Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (13 Votes)
Adam.jpgБо­гос­лу­жеб­но­то пос­ле­до­ва­ние по вре­ме на пос­та има сво­е­то ос­но­ва­ние и из­точ­ник в глъ­бин­ни­те дви­же­ния на чо­веш­ка­та ду­ша към Бо­га. Ней­ни­ят коп­неж не е па­сив­но очак­ва­не, не е мо­но­ло­гът на пи­та­щия се “да бъ­да или да не бъда”, а е нас­той­чи­во тър­се­не на сми­съ­ла на чо­веш­кия жи­вот в ди­а­лог с Бо­жия глас в чо­ве­ка – съ­вест­та. В по­кай­ния ка­нон на св. Ан­д­рей Крит­с­ки, не­от­мен­на част от пос­ле­до­ва­ни­е­то на  пос­т­ния пе­ри­од, се раз­к­ри­ва пъ­тят на об­но­вя­ва­ща­та се ду­ша, пре­бо­ле­ду­ва­ща ста­рия Адам и коп­не­е­ща да се об­ле­че в Но­вия Адам – Иисус Хрис­тос.

4.8095238095238 1 1 1 1 1 Rating 4.81 (21 Votes)
DSCI0060.JPGПродължение от "Постът като Обучение"

Чувството на общност, което Великият пост се стреми да установи, не се ограничава само с нашите отношения с обкръжаващите ни хора. То се простира в значително по-широки рамки. Великият пост е времето, в което ние възстановяваме отношенията си с веществения свят: първо, с нашето физическо тяло и след това с природата - с животните и растенията, със земята, въздуха, огъня и водата, с които имаме физически контакт. Великият пост възобновява нашето членство не само в човешкото общество, но и буквално в космическата koinonia. «Този, който не обича дърветата, не обича Христа», както е казал старецът Амфилохий от о. Патмос. Това също е едно от значенията на Великия пост.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (19 Votes)

Прошката – от „чуждата страна” тръгваме на път към страната на славата, на среща с Живия Бог, като деца на Неговото царство.


Между Египет и пустинята, между робството и свободата, лежи разделителна линия – моментът, в които изявяваме съгласието си да станем съвършено нови в нравствено отношение.

В географските понятия на Стария Завет това е Червено море, а за нас – думите на Господнята молитва: „… и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си...”. „Както и ние прощаваме...” – ето момента, в който вземаме спасението си в свои ръце, защото каквото и да прави Бог, то зависи в края на краищата от онова, което правим ние – и последното има огромно значение за всекидневния ни живот.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (70 Votes)

krest_vish.jpgПродължение от „Великият пост като жертва

Преминавайки от времената на Стария Завет към ранната Църква, ние се питаме: как е възникнал Великият пост? Какви са били първоначалните му цели и значение? Великият пост, такъв, какъвто ние го знаем, е тясно свързан с тайнството Кръщение. Кръщелното потапяне, както учи св. ап. Павел, означава, че ние се съединяваме с Христос в Неговата смърт и погребение и заради това се съединяваме с Него в Неговото Възкресение (Рим. 6:3-5).

Затова в първите векове кръщението се е извършвало главно в Пасхалната нощ, по време на която Църквата празнува погребението и Възкресението на Спасителя. Тогава Кръщението не е било частно семейно събитие, както е в наши дни, а общ празник, в който е участвала цялата община.

През 4 в. на много места оглашените (тези, които били обучавани преди кръщението) са преминавали през интензивна подготовка, включваща строг пост, бдения и молитви, заклинателни молитви и ежедневни проповеди в продължение на четиридесет дни преди Пасха.

В първите векове на Църквата в църковната общност е съществувало живо съзнание за солидарност между членовете ѝ, и то в такава степен, в каквато на нас ни е трудно да си представим. Вярващите са чувствали не само теоретично, а съвсем непосредствено, че всички те заедно са членове на едно Тяло, че радостите и страданията на всеки, са радости и страдания на всички (виж 1 Кор. 12:26). И тези, които са били вече кръстени, са се чувствали непосредствено ангажирани с това, с което са се занимавали оглашените. Те също са искали да вземат участие в подготовката на оглашените, за да могат с настъпването на Пасхалната нощ да обновят своите кръщелни обети заедно с новопросветените.

По този начин цялата община е започвала все повече да взема участие в четиридесетдневния пост, в бденията, молитвите и наставленията, през които са преминавали оглашените. Тези четиридесет предпасхални дни всяка година са се превръщали в решаващо събитие в личния опит на всеки християнин, общо събитие, време за духовно обучение на цялата община.

