20 април - С кръста и знамето

През 1875 г., ко­га­то слив­на­лии ре­ша­ват да въз­с­та­но­вят един от най-из­вес­т­ни­те ма­нас­ти­ри „Св. Спас”, стро­ен по вре­ме­то на цар Иван Асен II, от­но­во е тук. На­ред с ду­хов­ни­те си за­дъл­же­ния той се включ­ва в под­го­тов­ка­та най-нап­ред на Ста­ро­за­гор­с­ко­то, а пос­ле и на Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние. Имен­но то­зи е най-ин­те­рес­ни­ят пе­ри­од от не­го­вия жи­вот. Ня­кои ав­то­ри го со­чат за ав­тор на ма­те­ма­ти­чес­ко­то до­ка­за­тел­с­т­во, че Ос­во­бож­де­ни­е­то е близ­ко. Чрез за­ме­ня­не на бук­ви­те в ду­ми­те „Тур­ция ке пад­не” с циф­ри­те, съ­от­вет­с­т­ва­щи на бук­ви­те от цър­ков­нос­ла­вян­с­ка­та аз­бу­ка се по­лу­ча­ва го­ди­на­та 1876. То­ва е спор­но. Без­с­пор­но­то е, че ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий е един от рев­нос­т­ни­те раз­п­рос­т­ра­ни­те­ли на ог­не­ни­те сло­ва – „Тур­ция ке пад­не в 1876 ле­то”. А то­ва е мно­го вдъх­но­вя­ва­що за обез­ве­ре­ни­те, ко­и­то ще стиг­нат до там в сво­е­то ду­хов­но из­рас­т­ва­не, че по­е­тът ще го на­ре­че „пи­ян­с­т­во­то на един на­род”.

Ето как­во пи­ше за то­ва ма­те­ма­ти­чес­ко, фи­ло­соф­с­ко от­к­ри­тие Иван Ва­зов: „Кой бе­ше на­тък­мил тая чуд­но­ва­та ком­би­на­ция и от­к­рил то­ва съв­па­де­ние? Кой ум бе­ше уло­вил в мра­ка тая све­тул­ка, тая не­о­бяс­ни­ма иг­ра на слу­чая? Не­из­вес­т­но. Та­ки­ва яв­ле­ния но­ви­те хо­ра ги на­ри­чат „кап­риз на слу­чая”; ста­ри­те ги на­ри­чат „ори­сия”.

Тъй пред­раз­съ­дъ­кът обяс­ня­ва, ко­га­то раз­съ­дъ­кът се от­каз­ва…”

Ле­то­пи­се­цът на Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние За­ха­ри Сто­я­нов е още по-ка­те­го­ри­чен: „Ако то­ва ли­це, ко­е­то и да е би­ло то, жи­во или ум­ря­ло – бе­ше на­пи­са­ло хи­ля­да де­бе­ли то­мо­ве, не ще­ше да под­па­ли тол­ко­ва огъ­ня в сър­ца­та на бъл­гар­с­кия на­род, от­кол­ко­то мо­жа да дос­тиг­не то­ва са­мо с три ду­ми.”

На­ши­те ис­то­ри­чес­ки кни­ги са бед­ни на ин­фор­ма­ция за на­шия ге­рой. Об­ра­за му тряб­ва да съз­да­дем от от­дел­ни фраг­мен­ти.

