Мобилно меню

4.3529411764706 1 1 1 1 1 Rating 4.35 (68 Votes)

postКогато в църковните среди казват: “По време на постите през еди-коя си година се случи това и това” или “Някой път ще ви погостувам за поста”, обикновено се подразбира Великият пост, а всички останали три поста специално се уточняват в този случай. А това наистина е Пост с главна буква. Нещо повече – това общо-взето е единственият пост сред църковните, в които самото църковно богослужение е специално и свързано с поста. Тъй като да речем богослужението по време на Петровия пост няма някакви особености в сравнение с обичайните, редовни служби. Богослуженията за Успение и Рождество са по същество същите. Е, има две-три молитви, които говорят за това, че приближаваме Рождество (в ирмосите, катавасиите това е казано), но принципно самият стил на богослужението е същият.

А по време на Великия пост дори “Господи, помилуй” пеят различно от всеки друг път. Появяват се специални молитви и в домашното молене на християнина, и в храма. И това вече показва, че става дума за съвсем различно време.

Като говорим за църковните пости има смисъл да си спомним откъде водят началото си

Поначало навикът да се пости, традицията на поста, е заложен още в Стария завет. И като цяло дори в юдейска среда на границата на двата Завета е имало обичай да се пости два пъти в седмицата – обикновено във вторник и четвъртък. Съответно християните, за да не ги упрекват, че “ето нà, юдеите постят, а пък вие сте станали християни, за да не спазвате поста, за да си живеете леко и безгрижно”, също решили: “Какво пък , ние също ще постим, но в други дни”. Ето така се появили срядата и петъкът, също два дни в седмицата.

А що се отнася до големите пости, то техният произход е особено интересен.

Великият пост има мисионерски произход. Тези 40 дни в началото постели не християните, а езичниците, които искали да приемат Кръщение. И тези хора се подготвяли към Кръщението… Не просто между другото да минат през храма, да се прекръстят и после да си продължат по пътя. Тогава кръщение приемали зрели хора. Имало малко християнски семейства, затова децата практически не били кръщавани; в християнските семейства е имало хора, които се кръщавали, но по-голямата част са били възрастни, които съзнателно идвали при Христос. И когато човек се готвел да приеме Кръщението, ама не просто да чете някакви книги, както днес често се случва: човек чете съответната литература, ходи на проповеди, на лекции, пък после решава: “Ами да взема вече да се кръстя”. Не, това е била подготовка, по време на която човек трябвало из основи да “претръска” душата си. И затова то е било време на подвиг за него, на молитви, на пост. А пък представете си че вие сте християнин, срещате ваш съсед, някой си Тит Ливий, който още е езичник. Започвате да му проповядвате Евангелието, да му говорите за Христос. Той ви слуша, със сърцето си го приема и възнамерява да се покръсти. И ето че вече е определен денят на неговото кръщение – а тогава не са го правили всеки ден, в ония времена Църквата е определяла само няколко дни в годината. Да речем на Рождество, на Великден са давали кръщение, и още няколко такива дни е имало, но преди всичко на Велика Събота преди Великден. Човекът започва да пости, да се подготвя към Кръщението. Той живее в съседната къща. И наминава към вас, той пости, а пък вие сте си сложили едно пиленце на масата. Вие сте християнин, разказвате му за Христос и при това подъвквате сладко месцето. Пък на него, завалията, коремът му е залепнал за гърба, щото пости. И като изпитвали неудобство от тази ситуация, християните решили и те да постят през това време – заради оглашените, заради езичниците, които ние довеждаме до Христос. И по този начин Великият пост първоначално се зародил в християнска църковна среда като пост на солидарността, като особено време за молитви не толкова за себе си, а молитви за онези хора в света, в който живеем и който се надяваме да доведем при Христос.

Самите християни пък са постили не по време на Великия пост, не по време на Четиридесетницата, а през Страстната седмица в онези времена. Та така и до наши дни постът е съставен от две части – Светата Четиридесетница и после Страстната седмица.

