Църквата като катастрофа

Когато сравняваме първия век на християнската история дори с четвъртия, няма как да не отбележим мащаба на духовната катастрофа на християнския проект като такъв.

Оценката на успеха или неуспеха на даден проект се определя от съотношението на замисъл и резултати. И тъй, в какво вярват и за какво мечтаят първите християни?

Преди всичко: те смятат, че държат в ръцете си ключовете на безсмъртието. Смъртта не е за онези, които са се причастили към Тялото на Въкръсналия Христос и сами са станали частица от Него. Те вече не ще видят смърт вовеки.

Но все пак християните започват да умират, при това не само екзекутираните, но и споминалите се по естествен начин – от болести и от старост.[1] Възниква въпросът „Как така?“. И идва отговорът на апостол Павел – по смисъла, че смъртта се връща при тях по тяхна вина: „Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста“ (1 Кор. 11:29-30).

Попитай днес някой църковен човек какво означава да се причастиш недостойно и той ще ти каже, че това е да се причастиш „без подготовка“, т. е. без тридневен пост и изчитане на правилото.

Но апостол Павел пише за друго. Грехът, извършен по време или след приемане на противоотровата, неутрализира нейното действие.[2] Хората губят безсмъртието, което им е било подарено току-що. Но днес не ни притесняват и не ни травмират разказите за светеца, който, пребивавайки в благодатно молитвено състояние, въпреки това умира (виж преданието за коленопреклонната смърт на преп. Серафим Саровски).

Втората несбъднала се мечта на първите християни е за близкото завръщане на Христос.

Те смятат, че Христос скоро ще се върне („няма да дообходите градовете Израилеви“[3]) и затова не си заслужава тук да се разполагат задълго.

Има една модерна дума „колцентър“, но едва ли някой, дори сред служителите в тези центрове, се досеща, че тяхното име притежава общ корен с гръцката дума „църква“. На гръцки език Църква е „еклисѝя“ (оттук произлиза италианското chiesa, френското eglise, испанското Iglesia). Обикновено тази дума се превежда като „събрание“. Това донякъде е правилно исторически, но не е съвсем вярно, филологически погледнато. Правилно е исторически, защото с думата „еклисѝя“ се нарича събранието на граждани, например събранието на атиняните. Гръцкият превод на Стария Завет с тази дума предава еврейското „кагал“ – събранието на Израил (оттук Еклисиаст – Когелет).

Думата ἐκκλησία произлиза от глагола ἐκκαλείν („призовавам“), тъй като в Древна Гърция членовете на ἐκκλησίας са се извиквали от херолди, които са обхождали града, призовавайки на събрание.[4]

„Мнозина са звани, малцина – избрани“ (Мат. 22:14). Звани – клитѝ (κλητoί); избрани – екликтѝ (ἐκκλητoί).

И така, еклисѝята е събрание на извиканите, на изтръгнатите. Всъщност ние сме изтръгнати от нашия обичаен жизнен ред от този отвъден призив, който идва отдалеч, от Трансцендентния Бог. И хората откликват на този зов и идват.

Значи християнинът се определя не толкова от своето минало, колкото от бъдещето; неговата идентичност е в неговото призвание, а не в неговия произход.

Съответно Църквата е събрание от хора, които са се почувствали скитници в този свят. Тази идея за странничеството е много важна за мистиците и неофѝтите. Още от нощния глас, който призовава Авраам на път,[5] до гностическия „Химн на Перлата“ преминава темата за гласа, който призовава към Изхòд. Да си спомним например епитафията, която Григорий Сковорода повелява да изсекат на неговия гроб: „Светът ме ловеше, но не ме улови“. Или пък есемес съобщението за г-н Андерсън: „Събуди се, Нео, матрицата те държи!“.

Християнинът е чужденец и странник в този свят и според християнските представи човек не бива докрай да се припокрива с тукашния ред на нещата. Поне с нещо той трябва да се дистанцира от него, да се отдели от този свят, като чувства привличането на Висшия.

Хората, които изпитват това чувство на своята чуждост в този свят, чуват гласа на Небесния Отец, откликват заедно на него и така образуват Църквата – Еклисѝята.

Но ето, апостолите обхождат всички израилеви градове и дори малко повече, а Христос не се връща. Вместо да премине бързо през света, на Църквата ѝ се налага задълго да се настани „в този свят“ и съответно да попие неговите миазми и хитрости.

Третата мечта на първите християни е блянът за мистическия анархизъм. Живот по благодат, а не по закон. Живот теократически, а не йерархически. Те мечтаят, че всеки човек сам ще чува в сърцето си волята Божия, без да търси съвета на старци или началници.

Апостол Петър изразява тази мечта на Църквата в самия рожден ден на Църквата – в деня на Петдесетница, с цитат от Книгата на пророк Йоил:

„… и ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчестват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват… И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси“ (Деян. 2:17-21).

„И ето, след това ще излея от Моя Дух върху всяка плът, и ще пророкуват синовете ви и дъщерите ви; старците ви ще сънуват сънища, и момците ви ще виждат видения. Също и върху роби и робини в ония дни ще излея от Моя Дух. И ще покажа личби на небе и земя: кръв, огън и стълбове дим. Слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи денят Господен, велик и страшен. И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси; защото на планина Сион и в Иерусалим ще бъде спасението, както казва Господ, и у останалите, които ще повика Господ“ (Иоил. 2:28-32).

Същината на тази мечта е религия без посредници. Всеки човек да има пряк достъп до Бога, при това – двустранен, онлайн. Бог непосредствено да се обръща към тебе, да те чува и ти да Го чуваш. Не е необходимо да търсиш жрец-пощальон. Като това обетование е едностранно, без условия. Тук не се казва, че само на чистите девици или юноши ще бъде дадено пророчество.

За древния пророк това не е аскетика, нито е еклисиология. Това е есхатологическа сотириология: идва краят на познатия ред на нещата („Слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв“); това е очевидно за всички („личби на небе и земя: кръв, огън и стълбове дим“). Но има „портал“ за евакуация и той е планината Сион в Йерусалим.

Като цитира този най-ярък апокалиптичен текст, апостолът ни показва, че „последният ден“ настъпва точно сега. Евакуацията е обявена (с малка промяна в паролата: „името Господне“ сега е името на Иисус Христос, а не на Яхве).

Сбъднало ли се е това в историята на Християнската църква? Какво пък, отидете в храма с вашия сън или пророчество и разкажете за него на някой свещеник или на цялото събрание, или напишете на Синода за него… Впрочем Синодът изобщо не приема нито едно решение на основа на видения.

И така, има мечта за мистически анархизъм, при който Бог пряко ще дава видения и съвети на всяко сърце, без участието на жреци, йерарси и старци. Но се налага да се изгражда църква с желязна дисциплина и сложна йерархия.

Главният проблем на Църквата е изразен още с думите на апостол Павел: „Вие отивахте добре: кой ви спря, да се не покорявате на истината?“ (виж Гал. 5:7, бел. прев.). При маратонското бягане с дължина от столетия християнската идея видимо издъхва.

За симптом на болестта може да се смята и феноменът, който Макс Вебер нарича с думите майстори, герои, „виртуози на религиозността“. Ако съществуват „виртуози“, значи има и „посредствени“, които очевидно са по-многобройни.

Днес за нас това е явно – не всички християни са свети. Но отначало са мислили, че няма да е така.

