Днешното Евангелие разказва за това как Христос трябва да пострада, как ще бъде оплют, хулен и убит и как трябва да Го приемем – Него, в Неговите страдания, в Неговата смърт, и какво място да заемем, вярвайки в Него. Или, с други думи казано, днешното Евангелие е за това, какви трябва да бъдем ние като християни и какво е християнският живот.
Когато учениците чуха, че Той трябва да пострада и Той сам лично им каза, че ще бъде убит, двама от тях, Зеведеевите синове, поискаха да пият от чашата, от която Той ще пие, и да се кръстят с кръщението, с което Той ще се кръсти. А това означава: „Вие, като Мои ученици и последователи, ако сте верни докрай, ако наистина сте направили този избор и сте повярвали в Мене и искате да вървите след Мене, няма как да имате друг живот, освен Моя, и няма как да не пиете от чашата, от която Аз ще пия“. Но те поискаха нещо повече от това: те поискаха да седнат от дясната Му страна в Неговото царство като „първи министри“, в буквалния смисъл на думата, и на това Христос им казва: „Но да седнете отдясно и отляво на Мене в Моето царство, не зависи от Мене. Това решава Моят и нашият небесен Отец“. И знаете ли защо им го каза? Защото, за да вървиш след Христос и да си Негов последовател, това трябва да е дотолкова искрено, че да не очакваш някаква награда за него.
Саможертвата за другия
Изборът да последваш Христос и Неговия живот е избор на правдата, който ти или правиш, или не правиш. А какво ще се случи след това, когато ти си направил този избор, не трябва да е наша тънка сметка. Защото Бог, виждайки нашата искреност, вяра и всеотдайност в това, ще ни даде онова, което заслужаваме. В нашия живот ние наистина сме изправени пред много избори и всеки от нас прави или се опитва да направи своя избор. Тези, които не се опитват, са се отпуснали по течението на живота и неговите стихии. Но когато ти заставаш пред своята съвест и се опитваш категорично да избереш това, което ще я очисти и ще ти даде радост, то тази категоричност, братя и сестри, би трябвало да има някакъв ясен профил: какво е това, което аз избирам, и в името на какво съм готов да живея, и в името на какво съм готов да умра.
Когато другите ученици чуха желанието на Зеведеевите синове да седнат отляво и отдясно на Иисус Христос в Неговото царство, те възнегодуваха против тях. А Христос, виждайки това негодувание като неяснота, отговори: „Знаете ли, оттук нататък всичко трябва да се промени – както във вас, така и в целия човешки живот. Досега вие живеехте по един начин. Тези, които смятат себе си за князе на народите, господаруват над тях и велможите им властват върху тях, но между вас, т. е. между вас, които искате да бъдете Мои последователи и да се потопите в Моя живот, между вас не трябва да е така и няма да бъде така. Който иска между вас да бъде големец, нека бъде слуга. Който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Не защото Аз така казвам, не защото това е новата философия на живота, а защото Син Човечески така постъпва. Аз не дойдох да ми служат, но да послужа и да дам живота Си откуп за мнозина“.
Ако ние сме християни, то тази е заръката как трябва да живеем: служейки един на друг и жертвайки себе си един за друг. Но това би било възможно само тогава, когато повярваме в Христос и в Неговата изкупителна жертва. Затова в словата на св. апостол Павел до евреите, което чухме преди Евангелието, категорично се казва, че всички жертви по някакъв начин очистват. Той споменава за старозаветните жертви и казва: „Ако кръвта от юнци и козли, и телета чрез поръсване освещава осквернените, за да се очисти плътта, колко повече кръвта на Христос, Който чрез Дух Свети принесе Себе Си непорочен Богу, ще очисти съвестта ни от мъртви дела“.
Нашата съвест, братя и сестри, много често поради това, че не е очистена и сме я сложили в петите си, там някъде, т. е. заглушили сме я, не чуваме нейния глас и не живеем под сянката на своята съвест, много често има нужда наистина да се пробуди и да се възроди. Но Бог е оставил във всеки един от нас този остатък, който може да бъде възроден.