Страстната седмица не е Четиридесетницата и като цяло не е Великият пост. Това е едно отделно време. Може да се каже така: Четиридесетницата (първите 40 дни) – това е времето, когато тръгваме към Бог. Страстната Седмица е времето, когато Господ идва към нас. Идва чрез страдания, чрез арест, Тайна Вечеря, Голгота, слизане в ада и накрая преди Пасха Той преодолява последните прегради, които ни отделят от Бога.

По-късно се появява Петровият пост. Ако отворим Апостолското предание на Иполит Римски (паметник от III век), в него ще прочетем нещо интересно за това откъде води началото си Петровият пост: “Ако човек не е могъл да пости в Страстната седмица – не е постил преди Великден, то нека пости седмица след Петдесетница”. Смисълът на това правило е много прост. В онези времена, в III век, все още не е имало обща за всички християни традиция за празнуването на Великден. Египетската църква го отбелязвала по своя календар, Римската по своя, малоазиатските църкви по своя. И това е давало повод на езичниците да оскърбяват християните: “Ама как, това е най-важният ви празник, пък вие да не знаете кога се е случило!”. След това, през IV век, I-ят Вселенски Cъбор е приел единна дата за отбелязване на Пасха за всички – традицията на Римската църква е била пренесена върху всички останали. А сега си представете: първо, даже не всеки човек знае кога е Великден, защото той, да речем, пътува. В Александрия например тази година Великден се пада на 20 април, той пътува за Рим, пристига в Рим на 15 април, като се надява, че още пет дни ще попости до Великден, пък в Рим на 10-и вече са посрещнали Великден. Излиза, че той в известен смисъл е останал без Пасха, без пост, без състрастие – състрадание на Господа, който е разпънат на кръста заради нас. От друга страна, тогава не е имало вестници и не можело на всеки ъгъл да си купиш църковен календар с всички празници (откъде да се вземе всичко това в III век?). И затова хората много често просто не са знаели кога точно се пада Великден. Представете си, че човек живее в някаква дълбока провинция и се е наложило да замине по работа. Днес пристигам аз в Екатеринбург, спирам първия срещнат на гарата и казвам: “Къде тука при вас е храмът? Трябва да отида в епархиалното управление. Къде ви е най-близкият храм?” А през II-III век Християнската църква е в нелегалност, тя е преследвана от властите. Е, я се пробвайте да питате хората на улицата: “Вижте, я ми кажете къде се събират тук християните? В тоя пещера, в кои катакомби?” Като пристигнеш в някой чужд град, не е толкова лесно да намериш християнската общност. Та по тази причина, а също и поради болест или пък защото някой войник е бил на поход (а тогава е съвсем ясно, че на никого не му е до пост) свети Иполит Римски казва, че ако някой не е успял да пости преди Пасха, нека пости седмица след Петдесетница.

Великденската радост нека празнува с всички и нека се радва, а после някак ще си навакса. Но ето че се повтаря същата ситуация: “Как така – моят брат пости, за него е време за пост, а пък аз до него ще ям месо, така ли?” И ето с времето всички християни започнали да постят след Петдесетница. Подобни истории са свързани и с поста за Успение, и с поста за Рождество. Това е много важно да се разбере: църковните пости не са просто личен подвиг на всеки от нас, а подвиг на нашата взаимност, подвиг на нашата солидарност, в който се усещаме дълбоко свързани един с друг.

Разбира се, нищо не пречи хората да постят отделно – тогава, когато всеки смята за удобно. Има само едно изключение – църковните правила не разрешават да постиш на Великден, защото Великден е празник и би било лошо, ако всички празнуват, а пък само ти скърбиш. Та всеки от нас по всяко време на годината може по свое желание да пости или не, но пък е много по-добре, ако християните правят това заедно, като чувстват помощта на другия и молитвите за другия и ги задълбочават.

ПОСТ1А сега какво поначало е постът

Думата “пост” в руския език, както в и латинския, има два смисъла. Постът като време на въздържание и постът като място, където се намира караулният, дежурният войник. В латинския език, откъдето най-вероятно е дошла тази дума в езика ни, тя означава същото нещо. Постът е време, когато душата трябва да застане на стража, когато всеки християнин си спомня, че той самият е един войник. Всеки от нас, независимо от възрастта и пола, е воин на Христа. И на всеки от нас е поверена защитата на светиня с небивала ценност. Самият Творец на света слезе при нас и бе разпънат “заради нас, човеците, и заради нашето спасение”.