Една от уникалните черти на Евангелието, която се проявява и във вярата на Петдесетница, това е отменянето на фундаменталното за религиозната култура разделяне на света на профанна и сакрална зона.

Основата на традиционната култура е системата от табута, главното от които отделя сакралното от профанното. Това е свещеният извор, а ето това е обикновен водопой. Това е свещената горичка, а това е просто тайга… В Евангелието обаче тези разделения са премахнати. Всичко е Божие.

И вече не съществува някаква отделна свята храмова планина: всяко място е свято.

Няма един свят народ. Където двама или трима са събрани в името Христово, там е и Той. И въобще Божието Царство е в сърцето дори на самотния вярващ.

Не съществува съботата: винаги с-нас-е-Бог. Всяка минута и ден са свети, т. е. Божии. Ако езичникът е смятал, че има право свободно да се разпорежда с профанния отдих като със свое право, то сега се оказва, че и това не е негово, а Божие.

„Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете“ (1Сол. 5:16-18). В повестта на Валерия Алфеева „Джвари“ грузинският монах казва на героинята: „Това изобщо не е редно – да имаш отделно време за молитва и отделно време за живота, който изобщо не прилича на молитва. Не трябва да има прекъсване. Целият живот трябва да е обърнат към Бога като молитва“.

Сега вече не съществува нещо, което да е отделено и противопоставено на останалото Божие творение. Човек може да направи нещо значимо за Бога не тогава, когато извършва някакви манипулации с Неговия идол или образ, а тогава, когато се отнася по някакъв начин към друг човек. Обикновен човек, също не свят, а понякога дори и крайно неприятен във всяко отношение. Но щом за него сте направили нещо – то на Мене сте го сторили. Сега всеки бедняк е Йов и даже Христос. Законът за оскърбяване на Императорското Величество може да се приложи по отношение на оскърбяването на всеки клошар. Защото и той е икона на Бога. По-добре да си тръгнеш от храма, като оставиш непринесена приготвената жертва, но да се примириш с домашния си „враг“.

Цялата евангелска история е поредица от скандали: Бог – Светая Светих – влиза в нещо нечисто по определение (от женската утроба до езическото съдилище над Себе Си, Кръста, чуждия гроб и чуждия ад).

По законите на диалектиката обаче думата „всичко“ е коварна. Думите „свят“ и „профанен“ са съотносими. Ако няма към какво да се съотнесе, то и смисълът на тази дума най-малкото силно отслабва.

„Всичко е осветено“ е същото като „всичко е профанно“. Защото границата я няма.

Християните изяждат предмета на своя култ. Настървено поглъщат като псета (τρώγων – Иоан 6:54) и се събират за своето Тайнство като лешояди (ἀετος) над труп (Мат. 24:28). Наистина, Евангелието е най-големият профанизиращ проект в историята.

Светите Дарове се предлагат от нас на Бога, а след това се връщат отново при нас и се изнасят извън олтара – fanum – и се раздават на хората.

Ние ядем това, което Бог не е изгорил, а значи, именно светото Причастие при нас е профанно… Отпадъците от ритуала са профанни. И именно с тях се отъждествява Христос. На Тайната Вечеря като Свое Тяло Той освещава именно афикомана – горчивия хляб на Изхòда (от Египет, бел. прев.), хляба на бездомните.

Афикоманът е отданието на празника. Изяждането на остатъците. Преведено с думите на съвременната литургична практика, Христос извършва Тайнството с това, което ние наричаме „потребление на Даровете“. Това е достигане до самата граница между празника и ежедневието, между сакралното и светското.

Освен това афикоманът е онази част от пасхалния безквасник, която е било редно да се оставя до края на празничната трапеза – в случай че дойде бедняк или пътник, в съответствие със заповедта: „и весели се пред Господа, твоя Бог, ти… и пришълецът, сирачето“ (Втор. 16:11). Именно този афикоман преломява Христос като Свое Тяло.[6] Евхаристията е хлябът на странниците и бедните, хлябът на бездомните.

„Във всяко дърво е разпнатият Христос. Във всеки клас е Тялото Христово“.[7] Всичко е свято. И всички съботи са за човека. И „тайнството на нашето спасение“ е „заради нас човеците“. Подаването на Тялото Христово в устата на прокажения – не е ли това едновременно профанация и сакрализация?

Да се откажеш от всичко, за да придобиеш всичко. Всъщност това е „законът на зърното“. Да се разтвориш в другото, да го пуснеш вътре в себе си – така, че това другото да стане част от тебе.

Етосът на Евангелието е етос на тоталната профанация. Тайнство не на олтара, а тайнство на моя ближен. Вече при апостол Йоан Богослов виждаме това преадресиране на религиозния вектор от Бога-Който-не-се-вижда по посока на човека и дребните обстоятелства на неговия живот. Апостолът, който започва речта си с „В начало беше Словото“, я завършва с простичкото „деца, обичайте се един друг“.

Оттук: „Братът попита стареца: имаше двама братя; единият пазеше мълчание в килията си, продължаваше поста си дори до шест дни в седмицата и си възлагаше много трудове. Другият пък служеше на болните. Чие дело е по-приятно на Бога? Старецът му отговори: онзи брат, който пази пост в продължение на шест дни, дори и да увисне на ноздрите си, и тогава няма да може да се сравни с този, който прислужва на болните“ (Из Древния патерик).

Това е един от главните и житейските парадокси на християнството.

В историята на Църквата обаче отново възниква деление на светско и профанно (вместо „всичко правете за слава Божия“). И колкото повече време минава, толкова по-отчетливи стават тези граници.

През 2017 г. Санктпетербургският митрополит Варсануфий (Судаков) пояснява какво е профанация: „Много храмове още не са ни върнати. А ни казват: служете в тях, в тези музеи, които имаме ние. Ние, разбира се, можем да служим и служим в тях. Но не зная как хвалата към Бога възлиза от тези храмове. Защото светостта на храма се нарушава. Кой влиза там след нашата служба, кой се разхожда там и какво правят там…“.[8]

Наистина, този извод е трудно да се съчетае с евангелския разказ: Тайнството на Спасението се извършва на Голгота – на онова място, където и преди Жертвата на Изкупителя, и след нея се случват доста неблагочестиви неща.

Също така не съм попадал на сведения за това, че Христос е заповядал да се изгори онази странноприемница, където Той извършва Тайната вечеря. Или поне масичката и рогозките, на които са възлежали Той и апостолите.

За много неща мечтаят първите християни.

Те смятат, че ще рухнат всички социални бариери и няма да има нито роби, нито господари.

Те смятат, че ще изчезнат тези студени думи „мое“ и „твое“ и ще има обща собственост.

Но Христос не се връща.

Нашата експедиция на планетата Земя се оказва „забравена“. „Звездните врата“ вместо портал към Другия свят стават място за събиране на съседите. Париците стават „съседи“. Мечтите за свят живот се превръщат в обикновен енорийски живот, а за някои – в източник на доходи.

Парусѝята (Идването на Спасителя, бел. прев.) не се случва. Смъртта си остава. Човешките разправии – също. И става наложително да се научат да живеят в калта на земната история. Ще рече: с какъвто се събереш – такъв ставаш.

Като резултат ранната история на Църквата изглежда като поредица от катастрофи, т. е. от катастрофално несбъдване на мечтите.

Тази катастрофа на очакванията е описана от по-късната формула: първите християни очакват завръщането на Христос, а при тях идва Църквата. И се налага да се захванат с църковно-партийно строителство.

Новата религия придобива масовост и става институционална.

