„Аз съм Кирилов, а аз – Вартоломеев“

Що за плашила са това? Никой няма намерение да забранява на украинците да почитат руските светци. Но и почитането на светците не е задължително. Който на когото и където поиска, пали свещи. Какво значи „друга църква“? От кога другата автокефална православна църква за християнина стана „друга“? Мъчениците от първите векове не са били руснаци, те за нас чужди ли са? Св. Николай никога не се е подчинявал на Московския патриарх – и той ли сега е „светец от друга църква“?

Казват, че Филарет и Фенер са разрушили „единството на Църквата“. А в какво се състои единството на Църквата? То е в Христос. В украинската караница Христос изглежда не е сред пострадалите – на Христос ще се молят в храмовете и тук, и там. Вярата е една и съща.

Спорът е само за едно: за кой патриарх да се молим; по време на абсолютно идентичната гръцка литургия кого да поменават – Московския патриарх или местния митрополит?

И какво ги интересува руските енориаши за кого ще се молят украинците? Има Българска църква, тя си има патриарх. И какво го ползва руския, московския или рязански мирянин това? Той си летува на Златни пясъци, влиза в храма, моли се на църковнославянски език, ако иска – ще се присъедини към молитвата за Българския патриарх, ако не иска – ще я пропусне покрай ухото си или ще се помоли и за него, и за своя Московски патриарх. Какъв е проблемът?

Но московските телевизии създават впечатлението, че украинците са посегнали на нещо, което е крайно скъпо за московчанина. Оскърбиха, моля ви се, нашите законни права! Но какви могат да бъдат нашите законни права в друга държава?! И пак ще кажа: публичната молитва за патр. Кирил едва ли е толкова скъпа както за руския, така и за украинския мирянин.

Единство ли? Да, външните знаци на това единство са много важни на примитивното равнище на личностното и общественото самосъзнани: еднакви одежди, едни и същи песнопения, еднакви икони. Но задължително ли е при християните всичко да бъде такова? Дори преди години в разговор с инославни същият днешен патриарх Кирил и други  от „никодимовия кръг“ справедливо казваха, че икуменическият диалог ни учи да виждаме по-дълбоко от повърхностните различия, да извличаме дълбинния код на общата християнска идентичност. Днес същите хора пеят тази песен на мюсюлманите, но не и на православните.

Нима православните християни не могат да чувстват своето единство, ако в молитвите си споменават различни патриарси? Защо те могат да правят това без ущърб за своето единство във всички други страни, само не и в Украйна? Нима единството във всичко останало е по-малко важно, отколкото споменаването на патриаршеското име?

Още ап. Павел е осъждал тези, които вместо просто да се смятат за Христови, започнали да се делят на групи: „аз съм Павлов, а аз Аполосов“. След 20 века всичко се повтаря: „аз съм Кирилов, а аз – Вартоломеев“?!

Ако някой патриарх преживява и се комплексира заради своето неспоменаване някъде, това са подробности от неговата диагноза. Какво общо имат останалите християни?

И самата Украйна на кого ще навреди? Каква полза има обикновеният украински свещеник или мирянин от видимото единство с Московска патриаршия? Никаква, само проблеми.

В отговор на тези въпроси апологетите на Московска патриаршия казват: „Но филаретовците са неканонични! Вартоломей няма право да им прощава!“. За каноните ние говорихме ето тук.

Разговорът за „правото да прощаваш“ е разговор за пределите на „икономѝята“. Кой от християните може да сложи предел на прошката, снизхождението и търпимостта?

И остава голата политика. Казват, че украинската автокефалия е удар по „руския свят“. Но кому ще навреди в Русия или в РПЦ, ако Киев има автокефалия? И защо на православния трябва да му стане лошо от това?

Единственото е, че се затруднява преминаването на свещеници от Русия в украинските епархии и обратно. Сега вместо решение на епископа ще е нужно отпустително писмо от синода.

Лошо ще стане само за групата кремълски мечтатели – геополитици.

За тях „единството на Църквата“ е тази последна виртуална нишка, около която при необходимост нараства плътта на истинското военно-държавно единство.

Всички препратки към „единението“ около каноните не са нищо повече от прикриване на техните собствени напълно земни и политически амбиции.