И се случва нещо наистина изумително: хората са готови да си прегризат гърлата за правото на собственост върху нефтен кладенец, те са готови да устройват престрелки заради някой доходен ресторант, да се убиват един друг и да убиват дори деца, да хвърлят атомни бомби заради подялбата на пазари, където да продават продукцията си, заради владеенето на земя и тъй нататък. Готови са да се избият един друг в смъртна схватка заради различията в политическите си възгледи. Но какво е собствеността на някакво парче земя, какво са нефтените кладенци и диамантните находища в сравнение с човешката душа? Получава се една удивителна ситуация: колкото по-агресивен е човек външно, колкото по-агресивно защитава своите външни ценности, толкова по-инфантилен, по-беззащитен е той като стане дума за най-важното – за защитата на собствената си душа.

И ето Църквата винаги е призовавала човек да пази като страж чистотата на душата си, за да не пусне злото в нея. Грехът идва постепенно в душата на човека, постепенно запълзява в нея. Понякога се случва така, както когато превъртат бързо някоя кинолента и фигурките се движат с голяма скорост, – та с едно такова „препускане” човек се случва да извърши грях. Живял е нормално и изведнъж нещо в главата му е прищракало, отишъл е бързо и някого е наскърбил, убил или пък нещо друго е направил. В действителност, ако започнем да гледаме по-бавно тази лента, ще видим, че не е имало никаква внезапност, а в това, което се е случило, се наблюдава някаква последователност.

Отначало в ума на човека нахлува някакъв помисъл. Ето, човек си върви по улицата и вижда, да речем, някакъв надпис на оградата. Той не е писал този надпис, от човека почти не зависи, прочита ли го или пък не – той сам му се набива в очите. Съдържанието на помислите почти не зависи от човека. Точно такива зараждащи се помисли според светоотеческата терминология се наричат “прилози”. Казвам “почти”, защото тук също е нужно уточнение. Както веднъж о. Павел Флоренски каза: “Има възпитани сънища, а има и невъзпитани сънища”. Защото до голяма степен съдържанието на склада на нашето подсъзнание зависи от това как живеем през деня, в съзнателното време от живота си. Често обаче нещо нахлува в нас, идва отвън. И това не зависи от нас, а какво всъщност зависи от нас? В главата ни постоянно се върти калейдоскопът на някакви мисли, предположения, откъслеци от мисли, образи, чувства. Но в един момент обаче даваме стоп-кадър и си казваме: “Спри, тъкмо това ме интересува. Какво е то? Чакай да се вгледам по-внимателно”.

Човек започва да се вглежда в това ново нещо, което е нахлуло в главата му, в неговия душевен живот. Вглежда се и започва да се пита. В тази ситуация християнинът би трябвало да попита: “Чий си ти?” Да му иска паспорта. Трябва да се възползва от съвета на Владимир Илич Ленин. Ленин е съветвал: “Във всяка политическа ситуация си задавайте въпроса: кому е изгодно това?” Минала ви е такава мисъл в главата: “Да взема ли да ида някъде и да се напия до смърт?” Е, тази мисъл се е появила, вие дори не сте съгласни с нея. Не е ясно откъде се е взела – някъде от въздуха. Бетховен ли са пуснали по радиото или пък там е била закодирана някаква такава мисъл или нещо друго? Да взема да се напия, а? Е, осъзнали сте тази мисъл и сте се опитали да разберете – какво ще стане, ако взема да я осъществя, какво ще излезе от всичко това? Ето имам си Ангел Хранител отдясно (надявам се, че той е още там и не съм го изгонил окончателно) и несъмнено отляво стои един персонаж, изобразяван обикновено с рога.

И си задавам един елементарен въпрос: ако последвам този помисъл откъде ще дойдат думи на одобрение? Кого ще зарадвам? Онзи отдясно или онзи отляво? Кому е изгодно това? Изглежда лесен въпрос, дори примитивен! Опитайте обаче понякога да си задавате този въпрос в живота и много неща ще ви се изяснят.