Отново възниква разделяне на пастири и енориаши.

Отново е построена йерархическа пирамида със съответните кариерни въжделения. И дори „църковно-административен механизъм“.[9]

Отново се появява календар с пости, празници и молитви. С други думи, принудителната дисциплина заема мястото на доброволната жажда за молитва и подвиг („Типик“ вместо „непрестанно се молете“).

Отново се появява разделение на светско и профанно (вместо „всичко правете за слава Божия“).

Отново се появява църковна недвижима собственост и онези, които се разпореждат с нея и печелят от нея. „Вървящите към Небето“ получават хемороиди във вид на земни недвижими имоти и борба за тяхното запазване и разширяване, възникват корпоративни и национални интереси. Тази политизация е всъщност неизбежният път на всяка религия при нейното сериозно разпространяване.

Отново вместо „не се грижете за утрешния ден“ идва високомъдрата пресметливост в стил „реалполитик“ и борбата за „интересите на Църквата“.

Апостолите отначало мечтаят да живеят в свят, където всичко се ръководи от любовта и от Духа, където не съществуват тежкото бреме на закона и инструкциите. Първото постановление на апостолския събор е „забранено е да се забранява“.[10] Защото Христос отменя „закона на заповедите“ (Еф. 2:15).

Последващите църковни устави обаче изобщо не са по-леки от фарисейските „предания“.

Изведнъж се оказва, че ние сме заседнали в света на закона, в света на завета, който е обявен за стар. Равносметката от многовековната духовна селекция може да се оприличи на митаря, който се гордее, че не е фарисей.

Възкресяване на мъртви не се случва. Никой не може да превърне водата във вино. И Второто пришествие не идва след мисионерското обхождане на всички земи и инвентаризации на „каноническите територии“. Налага се да се захванат със земното, въпреки че, както и преди, наричат себе си „небесно войнство“. Нещо от тази трансформация на групата бежанци от света в корпорация на земната власт се оказва сполучливо, дори човечно. Но Чудото на разбудената съвест, Чудото на прякото Богоявление някак се изгубва. И затова тези, които влизат в църковния живот, защото търсят Бога, а не някаква идеология, се обезкуражават.

Църквата става като всички. Тя става субект на имуществено-правови отношения, на свади и завист. И дори „църковното право отстъпва на църковната политика“.[11]

Светът опитомява „гражданите на небето“.

Заземяването на Църквата, при това с нейното собствено съгласие, протича успешно и се отнася за векове напред. Малко се дърпат монасите, сектантите, реформаторите, протестантите… Но „Съюзът на Меча и Ралото“ (съюзът на имперския меч и епископското рало) ги спира. Заземяването е отсъствие на нашето неюродство. Църквата преди много столетия престава да бъде институт, който „не е от този свят“, тя се оказва много здраво закрепена за различни олигархически прослойки и разграбвания. Именно затова речта на нейните йерарси звучи користно-партийно и лобистки.

Църквата е древна правова институция. В това твърдение има нотка горчивина. Древна… Значи вече много отдавна, още при самите ни извори, ние сме заседнали в света на закона, в света на илюзорно преодоления Стар Завет. Все още ни е необходима някаква външнорегламентираща дисциплина.

Мечтата на първото поколение християни е мечта за отмиране и на държавата, и на закона. Дошъл е краят на времето на еврейския закон и на римския закон; сега ние живеем по благодат. Обновени са нашите съвести, нашите сърца. Силата на любовта, не законът на любовта, а силата на любовта се възцарява чрез Христос в нашите сърца. И затова не са ни необходими никакви съдилища, никакви външни форми дори на благочестието, а още по-малко на някакво регулиране на сложните социални отношения. Благодатта Христова ще промени всички.

Но проповедта на „свободата в Христа“ още приживе на апостолите поражда редица ексцесии. И се налага да преминат към напомняне на прости „правила на приличие“. Например да призоват жените да носят кърпи (1 Кор. 11 гл.). И изобщо да помолят всички да не се отдават на такива сексуални невъздържаности, за каквито „дума не става дори и между езичниците“.[12]

Християните започват да влизат в конфликти помежду си. Още на апостолите се налага да правят отстъпки заради неидеалността на своите ученици. Християните от евреите започват да правят скандали на християните от елините. Въпросът за това как да се постъпва с парите, които хората донасят в общата каса, се оказва „вечен“. Оказва се, че тези грошчета само гледат да се прилепят към нечии конкретни ръчички.

Така се появяват дяконите. За да не се намесват апостолите във финансовите въпроси и да не се отвличат от проповедта. Дяконите е трябвало да изслушват жалбите на енориашките една срещу друга, да „се грижат за трапезите“ и да отговарят за касата. И в това отношение постепенно всичко става като при хората, а не като при светите ангели. И конфликтът между любовта и суровото право по принуда се решава в полза на последното.

Оказва се, че на християните не им достига нито благодатно укрепване на разума, нито просто вътрешен глас на съвестта за разрешаване на съвсем небогословските спорове между тях. Оказва се, че са необходими съдилища. А на съдилищата се оказва, че са необходими писмени сборници на църковните закони.

Постепенно всичко става както при хората, а не както при светите ангели. И в резултат се оказва, че Църквата не се е освободила от този конфликт между любовта и суровото право. И въпреки че Църквата се смята за морално общество, в същото време се оказва, че ние не можем да живеем просто по морал.

Причината е проста. Оказва се, че в един и същи човек може да не съвпада църковно-йерархическата висота и морално-нравствената висота. И дори религиозната даровитост (отзивчивостта на Призива, усетът за Него) може да не се придружава с надареност по отношение на нравственото чувство. Оказва се, че фарисейството съвсем не е частен епизод от еврейската история, то се превръща в болест и на самата християнска община, при това – най-вече на нейните лидери. Човек може много, искрено, със сълзи да се моли и заедно с това изобщо да не чувства болката на другия, може да е безмилостен тиранин или търговец. Виртуозът в религията може да се окаже пълен глупак в етиката.

Ето оттук произлиза необходимостта от закон. Ако не мога да съм сигурен, че епископът винаги ще съди според висшите християнски критерии; че неговите думи, постъпки, действия винаги ще съвпадат с милостта и безкористността на Христос, то на мен ми е необходим закон. Законът поне с нещо защитава мен – малкия, пред големия началник. Конфликтът между морал и закон се оказва неизживян: законът все още е необходим и „законът“ преминава в „нашата ера“.

Символът на вярата изповядва вяра в „една, света, съборна и апостолска църква“. Уви, налага се да поставим акцента върху думата „вяра“, т. е. църквата (общината от хора) с такива качества не е очевидност, а е предмет на вяра.

Патр. Кирил има следното красиво изказване: „Трябва много ясно да разбираме, че властта в Църквата не е светската власт. Властта в Църквата не е викане, не е мъмрене, не е уволнение, не е навъсени вежди, не е тропане с крак, не е гръмки думи, а е любов“.[13]

По-добре обаче да уточним: „Вярвам в едната света Църква, в която властта не е власт на викането и не е тропане с крак, а е власт на любовта“. А вярваме в това, което не е очевидно. Вярваме в това, което противоречи на всекидневния опит. Вярвам и в думите на патриарха, вярвам… но не виждам. По-точно: властта на любовта твърде рядко и плахо се проявява понякога през грубо очевидната Система на тропане, викане и мъмрене.

