Книгата Кръстният път на св. Лука (Войно-Ясенецки). Описания на живота, чудеса, акатист (Москва: „Духовно преображение“, 2020 г.) не е първо изследване на живота и делото на известния архиепископ-хирург, живял в Съветска Русия. С много снимки, свидетелства на съвременници и фрагменти от автобиографията му. Важно напомняне в нашето смутно време за съпротивата срещу гибелния разпад.
Книгата няма автор, което е характерно за жанра на агиографската литература. Образът на светеца е пресъздаден в иконографско писмо. Фонът на епохата присъства избирателно, сякаш маркиран, а в центъра е иконата, обобщен образ, който няма и не може да има вътрешни противоречия. В една икона, както и в един символ, те са неуместни.
В приложението са изброени многобройните публикации за Лука, появили се в годините на перестройката. Единствената, която не е спомената, е най-първата: Поповски, М. Жизнь и Житие Войно-Ясенецкого, Архиепископа и хирурга, издадена в Париж през 1979 г., преиздадена в САЩ и накрая публикувана в Русия – през 2001 г. в Москва и през 2002 г. в Санкт Петербург.
Мълчанието за него както в текста, така и в библиографията не е случайно. То издава позицията на авторите на жизнеописанието.
Марк Поповски е документалист, който не крие вътрешните противоречия на своя герой. Книгата му е първият документ от този род в руската житиеписна книжнина.
Житията на светците, събрани в Чети-минеите, са написани по определен канон. Те по-скоро копират традиционния тип святост, отколкото пресъздават личността. Малко съдържателни в исторически план, те не са документ. Анонимните автори изобщо не са си поставяли за цел да правят това. Георги Федотов, специалист по древноруската святост, е смятал, че Русия е „премълчала“ своите светци; че „безмълвната „Света Рус“, бидейки откъсната от източниците на словесната култура на древността, не е успяла да ни разкаже за най-важното – за своя религиозен опит“.
А междувременно житията са били популярни сред народа. Те са били четени с по-голяма охота, отколкото евангелията. Евангелието се е нуждаело от обяснение, поне по време на църковна проповед. Но много малко свещеници са били в състояние да го направят, а по-късно на пътя им се е изпречила една формална процедура: всяка проповед е трябвало да бъде одобрена от епархийските власти. Накратко, хората в Рус са се опитвали да намерят отговори на духовните си въпроси в достъпната им агиографска литература. Те са се обръщали към житията за жив пример, който, уви, е съществувал извън историческия контекст и вътрешните конфликти. Контекстът е бил непотребен… Руският селянин е живеел не в историята, а в природата – в смяната на сезоните. Много от нашите „просветени“ сънародници и днес пренебрегват хронологията като наука, ако се съди по броя на последователите на „теорията“ на проф. Фоменко и нейния популяризатор Носовски.
Митологичното съзнание не се нуждае от хронология. На това равнище митът е равнозначен на икона.
При Марк Поповски Лука е представен в развитие, в динамиката на вътрешните и външните събития. Този подход помага да се сравни съдбата на една историческа личност с Източника на светостта – Иисус Христос и Неговите апостоли.
Човек си спомня за категоричното твърдение на Тютчев: „Човек не може да разбере Русия с разум…“. Марк Поповски прави опит да разбере и по този начин опровергава установения стереотип. Успява да го направи, защото изследователят не отделя вярата от разбирането, по примера на личността на светителя Лука, който е придобил както научен, така и религиозен опит. Христос казва: „Изследвайте Писанията, защото… те са, които свидетелствуват за Мене“ (Иоан 5:39). Това означава, че Христос е призовавал към разбиране на свещените текстове, казано на съвременен език – призовавал е към научен метод на изследване.
Методът на Поповски утвърждава: вярата е немислима без разбиране. Между другото, самият автор стига до вярата чрез разбиране, чрез щателния анализ на живота на своя герой. Ето как той описва това: „Последните седем години от престоя ми в Русия, преди да замина в емиграция, преминаха под силното влияние на моя приятел о. Александър Мен. Той знаеше, че съм невярващ човек, от семейство на невярващи, и че половин дузината ми книги, които се появиха в родината ми, са посветени на хора и проблеми на биологичната и медицинската наука и имат чисто материалистичен характер. Той не се опита да промени мнението ми или да ми проповядва. Възгледът ми за света обаче се променяше, докато работех върху книгата за владика Лука. Спомням си, че през 1972 г., след като прочете третата и четвъртата глава на книгата ми, о. Александър леко се пошегува: „Вие се развивате, господине“. Наистина, започнах да виждам и да разбирам поведението на моя литературен герой по различен начин. Година след година той ставаше все по-човешки разбираем и по-близък до мене… На около третата година от работата ми почувствах, че вярата на владика Лука е и моя вяра“.