В крайна сметка се е получило така, че първоначалният едноседмичен пост пред Пасха, спазван от християните във 2 и 3 в., след 4 в. се е развил в четиридесетдневен Велик пост, какъвто го знаем днес.

И така, Великият пост има дълбоко кръщелна насока, която ние често не забелязваме и към която трябва да се върнем. Великият пост – това е нашата възможност отново да се замислим над централното място, което заема кръщението в нашия християнски живот, това е зов към всеки от нас да обнови своите кръщелни обети. По време на Великата четиридесетница сме длъжни да си напомняме за истината, заявена от Владимир Лоски: „Кръщелната благодат – присъствието в нас на Светия Дух, неотделимо и лично за всеки – е основата на християнския живот“. Такъв е смисълът на Великия пост. По думите на Монах Марк, писал ок. 5 в.: „Колкото и да преуспява човек във вярата, каквито и блага да постига… той никога няма да придобие, и няма да може да придобие, нещо повече от това, което вече е получил по тайнствен начин при кръщението… Христос, бидейки съвършен и абсолютен Бог, дарява на кръщавания съвършената и абсолютната благодат на Духа. Ние, от своя страна, по никакъв начин не можем да прибавим нищо повече към тази благодат, но тя се проявява и свидетелства за себе си все повече и повече според мярата на нашето усърдие в изпълнението на заповедите…“.

Спомняйки си произхода на Великия пост в древната Църква, постепенно достигаме до съзнанието, че Великият пост не е просто празник на десятъка, когато принасяме на Бога нашето време, но също така е и ново потапяне в кръщелните води, когато отново ставаме верни на Христос Кръстителя. Този призив отново ще потвърди не само на думи, но и на дела, че кръщението е в основата на целия християнски живот. Това е период на самоопознаване, през който започваме по-осезателно да чувстваме живото присъствие на Христос и на Светия Дух, Които живеят в сърцата ни тайно и мистично от момента на нашето кръщение.

Великият пост е време, когато трябва да си зададем въпроса на св. ап. Павел: „Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?“ (1 Кор. 3:16). Великият пост е време, когато всеки от нас трябва да стане това, което сме – носители на божествената благодат на Кръщението.

В същото време Великият пост е и нещо повече. Освен че обновяваме собствените си кръщелни обети, ние трябва да се запитаме: „Какво правя аз лично, за да доведа другите до вярата и Кръщението в Христос?“. Днес в мнозинството от нашите храмове няма организирана работа с оглашените. Защо е така? Защо в нашите православни общини има толкова малко оглашени? Къде са те? Откриваме ли жив мисионерски ентусиазъм в съвременната Православна църква? (Когато говоря за мисионерска дейност имам предвид, разбира се, не прозелитизма сред другите християни, а обръщането на невярващите.)

По време на Преждеосвещената литургия, която извършваме в делничните дни на Великия пост – богослужение, изпълнено с много кръщелни теми – по време на четеното на паримиите свещеникът излиза със запалена свещ в ръка и казва: „Свет Христов просвещает всех“ (Христовата светлина просвещава всички). Би трябвало всеки от нас да се запита: „Какво съм направил аз от миналата Пасха до сега, за да разберат и другите за тази светлина?“.

И така, Великият пост е свързан с кръщението и проповедта. Той е обновление на нашето кръщение, оживяване на предаността към проповедта. Това означава да можеш да кажеш и „Кой съм аз?“, и „Ето ме“. Припомняйки си нашето призвание като кръстени християни, ние се питаме „Кой съм аз?“ и отговаряйки на Христовата повеля да проповядваме, ние, заедно с прор. Исаия, заявяваме: „Ето ме“ (Ис. 6:8).

Превод: Полина Спирова

4.9538461538462 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (65 Votes)

Еп. Калистос УеърПродължение от „Хвърчила“

В Стария Завет израилтяните принасяли на Бога десятък – една десета от всичко, което раждала земята: „Отделяй десятъка от цялото произведение на семената си, което ражда нивата (ти) всяка година“ (Втор. 14:22). Принасяйки на Бога първия добив от нивите, израилтяните Го призовавали да благослови цялата реколта. По този начин свидетелствали, че земята е Божия, а пък те са само пазители на даровете Му. Отдавайки Богу десятък, ние с благодарност Му принасяме това, което е Негово. И това приношение се е възприемало не като лишаване, а като обогатяване. Прибирането на реколтата е време на радост и веселие: „И весели се пред Господа, твоя Бог, ти, син ти и дъщеря ти, робът ти и робинята ти, левитинът, който е в жилищата ти, и пришълецът, сирачето и вдовицата, които са среди тебе...“ (Втор. 16:11).

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.