Аз разбирам, че ако последвам този прилог, този помисъл, ще има аплодисменти отляво. Какво да направя тогава? Душата ми е, ако щете , охранявана територия, и си има собствена противовъздушна отбрана. И ето, да речем, че във въздушното пространство на Русия нахлуе някакъв неидентифициран летящ обект. След засичането му се изпраща кодиран сигнал по системата за различаване “свой - чужд”. Това е кодиран сигнал на определена честота с определена последователност. На всички летателни апарати има един прибор, който автоматично, извън волята на пилота улавя това, той познава тази вълна, настроен е на тази вълна. Като получи автоматично информацията, предава отговор: “Свой съм, не ме нападай”. Но ако нахлуе някой чужд – той мълчи, не отговаря на тази вълна, на това запитване. И тогава се обявява тревога – ясно, това не е свой, трябва да се привеждат в готовност някакви поделения и да се решава въпросът как да го изтласкаме от територията на нашето въздушно пространство.

По същия начини и тази мисъл е нахлула в моето съзнание, а аз й изпращам запитване: “Чия си ти?” Става ясно, че тя не е от Христа. Тогава трябва да я поканя да си тръгне. Е, ако я питам вежливо, едва ли ще те послуша. Затова остава неучтивият начин: “Както си нахлула при мене, без да питаш, така и аз без разрешение ще те изгоня”. Помните ли как апостол Петър казва на Христос: “Не отивай в Йерусалим, остани с нас, нека не те разпънат”. Христос му отговаря много гневно, много рязко: “Махни се от мен, сатана!”

Творецът е дал на хората голям дар: дарът на гнева. Помните ли “Бога на гнева и тъгата” (от „Пророк” на руския поет Н. Некрасов – бел. прев.)? Гневът и ненавистта – това е дар, който изпълнява в душата на човек същата функция като системата за имунна защита в нашия организъм. Появи ли се инфекция в моето тяло, в моята кръв, там съответните антитела се нахвърлят върху тази инфекция и я унищожават. По същия начин, когато в душата нахлува зъл помисъл, енергията на гнева или ненавистта трябва да го изхвърли от там: “Не искам! Махни се от мен! Не позволявам!”

Ние неправилно използваме сега гнева и ненавистта. Вместо на греха се гневим на грешника. Вместо на злото често се гневим просто на хората, дори на Бога. Действително, брадвата е страшна в неумели и зли ръце, но в самата нея няма нищо лошо.

Та ако сме разпознали някой прилог като зло, но не сме го изгонили, а продължаваме да беседваме с него, той постепенно ни убеждава. Отначало ни казва: “Аз не твърдя, че ти ей сега ще отидеш и ще направиш нещо. Но понякога просто трябва да постъпиш така. Не, лично аз никого няма да убивам. Но по принцип някои заслужават да ги удушиш с голи ръце. Ето съседа ми… лично аз не…, обаче ако един друг съсед го удуши, бих го приветствал”.

А после, ако принципно това се допуска, следващият етап е да си кажеш: “Не, все пак аз самият бих го направил. Не, не веднага, разбира се, но ако имах удобен случай, бих го направил”. Целият сюжет на “Престъпление и наказание” при Достоевски е подчинен на тази схема. Отначало Разколников слуша разговора на двамата офицери някъде в кръчмата. Тази мисъл му минава през главата, след това той започва да я вкусва постепенно, стига до извода, че един Наполеон има право да докаже, че не е трепереща твар. Но все пак Наполеон, а не лично Разколников. След това стига до друг извод, че “тая бабичка-лихварка, тоя бабиер, ...не е лошо да бъде пречукан. Е, не аз лично, но за благото на човечеството би било полезно”. И накрая стига до следния извод: “Е, какво пък, и аз ще мога да го направя”. И всичко свършва така, както свършва.

Та, за да има по-малко такива приключения, човек трябва да се сражава с тези грешни помисли. Когато човек се е съгласил да извърши грях – това още не е всичко. Защото по-нататък може да има още някаква борба. Гласът на съвестта може да нашепва, че не бива така. Може да каже още нещо. И ето че по-нататък човек може да се окаже в състояние на плен. Да си в плен на греха означава, че душата ти не желае злото, но грехът те повлича. Аз се разкайвам, не искам този грях да бъде дори частица от душата ми, но нямам сили да се избавя от него. Това е да си в плен на греха. По-лошо обаче е състоянието, което се нарича “страст”, – когато човек съзнателно се стреми изцяло към греха. Той не просто му се отдава, а му се отдава с наслада. Един такъв сладостен плен. Когато човек е в състояние на страст или плен, вече е много трудно да се избави от греха. Затова е по-добре да бориш греха, докато е още малък.