Изглежда на християните, потресени от Проповедта на планината, изобщо не им приляга да изясняват отношенията помежду си по съдебен път. И „при външните“ (1 Кор. 6:5-6; бел. прев.) не подобава да се съдят, а да отстъпват един на друг до залез слънце.

Един съвременен специалист по църковно право ни уверява: „Каноните служат за опазване на онзи изначален образ на Църквата, който се появява в деня на Петдесетница“.[14]

Но „образът на Църквата“ в библейския разказ за Петдесетница въобще е радикално несъвместим с каноничното право. В онзи ден никой не е могъл и да помисли за канонични граници, за църковен съд, за епитимии, йерархии и пари. Нима е било възможно в деня на Петдесетница някой да си представи, че на християните ще е необходим църковен съд и „доктори по църковно право“?

Онзи „образ на Църквата“ е в огнени езици, пророчества и чудеса. Къде е огънят, къде са пророчествата и чудесата в сборниците с канони?

„Младежите ви ще виждат видения“ (Деян. 2:17). А какво казват каноните за сънищата на младежите? В онзи ден апостол Петър казва: „Вие сега виждате и чувате Светия Дух“. Кой се е научил от каноните да вижда и чува Духа? Кой професор по канонично право?

И равносметката от онзи ден: „А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо; продаваха имоти и стока и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата“ (Деян. 2:44-45). Нима каноните са верни на този комунизъм? Нима наказват за отклонение от него?

Не, църковните канони изобщо не се родеят с Петдесетница. Те са неин антипод и субститут, заместител. Това са епископи, осъзнали църковния живот в категориите на властта и затвърдили своите пълномощия с канони, създадени по модела на римското право.

Даровете на Петдесетница се дават на слабите. А каноните защитават силните. Много са каноните, които защитават правата на епископа по отношение на неговите колеги и подчинени. И няма нито един канон, който да защитава нисшите клирици и миряните от произвола на епископа.

Разбира се, тази трансформация не се случва за един ден. Затова съществуват канони, наистина изпълнени с любов. Но канонистите, които обслужват амбициите на епископата, обявяват точно тези канони за остарели.

Можем само да вярваме в Църквата, която е свята, както се вярва в невидимото и въпреки видимото. Някои хора виждат святата същина на Църквата. За тях са думите на Николай Заболотски: „Душата блуждае в невидимото, обзета от своите сказания. С невиждащ взор изпраща тя природата на външния свят“.

Тези обаче, които не притежават такава прозорливост, виждат в Църквата само външната позлата, която на това отгоре им прилича на кал…

Но моята най-голяма болка не е за това на кого и какви изглеждаме, а за това – как са се променили самите християни от евангелско време.

Нима е било възможно апостолите още в първия ден от тази ера да се захванат с регламентиране на въпроса за наследяването на личното им имущество? А в православното канонично право има доста постановления за това как да се опитаме да отличим личното имущество на епископа от църковното богатство.[15] Значи и такъв проблем се появява в живота на „приемниците на апостолите“.

Ето описание на Църквата от апостол Павел: „смятат ни… за непознати, а сме добре познати; смятат ни за умиращи, а ето, живи сме; наказват ни, ала не могат ни умъртви; огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, а всичко притежаваме“ (2 Кор. 6:8-10).

Докато Църквата е по апостолски бедна, докато в нея няма нито разкош, нито величие, тя е невидима за конкурентно-хищническите погледи. Ако я ненавиждат, то е именно заради вярата ѝ, а не заради политически съюзи и амбиции или заради имуществени авоари.

После обаче тя се покрива с тежките пурпурни одежди на империализма, по нея полепва мокрият сняг на недвижимите имоти, калта на златото и мъглата на компрометиращите, но „полезни“ връзки я прави забележима за онези, които искат да виждат в нея не Божията Църква, а обикновен участник в обикновени надпревари за чисто земни награди.[16]

Голяма част от историята на заболяването на Църквата се разбира от формулата: за големите събрания са необходими големи сгради. Големите сгради изискват големи разходи за поддръжка. А големите пари имат нужда от голяма охрана. Кой може да осигури тази охрана? Князът. Значи трябва да се положи голямо старание, така че князът да не отнеме недвижимите имоти и доходите на епископите и да не притеснява „енориашите“.

Твърде тлъст подарък ни направи имп. Константин през 4 в. и ние се задавихме с него. Църквата придобива много църковна собственост и центърът на църковните грижи и занимания рязко се измества… Св. Йоан Златоуст има едно великолепно сравнение: „Както твърде големите обувки разраняват краката; така и твърде голямото жилище разранява душата“.[17] И пак негови са думите: „Цялото събрано църковно имущество незабавно да се раздава на бедните“ (Шест слова за свещенството 3, 16).

Историята показва, че малките религиозни групи, които могат да се събират по домовете, са по-малко уязвими по отношение на колаборационизма и репресиите, отколкото онези, чийто живот се изгражда около огромни и пищни катедрали и служби.

Всичко е логично. Като резултат обаче изглеждаме така:

„Парите имат гравитация. При количество, което надвишава „N“, те започват да изкривяват пространството и реалността около себе си. И започват да ръководят притежателя си. Съгласно пирамидата на Маслоу първата потребност е безопасността. А ако притежаваме най-малко един милиард, вече трябва да плащаме отрицателна лихва, за да не ни вземат този милиард. Милиардът придобива съзнание, озъбва се и започва да се хвърля срещу минувачите, защитавайки себе си. Някаква част от себе си той харчи за защита на своето тяло, както държавата – за армия. „Сто милиарда“ в едни ръце означава, че грижата вече е само за едно – как да оцелеят.

Може да се оцелее само по един начин – като се купят армия и полиция за охрана на финансово гравитационния обект. Тъкмо затова още от времето на покръстването на киевските жители в Почайна църквата активно се меси в политиката и администрирането. Ако искаш да запазиш своя десятък, тъй или иначе ще ти се наложи да се договаряш с прокурора, с началника на полицията, с министъра и т. н. Това е неизбежно. В противен случай ще трябва да заживееш като босоногите монаси и да разчиташ само на подаяния. Защото тях действително нищо не ги заплашва.

Затова интересите на РПЦ-МП винаги ще бъдат политически. Те не могат да оставят своето пасище без надзор, иначе ще го раздърпат и разграбят веселяци от сорта на Сандей[18] или строгите римокатолици със своите пикници с шиш-кебап. Милиардът изисква защита от администрацията и РПЦ просто е обречена да инвестира в опазването на своето финансово пасище на равнище власт.

Отдавна вече парите управляват РПЦ. Те от само себе си се дезинтересират от заобикалящата ги реалност, като не обръщат внимание на своите патриарси и митрополити. Тук никаква молитва не помага, защото законите на физиката, включително и на финансовата, са по-силни от чудото. Невъзможно е, защото е… невъзможно. Ще напомня, че в началото на кариерата си Кирил Гундяев беше смятан за твърде прогресивен и либерален йерарх, едва ли не млад реформатор. Вижте го сега.

Властта и пълномощието на църквата във времената на Руската империя са били невъобразими. Властите ѝ, разбира се, са били послушни на царя-батюшка, но с обикновените хора са правели каквото си щат, включително до издаване на лицензи за секс и съставяне на месечното меню. Налагали епитимии, лишавали деца от наследство и организирали преднамерени обществени обструкции. Могли са да не допускат до учение, до работа и въобще своеволничели така, както си искат.