Ко­га­то се под­гот­вя кор­пу­сът на опъл­чен­ци­те, ус­по­ред­но с не­го се съз­да­ва гру­па­та на све­ще­ни­ци­те, ко­и­то да го об­с­луж­ват. На 21 ап­рил 1877 г. за све­ще­ник на 1-ва опъл­чен­с­ка бри­га­да е наз­на­чен ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий, а на 2-ра бри­га­да – све­ще­ник Пе­тър Дра­га­нов. Лю­бо­пи­тен факт е, че за све­ще­ни­ци на опъл­че­ни­е­то се наз­на­ча­ват са­мо бъл­га­ри. В на­ча­ло­то на май 1877 г. ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий е въз­диг­нат в длъж­ност све­ще­ник на ця­ло­то опъл­че­ние. С пред­пи­са­ние на ген. Не­по­кой­чиц­ки от 27 май 1877 г. към ща­то­ве­те на бри­га­ди­те би­ли вклю­че­ни по един све­ще­ник и един кли­сар. Със за­по­ве­ди от 8 и 12 юни всич­ки опъл­чен­с­ки дру­жи­ни имат све­ще­ни­ци. Име­на­та им се зна­ят - Кон­с­тан­тин Ве­лев­с­кий, Иван Сто­я­но­вич, Спас Бил­ге­вич, Юр­дан Ро­за­нов, дя­кон Ки­рил Ива­нов и спо­ме­на­тият Пе­тър Дра­га­нов. Всич­ки са под ду­хов­но­то во­да­чес­т­во на ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий. На 6 май 1877 г. в със­лу­же­ние със све­ще­ник Пе­тър Дра­га­нов ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий ос­ве­ща­ва Са­мар­с­ко­то зна­ме и от­с­луж­ва тър­жес­т­вен мо­ле­бен. Ня­кол­ко­то хи­ля­ди учас­т­ни­ци в то­зи сла­вен ден, сред ко­и­то са ген. Н. Ни­ко­ла­е­вич, П. Ала­бин, ген. Сто­ле­тов, Ев­ло­ги Ге­ор­ги­ев, ста­ри­ят хай­ду­тин дя­до Це­ко Пет­ков и шест­те дру­жи­ни на Бъл­гар­с­ко­то опъл­че­ние с ли­чен със­тав от 2500 ду­ши, сред ко­и­то и 66-го­диш­ни­ят опъл­че­нец Га­д­жал вой­во­да, пла­чат от ра­дост и въл­не­ние.

Ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий слу­жи вяр­но в ре­до­ве­те на бъл­гар­с­ко­то опъл­че­ние. Той кре­пи ду­ха на опъл­чен­ци­те, вя­ра­та им. Ду­хов­ни­ят им пас­тир е до тях, ко­га­то си­ли­те и сме­лост­та са на пре­де­ла. С то­ва той вна­ся час­ти­ца към зас­лу­ги­те на слав­ни­те бъл­гар­с­ки дру­жи­ни, ко­и­то из­ми­на­ват пъ­тя от Пло­ещ през Шип­ка и Ста­ра За­го­ра до по­бед­ния за­вър­шек на Ос­во­бо­ди­тел­на­та вой­на. След то­ва сле­ди­те му се гу­бят, ко­е­то оз­на­ча­ва, че мир­но и ти­хо, ка­то ис­тин­с­ки Бо­жи слу­жи­тел, чин­но е из­пъл­ня­вал сво­и­те ду­хов­ни обя­за­нос­ти. През го­ди­ни­те за не­го се спо­ме­на­ва ряд­ко.

На 23 ап­рил 1904 г. в Ка­зан­лък се от­к­ри­ва пол­ко­ви му­зей, пре­рас­нал през 1921 г. в град­с­ки ис­то­ри­чес­ки му­зей. Пър­ви­ят ек­с­по­нат на то­зи му­зей е злат­ни­ят цър­ко­вен кръст, по­да­рен на све­ще­ни­ка на Бъл­гар­с­ко­то опъл­че­ние ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хий. Съ­щи­ят кръст, кой­то той по­да­ря­ва през 1885 г. мал­ко пре­ди смърт­та си, на ка­зан­лъш­ко­то по­бор­ни­чес­ко-опъл­чен­с­ко дру­жес­т­во „Шип­ка”. По-къс­но кръс­тът е из­ва­ден за ня­кол­ко го­ди­ни от му­зея и с не­го 23-ти Шип­чен­с­ки пе­хо­тен полк учас­т­ва слав­но в Бал­кан­с­ки­те вой­ни. Име­то на ар­хи­ман­д­ри­та е уве­ко­ве­че­но от пе­ве­ца на Доб­ру­д­жа Йор­дан Йов­ков, ка­то го пра­ви ге­рой в раз­ка­за си „Най-вяр­на­та стра­жа”.

Ар­хи­ман­д­рит Ам­фи­ло­хии уми­ра през 1886 г., спо­ред ед­ни ав­то­ри в Со­фия, спо­ред дру­ги в Сли­вен.