За да ни напомня това, в православната традиция преди Великия пост се пее страстния псалм – 136-и псалм “На реките Вавилонски”. Това е псалм, който разказва за Израел, когато е бил в плен на Вавилон – VI-V века до Р.Х. И когато израелското племе е пленено се случва нещо съвсем обичайно. Хората се установяват – земята е добра (в Междуречието земята е плодородна), климатът е благоприятен, не ги тормозят кой знае колко, всеки си има своето парче земя. Освен това, нали все пак са евреи. Те много бързо са захващат с търговия, много бързо започват да процъфтяват. И като цяло постепенно започват да забравят своята родина. Не само че забравят родината си, те започват да забравят Бог. И като че между другото се кланят на местни, езически богове. И когато пророците се опитват да събудят народа от съня му: “Стига сте спали! Разберете, вие сте в плен, колкото и добре да си живеете тук! Това не е вашата земя. Не забравяйте Бога – вашето призвание е друго! Трябва да чакате Месията – Изкупителя!” И тъкмо тогава се ражда 136-ят псалм. “При реките Вавилонски – там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион; на върбите всред Вавилон, окачихме нашите арфи. Там нашите пленители искаха от нас песни, и нашите притеснители – веселие: попейте ни песни сионски. Как да пеем Господня песен на чужда земя? Ако те забравя, Иерусалиме, ‒ нека ме забрави десницата ми; нека прилепне езикът ми о небцето ми, ако те не помня, ако не поставя Иерусалим начело на моето веселие. Припомни, Господи, на Едомовите синове деня на Иерусалим, когато те думаха: разрушавайте, разрушавайте до основите му! Дъще Вавилонска, опустошителко! Блажен, който ти отплати за туй, що си нам сторила! Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци!”.

Поразително! Християните се готвят за Великия Пост – времето на подвига на покаянието, време за опрощение, примирение. И изведнъж в главното песнопение на Църквата в тези дни се казва: “Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци!” Каква кръвожадност! Ето как трябва да се разбира духовният смисъл на тези стихове. Ние с вас сме християни. Ние сме новият Израел. Взели са ни в плен. Нашият Йерусалим не е онзи Йерусалим, който стои между Средиземно и Мъртво море. Нашият Йерусалим е нашето сърце.

Защото Йерусалим означава буквално “Свещен град”. Където Господ обитава, там е Неговият свещен Град. Обитава ли Господ в някаква каменна сграда? Не. Апостол Павел казва, че “Бог не в ръкотворни храмове живее”. “Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?”, – пише Апостол Павел. Човешкото сърце е храм. Там трябва да царства Господ! Там, вътре в нас, трябва да живее Царството Небесно! А ние се отричаме в ежедневния си живот, в бита си се отказваме от Царството Христово. Защо се отказваме? Ами защото истинският гражданин на Царството е само онзи, който слуша своя Господар. А ако кажем на императора: “Знаете ли, хайде да се разберем така, Ваше Величество. Та, от 8 до 8.15 сутринта Ви слушам. А от 8.20 нататък отивам в града , а пък там, моля Ви се, не ме безпокойте. Ще се върна привечер, ще си прочета вечерната молитва – от 10 до 10.20 пак ще бъда Ваш поданик, а през останалото време Вашите правила не са закон за мене”. Какво би направил един император с такъв поданик? Е, едва ли ще го похвали. А ние точно така се държим с Господ. Ние му казваме: “Знаеш ли, ще ти служим от толкова часа до толкова. След това забравяме и за молитвите, през деня няма да те споменаваме. Забравяме за твоите заповеди и живеем както стихията на земния свят ни повлече. Всички лъжат – и ние ще лъжем. Всички крадат и ние ще крадем. Всички минават покрай чуждото нещастие, без да спират, – и аз ще направя същото. А после ще се върна вкъщи и ще си река: “А да, вярно, аз съм християнин – след вечеря ще почета Псалтира пет минутки или пък нещо друго”. Значи, истина е онова, което ни казва Евангелието: “Роби сте на оногова, комуто се покорявате”. За да се наречеш раб Божи, трябва да си много дързък. Не лъжем ли, когато казваме, че сме раби Божии? Роби ли сме на Бог или роби на нещо друго? Роби на греха? Който нахлува в живота ни, който го подчинява на себе си?…