Можем да се възродим
Мнозина от нас, виждайки своя живот, се отчайват поради своята немощ, смятат себе си за абсолютно ненужни, лишени от всякакво лично достойнство. И това, от една страна, може да изглежда като дълбоко покаяние, но от друга страна е безпомощно състояние поради това, че ние не вярваме, че Бог е оставил в нас този остатък, който може да бъде раздухан до голям огън – този остатък, който ние можем да възродим. И затова е хубаво ние, наравно с Бога, да вярваме в себе си, да вярваме, че въпреки своята немощ можем да очистим, както казва апостол Павел, „своята съвест от мъртви дела“. Ако тя е заспала или приспана от нас, ако тя е съвест, в която ние нямаме никакво дръзновение към Бога и към Неговата правда, ако нашата съвест бездейства в нас и ние поради това сме станали апатични към всичко около нас, то само чрез вярата в Христос, Който се е пожертвал за нашето спасение, и чрез Неговата кръв тя може да бъде съживена.
Бог вярва, че това е възможно. Трябва и ние да повярваме, че можем да се възродим. И ако повярваме, след това внимателно, но усърдно трябва да положим тези усилия, тези духовни усилия за своето възраждане – чрез пост, както казва Той, чрез молитва, чрез аскеза. Знаете, че няма християнство без аскеза, без труд. Да придобием тази надежда, в която ще можем да възродим онова, което е останало в нас, нашата човещина, образа на Бога, който Той е вложил в нас, съвестта като пряка връзка на всеки един от нас със знанието на Бога. Защото нашият Бог, братя и сестри, е единствено свят, Той е свят, единствено Той, и в Него е истинското знание, защото Той е Бог на знанието и Неговите дела са истински. Затова ние вярваме в Него и, когато сме объркани, ние отваряме Неговото слово. А Неговото слово е като двуостър меч: определя кое е истина и кое е лъжа, кое е добро и кое е зло, кое е черно и кое е бяло.
Днес ние както никой друг път имаме нужда от словото Божие, от словото на истината, за да може то като двуостър нож да разсече и да покаже къде е Бог със Своята правда и къде е злото с неговата неправда. И ако някой от нас започне в малодушието си да казва: „Кои сме ние да определяме къде е правдата Божия? Ние като човеци сме толкова нищожни, немощни!“, то това е онова малодушие, онази топлохладност, за която Христос е казал, че е блудкава, и ще бъдем изплюти поради тази блудкавост. Ние, които сме християни и сме призвани да вярваме в Христос като в истина и живот, би трябвало поне малко да различаваме в суетния свят къде е Христос с Неговата истина и с Неговото слово. Амин.
Да се избавим от „идолската заблуда“
В една от главните молитви на Василиевата литургия ние просим Бог да ни избави от „идолската заблуда“.
В днешно време, когато разсъждаваме как да живеем, чия страна да заемем, имам чувството, че наистина се увличаме в някакви идолски заблуди. На преден план изникват различни политически пристрастия и идеологически размишления… Ние обаче трябва да знаем, че освен Бог никой не е свят. Не може да има свещени идеологии, свещени държави, свещени светове и в никакъв пък случай свещени войни за утвърждаване на някаква си правда. Като знаем, че никой не е свят, освен единият Бог, ние като християни следва да изберем единствената вярна страна – Христос – като истина, като правда и като живот.
Христос е казал, че не може нито да вярваме, нито да се надяваме на човеците и на човешките князе. Не в тях е истината, а в Бога. Затова се питаме в тази размирна, страшна и безумна война: „А къде би бил Христос в този момент, на чия страна?“. И познавайки кой е Той, ако изобщо Го познаваме, ако все още се чудим на коя страна би бил Христос, хубаво е да отворим Евангелието и да видим, че Той винаги е бил на страната на угнетените – на страдащите, на болните, на сираците, на вдовиците; и ги е защитавал, както никой до този момент не го е правил.
Той и славата Си показа както никой друг – на Кръста. Там възсия Неговата блажена вечност. Затова логиката на нашата човешка правда няма нищо общо с логиката на божествената правда. Неговата логика е от висотата на Кръста, а нашата – от това, което чухме в Евангелието: „Вие се смятате за големци и че можете да господарувате над другите“. Той преобърна цялата пирамида на човечеството – не Той е отгоре като надзирател, а е отдолу – един, сам и държи целия свят.
* Проповед за Пета неделя на Великия пост – на преп. Мария Египетска; евангелско четиво – Марк 10:32-45.
