Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (54 Votes)
Св. НовомъченициМъченик (от гръцки μάρτυς) означава свидетел.[1] В църковен аспект това е свидетел за Христовата вяра, т. е. този, който е пострадал за своите религиозни убеждения; този, който заради Христовата вяра е гонен, пострадал и накрая принесъл в жертва и своя живот.

С термина новомъченици, както е известно, в църковната книжнина се определя тази част от мъчениците, които са пострадали за православната християнска вяра след периода на иконоборството и най-вече през османския период. През последните повече от двеста години се е наложило да бъдат наричани новомъченици всички, които са погубени от османците след 1453 г. (падането на Константинопол), като така те се различават от древните мъченици за вярата.

С идването на османските турци културното развитие на поробените балкански страни забавя своето темпо. Последица от нашествието и робството е, че балканските народи свързват неразделно своята съдба помежду си. Националното чувство и чувството на православната вяра се преплитат в едно, защото замяната на вярата предизвиква автоматична промяна в живота на помохамеданчените – в облекло, нрави и обичаи.
Новомъченичество е проява на особена идеологическа съпротива на православно-християнската общност срещу завоевателния ислям.

Провъзгласяването на някого за светец от Църквата се нарича канонизация.[2] Това е най-високата оценка за неговия живот и дело. Увековечаването на нечие дело като свято става чрез включването му в църковния календар, т. е. чрез определяне на дата за празнуване паметта на светеца.

Канонизацията предизвиква възникването на творби от определени литературни жанрове, чрез които светецът бива прославян. Най-представителни от тези жанрове са песенно-поетичните творби служби, предназначени да възпяват живота и делото на светеца на вечерното и утринното богослужение в деня на неговата памет, житието (обширно и кратко), похвалните слова и др.

Най-древният вид канонизация е спонтанната. Тя не изисква никакви формалности, никакво правно дело или акт на църковната власт. Спонтанно клирът и народът изразяват почитането към провъзгласения за светец от всеобщото признание на Църквата. Има случаи, когато клирът или местният епископ бързат да провъзгласят някого за светец, но това може да се окаже невалидно, ако липсва всеобщото признание на Църквата. Първоначално това почитане на светци има по-тесен или по-широк регионален характер.

За да бъде провъзгласен някой за светец, са необходими следните условия:
- да е член на Църквата;
- да е загинал мъченически за християнската вяра или неговият живот да е във всяко отношение свят;
- заслугите му към Църквата да бъдат изключителни;
- извършване на чудеса по негово застъпничество пред Бога по време на живота му или след смъртта му, които са признати от всички.

Начинът, по който се изразява почитта към даден светец, който вече е признат, е:

- чрез вяра в силата на неговите молитви;
- чрез поклонение пред евентуално запазени свети мощи или други предмети, които са му принадлежали;
- чрез изписване на негови икони и поклонение пред тях;
- чрез изграждане на храмове и параклиси на негово име;
- чрез ежегодно отбелязване на паметта му;
- чрез включване на азматическа служба на светеца в приетите от Църквата богослужебни книги.

Западната църква от 11 в. следва свой начин за обявяване на светци, който съставя основата на специална процедура, оформила се по-късно и запазила се и до днес. Тази процедура е подобна на съдебната. По-късно тя е приета и от Източната православна църква.

Канонизацията на новите мъченици

Канонизацията на новите мъченици е спонтанна. Както се каза по-горе, тя не изисква никакви формалности, никакво правно дело или акт на църковната власт. Спонтанно клирът и народът изразяват почитането към провъзгласения за светец от всеобщото признание на Църквата. Всичко това става, разбира се, под погледа на незаспиващото око на Църквата. Тя следи богослужебните текстове на новите мъченици и в случай, че среща богослужебни текстове за нови „лъжливи” мъченици, издава акт на забрана и неканоничност (незаконност).

През османския период Църквата е трябвало да постъпи тактично по въпроса с канонизирането на новите мъченици пострадали от османците.

Прпмчк. Онуфрий ГабровскиОбщи изводи
 
1. Доброволното мъченичество на новите мъченици

Специфично е обобщението на идеята на метафрастовата традиция за новомъчениците в ораторската проза, в която патосът се насочва към един съществен момент, когато се задава въпросът за мъчениците и обвинението, че те са били съзнателно тласкани към този подвиг като жертвени животни. Това се наблюдава първо от страна на османците, а после и от някои християни, което заслужено предизвиква откъса от житието на св. Онуфрий Габровски, породен от гнева на автора:

„Справедливо ли е някои неразумни да казват, че са загинали мъченически само от славолюбие? Кога се е чувало подобно нещо, моля? Някой загинал ли е мъченически заради славолюбие? Или кой от нас днес решава заради слава да загине?”.

А житиеписецът на проложното житие на св. Игнатий Старозагорски споделя следното: „Правилно ли е люде, овладени от неразумни страсти на плътта да говорят, че се е хвърлил като неразумно животно в кланицата?”.

Във втората част от увода към Житието на св. Онуфрий преобладава идеята за ревността и свободната воля на мъченика.

„В такъв случай, ако се появи по това време някой, който е със същата ревност към вярата, със същата обич към Христос, със същата смелост и мъжественост и има готовност да загине за Христос, и загива с таково голямо желание за Него, не е ли наистина достоен пример за почитане и за хиляди хвалби?

Такъв е бил наистина този благороден и небесномислещ Онуфрий, който само за една дума, която е изрекъл в своята детска безумност, не се успокоил и за да изкупи греха си с приемане на монашеството, се отрекъл от света с издигането на Евангелския кръст, с мъките и изтезанията на монашеския живот, с послушанието и с отричането от свободната си воля, отказвайки се от личното си аз, с непрестанните сълзи, с дългите пости, с безбройните поклони, с всенощните бдения, но наранен в сърцето от сладките стрели на Христовата обич, които възпламенили душа та му”.[3]

2. Становището на Православната църква според житиеписеца на св. Онуфрий Габровски

Накрая житиеписецът излага накратко становището на Православната църква относно отреклите се преди от християнската вяра мъченици, които самоволно са достигнали до мъченическата смърт, пишейки следното:

„Но Христовата Църква от самото си начало, още от самата древност е възприела и приема всичките тези, които поради някаква причина са се отрекли от Христовата вяра, а после са се каели и смело са я изповядвали пред тираните и са загинали за нея, и ги почита като мъченици, и с ежегодни празници ги прославя, и с победни песни ги възпява. Така тя по този начин прославя и почита отреклия се и после прославил се великомъченик Яков Персийски. Да, разбира се, в синаксара се прочита, на 11 декември, мъченичеството на мъченика Мирак, който по време на царуването в Цариград на фамилията Комнини, когато агаряните са превзели Египет, се е отрекъл от Христос и после, осъзнавайки греха си, загинал мъченически заради Христос. На този мъченик светите мощи (главата), съхранени от вярващите там, са сторили много чудеса”.

3. Новите мъченици са достойни продължители на старите

В агиографската книжнина за българските новомъченици, произлезли от школата на Атон – Иверския скит, са дадени следните сравнения със старите мъченици на Църквата:

„Старите тогава са имали много и живи примери, които са ги подтикнали към мъченичество, докато по време на новите мъченици нещата са се намирали в упадък и все пак са постигнали подобно дело.

В древност нашата вяра се е намирала в разцвет. Те са победили почитателите на идолите, които са се появили във времето и са изчезнали след определено време. А новите мъченици са победили Антихристовия предтеча, т. е. заблуждаващата религия на мохамеданите, която е наложена от толкова години и както се вижда, ще си остане до края” (Проложно житие на св. Игнатий).

Подобно на краткото житие на Игнатий житиеписецът на Онуфрий прави подобно сравнение със старите мъченици с думите: „Това се случваше в древните времена, но разликата между старите и тези нови мъченици е голяма. Понеже тогава са имали много такива примери, т. е. и мъже, и жени са поели пътя на мъченичеството, млади и стари, свещеници и владици, богати и бедни, мъдри и неграмотни, люде от всеки род и положение. Това множество от примери е насърчавало ревността на хората към мъченичество. Сега обаче тези примери ги няма, защото къде е ревността? Къде е мъченичеството? Горко! Всичко обратно става”.[4]

4. Литературоведческа характеристика на произведенията за българските новомъченици от Атон[5]

Панегиричната линия в мъчението е подчинена на назидателната. Това ясно личи в похвалното слово, посветено на тримата новомъченици Евтимий Пелопонески, Игнатий Старозагорски и Акакий Серски. Също в уводната част на житието за св. Игнатий, с използване на определените от традицията за похвал­ните слова „топоси”, се определя целта за написването на тези текстове.

„О, желанието как завзе езика и разума и като кон, движейки се в полето, желаейки да достигне непостижимото правило (определение) за похвалите на светците, забравяйки неговата недостатъчност и неговото незнание! Заради това, оставяйки въпроса относно похвалното слово като недостижим, но ще изложим техните жития и блажения завършек на всеки, бързайки колкото е било възможно, предавайки тези неща, които сами те са знаели, и други, които са ни разказали, на отците и братя в Христос, които са събрани с желание, за да изпълним частично нашия дълг към светците... И не сме се научили да пишем жития за светци, нито сме свикнали на такова нещо...”.

В житието на св. Евтимий Пелопонески житиеписецът Онуфрий Иверски споделя ясно причините, които са го накарали да създаде житията.

„Поставената цел е да си довърша разказа за подвизите на светеца достоверно, първо, за да не бъда осъждан като мързеливия раб, скривайки всичко, що ми е наредено да напиша; второ, знаейки че повечето от слушателите, които са познати и приятели на светеца, с радост и благочестие ще чуят този разказ за слава на Бога и за душевната им полза”.

В уводната част на житието на Игнатий житиеписецът споделя предназначението на творбата:

„И ние като горещи негови любители навлизаме в разказа за преславните му постижения и пресветлите му подвизи, ... така че и заповедите, които сме получили за него, да изпълним и събраните в Христос отци духовно да посрещнем”.

Житиеписецът е образован книжовник и поради това житията са издържано написани. Те не са натоварени с излишни риторични схеми. Техният език е достъпен, тъй като са адресирани до народа. Житията са били написани като непосредствен спомен за събитията, разказвани от очевидци. Описанията затрогват сърцата на слушателите и ги предразполагат с ентусиазъм и обич към Христос, като създават чувство на близост и достъпност. Стилът на Онуфриевото житие е особено пищен и тържествен, често се отличава с многословност, формата подчинява съдържанието на своите правила. В българската книжовна традиция подобни са житията и похвалните слова, написани от св. Евтимий Търновски. Житиеписецът на св. Онуфрий принадлежи към школата на неоисихастите (Коливади) в Атон, която продължава исихастката традиция на нова почва и акцентира върху новите потребности на духовния живот на поробените балкански православни страни.

В увода се дискутира, кое е полезно за хората. Той кореспондира с увода в исихастките жития, като на тежкия живот се противопоставя изгрялата звезда на новомъчениците. Злото навлиза в живота. С живота на новите мъченици се осъществява отрицание на света.

Неизвестният български химнописец с патриотично чувство възвеличава св. Онуфрий:

„Радвай се и се весели, велики български граде, славни Търново, тържествувай и ликувай, защото в твоите предели поникна прекрасният и славен крин, добропобедният Христов мъченик Онуфрий, който чрез своите честити страдания изпълни с благоухание цялата земя, като мъжествено победи цялото коварство на врага-мъчител и достойно се увенча с венеца на победата”.[6]

Централната част на увода в житието на св. Прокопий Варненски е за отчаянието и изкуплението. Състои се от един пасаж и има характер на притча – за падението и въздигането. От парадигмата на отчаянието и спасението се преминава към примера на светеца за силата на изкуплението.

„Каква голяма злина е отчаянието и до какъв погубителен край довежда не само обикновения човек, но и онзи, който преди това е бил украсен с различни добродетели и достоен за завист в своя живот. Отчаянието го довежда до лудост, замътва разума му и след като го докарва до лудост, го сваля от висините на добродетелите и го хвърля в пропастта на падението. И много пъти го довежда да се отрече – уви! – и от родната си вяра”.

Представлява интерес уводната част на житието на св. мъченик Йоан по изданието на св. Филарет Черниговски: „Турците още от началото се стараели да обръщат християните в мохамеданство, между другото по едно такова суеверие. В рая, казвали, че няма да има огън за запалване на лулата и ще трябва да се достави от ада: далече да се ходи. Ако някой успее да обърне християнин в мохамеданство, обърнатият ще бъде в рая, но като изменник на своята вяра ще се превърне в огнен стълб и в такъв случай ще бъде лесно на турците да си палят лулите. Колко ясно се изразява в това суеверие животинската леност у турците, а заедно с това и неволното признаване на достойнствата на християнската вяра! По повод на едно такова суеверие турците сполучили с измама да накарат Йоана да се отрече от Христовата вяра”.

Това е ясно свидетелство за машинациите, които са използвали османците, за да покорят православното достойнство на поробените балкански страни.

Преп. Никодим Чудотворец
Учението на св. Никодим Светогорец за новомъченичеството[7]

Характерно е отношението на св. Никодим Светогорец към новомъчениците. Той се пита, с каква цел Бог е дал да се явят нови мъченици в по-късно време, и сам отговаря:
- за обновление на цялата християнска православна вяра;
- за да останат без оправдание друговерците в деня на Страшния съд;
- за да бъдат новомъчениците слава и похвала на Източната православна църква, изобличение и позор на инославните;
- за да бъдат образец на търпение за всички православни християни, които страдат под тежкото иго на робството;
- за да окуражават и подбуждат към подражение в мъченическата кончина и останалите християни, които по някакъв повод са били принуждавани да свидетелстват за вярата си.

След това той разяснява пространно всяка от тези причини по следния начин:

- Новомъчениците са обновление на цялата православна вяра, защото това е естествена особеност на времето – да прави всички нови неща стари, а старите да ги захвърля в забрава, когато те са достигнали своята естествена старост. Мъчениците на древната Църква са били приети от следващите християни чрез вярата, но поради отдалечаването им във времето някои вярващи могат да дойдат до недоумение и колебание как онези хора, подложени на мъчения, по природа слаби и боязливи, са претърпели толкова страшни мъчения. Това недоумение обаче е изкоренено от сърцата им чрез новопоявилите се мъченици за Христос, които приели дръзновение в този свят, обновявали в сърцата на верните непоклатимата вяра в древните мъченици. Явлението на новомъчениците оживотворява разклатената вяра на съвременните християни, които вече не се съмняват в мъченичеството на древните мъченици, тъй като и в техни дни имат възможност да видят със собствените си очи подобно мъченичество. Мнозина от съвременните християни са били близки с новите мъченици, заедно с тях са живели и отраснали и, което е най-трагично, са били свидетели на тяхното мъченичество. Те получавали техни предмети и ги погребали. В лицето на новомъчениците виждали по някакъв начин и преживявали сами мъченичеството на древните. Бог така нарежда нещата, че новопоявилите се мъченици не само утвърждават чрез мъченията си непоколебимостта на вярата в троичния Бог, но и запечатват цялата православна вяра на християните чрез собствената си мъченическа смърт, доказват тази вяра и едновременно я обновяват.

- Бог е наредил нещата така, че малкото верни, смесени с множеството друговерци, да им предадат православната вяра и да ги доведат „до познанието на истината”, както казва св. ап. Павел (1 Тим. 2:4). Това потвърждава особено св. Йоан Златоуст, който казва: „Затова и Бог смесва множеството с вярващите, за да предадем на друговерците нашето благоразумие”.[8] Това именно по чудесен начин става и с новоявените мъченици, почти всички родени и възпитани сред друговерци, които с голямо дръзновение са изповядвали, че вярата на християните е нелъжлива и истинна и че Иисус Христос е Син Божи и истински Бог. Своята изповед те подтвърдили не само с кръвта си, която пролели, но и чрез чудесата, които явил Бог чрез тях по време на мъченичеството и след кончината им. Нещо повече – много от тези новомъченици проповядвали на друговерците истината на Евангелието и вярата на християните, но онези не пожелали „да отворят умните си очи, за да видят евангелската истина, ... не повярвали”[7] и затова останали без оправдание, съгласно с казаното: „Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не щяха да имат, а сега нямат извинение за греха си” (Иоан 15:22).

- Тези новомъченици са слава и повала на Източноправославната църква, изобличение на нечестивите, тъй като тяхното множество се явява в историята и живота на Църквата ни, без те да са с нещо по-нисши от древните мъченици – нито в дръзновението си пред потисниците, нито в изповядването на вярата си, нито с мъченичеството или с чудесата си. Както онези са свидетелствали за вярата си в Светата Троица, така и тези. Както онези са пролели кръвта си заради името и божествеността на нашия Господ Иисус Христос, така и тези. Следователно новомъчениците са нови само във времето, но древни според мъченичеството си. Само появята им във времето ги прави по-нови, но съгласно венеца на мъченичеството и те са древни.

И ако древните са се обявили срещу многобожието и идолопоклонството, новите мъченици са се отрекли от еднобожието на друговерците. Тяхната поява именно в това време отговаря по-добре на думите на Господа, Който приканва древни и нови като Свои свидетели, започвайки от първите и стигайки до последните, като ги поставя на същата трапеза наравно с другите (Лука 22:30). Всички те са хвала, украса и слава на Църквата.

И, разбира се, не са спрели, нито ще спрат да се появяват в живота на Църквата новомъченици, защото чрез тях ще се раждат новите подвижници и ще се умножават „до скончание века”.

Светата Христова Църква се хвали и слави не само с това, че е родила древните мъченици, но и с новите си подвижници и като чедолюбива майка се радва и за едните, и за другите си чада. Така тези нови мъченици са истински светци, които са благоугодили на Бога и са били прославени от Него чрез чудесата на Божията благодат. Както те са свети и благоугодни Богу, така и духовната им родителка Православната църква е свята и благоугодна Богу, съкровищница на божествената благодат на Светия Дух. Следователно и догматите й са православни. Каквито са чадата, такава е и майката; и какъвто е плодът, такова е и дървото; каквито са последствията, такава е и причината.[8]

- Новомъчениците са образец на търпение за всички православни, които живеят под тираничното османското иго. Те са най-ярките образци за търпение в скърбите и изпитанията. Те са въплъщение на подвижническия и героичен дух на християните, смятани от тази гледна точка за образци на търпение и на преданост към Христос, на твърдост до смърт, поради което наследяват вечното царство и са причислени към мъчениците заедно с древните мъченици. „И вие, обръща се към поробените християни св. Никодим, ако търпите с благодарност заради Христовото име побоите, затворите, веригите, непоносимите насилия на тираните, това ще ви бъде зачетено като мъченичество пред Бога”. И които сте мъченици според произволението си, след смъртта ще бъдете причислени към мъчениците и ще се веселите в място светло, радостно и покойно. В тези небесни селения християните ще забравят, какво са претърпели в света и ще бъдат утешени от скърбите и насилията. Изпитанията и другите злини са допускани от Бога до верните Нему, за да бъде доказано тяхното търпение и устойчивост в Христовата вяра. Защото светият им живот ражда и утвърждава светата им вяра, тъй като първото е съставна част на второто. Според св. апостол Павел на нас, християните, е даден дарът не само да вярваме в Христос, но и да страдаме за Него.[9] Самият той се е хвалел със скърбите и страданията си повече, отколкото с откровенията и чудесата, които извършвал. „По-добре е да страдате заради любовта Христова, което е по-чудно и по-висше, отколкото да възкресявате мъртви и да вършите чудеса”, както е според св. Йоан Златоуст. Това е така, защото онези, които вършат чудеса, стават длъжници на Христос, Който им дава силата на чудотворство, докато в страданията заради Христос длъжник става Сам Христос пред страдащите за Него: „В първото съм длъжник, а във второто имам като длъжник Христос”. Затова и апостол Павел се хвалел повече с кръста и мъките си заради Христос, били те скърби или страдания, отколкото с откровенията и чудесата, които вършел (Гал. 6:14). И така, след като християните имат подобни образци на търпение във всички скърби и изпитания, примери на всякогашно приемане на лошото без ропот и с радост, те могат и трябва да покажат такова търпение и да придобият спасение за душите си според евангелското слово: „С търпение спасявайте душите си” (Лука 21:19; Мат. 24:13).[10]

- Новомъчениците са окуражителен подтик към подражание на тяхното дело от страна на останалите християни. Най-голямата чест, която може да се въздаде на новомъчениците, е подражанието им в Христовото дело и търпението в името на мъченичеството, а не просто само чест, хваления и славословия с песнопения, тропари и църковни служби, описващи тяхното търпение. „Почитта към мъчениците е подражението на мъчениците”, казва св. Йоан Зластоуст. Защото не може без търпение в скърбите и страданията вярващият да докаже, че притежава крепка душевна сила, която го прави способен да устои на любовта на множеството приятелски лица, родители, деца, съпрузи, братя или на материалните имущества, които му обещават блажен живот в този свят – богатство, слава, могъщи приятели и всякакви наслади в настоящия живот. По този начин се проявява съответствието с думите на Господа: „Който изгуби душата си заради Мене, ще я намери” (Мат. 16:25). Защото и Той пожертва собствения Си живот от любов към човеците и умря на кръста заради нашето спасение (Рим. 8:36-38). И ако Богочовекът, станал свидетел на Отца Си за целия план на спасението, ако Отец станал свидетел на божеството на Сина на реката Йордан и на планината Тавор, колко значително и достойно за всякаква жертва е мъченичеството (свидетелството – бел. ред.) на вярващия заради Светата Троица и заради любовта и вярата в Христос. „А мои свидетели, казва Господ, сте вие и моят раб, когото избрах” (Ис. 43:10).

Един вярващ би трябвало много повече от хората, излагащи себе си на различни опасности заради материални блага, да пренебрегва заплахите, мъченията, затворите, бесилката и да смята всичко това за детска игра и като достойно за присмех, защото „когато любовта към благочестието се всели в душата, тогава всички видове битки за нея са смешни”, казва св. Василий Велики.[11] Следователно вярващият, обхванат от любов към Бога и от непоколебима вяра в Него, ще се провикне заедно с апостол Павел: „Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скърб ли, притеснение ли или гонение, глад ли или бедност, опасност или меч” (Рим. 8:35). Той е разбрал, че тялото му може да бъде умъртвено, но на душата му не могат да навредят ни най-малко, както казва Господ: „Не бойте се от тия, които убиват тялото и сетне не могат нищо повече да сторят; но ще ви покажа от кого да се боите: бойте се от Оногова, Който след убиването има власт да хвърли в геената; да, казвам ви, от Него се бойте” (Лука 12:4-5). Напротив, вярващият трябва да има пред очите си Господа в деня на Съда, Който, като следи от небесата подвига на мъченика, казва: „Който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен” (Мат. 10:33). В резултат от дръзновението си да проповядва своята свята вяра сред друговерците, както и поради себеотрицанието си мъченикът чува Господа да казва: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен” (Мат. 10:32).

Христовата Църква разполага с цял сонм новомъченици, които са нейната най-храбра войска, велегласни проповедници на божеството на Христос, поборници на благочестието, победители на плътта и на благата на този свят, участници в Христовите страдания, Негови подражатели и последователи, победители, възтържествували над плътта, над света и сатаната; те са покаяние за настоящето развратено поколение; заради тях Бог се смилява над греховете ни; те са пречката и причината, заради която Бог забавя Второто Си пришествие според книгата Откровение (6:11), многоотрудените Христови мъченици, които презират тялото, страдат като телесни, а побеждават безтелесните врагове; доказали са с всички свои дела, че само по име се различават от ангелите, според св. Йоан Златоуст; и след като са се кръстили с кръвното кръщение, не са омърсени повторно, според св. Григорий Богослов,[12] но са победили лъстта на друговерците и са направили да израсте вярата на православните, показали са се стражи на Църквата и непобедими войни, нови подвижници, новопоявили се звезди, благоуханни райски цветове, застъпници, помощници и спасители на всички православни.

И ангелите с радост желаят да видят (1 Петр. 1:12) в различните ужасни страдания устояването на мъчениците. Новомъчениците храбро са търпели различните мъчения и са проливали кръвта си за вярата и за любовта си към Христос, като са се застъпвали пред Бога за спасението на всички нас. Затова и на мощите на мъчениците според учението на Църквата се покланяме като на свети мощи, без те да са се явили като чудотворни или да са изпускали благоухание, както се изисква за мощите на преподобните. Това е, защото чрез мъченичеството си новомъчениците са доказали на дело съвършената си вяра и любов към Троичния Бог. След като това е налице, чудесата вече се смятат „като нещо добавъчно”, по израза на св. Никодим Светогорец.[13] Телата или мощите на мъчениците пазят благодатта на Светия Дух и чрез нея извършват чудесата, казва св. Йоан Златоуст.[14] И както божеството на Христос не се отделя от богочовешкото Му тяло по време на тридневната Му смърт, така и Божията благодат не се отделя от мощите и костите на мъчениците, според св. Григорий Паламà: „Тях не ги напуска Божията благодат, както и покланяемото Христово тяло не е лишено от божествеността при животворната Му смърт”.[15]

С кръста на мъченическата си смърт новомъчениците са благоугодили на Христос, удивили са ангелите, развеселили са светците, смирили са демоните, огорчили са друговерците, утешили са скърбящите братя, зарадвали са Църквата Христова, която се утвърждава с кръвта им. Затова и Църквата ги увенчава и почита паметта им. Очевидно е съществуването и благодетелното присъствие на Бога сред нас чрез чудесата на светците, на мъчениците и на новомъчениците.[16] Оттук и почитта към мъчениците и уважението към тях е ликуване на имащите страх Божи.
 
Литература:

1) Сборници с доклади:

Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от XV-XVIII в., Велико Търново 1992.

Църквата и съпротивата на българския народ срещу османското иго, София 1981.

Πρακτικά Θεολογικού Συνεδρίου εις τιμήν και μνήμην των Νεομαρτύρων (17-19 Νοεμβρίου 1986), πρόνοια και προεδρία του Παναγιωτάτου Μητροπολίτου Θεσσαλονίκης κ. κ. Παντελεήμονος του Β', Θεσσαλονίκη 1988.

Πρακτικά ΙΒ' Συνεδρίου Πατερικής Θεολογίας Ό "Αγιος και ό Μάρτυρας στη ζωή της Εκκλησίας.Εκδόσεις Αποστολικής Διακονίας της Εκκλησίας της Ελλάδος. Υπεύθυνος καθηγητής Στυλ. Παπαδόπουλος, Αθήνα 1994, σ. 293.

2) Библиография:

Божилов, И. Мъчение за Зографските монаси, легенди и факти, Светогорска обител Зограф 1996, с. 175-189.
Божков, А., А. Василиев Художественото наследство на манастира Зограф, С. 1981, с. 306-309.
Данчев, Г. Съпротивата срещу помохамеданчването, отразена в творчеството на писателите от Търновската книжовна школа, ВТ, с. 15-23.
Димитров, И. „Гръцка ръкописна служба за св. Лазар Български” – доклад, изнесен в II международен конгрес по българистика, София (23 май – З юни 1986).
Димитров, И. „Служба на св. Лазар Български” – В: Духовна култура, 6, 1998.
Δημητρώφ, Ι. „Οι νεομάρτυρες στη ζωή της Βουλγαρικής Εκκλησίας” – εν: Πρακτικά θεολογικού συνεδρίου εις τιμήν και μνήμην των νεομαρτύρων, Θεσσαλονίκη 1988, σ. 425-434.
Динеков, П. Софийски книжовници през XVI век, София 1939.
Динеков, П. „Житието на Пимен Зографски” – В: Известия на Института за българска литература, 2, 1954, с. 233-248.
Динеков, П. Историческа съдба и съвременност, София 1972.
Драгова, Н. „Българската историографска школа в Зограф през 60-те години на XVIII в.” – В: Светогорска обител Зограф, 1, 1995, с. 79-89.
Дуйчев, И. „Ролята на Църквата за опазване на българската народност през ранните векове на османското владичество” - В: Известия на Църковноисторическия и архивен институт и Централния църковен историкоархеологически музей при Българската Патриаршия, София 1978, с. 65 и сл.


[1] Ελευθερουδάκης, Θ. Εγκυκλοποαδικόν λεξικόν, Αθήναι 1965, τ. 9, σ. 198.
[2] По проблема виж: Темниковский, Е. К вопросу о канонизации святых, Ярославль 1903; Голубинский, Е. Е. История канонизации святых в Русской Церкви, II изд. Москва 1903. Τσέτσης, Γ. H ένταξις των αγίων στο εορτολόγιο, Κατερίνη 1985, където е съответната библиография, σ. 207-213.
[2] Виж: Нихоритис, К. Света гора Атон и българското Новомъченичество, София 2001, с. 174.
[3] Пак там.
[4] Пак там. с. 174-175.
[5] Пак там.
[6] Αγιορείτης, Ν. Νέον Μαρτυρολόγιον, 1961, σ. 10 ff.
[7] Беседа 46, за еванелието от Матея – PG 58, 478.
[8] По думите на св. апостол Павел във 2 Кор. 4:4.
[9] Αγιορείτης, Ν. Νέον ..., σ. 12-14.
[10] Фил. 1:29.
[11] Αγιορείτης, Ν. Νέον ..., σ. 14-17.
[12] Виж: Слово за мъченика Варлаам, 2 – PG 31, 458В.
[13] Виж: Словото на св Григорий Богослов за Богоявление – PG 36, 356.
[14] Αγιορείτης, Ν. Νέον ..., σ. 24, αντ. 1.
[15] Виж: Св. Йоан Златоуст, Слово на Свещеномъченик Вавила, Слово Α' – ΡG 50, 529.
[16] PG 150, 1093А.
[17] Αγιορείτης, Ν. Νέον ..., σ. 17-25.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ay83 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.