Затова още щом болшевиките бутнали строя, зарадваните енориаши хукват да хвърлят своите батюшки от камбанариите, а сварилите да дойдат подир тях чекисти с разочарование забелязват, че са закъснели и няма кого специално да разстрелват. Обърнете внимание на хвърчащите революционни позиви, в които се призовава да се разстрелва белогвардеецът, кулакът и попът. Е, да допуснем, че за първите двама е повече или по-малко разбираемо по военни и икономически съображения. Но защо пък и попът? Защо не кондуктори или файтонджии например? Или там някакви рошави футуристи? Защо горкият калугер?

Ами тъкмо затова. РПЦ постоянно е инвестирала във властта отрицателна лихва от приходите, получавайки лицензия за угнетяване на обикновени жители, прости хора, еснафи, във всякакъв смисъл. Връщала си е от тях инвестицията, прибирала си е печалбата, плащала е отрицателната лихва на властта и е започвала новия сезон по своя си църковен календар.

И днес, сто години по-късно, ситуацията не се е променила. Чувалът с пари изисква да го пазят наемници. Ето защо работата даже не е в това, че РПЦ губи електорален и фискален дял. При това го губи по своя вина, защото векове се занимава с прозелитизъм и грабеж от собственото паство – вместо с евангелизация и мисионерство.

Без царя-батюшка, като гарант на целостта и непокътнатостта на натрупания милиард, РПЦ въобще не я бива.

В Русия Църквата възниква като взето от улицата кутре, изцяло зависещо от стопанина и вечерната паничка с мляко. И макар през тези години кученцето да дръпна и да достигна размера на тлъста охранена овчарка, то все така трогателно се притиска до гърдите на поредния княз, добре му е в ръцете му и се опитва предано да близне татенцето по носа. В общи линии във финансирането на изповеданията от държавата няма нищо особено – достатъчно е да си припомним „Константиновия дар“. След това обаче, щеш – не щеш, трябва да се изправиш на крака и да се учиш да ходиш сам. Но църквата на московитите се е оказала твърде домашен храненик, рὸден, като пантофки с помпони, не иска да пусне биберона и да слезе от скута на стопанина, и даже указите за събирането на полагащия ѝ се десятък е получавала от ръцете на стопанина си. Може ли да си представите такова нещо в Европа, където френският Филип Четвърти е водил с папа Бонифаций истински търговски и митнически войни? С времето обаче става ясно, че от това московско кутре нито ловно, нито овчарско куче ще отгледаш, остава само кариерата на дворно куче пазач. Домашна църква. От всички излизания на обща платформа, от всички тези унии, интеркомуниони и други всякакви икуменизми наплашените попове се отказват, въртейки над глава кадилницата – никой да не приближава. Ние не идваме към вас – и вие не идвайте към нас. Кутрето се превърна в дворно куче и по-далеч от дължината на синджира не се отдалечава. Затова ръмжи на всеки, който доближи двора, обвинявайки всички наред в прозелитизъм. Създава се усещането, че даже некръстените в Русия РПЦ-МП възприема като своя собственост, само че с отложено право на ползване. Като недозрели ябълки в собствената си градина. Търпи мюсюлманите, защото стопанинът му е дал да подуши чичо Абдула, строго е казал „Не!“ и му се е заканил с пръст. Така че кучето пазач на руската духовност примижало гледа с подозрителност от своята колибка с кръст и камбанка към неприятния чичко с чалма и чехли, но да се спуска на „приятеля на дома“ не му е наредено. Засега. На московското куче пазач му е все едно на кого служи, стига да има нещо турено в паничката. Ще сложи, то се знае, стопанинът. Даже ако внезапно отношенията се влошат и почнат да пращат свещениците в Соловки, не в манастира, а в концлагер – трябва само да се потърпи и изчака. Кучето знае, че на него ще простят по-рано, отколкото на някакви там кибернетици, генетици и други саксофонисти. Кучето знае, че то ще се окаже по-нужно на Господаря от кибернетиците.[19]

Християнството се е пресилило в своя ригоризъм. Защото главният му тезис е непримирим: цялото човечество напредва към ада. Корабът на спасението е един – Църквата… Който е вън от нея, е обречен на гибел.[20] Но и който е в Църквата също всекидневно греши и с греховете си се отлъчва от нея.

На 29 октомври 2017 г. еп. Питирим (Творогов), който за кратко време беше ректор на МДА, зарадва своите енориаши с посланието, че само три процента от православните християни ще избегнат ада.[21] Не просто от жителите на Земята, а именно три процента от православните.

Това е логично. Последните времена затова и ще са последни, защото ще оскъднее потокът на спасяващите се. Но да назовеш именно нашето време „последно“ и именно към своето паство да приложиш тези три процента – това е богословско хулиганство.

А сега нека пренесем тази есхатологическа статистика на равнището на личното пастирство. „Авва Исаак Тивейски видял един паднал в грях брат и го осъдил. Когато се върнал в пустинята, явил се Ангел Господен, застанал пред вратата му, и казва: не те пускам да излезеш. Авва го умолявал, казвайки: каква е причината? – Ангелът му отвърнал: Бог ме изпрати при тебе с думите: питай го, къде ще Ми поръча да хвърля падналия брат? – Авва Исаак мигом се хвърлил на земята, казвайки: съгреших пред Тебе, – прости ми!“ (Древен Патерик 9, 5).

Да предположим, че аз съм епископ и пред мене застане човек. Той се има за християнин, но нарушава и заповедите, и църковните правила. Според църковния закон аз трябва да отстраня този неблагочестив човек от църковно общение. Но аз вярвам, че с това го осъждам на вечните мъки. Припомням си случая с Исаак Тивейски…

Изобщо на Църквата се е наложило да направи избор: или да бъде мъничка „съобщност от светци“, или да стане масова, народна, държавна религия, на практика с ликвидиране на изискванията си към енориашите.

В християнството изначално е заложена известна двойственост: пътят на самотния Савел, позован и призван за лов на Бисер и станал Павел. Или пътят на общото, съвместното странстване. Това е пътят на „дванадесетте“, начело с Яков, брата Господен. Двата мотива звучат едновременно в сърцата на апостолите и на първите продължители на делото им: мотивът за личния изход и мотивът за отговорността за паството.

И ето в този втори мотив възниква прелом: „грижата за паството“ става оправдание за всякакви лични компромиси на пастирите. „Заради благото на Църквата“. А доколкото крайното благо се мисли като безкрайно („вечното спасение“), то се оказва несъразмерно с нищо друго на земята. Избягвайки най-голямото зло („вечната погибел“) и стремейки се към най-великото добро, лесно е да изгубиш от поглед съизмеримостта между цели и средства.

Една от причините за победата на болшевиките (за историка, може би, не най-главната) се състои в това, че те са предпоставили както за самите себе си, така и за обществото невъзможна цел – щастие за цялото човечество. Според Карл Маркс всичко минало и днешно е вече само предистория. Истинската история на човечеството ще започне едва тогава, когато ние (болшевиките) дойдем на власт. Когато целта е толкова велика, в нейния блясък и в нейното величие средствата някак помръкват, избледняват и гаснат.

За болшевизма често се говори като за секуларизация на християнството (на месианизма). Ще рече, работническата класа тук е в ролята на „колективен месия“. На практика църковните идеолози далеч преди болшевиките са предоставили рецептата за оправдаване на най-масовия терор „в името на“.

Масовият терор обаче, „полюсът на злото“, не е равен просто на зло. Това, което служи за оправдаване на изтреблението на буржоата или на еретиците, може да оправдава и по-дребни подлости. Да погубиш една съдба. Да премахнеш един човек. Да не чуеш нечий вик от болка.

