Тълкувание на апостолското послание, четено в неделния ден след 9-та неделя след Въздвижение
Неделно апостолско послание: „Братя, Христос е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението - закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки, защото чрез Него и едните и другите имаме достъп при Отца, в единия Дух. И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа.” (Еф. 2:14-22)
Делото, осъществено от Иисус Христос, е в голяма степен дело на мира и на обединението. Господ примири човеците с Бога. Действително, „чрез Господа нашего Иисуса Христа, с вяра получихме достъп до тая благодат” и „имаме мир с Бога” (виж Рим. 5:1-2). Бидейки сприятелени и помирени с Бога, ние, човеците, се помиряваме и с другите хора, тъй като заедно сме съединени в едно неразделно единство и общение благодарение на изкупителното дело на Господ. Бидейки вече чеда на голямото Божие семейство и членове на едното тяло на Църквата, помежду ни съществува мир, Христовият мир; има единство, единството на всички в едното тяло на Църквата, чийто Глава е Христос.
Тази вяра и опит на апостол Павел, която e ядрото на неговото богословие, се проявява и в настоящия откъс. Апостолът пише до една християнска общност – Ефеската църква, чиито членове произхождат основно от недрата на езичеството. Желае да ги увери, че в лицето и в делото на Христос е постигнато едно чудно единство на езичници и юдеи. Всичко, което ги различавало и разделяло, било отстранено. Помежду им било установено едно ново отношение – Христовият мир и единство. Всички те, юдеи и езичници, които станали участници в спасението в Христос, представляват членове на едната Църква и образуват „храм свет чрез Господа”.
Ст. 14. „Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата”.
Христос не е просто миротворец, Който с кръстната Си жертва примирил човеците с Бога, помежду им и със Самия Себе Си. Самият Той, богочовешката Му Личност, е „нашият мир”, както Той, според Кол. 3:4, е „нашият живот”. Изглежда, че св. ап. Павловата мисъл тук се вдъхновява от учението на пророк Исайя (9:6), което определя Месия като „Княз на мира”, Който с пришествието Си примирява света и сприятелява човеците.
Ст. 15. „а с учението (Си отменя) - закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир”.
Разрушавайки враждата и отменяйки заповедите на Закона, Той пристъпва към създаването на „нова твар”: „от двата народа един нов човек”. „Двата народа” – това са юдеите и езичниците, а изразът „в Себе Си” – това е Сам Христос. Христос е преди всичко „нов човек”, Той е действителният Божий образ (Кол. 1:15; 2 Кор. 4:4), първообразът и началото на новото човечество. В Личността Си Христос „създава”, твори „един нов човек”, едно ново човечество, в което се съчетават неразделно и юдеите, и езичниците.
„Въдворявайки мир”. Чрез изкупителното Си дело Христос донесъл на човеците мир – „с Бога и с ближните”, както отбелязва св. Йоан Златоуст. На мястото на враждата, която съществувала между юдеите и езичниците, сега застават мирът и помирението – плод на кръстната Христова жертва (Кол. 1:20).
Ст. 16. „и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата”.
Предпоставка за това помирение е умъртвяването на враждата, която разделяла човеците от Бога. Това подчертава св. ап. Павел с последния израз от стиха: „като на него уби враждата”. Христос, отбелязва Теодорит Кирски, „убива враждата чрез кръста, принасяйки безукорната жертва”.
Ст. 17. „и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки”.
„Далечните” – това очевидно са езичниците „като чужди на заветните неща” (св. Йоан Златоуст). „Близките” – това са юдеите, „родени като Божий народ и от Него получили закона”. Както изглежда, тук апостолът е вдъхновен от пророк Исайя (57:19).
Ст. 18. „защото чрез Него и едните и другите имаме достъп при Отца, в единия Дух”.
Сдобряването и помиряването, което Христос ни дарува, ни позволява да се доближим до Бог Отец. „Едните и другите”, тоест юдеите и езичниците, независимо от предишното им състояние, сега имат „достъп при Отца”. „Достъп” означава доближаване, досег, възможност за съприкосновение и общение. Достъпът ни до Бог Отец е осъществен „чрез Него” „в единия Дух”. „Чрез Него” се отнася до Личността на Христос.
Светият Дух образува Църквата в едно тяло, Христовото тяло, вътре в което продължава делото на помирението на човеците и се случва достъпът им до Бог Отец. Триадологичният характер на стиха е очевиден. В делото на помирението в Христос и на единението на човеците в едното тяло на Църквата участват и трите божествени Лица на Светата Троица.
Ст. 19. „И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога”.
Християните от езически произход вече не са „чужди и пришълци” от оня час, в който се помирили и били причислени към едното тяло на Църквата. „Чужд” е чужденецът, този, който няма правата на гражданин на една страна или на един град, който обитава временно. „Пришълецът”, в сравнение с „чуждия”, е този, който е станал известен като обитател на едно място, но не обладава пълни права на гражданин.
„Следователно, изразът „съграждани на светиите” означава, че езичниците, някога отдалечени от Христос, сега са членове на тялото Му, светии, и „свои на Бога”, тоест числят се към новото семейство на Бога” (Й. Каравидопулос).
Ст. 20. „като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък”.
За да изтъкне органичното присъединяване на християните от езически произход към тялото на Църквата, апостолът прибягва до образа на сградата, на който както ап. Павел, така и други новозаветни писатели уподобяват Църквата (вж. Мат. 16:18; 1 Кор. 3:9; 1 Петр. 2:5).
Според Евт. Зигавин апостолите съставляват основите на Църквата „или защото първи повярвали и се пожертвали преди всички в строежа на Църквата, или защото тяхната проповед съдържа основата и фундамента на Църквата.”
Под „пророци” ще трябва да разбираме пророците на ранната Църква, а не тези от Стария Завет (вж. Еф. 3:5 и 4:11).
„Краеъгълен камък” на сградата е самият Иисус Христос. Краеъгълен се нарича ъгловият камък, който е разположен в най-ниската точка на среща между две стени, за да ги съединява, да ги удържа и така да подкрепя цялото здание.
Ст. 21. „върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа”.
Зданието на Църквата се основава и опира върху Христос („върху който”). Под израза „цялото здание” можем да разбираме или една отделна поместна Църква, или вселенската Църква, или „всяка част на обширното, но едно здание” (П. Трембелас).
Глаголът „възраства” в сегашно време изразява динамичния ход на Църквата вътре в света, за да осъществява предназначението си, да установява „храм свет чрез Господа”.
Ст. 22. „върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа.”
Думата „жилище” е почти еднозначна на израза „храм свет” от предишния стих. Вярващите, членовете на Църквата, чрез единството, което развиват, и чрез светостта, с която целят да се удостоят, се издигат в „храм свет” и в „жилище”, в което обитава Бог.
***
Колкото ние, вярващите, се борим да станем „жилище Божие чрез Духа”, толкова Христовият мир ще обитава и ще насочва сърцата ни (Кол. 3:15).
Обаче, ние, християните, не бива да забравяме, че колкото и човеците да отказват да признаят Христовото господство в света, колкото и грехът – извор на неправда, на разделение и на безредие – да намира удобно пространство в сърцата на хората, мирът ще остане едно бъдещо благо, което ще очакваме заедно с Господния ден, със славното Христово пришествие.
(със съкращения)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 58/2017 г. www.facebook.com/nevrokopska.eparhia © Неврокопска св. митрополия
