Най-строгият и най-продължителен пост в Църквата е Великият пост. Трябва да отбележим, че днес очевидното противоречие, което съществува между дължината на поста – седем седмици (четиридесет и осем дни) и другото название на Великия пост – св. Четиридесетница (гр. Τεσσαρακοστή, лат. Quadragesima), затруднява понякога дори и духовниците. Всъщност противоречие няма, защото Великият пост (св. Четиридесетница) и Страстната седмица са два различни поста, които Църквата в един период от съществуването си е съединила. При това обединяване на двата поста, в постния период са били включени и празниците Лазаровата събота и Вход Господен в Йерусалим, които формално не принадлежат нито към св. Четиридесетница, нито към Страстната седмица. Св. Четиридесетница е пост, установен преди всичко като възпоменание на четиридесетдневния пост на Христос в пустинята. В древната Църква това е бил постът най-вече на езичниците, на оглашените, които са се готвили да приемат тайнството св. Кръщение. В първите векове след Петдесетница тайнството Кръщение се е извършвало на няколко от най-големите църковни празници като преди всичко на Богоявление и Възкресение.
Богоявлението повтаря исторически мистичния акт на Христовото кръщение, докато чрез смъртта и Възкресението Христово вечността става онтологична чрез тайнственото дело на спасението. Така всеки, който решава да се приобщи към Църквата в тези дни, символично съпреживява и съучаства в събитието на празнуваното, като реално се облича в Христовите смърт и Възкресение. Затова и готвещите се да приемат това чудно тайнство на приобщаването към Църквата е трябвало първо да изпитат себе си с четиридесетдневен пост. Тези, който вече са били изпитани и са станали членове на Църквата, са постили през Страстната седмица, т. е. Страстната седмица е пост на верните, а св. Четиридесетница – на оглашените. По думите на прот. Александър Шмеман, Пасха е ежегодно връщане към нашето собствено кръщение, а Великият пост е нашата подготовка за това връщане, с постепенно и постоянно усилие, водещо ни към Пасхата, към крайния преход в новия живот в Христа.
За да се стигне до съвременната великопостна практика на Църквата се е минало през различни етапи, като всеки от тях е оставил някаква своя, специфична литургична следа. Свидетелствата от различните исторически периоди от първите три века на Църквата показват, че пасхалният пост е продължавал от едно-две денонощия (четиридесетчасов пост) до едноседмичен пост. За това говорят Дидахи, св. Ириней Лионски († 202 г.), Тертулиан († 230 г.), Дионисий Александрийски († 264 г.). Еднодневният пост, който е бил пазен в петък преди Пасха, вероятно е бил заимстван от юдеите, които също са постели в петъка преди юдейската пасха. Двудневният пасхален пост (четиридесетчасовият) се е извършвал в самата пасхална нощ и е продължавал до сутринта на неделята, до края на извършващата се тогава св. Евхаристия. Когато се е пазел четиридесетчасов пост, християните са се въздържали изцяло от храна и вода, далечна реминисценция на което е съхранилото се и до днес в Църквата тримирене. Този начин на постене ни подсказва смисъла, който първите християни са влагали в него: изначално петъчно възпоменание на страданията Господни, но съвсем скоро и възпоменаване на самото Възкресение с пост, продължаващ до неделя сутрин. Четиридесетчасовият пост се е разглеждал също и като подражание на четиридесетдневния пост на Христос в пустинята. Според сведението в апокрифа от 2 в. „Послание на апостолите“, еднодневният пост на Велики петък е бил не просто съпричастност към Христовите страдания, а и израз на състрадание към юдеите, които още не били познали и приели Спасителя Христос. Раннохристиянските извори дават основание да приемем, че първоначално Пасха се е възприемала като възпоменаване на страданията и смъртта Христови – „Кръстната Пасха“ (Πάσχα σταυροσιμον), чествана на 14 нисан, в деня на еврейската Пасха, която е била отбелязвана с пост. Тази Пасха, по думите на о. Александър Сложеникин, можем да наречем условно „догматична“, която е следвана от „историческата Пасха“ – Пасхата на Христовото Възкресение или просто Възкресна Пасха (Πάσχα αναστασιμον). Вероятно най-ранните отбелязвания на Кръстната Пасха лягат в основата на обособяването на Страстна (в древната църква още Велика – Μεγάλη Εβδομάδα) седмица, а Възкресната Пасха дава начало на празнуването на Светлата седмица.
