Мобилно меню

4.7333333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.73 (15 Votes)

2011-01-20-032 1Зараждането на патриаршеската институция в България е плод на много интересни процеси. Сред грохота на драматични битки и исторически обрати у нашите предци постепенно е узрявала идеята, че църквата е гръбнак на народния живот, а патриаршеският статут е историческа необходимост за една държавна църква.

Аспарух и неговите наследници със силата на оръжието и дипломацията разширяват България върху територията на Източната римска империя. Но това, което ще обезсмърти победите им, за да не остане страната само страничка от средновековната история на Европа, е делото на св. цар Борис I. Той е една от най-ярките личности в цялата ни история, изключителен дипломат и политик. Макар да губи много от своите битки на бойното поле, той печели всички войни. Точно неговият усет не само прави християнството религия на българския народ, но и осигурява на Българската църква максимално възможния за момента висок статус.

На 4 март 870 г.

на специално заседание на големия IV църковен събор в Константинопол (Римокатолическата църква го признава за VIII Вселенски събор) е учредена Българската църква като самостойна, тоест автономна архиепископия. Неин пръв предстоятел става архиепископ Йосиф. 

В средновековната творба „Чудото на св. Георги с българина“ се казва, че св. княз Борис „доведе свети Йосиф (в по-късни преписи името е Стефан) и други учители и наставници, съгради църкви и манастири, постави епископи, попове и игумени, които да учат и ръководят народа му по Божия път“. За този пръв български църковен предстоятел почти липсват сведения. В цитираното сведение интересен момент е, че първият български архиепископ е обявен - вероятно скоро след смъртта му - за светец. Какво по-добро и здраво начало за Българската църква - държавникът, който я основава, и нейният пръв предстоятел са обявени за светци.

Българската църква е първата славянска църква в света и е въобще една от най-древните автономни, а впоследствие и автокефални църкви. Св. цар Борис осигурява и най-силното оръжие за съхраняването на тази църква и българщината въобще - старобългарската (славянската) писменост. Отдавна е призната заслугата му за спасяването на делото на светите братя Кирил и Методий, като дава топъл прием на гонените от Европа техни ученици св. Климент Охридски, св. Наум Охридски и св. Ангеларий.  На специално организиран църковен събор в столицата  на България Плиска през 893 г. е решено официално в държавата ни да бъде въведен старобългарския език като държавен и църковен. Освен това св. цар Борис издига огромен за времето си храм - Голямата базилика в Плиска с основа приблизително 103 х 30 метра (за сравнение - патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ в София има размери 72 х 50 м. През 2004 г. сърбите завършиха храма „Св. Сава“ в Белград, който се смята за най-голям действащ храм на Балканите и има размери 90 х 80 м).

Св. цар Борис се замонашва и предава управлението на своя най-малък син цар Симеон, с когото започва т. нар. български Златен век. България става най-големият славянски политически и културен център. Българската литература става основополагаща за всички славянски народи. Почти всички известни руски средновековни литературни паметници са преписи или компилации на българските.

Като превръща България в основна сила на Балканите и в Европа, цар Симеон се грижи Българската църква да добие същия авторитет като 

държавата му. Вероятно още след като разгромява византийската армия при р. Ахелой през 917 г., на събор в новата столица Преслав той издига българската архиепископия в ранг на патриаршия. Първият български патриарх според изворите е Леонтий. Патриарх Леонтий от своя страна коронясва Симеон за император (василевс) на българи и гърци. Това, разбира се, не може да бъде прието от Византия и патриарха на Константинопол и двете църкви за кратко са в схизма (разкол). Трябва да отбележим, че самопровъзгласяването на патриаршия не се допуска от църковните канони и затова този акт няма особена тежест извън пределите на България.

След смъртта на цар Симеон на българския престол се възкачва неговият втори син - св. цар Петър. Освен че е най-дълго управлявалият български цар, той е и най-миролюбивият и един от най-добрите дипломати. По негово време се сключва дългогодишен мирен договор между Византия и България, което осигурява условия за вътрешното развитие на държавата.