Декларираната цел е велика: тя е спасението на душите във вечността. И отново в блясъка и величието на такава цел бледнеят и помръкват всички недостатъци на средствата, привличани (като примамка) за реализацията на Великия проект. Затова е тъй лесно да се приеме „мъдрото решение“: оцеляването на Църквата е по-важно от няколкото прекършени съдби и предателства. Можеш да престъпиш, да нарушиш закона, може да правиш бизнес с народно-езическото шарлатанство, като му придадеш християнска окраска. И всичко това да смяташ за „служение на Бога“. Покрай сухото гори и мокрото. Нашата цел ще оправдае нашите средства. Или казано по съвременному: имиджът на Църквата е по-важен от детските сълзи.

Уви, не толкова целта оправдава (освещава) средствата, колкото средствата демонизират целта. Трябваше ли да говорите заради Бога неправда и заради Него да говорите лъжа… Той ще ви строго накаже, ако и скришно лицемерите (Иов 13:7, 10).

Апаратчикът, склонен на компромис заради личната си кариера, има своята логика. Служителят, който е готов на всичко заради Църквата, също има своята логика. Двата модела могат да се преплетат.

Трудно е постоянно да имаш наум „вечното спасение на човечеството“ като ориентир за всекидневно администриране. Епископът обаче постъпва лесно: той отъждествява Църквата със самия себе си, а благото на Църквата – също тъй със своите интереси. Архиереят престава да различава къде е „държавният интерес, и къде – личният“. Той започва да мисли, че неговите интереси – това са интересите и на Църквата, и съответно – което е изгодно нему, е изгодно и полезно и за Църквата.

И всичко това се прибавя към набора от банални изтъркани мъдрости: „Ако аз не го подпиша, ще го подпише някой друг, а като го подпиша аз и остана на поста си, ще свърша още немалко добро за хората“; „Една лястовичка пролет не прави“; „Имам задължения преди всичко към семейството си“; „Ние в партията постепенно извътре ще променим ситуацията“…

Когато става дума за компромиси и отстъпки, т. е. за конфликт на ценности, важно е да се разбере как е изградена йерархията на тези ценности. А следователно това още е въпрос и на самооценка за някои хора. Егоцентризмът, присъщ на всички ни, понякога може да мултиплицира идеологическата надпревара. Аз, значи, моята функция, моите компетентности са уникални и незаменими, те ме издигат над другите хора, затова запазването на моя живот и потенциал е важно за всички. А следователно тези „всички“ трябва да ме пазят като зеницата на окото си, а пък аз мога да ги пожертвам за себе си (за своето „служение“).

Тази нравствена мутация извънредно много е подпомогната от отъждествяването на VIP-мениджърите, управниците със самия процес, от който те извличат печалба, т. е. и отъждествяването на епископата сам по себе си с Църквата като такава.[22]

И ето че патр. Кирил оправдава компромисите на патр. Сергий: „За да се опази самото апостолско приемство, за да може макар и в затворите, в лагерите тайно да се ръкополагат свещеници и да се постригват монаси – заради всичко това блаженейшият митр. Сергий предприе това…“.[23]

А за да се ръкополагат тайно свещеници в лагерите, като че ли изобщо не е било нужно предприетото от Сергий. Това са го правили тъкмо изповедниците, несъгласни с него, и озовали се в затворите не без неговото съгласие.

„Заради това, за да спаси Църквата, блаженейшият митр. Сергий предприе…“ – такава е еклисиологията на днешния наш патриарх Кирил.

Така може да се говори, когато става дума за спасяване на библиотечна колекция или музей. Но по принцип у нас не беше ли прието да се казва, че Църквата се възглавява от Спасителя и че тя нас спасява (нас, в това число и патриарсите), а не ние – нея…

Има забележима отлика на патр. Кирил от патр. Алексий Втори.

Алексий изпитваше не точно срам, а някакво вътрешно чувство на дискомфорт от Декларацията на митр. Сергий от 1927 г. и последвалата политическа сервилност на патриаршеските деятели. Той, разбира се, не е могъл да нарече Сергий предател или еретик. Но и да смята Сергий за „богомъдър светител“ и образец на църковен лидер, също не е искал. Позицията на Алексий е: минало е, забравете. Ние вече сме други.

А ето, патр. Кирил пък искрено и убедено не само повтаря, но и преумножава дитирамбите за Сергий. И даже го канонизира като свят молитвеник.

Не може иначе да наречем Кириловия призив към духовенството: „Нека помним, братя, че по молитвите на светейшия Сергий…“.[24] „Вярваме, че светейшият Сергий и днес се моли на Господа за своето земно отечество, за Църквата. По неговите молитви да пази Господ руската земя. Амин“.[25]

Ако руската земя се пази по молитвите на преп. Сергий Страгородски – става ти тревожно за нея. Ако обаче патриархът сериозно предложи тази канонизация – на архиерейския събор едва ли някой ще гъкне против…

Тревожен е и политическият контекст на такова радикално оправдаване. „Всеруският светител Сергий Страгородски“… А кой го е въздигнал за такова общоцърковно светило? Богодаруваният водач Йосиф Грозний и движимата от Господа негова десница. И него е време да причислят към светицте. Треперете, либерали!

Вървим ли именно в тази посока, или не съм прав и яростната апология на Сергий от днешния патриарх е просто психологическо дирене на самооправдания? Прикриване зад традицията? Може това да е защита не само от външна критика, но и от вътрешна? И това е до известна степен покайно угризение на съвестта, по-точно реакция спрямо нея, но значи, и свидетелство за нейното настойчиво и живо обаждане? Или това е лична благодарност: без сергианството не би се състояла мълниеносната кариера на Никодим (Ротов), а без Никодим Володя Гундяев така и би си седял пред тясното като аналой геоложко писалище? Или мотивът за такава саморазрушителна апология е в желанието да се одобри и подсили догматът за патриаршеската непогрешимост? Сиреч народът трябва да вярва, че патриарсите не могат да грешат.

Ала факт е съвсем не задължителната защита от патриарх от 21 в. на най-спорния от църковните лидери от съветско време. „Житейският подвиг на светейшия Сергий доведе до появата на ново поколение епископат, на духовенство, способно да защитава Църквата и да укрепява вярата Христова. Нищо от това нямаше да го има, нямаше да ги има и служителите на моето и следващото поколение, ако патр. Сергий, жертвайки своя авторите, не беше направил това, което направи, като възпря ръката на гонителите“.[26]

Излиза, че поколението изповедници и мъченици не е успяло „да защитава църквата“, за разлика от колаборационистите… Нравствената и човешката цена („в най-твърдата в света валута“) не е важна. Главното, важното е „новото поколение епископат“.

Това вече не е защита на опасния и изцяло безполезен избор на слабия човек, защита от морални изобличения, изказвани вече от зона на безопасност. Това е създаване на образ, на свещен прецедент, на норма. Видите ли, тъй, значи, трябва да се служи – даже и на безбожните власти. Никакво нравствено дистанциране от тях. Тяхното удовлетворение и радости завинаги са и наши. Ако трябва да се преследват и доубият своите заради поставени от гонителите цели – ние ще помогнем. Заради оставането си във властта, а и заради уподобяването си на „новото поколение епископат“.