От нашите сърца ние направихме република. Всеки от нас е един такъв ходещ парламент и във всеки от нас тече постоянна разправия – ето това е моят ум (или да речем не моят ум, а моята лична воля) – ето това е председателят на парламента, който седи на сцената и казва: “Давам думата на пети микрофон, сега е ред на вашата парламентарна група. Заповядайте! Какво ще кажете по този въпрос?”

А в мен живеят сума парламентарни групи. И ето че някоя вечер фракцията, да речем на разума, казва: “Какво ще кажеш да отидем да почетем някоя книжка”. Фракцията на сърцето плахо отбелязва, дори много плахо: “А, може…ама защо книжки?… Да вземем да се помолим малко, а? Помниш ли още пътя към храма?”. А пък парламентарната група на стомаха се е развикала: “Искам да ям! Какви книги, какви молитви, бе момче?!”. Има още куп други парламентарни групи със свои специфични проблеми. Те са много, а аз съм само един. Тези групи са много, а във всеки конкретен момент аз мога да правя само едно нещо. И ето че председателят, тоест, моята лична воля, решава: “Абе, да взема да сключа пакт с ей онази група, най-шумната”. Надеждата е, че ако желанието на тази група, една такава нагла група, бъде удовлетворено, тя може би ще вземе да се кротне за половин ден поне, няма вече да досажда, а през това време ще се заема с някакви други задачи. И така, в мене тече цялата тази безкрайна парламентарна патаклама. Всички се стремят към “консенсус”. Понякога го намират, в повечето случаи не. Но Царството Божие там със сигурност го няма, няма и диктатура на съвестта. Има нещо съвсем друго.

Затова преди Великия пост Църквата напомня: “Ние сме пленници!”. Да погледнем истината в очите: не сме кой знае какви християни. Загубили сме радостта от Пасхата! Онова прекрасно чувство, че ние действително не сме роби, а сме синове! Онова пасхално чувство на съучастие в Христовото Тайнство сме го загубили вече… Хайде сега да се огледаме и да помислим: къде се намираме? Оказва се, че сме стигнали до Вавилон. Пленени сме от нашите страсти и грехове. Ако е така, от какво може да пламне въстанието? Ще пламне от осъзнаването на това, че така повече не може да се живее. Не може да продължава така. И човек трябва да се стресне и да си каже: “Къде съм се отнесъл? Къде се намирам?".

Преподобният Серафим Саровски ни дава за подобни случаи следния съвет: “Човек трябва по-често да се пита: Господи, какво ще стане с мен като умра?” Какво ще стане с мен когато дойде моят час?… Ако си остана такъв, като сега, ако животът ми свърши така, какво ще последва? Как ще се изправя пред Бога?

И така човек разбира, че живее неправилно, че е в плен. Значи – трябва да се бори за изгубената си свобода. Свободата да бъде християнин, свободата да живее по съвест. И тогава се дава съвет как да бъде постигната тази свобода: убивай "младенците"! Ето тези "младенци на Вавилон" – това е символът на греха. Грехът е поработил така, че отначало гадните мислички са пропълзявали в главата ти, а после са се разраснали в тлъсти, развихрени страсти. Та докато малката гадничка грешна мисълчица не се е развила в огромна страст е моментът да я хванеш и да я удариш в камъка, така че да стане на парченца. А камъкът какво е? Камъкът на вярата е Иисус Христос. Чрез молитвата се разбиват греховните помисли. Ако чувстваш, че в твоето духовно пространство е нахлул крадец и разбойник – викай силно! Обърни се към Христос: “Господи, помогни!”. И това ще означава, че ти няма да оставиш този грях да те плени и ще можеш да се избавиш от него.

(Следва)

Превод: Анна Георгиева

Източник: Азбука.Ру


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/4k8d 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.