Последица от този договор е и признаването на патриаршеския статус на нашата църква от византийския патриарх и императора. Според някои източници първият легитимен български патриарх е Димитър. Но според списъка (каталога), открит от френския учен Шарл Дюканж, първият легитимен български патриарх е Дамян. В списъка на преславските патриарси той е на пето място, като преди него освен Димитър са управлявали Сергий и Григорий. Църквата ни, ръководена от патриарх Дамян, е призната лично от император Роман I Лакапин (на престола през 920-944) и от патриарха на Константинопол за автокефална. С други думи, тя е напълно независима в управлението си от Константинопол и от другите църкви.

През 971 г. император Йоан Цимисхи завладява източните части на България, разрушава столицата Преслав и пленява с хитрост българския цар Борис ІІ и Дамян. Неизвестно как по пътя към заточение в Константинопол патриархът успява да избяга и се връща в България. Тъй като Велики Преслав е завладян, патриаршеско седалище става Средец (София). Дамян е наследен от патриарх Герман (наричан и Гавриил). Неговото седалище зависи от преместването на българските столици от цар Самуил. Така че Герман светителства първо във Воден, а след това в Мъглен и Преспа. Наследилия го Николай вече виждаме в новата българска столица Охрид. Според списъка на Дюканж обаче първият български патриарх в Охрид се казва Филип. Това разминаване в известията и до днес не е изяснено.

Последният български патриарх в Охрид е патриарх Давид. След падането на Самуилова България и превземането на Охрид през 1018 г. от император Василий ІІ той лично пред стените на Струмица се представя на императора с писмо от царица Мария, вдовицата на цар Иван Владислав, с молба за пощада на царицата и децата й.

Българската църква е понижена в ранг, което поставя началото на известната Охридска (българска) архиепископия.

За новосъздадената архиепископия император Василий ІІ издава 3 хрисовула (златопечатни грамоти), в които се определят епархиите на архиепископията - 32 на брой и обхващат земите на България в Македония, Тесалия, Албания, Сърбия, Западна и Северна България, Добруджа, Влашко и др. Видни охридски архиепископи често се титулуват патриарси като спомен за незаконното унищожаване на Българската патриаршия - св. Теофилакт Охридски (Български), Йоан Комнин, Константин Кавасила, Димитър Хоматиан и др. Но въпреки това е факт, че с унищожаването на независимата българска държава временно се прекъсва и приемствеността в нейната патриаршеска институция.

Второ българско царство. Възстановяване

През 1185 г. братята Асен и Петър вдигат въстание, което води до възстановяването на българската държава. Един от първите актове на водачите на въстанието е да възстановят Българската църква. Пръв предстоятел на възстановената църква става Василий І, който е ръкоположен за архиепископ от трима канонични митрополити. Вероятно това е станало не много дълго след успешното начало на въстанието или около подписването на мира с Византия под стените на крепостта Ловеч през 1187 г. Но поради отказа на Константинопол да признае възстановеното достойнство на Българската църква по времето на цар Калоян е сключена уния (съюз) с Рим.

Папата обаче признава само архиепископски статус на Българската църква и предстоятел.  Архиепископ Василий е обявен за примас, но това не пречи по стара преславска традиция той да се нарича „патриарх на цяла България“. Цар Иван Асен ІІ напълно възвръща блясъка на България и се превръща в безспорен хегемон на Балканите. Той не пропуска да възвърне и патриаршеското достойнство на църквата ни този път не чрез Рим, а в нейното естествено православно обкръжение и по всички канони на църквата.

През 1235 г. в гр. Лампсак на нарочен църковен събор. Константинополският патриарх Герман ІІ в съслужението на много клирици и представители на всички патриаршии ръкополага монаха Йоаким І за български патриарх. Патриаршеското достойнство на църквата ни е е възстановено и с писменото одобрение и на Александрийския патриарх Николай, на Антиохийския Симеон и на Йерусалимския Атанасий. Издаден е и специален томос, който средновековни историци като Никифор Григора коментират с думите: „Търновският архиерей получи завинаги независимост.“

Българската (Търновската) патриаршия де факто става шестата патриаршия в църковния свят и де юре поради изпадането на Римската църква в схизма от 1054 г. Българската патриаршия влиза в т. нар. пентархия. Тоест Търново става петата по чест патриаршия след Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим и се изравнява напълно по права с тях. Тя е призната не само от константинополския император и патриарх (както по времето на св. цар Петър), а от всички православни патриарси без никаква принуда и условности.

Освен това България става първата страна, която е обгрижвана едновременно от две напълно канонични църкви - Българската Охридска архиепископия и Търновската патриаршия. Двете църкви дълго съществуват и функционират едновременно, преди  абсолютно незаконно и неканонично да ги унищожи Константинополският патриарх. (Търновската патриаршия е унищожена след смъртта на св. патриарх Евтимий някъде към средата на XV в., а Охридската - през 1767 г.)

Първият Търновски патриарх Йоаким І недълго след смъртта си през 1246 г. е канонизиран за светец. В Бориловия синодик за наследник на св. Йоаким І се посочва патриарх Василий ІІ, факт, който официално е приет в научната литература. През последните години обаче се налага мнението, че за няколко месеца след смъртта на св. Йоаким І е управлявал патриарх Висарион. Съвсем ново откритие показва, че в този период имаме още един  патриарх, канонизиран за светец - св. Спиридон Нови. Култът към него е бил особено популярен във Влахия, а мощите му се съхранявали презXV-XVI в. във влашкия град Търговище. За св. Спиридон в Константинопол по молба на влашкия войвода Раду Велики била съставена специална служба.

Патриарх Василий ІІ е наследен от Йоаким ІІ, а той съответно от патриарсите Игнатий, св. свещеномъченик патриарх Макарий и Йоаким ІІІ. При тяхното светителстване Константинопол отново посегнал на авторитета на българската патриаршия, поради което Игнатий и Йоаким ІІІ заявили готовност да признаят авторитета на Римската църква.

Патриарх Йоаким ІІІ е бил наследен съответно от патриарх Доротей, а той съответно от патриарх Роман. Това са двама търновски патриарси, за които освен имената им нямаме други сведения. След Роман на търновския патриаршески престол се качва патриарх Теодосий І, а след него Йоаникий І. Наследник на патриарх Йоаникий І става патриарх Симеон. Периодът на Симеон е много показателен за авторитета и статуса на Българската църква. През 1346 г. патриарх Симеон и предстоятелят на другата българска църква Охридският архиепископ Николай интронизират сръбския архиепископ Йоаникий за патриарх. Така България и Българската църква стават

църква майка за Сръбската патриаршия

и въобще за Сръбското царство. Новоизбраният сръбски патриарх Йоаникий коронова Стефан Душан за цар на Сърбия. Естествено Константинопол е недоволен от действията на Търновския патриарх и между двете църкви отново настъпва напрежение. Българската патриаршия обаче ясно съзнава каноническия си статут, авторитет и правомощия, защото наследникът на патриарх Симеон, патриарх Теодосий ІІ през 1352 г. ръкополага монаха Теодорит за митрополит на Киев и цяла Русия. (Константинополският патриарх Калист І, който е отказал да извърши това ръкоположение, реагира мигновено в неубедително „Послание“ до търновското монашество.)

Патриарх Теодосий ІІ е наследен от патриарх Йоаникий ІІ - един изключителен аскет и администратор, който подготвя благодатна почва за делото на своя велик наследник, последния ни патриарх на Търновското царство св. Евтимий Търновски. Известни са думите, които той отправя към търновчани, отправяйки се в заточение. Думи, които остават като завет на всички български патриарси към българския народ в годините на османската власт: „На кого ни оставяш, свети отче? На Светата Троица ви оставям, сега и вовеки!“

Публикувано във в-к Преса, брой 311, 15 ноември 2012


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xpaqu 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.