Сергий и неговите последователи честно са си спазили обещанието: занапред всичките си „нравствени“ оценки на текущите събития вземат от страниците на вестник „Правда“, радвайки се и тъгувайки заедно, по заповед и за угода на своите гонители. По-точно, не на лично своите, а на гонителите на хора, които реално са били в окови, а не в конфискуваните и предадени на тяхно разпореждане посланически имения.

Нравствената укоримост на „сергианството“ изобщо не е само в лъжливите декларации. Декларациите са предназначени за износ, за навън, за ушите на палачите. По-лошо е това, че Сергий и неговите последователи внедряват във вътрешноцърковния живот кадрова църковна политика, произлизаща от враговете на Църквата. Каноните утвърждават, че не може да се назначава нов епископ приживе на прежния, ако той не е изявил съгласие за това. Но със своите укази Сергий е лишавал от катедри арестуваните епископи, т. е. суровото им наказване от светските власти той е утежнявал допълнително и с църковно наказание. И на мястото на арестуваните той е назначавал нови епископи. С това всъщност той е канонизирал съветските репресии.

През 1929 г. главният ликвидатор и антицърковник Тучков[27] се е хвалел: „Митр. Сергий, както и преди, изцяло се намира под наше влияние и изпълнява всички наши указания. До Синода на Сергий е пуснат циркуляр към епархийските архиереи с възложена им отговорност за политическата благонадеждност на служителите на култа и с предписание за репресиране по църковна линия за а[нти]с[ъветска] дейност. Самият Сергий също предприе репресиране, като уволни провинили се попове“.[28]

Споменатият от Тучков циркуляр до митр. Сергий от 2 април 1929 г. гласи: „Към духовни лица, нежелаещи или неспособни бързо да придобият правилно отношение към държавния и обществен порядък, е необходимо да се приложат едни или други църковни мерки за въздействие“.

През декември 1927 г. Тучков поръчва на помощник да предаде на ленинградските чекисти: „Съобщете, че ние ще окажем влияние върху Сергий, да забрани служение на няколко опозиц[ионни] епископи, а след туй Ерушевич (има се предвид възглавяващият тогава Ленинградска епархия Петерхофски еп. Николай) да възбрани някои попове“.

Бившият управляващ делата на Сергиевия синод, архиеп. Питирим (Крилов), в показанията си на разпит през 1937 г.: „Митр. Сергий (Страгородски) сам е давал нареждания на архиереите не само да не се отказват от тайно сътрудничество с НКВД, но даже и да търсят това сътрудничество“.[29]

Според каноните на св. Григорий Неокесарийски към падналите в грях се отнасят всички християни, които, макар и да не са отстъпили от вярата, но по едни или други съображения са подпомагали езичниците против християните, като са ги упътвали към домовете на християните (Григорий Неокесарийски, правила 8 и 9).

Помагащият на враговете на Църквата с посочване и премахване на ревностни християни трябва да се лиши от духовен сан. А как да се постъпи с патриарсите и синодният състав от съветско време? Като какъв да възприемаме митр. Сергий?

За какъв да се смята оня, който е пратил на заточение архиеп. Ермоген (Голубьов). А сред подписалите този синоден указ е бил и бъдещият патриарх Алексий (Ридигер)?[30] За какъв да се смята митр. Макарий (Свистун), който е купил възкачването си към епископство с донос за своя съкурсник Павел Аделгейм?[31]

Колкото до „Декларацията“ – аз няма да упреквам за нея Сергий. Никакво „сергианство“ няма и не е имало. Това е обичайната и вече многовековна сервилност на православните епископи, много отчетливо проявила се в Османската империя.

На този феномен са дадени такива определения: „сергианство, т. е. съзнателно потъпкване на идеала на светата Църква заради опазване на външния декор и личното благополучие“ (свмчк еп. Дамаскин (Цедрик), 1934 г.). „Отказвайки се от църковната свобода, същевременно запазвате фикцията за каноничност и православието. Това е повече от нарушение на отделни канони“ (прот. Валентин Свенцицки, 1928 г.).

Така е. Но какво ново тук? Всичко това се е случвало и преди.

За „подвига на митр. Сергий“ аз изобщо не мога да говоря. И тук обаче няма нищо ново, нищо модерно. Той не е демон и не е направил Църквата по-лоша. Понеже по-лошо няма и накъде. Замерянето с отпадъци като „вашите йерарси са приветствали Сталин“ – „затова пък вашите са аплодирали Хитлер“, говори само за братството на обвинителите. Имат обща генетика.

Ако човек не е герой, това още не значи, че е пълен боклук… Той е просто човек, развален от квартирния проблем и на когото още в семинарията настойчиво са му повтаряли, че послушанието към властта е най-важно на света. Но и да въздигнеш такива приспособленци до нравствени авторитети и ориентири-светила също не си е работа. Още повече пък си заслужава да отхвърлиш претенциите за морално лидерство и свръхчовешка мъдрост, произлизащи от техните епигони.

Всички съвременни на Сергий йерарси са „лавирали“. И патр. Тихон, и митрополитите Петър и Йосиф. Никой от тях не е казал на болшевиките право в очите истината за тях. Никой не е призовавал към „литийни шествия“. Има обаче различни степени на допустими компромиси. Да се свалят епископи по волята на атеисти и да се налагат църковни наказания по политически мотиви – това е избор именно на Сергий.

Точно ли Сергий е успял да напипа границата, при която натискът е отслабнал и църковната структура – със скрибуцане, но е устояла? Може би същите резултати към 1941 г. би имало и в случай, ако църквата беше устояла на „соловецката линия“ на съпротивление?

Не „премъдрият Сергий“ е възпрял ръката на гонителите. Спряла ги е Войната. Цялото време между Декларацията[32] и Войната е запълнено с прогресиращо задушаване на църковния живот.[33]

Въобще струвало ли си е тъй яростно да се сражаваш за съхраняване „единството на Църквата“ около себе си? Може би разсейването, разпръсването на църковните структури, обединяването им около пастирите, а не около епархийските управления, е щяло да помогне повече на хората?

„Съхраненото на колосална цена – с допускане на безбожниците в кадровата политика на църквата – единство на църковното управление сàмо е облекчило атеистичните власти при изпълняването на техните задачи, тъй като те са си имали работа със строго централизирана система. Практиката е показала, че единното църковно управление в съветското тоталитарно общество от края на 20-30-те години на двадесетото столетие повече е устройвало светските власти, отколкото е помагало на църковните йерарси да противостоят на техния натиск“.[34]

Когато ястребът връхлита, птичето ято се разлетява, но след нападението отново се събира заедно. Бог така е отредил за птиците. Нима ние сме по-малко ценни за Него и Той не ще намери начин да събере своите подир края на гоненията? Ето това е моделът на разсеянието заради оцеляване. Може би при извънредните условия да е трябвало просто да се спрат действията на възлюбените канонични правила на нашите владици: да забравиш за всички „канонични ограничения“ и да дадеш право на всеки пастир да извършва служение във всяка точка, където се обърнат към него и където той се е озовал – без всяка вътрешноцърковна „регистрация“. Да забравиш за всички административно-финансови пълномощия на епископа, оставяйки за него едно: правото да ръкополага, при това и извън пределите на своята епархия. Просто да се довериш на обещанието на Главата на Църквата: където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз.

Пред патр. Кирил е стоял изборът: да убеждава или да подчини. И във вътрешноцърковните отношения, и във „външните отношения“ той избира второто. Проповед с интонация на „властимащ“, която не дарява, а принуждава, насилва. И цепи въздуха с юмрук на дясната ръка, в такт със своите думи.