Поповски не рисува икона в традиционния стил. Служителят на Църквата по някакъв начин греши, понякога не отговаря на висотата на своето служение, какъвто е случаят с Войно-Ясенецки. Бъдещият архиепископ на Московска патриаршия вижда още от първите дни на новото правителство неговата антихуманна ориентация. Много скоро след това то го прекарва през всички етапи на узаконените репресии. И въпреки всичко той продължава да му признава неприкосновено право на санкции: „Няма власт, която да не е от Бога“. А имало и време, когато в стаята му е бил поставен портрет на Ленин до икона на Божията майка. А малко по-късно – на Сталин…
Понякога обаче в Лука изригва бунтарски дух, подобен на този на протопоп Авакум. Сходството в характерите им и, като следствие, в съдбите им, е поразително. Резките и неочаквани изблици на Лука от трибуната или амвона плашат властите: от такъв „патриот“ може да се очаква всичко.
Марк Поповски обяснява плетеницата от тези очевидни противоречия със „старозаветния механизъм“, който все още действа в съзнанието на вярващия човек. Тази опасност е посочена от апостол Павел в посланията му до коринтяните. Христос „ни е дал способност да бъдем служители на новия завет, не на буквата, а на духа; защото буквата убива, а духът животвори“ (2 Кор. 3:6). Византийското придържане към буквата, към архаичната форма, е дълбоко вкоренено в традициите на източното богопочитание.
Поповски не се страхува да говори за това, правейки дисекция на феномена на руската святост: „Лука е изградил за себе си ясна йерархия на авторитетите, йерархия, която му е давала твърда основа за отношенията с всяка инстанция – от районния съвет до Небесния Цар. Тези, които са го прогонили извън Игарка и са го държали в затвора, са били местните, нисши власти. С тях е възможно както да се упорства, така и да се бориш, особено ако вдигнат ръка срещу най-висшите закони – законите на Бога. Що се отнася до Сталин, Политбюро, Кремъл като цяло, те са източници на най-висшата мъдрост на земята. Кремъл знае какво е добро и какво е лошо за Русия, какво трябва да прави обикновеният гражданин и какво – не. Защото властта на Кремъл е „от Бога“. Оттук и моралната обосновка на властта. Сталин е подател на закона. А законът за Лука е най-висшата морална категория. Изпълнението на закона създава върховна справедливост, той не е и не може да бъде в разрез с интересите на държавата. Лука зачита законите“.
Така постъпва и с елементарната дисциплина. Нещо повече, във възмущението си от небрежните и нерадиви свещеници в своята епархия той им дава за пример мюсюлманите, азиатците и тяхната религиозна чистота. Те влизат в джамията, оставяйки обувките си на прага, докато православният свещеник, отслужващ литургия, тъпче около олтара с мръсни галоши.
През целия си живот хирургът-архиепископ се бори с войнстващите материалисти, доказвайки с думи и дела допълващата се цялост на науката и религията.
Лука замисля своя богословски трактат Дух, душа и тяло като отговор на своите невежи опоненти. За главните достойнства на този труд о. Александър Мен, който го подготвя за печат и го изпраща в Брюксел, където е публикуван през 1978 г., смята „широкото използване на данни от съвременната наука, свободния и смел подход към трудните проблеми на вселената, закономерния опит да се представи светогледът на един образован християнин в един жив синтез“. Това е опит да се опровергае „чистият“ материализъм, като му се противопостави един „одухотворен“ материализъм. Това, което испанският епископ и римокатолически светец Хосемария Ескрива би нарекъл християнски материализъм.
Марк Поповски не си е измислял нищо, а е улавял реалността. Но историческата реалност е толкова сложна и противоречива, толкова многоизмерна, че е невъзможно да бъде разбрана без религиозен компонент – без вяра!
За днешна Русия не може да се каже, че е напълно откъсната от източниците на словесната култура, че е безсловесна. Истината за Русия, която най-после се изля в пречистващ поток, извади от небитието съдбата на герои, праведници и светци, преживели нечувани митарства. Свидетелствата за тях са допустими в различни жанрове, в различни изкуства. Жизнеописанието на един от тях, дори и „схематично“, хвърля светлина върху онзи особен религиозен опит, който, да се надяваме, Русия е придобила през 20 в. – за да не го пропилее за себе си и за цялото човечество.
* Източник: Ахилла