Страстната или Велика седмица е най-важната седмица от цялата богослужебна година. Тя е посветена на последните дни от земния живот на Христос, на Неговите страдания, разпятие, кръстна смърт и погребение. Страстната седмица, както отбелязахме по-горе, вече не е Великият пост. Великият пост свършва в петъка, на шестата седмица от своето начало, в петък преди Лазаровата събота и Неделя Ваия – Вход Господен в Йерусалим. Страстната седмица е време на усилен пост и молитва, на истинско изпитване на християнската съвест. Богослужението от своя страна е особено величествено и тържествено, песнопенията са изпълнени с невероятна красота. Без преувеличение можем да твърдим, че богослужението на Страстната седмица е най-печалното и същевременно най-красивото от целия годишен богослужебен кръг.
Първото сигурно сведение за четиридесетдневен пост преди Пасха имаме от началото на 4 в. в едно от пасхалните послания на св. Атанасий Велики. В него се говори за четиридесетдневен пост, който е продължавал шест седмици. По онова време постът тъкмо се е появил в Египет и затова още не е бил практикуван от всички. Интересното в случая е, че св. Атанасий никъде не казва, че този пост е спомен за четиридесетдневното пребиваване на Христос в пустинята. От едно малко по-късно послание на св. Атанасий (от времето на заточението му в Рим) до еп. Серапион Тмуитски се вижда, че за разлика от Египет, където четиридесетдневният пост е бил нещо ново, за Рим той е бил утвърдена практика. Римският четиридесетдневен предпасхален пост по свидетелството на св. Атанасий е бил подготовка на желаещите да приемат св. Кръщение. Този четиридесетдневен пост твърде вероятно е бил спазван и от каещите се (отпадналите при гоненията от Църквата), които са желаели да се върнат в нея. Според свидетелството на папа Инокентий Първи (в негово писмо до еп. Губио), приемането на каещите се обратно в Църквата е ставало на Велики четвъртък.
Още едно ранно свидетелство за четиридесетдневен пост се съдържа в Правило 5 на Първия вселенски събор (325 г.). Мнозина са склонни да виждат в него пряко указване на Великия предпасхален пост и на това, че той е бил установен и честван още през 2-3 в. Внимателният прочит и сравняването на това правило на Първия вселенски събор с Апостолско правило 37 обаче показва, че тук по-скоро се говори за някакъв пост, свързан с празниците Възнесение Господне и най-вече с Петдесетница, а не с Възкресението.
Постепенно с развитието на богословието на Църквата и с изясняването и утвърждаването на редица догматически истини, започва да се формулира и приема един цялостно библейско-събитийно осмислен богослужебен цикъл. Периодът 4-5 в. окончателно оформя и довежда до повсеместното приемане на четиридесетдневен предпасхален Велик пост. Трябва да отбележим, че различните църковни общини имат различно разбиране и тълкувание на начина на постене. В древната Църква е съществувала категорична забрана за пост в неделните дни. В някои църковни общности тази забрана се е разпростирала и върху съботните дни. Всичко това е довело до появата на различни и разнообразни практики за пазенето на постните дни от Великия пост. Ако трябва да бъдем точни, ранното християнство е следвало изцяло завещаното от апостолите:
„И тъй, никой да ви не осъжда за това, което ядете или което пиете, или за нещо относно някой празник, или новомесечие, или събота; които са сянка на онова, което ще дойде, а тялото е Христово. Никой да ви не отнема наградата с измама, чрез самоволно смиреномъдрие и ангелослужение, като наднича в неща, които не е видял и напразно се надува с плътския си ум, а не държи главата Христа…“ (Кол. 2:16-19).
Историкът Сократ Схоластик обобщава раннохристиянската практика за поста в една прекрасна квинтесенция, която за съжаление е малко позната: „Целта на апостолите е била не да ни предписват времена за празници, а да ни дадат ръководство за правилен живот и благочестие“ (Historia еcclesiastica 5, 22). За яснота ще приведем още няколко свидетелства от църковните историци Сократ и Созомен, които като цяло се повтарят, но имат и някои специфични детайли.
Eто няколко интересни сведения на Созомен, които в приблизително същия вариант намираме и при Сократ:
„… както например в Константинопол в първия ден на Пасха. И предшестващата този празник така наречена четиридесетница, в която народът пости, едни смятат, че продължава шест седмици – например илирийците и християните, живеещи на Запад, цяла Либия и Египет с Палестина. Други смятат, че (четиридесетницата) продължава седем седмици, като например жителите на Константинопол и околностите му, до Финикия. В продължение на тези шест или седем седмици, някои постят три седмици с помеждутъци, други постят три седмици подред преди празника, а някои само две седмици, като например последователите на Монтан. Не навсякъде и не по едно и също време става и отбелязването на празника. Известно е, че едни се събират в събота, като в първи ден, както това става в Константинопол и почти навсякъде, но в Рим и в Александрия не постъпват така. Египтяните в много от селищата си се събират в събота вечер и след вечеря се приобщават със св. Тайнства. Също така не всички четат едни и същи молитви, псалми и четива, нито пък по едно и също време ги четат. Така например, т. нар. „Апокалипсис на Петър“, който древните са признали за напълно апокрифен, в някои църкви на Палестина, както ми е известно, се чете и до днес веднъж в годината, на Велики петък, когато народът с особено благоговение пости в памет на спасителните страдания (на Христос), а известният тук под името на ап. Павел апокалипсис, който никой от древните не е признавал, се одобрява от мнозина от монашестващите“.