Главната грешка на този стил е забравянето, че както по същността си, така и спрямо обстоятелствата на този век, двадесет и първия, вярата Христова може да бъде само незадължителна, доброволна, свободно избираема.

За църковното самосъзнание е важно да се определи кои сме „ние“. И да се разбере, че църковното „ние“ далеч не е равно на националното и гражданското „ние“. Да се разбере, че „ние“ като православни вече никога няма да бъдем общонародни, че „ние“ вече не ще можем да постигнем пълно съгласие помежду си и подчиняване на всички на нашите възгледи. Следователно трябва да се учим да живеем в разнообразен свят и да намерим своята аудитория. И, разбира се, тази аудитория може да бъде съзнателно консервативна. Например амиши или староверци живеят в САЩ по свои устави. Тяхно право е. Те обаче не налагат своя начин на живот и своето мнение на цялото американско общество, не се смятат за „гласа на нацията“. А в Русия и в Украйна (а и в целия православен свят) съществува очевиден дисонанс: православните се стараят едновременно и да се дистанцират от съвременната цивилизация, и при все това претендират за ролята на неин нравствен и даже политически лидер.

Опитите да си върнеш статута на лидера и да докажеш универсалната полза от себе си се превръщат в карикатурно възпроизвеждане на най-печалните катастрофи от църковната история – в тотална подмяна на Главното с второстепенно. Навсякъде и вече доста отдавна в църковния живот (и в моя) тече тази субституция: вместо опита от Царството – „шампионат по руски хокей“: „Хокеят на трева е единственият вид спорт, който е под патронажа на Руската православна църква, а финалният турнир за Купата на патриарха, провеждащ се на Червения площад, отдавна е станал едно от най-забележителните събития в спортния живот на Русия“.[35]

Подмяната на Главното с второстепенното е лайтмотив в речите на военните капелани (независимо от длъжност, звание и място на служение), безсрамно въпиещи, че тяхната „църква служи на Русия“.[36] В отговор слушат от заместник-министъра на отбраната на Руската федерация, началника на Главното военнополитическо управление на армията Андрей Каргаполов: „Православната вяра се крепи на любовта към отечеството“.[37]

И в крайна сметка – нали православната вяра няма да се крепи на чуждестранния агент Йешуа. В същото интервю звучи още едно генералско „мъдруване“: „Войнството е православно, в смисъл че то воюва за правдата“.

Тази редукция на християнството до равнището на племенна религия и имперска идеология не е просто желание да се харесаш на началството. Много би ми се искало да кажа, че това е нечия лична безвкусица или личен грях. За съжаление вече не може да се каже, че „нас ни потискаха, затова под натиска на властите…“. Не – ние сами. И то с удоволствие.

През уж свободната 2017 г. изведнъж се оказа, че чужденци не могат да постъпят в църковно-богословска аспирантура, „тъй като не се приемат чуждестранни граждани и лица без гражданство за обучение по образователната програма за църковна аспирантура, тъй като се съдържат сведения, представляващи държавна тайна“.[38]

С граматиката тук е зле. Главното обаче – откога църковните тайнства са заменени с държавни тайни? Що за държавни тайни има в църковната аспирантура? Защо не в изследователско-архивната, а в образователната област? Нима там има семинар по вербуване на чуждестранни прелати на икуменически приеми?

Веднъж произнесено, евангелското слово би следвало да прогори съвестта веднъж и завинаги… Не се получава шоков пробив? Нищо, тогава пък ще пристъпим към дълговременна обсада или подготовка на „групи за влияние“…

Св. Йоан Златоуст започва беседите си върху Евангелие според Матей така: „Наистина, не би трябвало да имаме нужда от помощта на Писанието, а би следвало да имаме живот толкова чист, че вместо книги – благодатта на Духа да служи на душите ни и както те са изписани с мастило, така и нашите сърца да бъдат изписани от Духа. Тъй като обаче ние сме отхвърлили такава благодат, то нека се възползваме поне от втория начин“.

И така, има християни от първия вид – чиито „сърца са изписани от Духа“.

Има и християни от втория вид – те са, които не слушат Бога вътре в себе си, а се надяват да узнаят волята Му чрез Писанието и неговото изучаване (именно те представляват идеалната аудитория за идеалния мисионер).

Има и трети вид християни – тези, които не искат сериозно да богословстват и да посветят цял живот на изучаване на Писанието или на молитвата, но които нямат нищо против да отделят макар и част от времето си за религията. За такива инвалиди на духа са се появили икони, календари, канони, типикони, църковни книги… Заради тях са се появили „специалните одежди“ на свещениците и монасите, та по лампазите и пагоните да бъдат разпознавани професионалните християни, а не защото „любов имате помежду си“.

Е, ами ако религията по същността си не е твърде интересна за хората? Това ще са християните от четвъртия сорт – само по име. И тогава за мисионера има една надежда: в разговор на нерелигиозни теми да предизвика интерес и доверие към себе си, за да може после да отговори и на случайно мярнал се собствено религиозен въпрос.

Действително, да превръщаме религиозния живот на човечеството в зона на тотално дълбокомъдро мълчание за Главното и Непостижимото – това също не е начин. Не бива да пренебрегваме малките и малкото. Трябва да освещаваме и градинката със зеле, и кладенеца, в който е попаднала къртица, и новата кола. Трябва да поддържаме разговора и за времето, и за храненето на гъските…[39] „Не ви е интересно да знаете за Голгота и за празния гроб? Е, нищо, тогава да поговорим за възпитанието на децата, за ужасиите по телевизията, за вредата от наркоманията…“.

Това е неизбежно. Не бива обаче палиативната икономѝя да представяме за самата същност. Христос отдавна изчезна от дневния ред на „Рождественските четения“ (там все повече става дума за „Великата победа“). По случай второто хилядолетие от Рождество Христово нашата църква не успя да издаде нито една книга за Юбиляря.

Затова пък се появяват ето такива мисионерски проекти:

„В държавния цирк на Удмуртия имаше представление, на което животните участваха в облекла с нацистка символика. В цирка заявиха, че мероприятието е поръчано от Ижевската и Удмуртската епархия. Дресьорите, облечени като червеноармейци, извеждат на сцената маймуна в униформа, подобна на нацистка, и козли със свастики по чуловете. Изпълнението на дресьорите в съветска военна униформа, заедно с животните, носещи нацистка символика, е използвано не просто като образ на победата над фашизма, а самὸ по себе си е потъпкване и всемирно осъждане на идеалите на нацистка Германия“ – се казва в коментарите на епархията“.[40]

Е, да, на Рождество вече няма за какво друго да се говори с децата… А Чие е това Рождество? Може би на „Великата победа“?

Наистина, с годините думите „църква“ и „цирк“ стават все по-еднокоренни…

За почти цялата църковна активност може да се каже: „Това не е за Него“. И как може да се провежда конференция на тема, че ние сме представители на Царството Божие на грешната земя? Ако ние бихме били тези – това щеше да е очевидно и без конференции. Същото може да се каже и за конференциите по мисионерство. И за лекциите по аскетика и духовност в семинариите. Онези, които знаят, мълчат. А които говорят…

Превод: Евгения Николчева, Венета Дякова

* За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 5 (172), 2022, с. 21-47; текстът е част от все още неиздадената книга Парадокси на църковното право, която авторът е предоставил в аванс специално за своите български читатели (бел. ред.).