав­ни­те бъл­гар­с­ки дру­жи­ни, ко­и­то из­ми­на­ват пъ­тя от Пло­ещ през Шип­ка и Ста­ра За­го­ра до по­бед­ния за­вър­шек на Ос­во­бо­ди­тел­на­та вой­на. След то­ва сле­ди­те му се гу­бят, ко­е­то оз­на­ча­ва, че мир­но и ти­хо, ка­то ис­тин­с­ки Бо­жи слу­жи­тел, чин­но е из­пъл­ня­вал сво­и­те ду­хов­ни обя­за­нос­ти. През го­ди­ни­те за не­го се спо­ме­на­ва ряд­ко.

На 23 ап­рил 1904 г. в Ка­зан­лък се от­к­ри­ва пол­ко­ви му­зей, пре­рас­нал през 1921 г. в град­с­ки ис­то­ри­чес­ки му­зей. Пър­ви­ят ек­с­по­нат на то­зи му­зей е злат­ни­ят цър­ко­вен кръст, по­да­рен на све­ще­ни­ка на Бъл­гар­с­ко­то опъл­че­ние ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий. Съ­щи­ят кръст, кой­то той по­да­ря­ва през 1885 г. мал­ко пре­ди смърт­та си, на ка­зан­лъш­ко­то по­бор­ни­чес­ко-опъл­чен­с­ко дру­жес­т­во „Шип­ка”. По-къс­но кръс­тът е из­ва­ден за ня­кол­ко го­ди­ни от му­зея и с не­го 23-ти Шип­чен­с­ки пе­хо­тен полк учас­т­ва слав­но в Бал­кан­с­ки­те вой­ни. Име­то на ар­хи­ман­д­ри­та е уве­ко­ве­че­но от пе­ве­ца на Доб­ру­д­жа Йор­дан Йов­ков, ка­то го пра­ви ге­рой в раз­ка­за си „Най-вяр­на­та стра­жа”.

Ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хии уми­ра през 1886 г., спо­ред ед­ни ав­то­ри в Со­фия, спо­ред дру­ги в Сли­вен.

ОТЕЦ КИРИЛ СЛЕПОВ

Ivan2.jpgЙеромонах Кирил Иванов Слепов е роден през 1830 г. в Сопот. Учи в килийното училище при местния манастир „Св. Спас”. Съвсем млад приема монашеството. Отначало е в Гложенския манастир, а по-късно отива в манастира „Св. Никола” край с. Калугерово, Пазарджишко, където е избран за игумен. В началото на март 1876 г. се запознава с Георги Бенковски. Тази среща е съдбоносна. Приятелството им е пословично. До 12 май 1876 г., когато загива Бенковски, те са неразделни. В манастира се свикват тайни събрания, а игуменът заклева съзаклятниците за вярна служба на народното дело. Калугеровската обител става център за подготовката за въстание на околните села. 20 април 1876 г. заварва отец Кирил в Панагюрище. На 22 април в съслужение с поп Недельо Иванов и поп Груйо Бански тържествено освещава знамето на панагюрци и взема участие в тържествения марш на въстаниците по улиците на Панагюрище. Тук се проявява гениалността на Бенковски. Начело на манифестацията е Райна Княгиня, след нея тримата свещеници и стотиците нагиздени като за парад въстаници. Свободата трябва да е видима, хората трябва да я докоснат, да я вдъхнат, да се насладят на новото, българското. Тези видими форми на българщината правят кръвта да закипи и очертават в съзнанието на народа ясно контурите на новата държава.

Събитията от следващите дни се развиват бързо. Бенковски създава чета, наречена „Хвърковата”, от около 200 души. Конете за нея са дарени от Влад Ненов Пашов. Четата лети през селата, за да вдигне населението. Начело са Георги Бенковски и поп Недельо Иванов, но той скоро се разболява и го замества отец Кирил. Хванал здраво в ръката си кръста от черквата в с. Поибрене, с разпилени дълги коси, този 46-годишен, по думите на Захари Стоянов „най-красив въстаник”, пали сърцата на селяните и те масово се включват в армията на Бенковски…

…Пиянството бързо преминава. Въстанието е потушено жестоко. Бенковски и оцелелите четници търсят път към Влашко. Разделят се на групи. На 7 май 1876 г. Георги Бенковски, Захари Стоянов, Стефо Далматинеца и отец Кирил Слепов търсят свой път за спасение.

Пролетта тогава е била по-скоро зима. Природата поставила ново изпитание, чисто физическо, пред въстаническите предводители. Гладни, окъсани, целите в кал и мръсотия, те се лутат из Тетевенския Балкан. Спят където намерят и както намерят, хранят се, когато им дадат и каквото им дадат. И тук, в новото изпитание, един от тях – отец Кирил, извършва нещо, което може да накара всеки да се просълзи от гордост, че е българин и потомък на такива несломими мъже.

На десети срещу единадесети май те пренощуват в една пещера. Всичко наоколо е покрито със сняг и лед. Малката дупка е само 3-4 метра дълга, 1-1,5 м., висока и широка по-малко от метър. Тя предпазва само главите, но не и телата от студа. Живи да ги оплачеш! Ето писменото свидетелство на Захари Стоянов от „Записките”: „Рано сутринта, щом захвана да се развиделява, ние бяхме събудени от молитвующия глас на о. Кирила. Той беше се изправил до едно дърво с кръста в ръка и следваше да чете някои черковни молитвеници и правила, което ни напомни, че днес е денят на нашите народни просветители Кирил и Методий. В тая черковна службица взехме и ние участие, нелицемерно, разбира се… След свършване на службата о. Кирил ни поздрави с празника.”

В мръсното и мокро расо, посинял от студ, с полуизгоряла предния ден камилавка, с развети дълги, несресани коси и брада, с кръст в ръка, с огън и мълнии в очите, див и недостижим, сам сред враждебната природа, той чинно върши своя свещенически дълг. Физически смазан, но духовно останал велик. Тръпки да те полазят и да изкрещиш от безсилие..

Имало е титанични български водачи!

Имало е..

Позлатеният сребърен кръст, с който отецът води орлите от Хвърковатата чета, сега изпълнява може би най-тържествената, най-необикновената, най-чистата и благоговейна „литургия” в прослава на светите равноапостолни братя. В ужасните за четиримата дни, в последните им свободни часове отец Кирил Иванов Слепов намира връзката между Солунските братя, утвърдили славянския род като равен на богоизбраните, и стореното от тях самите – бунтовния напън за възкръсване на роба.

Отец Кирил Слепов умира на 17 януари 1877 г. в Цариградската тъмница. Погребан е в гробищата на квартала Фенер при един висок кипарис. Костите му са още там...

Беше вече споменато, че в национално-освободителното движение са записани имената на над 300 свещеници, от тях около 200 са подпомагали или пряко са участвали в Априлското въстание. Може да се каже, че народът не е бил изоставян, а е воден в трудни моменти от истинските си духовни пастири, които наред с Божия Кръст носеха достойно и Кръста на своя поробен народ. 

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ad4p 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин