Мобилно меню

4.8974358974359 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (39 Votes)

2011-01-20-032 1Зараждането на патриаршеската институция в България е плод на много интересни процеси. Сред грохота на драматични битки и исторически обрати сред нашите предци постепенно е узрявала идеята, че църквата е гръбнак на народния живот, а патриаршеският статут е историческа необходимост за една държавна църква.

Аспарух и неговите наследници със силата на оръжието и дипломацията разширяват България върху територията на Източната римска империя. Това обаче, което ще обезсмърти победите им, за да не остане страната само страничка от средновековната история на Европа, е делото на св. княз Борис I Михаил. Той е една от най-ярките личности в цялата ни история, изключителен дипломат и политик. Макар да губи много от своите битки на бойното поле, той печели всички войни. Точно неговият усет не само прави християнството религия на българския народ, но и осигурява на Българската църква максимално възможния за момента висок статут.

На 4 март 870 г.

на специално заседание на големия Четвърти църковен събор в Константинопол (Римокатолическата църква го признава за Осми вселенски събор) е учредена Българската църква като самостойна, т. е. автономна архиепископия. Неин пръв предстоятел става архиеп. Йосиф.

В средновековната творба „Чудото на св. Георги с българина“ се казва, че св. княз Борис „доведе свети Йосиф (в по-късни преписи името е Стефан) и други учители и наставници, съгради църкви и манастири, постави епископи, попове и игумени, които да учат и ръководят народа му по Божия път“. За този пръв български църковен предстоятел почти липсват сведения. В цитираното сведение интересен момент е, че първият български архиепископ е обявен – вероятно скоро след смъртта му – за светец. Какво по-добро и здраво начало за Българската църква – държавникът, който я основава, и нейният пръв предстоятел са обявени за светци.

Българската църква е първата славянска църква в света и е въобще една от най-древните автономни, а впоследствие и автокефални църкви. Св. княз Борис осигурява и най-силното оръжие за съхраняването на тази църква и на българщината въобще – старобългарската (славянската) писменост. Отдавна е призната заслугата му за спасяването на делото на св. братя Кирил и Методий, като дава топъл прием на гонените от Европа техни ученици св. Климент Охридски, св. Наум Охридски и св. Ангеларий. На специално организиран църковен събор в столицата на България Плиска, през 893 г. е решено официално в държавата ни да бъде въведен старобългарският език като държавен и църковен. Освен това св. княз Борис издига огромен за времето си храм – Голямата базилика в Плиска с основа приблизително 103х30 м. (за сравнение – Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ в София има размери 72х50 м. През 2004 г. сърбите завършиха храма „Св. Сава“ в Белград, който се смята за най-голям действащ храм на Балканите и има размери 90х80 м).

Св. княз Борис се замонашва и предава управлението на своя най-малък син цар Симеон, с когото започва т. нар. български Златен век. България става най-големият славянски политически и културен център. Българската литература става основополагаща за всички славянски народи. Почти всички известни руски средновековни литературни паметници са преписи или компилации на българските.

Като превръща България в основна сила на Балканите и в Европа, цар Симеон се грижи Българската църква да добие същия авторитет като държавата му. Вероятно още след като разгромява византийската армия при р. Ахелой през 917 г., на събор в новата столица Преслав той издига българската архиепископия в ранг на патриаршия. Първият български патриарх според изворите е Леонтий. Патр. Леонтий от своя страна коронясва Симеон за император (василевс) на българи и гърци. Това, разбира се, не може да бъде прието от Византия и патриарха на Константинопол, и двете църкви за кратко са в схизма (разкол). Трябва да отбележим, че самопровъзгласяването на патриаршия не се допуска от църковните канони и затова този акт няма особена тежест извън пределите на България.

След смъртта на Симеон на българския престол се възкачва неговият втори син – св. цар Петър I. Освен че е най-дълго управлявалият български цар, той е и най-миролюбивият и един от най-добрите дипломати. По негово време се сключва дългогодишен мирен договор между Византия и България, което осигурява условия за вътрешното развитие на държавата.