Тази версия стана нещо повече от хипотеза, след като патр. Вартоломей разкри съдържанието на своята тричасова беседа с нашия патриарх на 31 август 2018 г. Нашият кормчия започнал разговора с политинформация: в резултат на Майдана на власт в Украйна дошло неправилно и незаконно правителство, но промосковските сили скоро ще го свалят…

Забележително би било да се съвместят декларациите на объркалите се говорители на Московска патриаршия. Ето какво казва бившият, но не съвсем оттеглил се прессекретар на патриаршията прот. Владимир Вигилянски: „Моето виждане за ситуацията с автокефалията е, че това е изключително политически въпрос. Който и да е канонически и църковно-исторически аспект на проблема само обърква и умишлено не води до решение“ (тук).

А ето и неговия приемник на поста като ръководител на патриаршеската пресслужба свещ. Александър Волков: „Църквата е единственият институт, който остана вън от политиката, вън от игрите на политтехнолозите, вън от нечистоплътния световен човешки процес… Църквата винаги остава над борбата на политиците, над човешките страсти, опитвайки се да намери думи, с които да облекчи страстите, да ви убеди да се вслушате, да застане между противоборстващите страни“ (тук).

Аз съм съгласен с първия оратор. Политиката на Московската патриаршия е именно политика. И то много жестока и безсъвестно манипулативна.

Случващото се в живота на православните украинци е от света на чистия субективен идеализъм. В света на символите (а именно в този свят живее религията) човек влага определен смисъл в едни или други събития и в зависимост от значенията и ценностите, които проектира в тях, той напряга своите емоции. Изпитваш болка? – Да, ако си надценил вложения в тях от самия тебе смисъл, тогава ти се струва, че губиш нещо много ценно.

Задачата на московската пропаганда е да причини възможно най-голяма болка на тези украинци, които могат да ѝ обърнат гръб. За тази цел е необходимо да се придаде на случващите се събития и възможните промени не просто пределен, а свръхпределен смисъл. Такава е границата между живота и смъртта, между вечната погибел и вечното спасение, между ада и рая…

Марксизмът учи, че религията със своята утешителна и илюзорно-компенсаторна функция помага на хората да преодолеят реалните жизнени проблеми – и в това е коренът на нейната жизненост. Но нашата Църква се научи да създава на хората нови проблеми, като постоянно внушава чувство за вина в съзнанието на своите миряни и създава проблеми от най-малките подробности в техния живот, принуждавайки ги горчиво да ги оплакват.

За „необратимо въцърковения“ човек храната, сексът, човешките отношения, почивката, дори сънят – всичко става много по-сложно и проблематично, отколкото във времената на отминалото му неверие. И ето, сега се оказва, че твоята вечна погибел се спотайва в твоята молитва – ако тя не е точно за този княз на Църквата.

В това се състои истинската безчовечност на пропагандата и политиката на Московската патриаршия към Украйна. Нейната цел е умножаване на болката, рязко изостряне на конфликта и разделянето на хората. Разбираемо е, че верните на Москва митрополити ще обсипят с истински проклятия – при това „вечни“ и „родови“ – хората, които си тръгнат от тях. Потресаващ егоцентризъм: ако напуснеш моето архипастирско иго, ще идеш в ада!

Затова бих предложил пътя на аксиологическата съпротива: не приемай предлаганата от пропагандата система от ценности и ориентири. Отвори херметическия си шлем, за да разбереш, че въздухът на планетата не се различава от този, който дишаш в своя скафандър. И вредните изпарения са същите, и кислородът е в същото количество. Хората са навсякъде и всеки е със своята работа. Епархийските кабинети, клисарите, дори олтарите на храмовете на Московската патриаршия не се различават качествено от аналогичните обекти с други собственици. Хората са еднакви навсякъде. А Бог… Бог е свободен и повява, където си иска (срв. Йоан 3:8).

А верността към Христос съвсем не е същото като верността към амбициите на чуждия началник. Верността към Христос е вярност към Христос и към никого другиго. С едно изключение: Сам Христос в тази формула е решил да замени Себе Си с думата ближен. А ближните не се крият зад телохранители.

Ще повторя своята формула за аксиологична съпротива за Украйна. Тя е двусъставна. В първата ѝ част е нужно всички страни да кажат, че няма грях в това да преминеш в тази църква, която създава днес Константинопол; а втората, че няма престъпление в това да останеш в тази църква, която е под управлението на Москва в Украйна.

* Аксиология – от ценност (гр. ез.), един от дяловете на философията, изследващ ценностите.

Източник: Лична страница на автора

Превод: Задругата