Този пасаж на Созомен е допълнен с няколко интересни подробности при Сократ:
„Удивителното за мен е, че и едните, и другите [постещите три, пет или шест седмици] като спорят за броя на постните дни, наричат поста по един и същ начин – Четиридесетница, като представят различни свои описания, за да обяснят наименованието му. При това става ясно, че разногласията им засягат не само броя на постните дни, но и разбирането им за това, от какви храни трябва да се въздържат; защото едни се въздържат от употребата на храни, съдържащи всякакъв вид животински продукти, други употребяват само риба, а някои заедно с рибата ядат и птици, защото те по думите на Моисей са произлезли също от водата. Едни се въздържат даже от плодове и яйца, други се хранят само със сух хляб, а трети дори и това не приемат (отказват се дори от хляба). Някои постят само до деветия час, като ядат след това всякаква храна. По този начин, при различните племена е различно, като за това се представят безброй причини. Има различия даже в църковните събрания (богослужението – в случая св. Литургия; бел. ред.). Тогава, когато всички църкви по света извършват Тайнството (Евхаристията) и в съботния ден всяка седмица, александрийците и римляните на основание на някакво древно предание не искат да правят това; а съседите на александрийците – египтяни и жителите на Тиваида, въпреки, че извършват св. Литургия в събота, приемат Тайнствата (Даровете) не тогава, когато въобще правят всички християни, а принасят жертвата и приемат Тайните, след като са се нахранили с всякакви ястия, при настъпването на вечерта…“.
От Правило 69 на св. апостоли виждаме, че Четиридесетницата като пост преди Пасха става задължение за всички християни, въпреки че от приведените по-горе свидетелства на Сократ и Созомен става ясно, че под името „Св. Четиридесетница“ са съществували различни практики, като почти никоя не е продължавала четиридесет дни. Тук трябва да уточним също, че окончателната редакция на Апостолските правила се извършва през 4-5 в.
В Западната църква до началото на 5 в. се е съхранила практиката на триседмичен пост преди Пасха, който от времето на папа Лъв Велики (440-461) се удвоява и става шест седмици. В тях е влизала и Страстната седмица. Постило се е шест дни в седмицата, включително и в съботите, като непостен ден е оставал само неделята. За сравнение, в Константинопол по това време вече се утвърждавал седемседмичният пост. Едно от първите разисквания по въпроса за различието между Западната и Източната практика прави св. Йоан Касиан (Римлянин). За да бъде възпълнена липсата от четири дни в Четиридесетницата към въведения през 5 в. шестседмичен пост (6 х 6 = 36 дни) през 7 в. се добавят още четири дни. В Западната църква първоначално Велики петък, събота и Пасха са образували т. нар. „свещени три дена“ (triduum sacrum), като впоследствие, от 9 в. към тези дни е бил включен Велики четвъртък.
Интересно е да споменем, че в различни антиохийски и йерусалимски източници от периода 5-10 в. освен за седемседмичен пост, често се говори и за осемседмичен. Под влияния на монашеските устави и практики постепенно отпада непостенето в неделните дни и те се включват в цялостния пост, който се оформя във вида, в който се практикува от Църквата и днес. С развитието на богослужебния ред (а за празника Пасха и постния период преди него това развитие продължава до към 17 в.), постепенно се оформя един шестседмичен предпасхален пост, към който неразривно се присъединява и Страстната седмица, като седма седмица на поста. Св. Четиридесетница завършва в петък преди празника Вход Господен в Йерусалим и се явява предверие към пасхалния пост, т. е. Страстната седмица, която завършва в ранните часове на утрото в неделя – денят на Христовото Възкресение.
Въобще, периодът 4-5 в. е един от най-плодоносните в историята на Църквата. Още в самото начало на 4 в. със Сердикийския едикт на Галерий (311 г.), последван от Медиоланския едикт на св. Константин Велики (313 г.), се прекратяват гоненията срещу Църквата и се дава една религиозна равнопоставеност, в която християнството показва своята неимоверна жизнена сила и привлекателност. Това е и необходимото условие за разкриване на огромния творчески потенциал на членовете на Христовата Църква. Паралелно с урегулирането и синхронизирането на богослужебните практики в Църквата върви и процес на обогатяване и украса на това богослужение с нови песнопения и химни. Най-вдъхновените и богословски наситени са именно великопостните песнопения, чиято кулминация са покайните служби през Страстната седмица.
* Текстът е публикуван във в-к Гласове (бел. ред.).