Последица от този договор е и признаването на патриаршеския статут на нашата църква от византийския патриарх и императора. Според някои източници първият легитимен български патриарх е Димитър. Но според списъка (каталога), открит от френския учен Шарл Дюканж, първият легитимен български патриарх е Дамян. В списъка на преславските патриарси той е на пето място, като преди него освен Димитър са управлявали Сергий и Григорий. Църквата ни, ръководена от патр. Дамян, е призната лично от имп. Роман I Лакапин (920-944) и от патриарха на Константинопол за автокефална. С други думи, тя е напълно независима в управлението си от Константинопол и от другите църкви.

През 971 г. имп. Йоан Цимисхи завладява източните части на България, разрушава столицата Преслав и пленява с хитрост българския цар Борис ІІ и Дамян. Неизвестно как, по пътя към заточение в Константинопол патриархът успява да избяга и се връща в България. Тъй като Велики Преслав е завладян, патриаршеско седалище става Средец (София). Дамян е наследен от патр. Герман (наричан и Гавриил). Неговото седалище зависи от преместването на българските столици от цар Самуил. Така че Герман светителства първо във Воден, а след това в Мъглен и Преспа. Наследилия го Николай вече виждаме в новата българска столица Охрид. Според списъка на Дюканж обаче първият български патриарх в Охрид се казва Филип. Това разминаване в известията и до днес не е изяснено.

Последният български патриарх в Охрид е патр. Давид. След падането на Самуилова България и превземането на Охрид през 1018 г. от имп. Василий ІІ той лично пред стените на Струмица се представя на императора с писмо от царица Мария, вдовицата на цар Иван Владислав, с молба за пощада на царицата и децата ѝ.

Българската църква е понижена в ранг, което поставя началото на известната Охридска (българска) архиепископия.

За новосъздадената архиепископия имп. Василий ІІ издава 3 хрисовула (златопечатни грамоти), в които се определят епархиите на архиепископията – 32 на брой, които обхващат земите на България в Македония, Тесалия, Албания, Сърбия, Западна и Северна България, Добруджа, Влашко и др. Видни охридски архиепископи често се титулуват патриарси като спомен за незаконното унищожаване на Българската патриаршия – св. Теофилакт Охридски (Български), Йоан Комнин, Константин Кавасила, Димитър Хоматиан и др. Но въпреки това е факт, че с унищожаването на независимата българска държава временно се прекъсва и приемствеността в нейната патриаршеска институция.

Второ българско царство и възстановяването на патриаршеския статут

През 1185 г. братята Асен и Петър вдигат въстание, което води до възстановяването на българската държава. Един от първите актове на водачите на въстанието е да възстановят Българската църква. Пръв предстоятел на възстановената църква става Василий І, който е ръкоположен за архиепископ от трима канонични митрополити. Вероятно това е станало не много дълго след успешното начало на въстанието или около подписването на мира с Византия под стените на крепостта Ловеч през 1187 г. Поради отказа обаче на Константинопол да признае възстановеното достойнство на Българската църква по времето на цар Калоян е сключена уния (съюз) с Рим.

Само че папата признава единствено архиепископски статут на Българската църква и предстоятел. Архиеп. Василий е обявен за примас, но това не пречи по стара преславска традиция той да се нарича „патриарх на цяла България“. Цар Йоан Асен ІІ напълно възвръща блясъка на България и се превръща в безспорен хегемон на Балканите. Той не пропуска да възвърне и патриаршеското достойнство на църквата ни – този път не чрез Рим, а в нейното естествено православно обкръжение и по всички църковни канони.

През 1235 г. в гр. Лампсак на нарочен църковен събор. Константинополският патриарх Герман ІІ, в съслужението на много клирици и представители на всички патриаршии, ръкополага монаха Йоаким І за български патриарх. Патриаршеското достойнство на църквата ни е възстановено и с писменото одобрение и на Александрийския патриарх Николай, на Антиохийския Симеон и на Йерусалимския Атанасий. Издаден е и специален томос, който средновековни историци като Никифор Грѝгора коментират с думите: „Търновският архиерей получи завинаги независимост“.

Българската (Търновска) патриаршия де факто става шестата патриаршия в църковния свят и де юре поради изпадането на Римската църква в схизма от 1054 г. Българската патриаршия влиза в т. нар. Пентархия. Ще рече, че Търново става петата по чест патриаршия след Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим и се изравнява напълно по права с тях. Тя е призната не само от императора и патриарха в Константинопол (както по времето на св. цар Петър I), а и от всички православни патриарси без никаква принуда и условности.

Освен това България става първата страна, която е обгрижвана едновременно от две напълно канонични църкви – Българската Охридска архиепископия и Търновската патриаршия. Двете църкви дълго съществуват и функционират едновременно, преди Константинополската патриаршия абсолютно незаконно и неканонично да ги унищожи. (Търновската патриаршия е унищожена след смъртта на св. патр. Евтимий някъде към средата на 15 в., а Охридската – през 1767 г.)

Първият Търновски патриарх Йоаким І недълго след смъртта си в 1246 г. е канонизиран за светец. В Бориловия синодик за наследник на св. Йоаким І се посочва патр. Василий ІI – факт, който официално е приет в научната литература. През последните години обаче се налага мнението, че за няколко месеца след смъртта на св. Йоаким І е управлявал патр. Висарион. Съвсем ново откритие показва, че в този период имаме още един патриарх, канонизиран за светец – св. Спиридон Нови. Култът към него е бил особено популярен във Влахия, а мощите му са се съхранявали през 15-16 в. във влашкия град Търговище. За св. Спиридон в Константинопол, по молба на влашкия войвода Раду Велики, е била съставена специална служба.

Патр. Василий ІІ е наследен от Йоаким ІІ, а той, съответно, от патриарсите Игнатий, св. свмчк патр. Макарий и Йоаким ІІІ. При тяхното светителстване Константинопол отново посяга на авторитета на Българската патриаршия, поради което Игнатий и Йоаким ІІІ заявяват готовност да признаят авторитета на Римската църква.

Патр. Йоаким ІІІ е наследен съответно от патр. Доротей, а той от патр. Роман. Това са двама търновски патриарси, за които освен имената им нямаме други сведения. След Роман на Търновския патриаршески престол се възкачва патр. Теодосий І, а след него Йоаникий І. Наследник на патр. Йоаникий І става патр. Симеон. Периодът на Симеон е много показателен за авторитета и статута на Българската църква. През 1346 г. патр. Симеон и предстоятелят на другата българска църква Охридският архиеп. Николай интронизират Сръбския архиеп. Йоаникий за патриарх. Така България и Българската църква стават

църква майка за Сръбската патриаршия

и въобще за Сръбското царство. Новоизбраният Сръбски патр. Йоаникий коронова Стефан Душан за цар на Сърбия. Естествено, Константинопол е недоволен от действията на Търновския патриарх и между двете църкви отново настъпва напрежение. Българската патриаршия обаче ясно съзнава каноническия си статут, авторитет и правомощия, защото наследникът на патр. Симеон, патр. Теодосий ІІ през 1352 г. ръкополага монаха Теодорит за митрополит на Киев и цяла Русия. (Константинополският патриарх Калист І, който е отказал да извърши това ръкоположение, реагира мигновено в неубедително „Послание“ до търновското монашество.)

Патр. Теодосий ІІ е наследен от патр. Йоаникий ІІ – изключителен аскет и администратор, който подготвя благодатна почва за делото на своя велик наследник, последния патриарх на Търновското царство св. Евтимий. Известни са думите, които той отправя към търновчани, заминавайки на заточение. Думи, които остават като завет на всички български патриарси към българския народ в годините на османската власт: „На кого ни оставяш, свети отче? На Светата Троица ви оставям, сега и вовеки!“.

* За първи път този текст е публикуван във в-к Преса, бр. 311 от 15 ноември 2012 г. (бел. ред.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xpaqu 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин