Мобилно меню

4 1 1 1 1 1 Rating 4.00 (16 Votes)
1_121.jpgПървото впечатление от "Духовните стражи на Рупчос" - тази малка голяма книга е рядкото духовно богатство, което тя съдържа: прецизно описание на църквите и параклисите в Горен и Долен Рупчос. Изданието е с прекрасен дизайн – луксозно, цветно, с богат снимков материал плюс две карти, изработени от автора, с интересна композиция и културен език. Работено е добросъвестно, с любов и вяра, които вдъхновяват автора Костадин Глушков да разкаже на читателите това, което е открил. Преводът на английски език е направен от неговата дъщеря Калина.  Срещнал разбиране от страна на община Чепеларе в лицето на кмета Т. Бозуков, Глушков има късмет книгата да бъде издадена от общината заедно с други – общо 25 заглавия, между които и една на П. Маринов. Книгата е подарена на различни културни институции. Не се продава, затова нашата цел е да се обнародва за по-широк кръг от читатели.

По горното и долното  течение на  Чепеларска река (р. Чая) авторът констатира голям брой християнски светилища – 80 параклиса и 8 църкви. Описанието  обхваща  храма в Пампорово и светилищата в Националната астрономическа обсертатория, Рожен, Проглед, Чепеларе и тези в Долен Рупчос – селата Павелско, Хвойна, Малево, Орехово, Забърдо, т. е. до Бачковския манастир, северната граница на Рупчос. На тази среднородопска територия са живели езичниците траки, впоследствие приели Божието слово от апостол Павел в древния град Филипи и разпространили го на север. Имаме основание да мислим, че първите ученици на апостол Павел са били някои будни родопчани. Според автора светилищата започнали да се строят в края на ІV в. Палени, рушени и обругавани през различните исторически моменти на робство, те отново са обновявани, възкръсвали, белязани от ръката на Бога. Блясъкът на Христовия кръст не е могъл да бъде затъмнен нито от турското, нито от атеистичното време. В работата си авторът проследява цялата християнска история на Рупчос.

Чепеларското землище е представено с два храма и 23 параклиса. Храм „Свети Атанасий Велики“ е осветен през 1835 г. с всенародно веселие и гости от целия Рупчос, Пловдив и Ахъчелебийско. И с право. Първият владишки крак, стъпил там след векове наред, е на осветителя на храма – пловдивския митрополит Никифор. По-късна е църквата „Успение на пресвета Богородица”, построена в средата на селото, за да обслужва всички миряни. Любопитен факт за нея е, че на входната врата, където са изписани имената на дарителите, стои и името на един българомохамеданин  – Раиф паша, чиято драматична история е разказана отделно от автора. Най-новите издигнати параклиси са: „Св. Йоан Кръстител” в Мечи чал, изграден и открит през 2000 г. от фирма „Пампорово – ски АД”, дарение по случай нейната 25-годишнина; и „Св. Николай Чудотворец”, изграден в частен имот на чепеларец през 1999 г.[1] Само един параклис „Св. Иван Рилски” е построен през епохата на социализма (1952 г.) с дарение на парцел след съновидение на чепеларски жител. Авторът посочва и майсторите – строители и зографи. Така най-новата църква „Успение на Пресвета Богородица” в Пампорово, осветена през 1999 г. в присъствието на президента П. Стоянов и част от тогавашното правителство, е зографисана от проф. Върбанов, сем. Дечеви и смолянския художник П. Савов. Глушков отбелязва и смяната на гръцкия богослужебен език с български след изпращането от Н. Геров през 1865 г. на славянски книги до църковното настоятелство в Чепеларе. Тогавашният гръцки свещеник Синесий, който е бил принуден да учи „варварския” славянобългарски език, произнасял молитвата с фонетични деформации: „Отце нас, идзе еси на небесех…”.  Успоредно с църковните храмове се откриват и училища – най-напред за момчета („много от тях вече мустакати”), а след това и за момичета.

1_120.jpgИнтересен е текстът, в който авторът отбелязва впечатляващата зависимост между отделни параклиси в Горен Рупчос. Трите параклиса „Св. Йоан Кръстител” на Мечи чал, „Св. Илия” на местността Адаборун, над Проглед и „Св. Троица” до НАО лежат на една права, отстоят на едно и също разстояние, а разликата във височините им е през 100 м. По същата линия изток–запад Глухов открива още 8 храма, вкл. и един манастир, унищожен от турците. И тази зависимост, наречена Божия промисъл „би трябвало да впечатли, дори и потомствен атеист” – пише авторът. Той е категоричен: „…единадесет светини, единадесет духовни стражи са наредени южно от Чепеларе като строени от Бога архангели – в строго определена геометрическа и математическа зависимост един спрямо друг”. А са градени в различно време и от различни майстори, което изключва наговаряне.

В Долен Рупчос изследователят отбелязва църквите и параклисите в географска последователност: в с. Малево - една църква „Възнесение Господне”, осветена  от Панарет Пловдивски през 1865 г., и осем параклиса; в с. Орехово - една църква „Св. Неделя”, основният й камък е положен през 1888 г., а преди това руски войник, взел присърце желанието на ореховци за църква и забил кръст, направен от хвойна; и още  деветнадесет параклиса; в с. Хвойна - една църква „Св. Илия”, открита през 1858 г. от пловдивския митрополит Паисий, и пет параклиса, като пред архиерейския престол и на трите църкви е вградена мраморна плоча с изсечен в нея двуглав орел, символа на Цариградската патриаршия и знак, че църквата е към нея; в с. Павелско - 23 параклиса и една църква „Възнесение Господне”, осветена през 1835 г. от пловдивския владика Никифор, като даденият курбан сложил началото на традиционния Илинденски събор, който събирал всяка година на това място българи-християни и българи-мохамедани, а храмовият празник е на Спасовден; в с. Забърдо – един параклис „Св. Богородица” и въпреки подменената религия там се пазят и християнски топоними като Черквата, Св. Петка, Св. Атанас, откриват се и останки от стари параклиси. Идеята за новия параклис възниква в годините на прехода. Организационният комитет влиза  във връзка с отец Саръев и през 2003 г. е осветен от митрополит Арсений. Авторът отбелязва, че от костите на християните, избягали и избити по пещерите, е изтекло толкова много миро, че миналото не е позволило на душите на техните наследници да ръждясат до такава степен, че да се отрекат изцяло от дедите си.

Композицията на книгата е разчупена с различни хроники за храмовете, времената и хората. Вплетено е предание за стария манастир под Мечи чал. Много исторически разкази носят драматизма и жестокостта на времето. Такава е драматичната история за „сянката” на Мехмет Синап в Тъмраш – за ”децата на греха”, променили генетичния код на тъмрашлии. А наследниците на Синапа са първите, налетели на въстанала Перущица. Трогателна е историята за жената и разбойника, откъснали се от вярата, за да се върнат отново в края на живота си към нея; за жената, запазила почитта към вярата и християнството, преобразила душата на разбойника, който ù връща кръста с думите: “Задръж го, твой е, защото си го заслужила и затова, че цял живот си носила друг – много по-тежък на гърба си, моли се пред него и за мене…” Или историята за малевските старейшини, измамили турския началник. Или за най-новия малевски параклис „Св. Вяра, Надежда и Любов” и много други параклиси, построени след знамения и съновидения… А от мрачната история на Цириковата църква от времето на най-страшното потурчване в Родопите през 1660/1670 г. (голямото рязане на християнски глави) на това място е изникнал параклисът „Св. Троица”, осветен от митрополит Кирил (от 1953 г. Български патриарх) през 1948 г. Но през 1967 г. християнската молитва е забранена от управляващите, които затварят параклиса, като посичат духовните традиции. „И добре ги посякоха” – отсича авторът от позицията на почтен, неподкупен християнин.
 
Всичко разказано звучи достоверно. Авторът се е ровил в богата библиография, част от която е изписана в края на книгата. Откривал е имената на старите селища в османските регистри. Преданията оживявят и с природните картини, вплетени в разказа: „И когато сенките на припадащия здрач размивали контурите на планината, той (Раиф ага) ставал и се отправял към дома си.”

Образен е и езикът на автора: „Сърцата на християните се свивали като забравен до огъня цървул.” Колоритни са и турцизмите, свързани с историческата епоха – шахин ‘сокол’, кауш ‘затвор’, деликанлия ‘луда глава’ (букв. "луда кръв" - б. р.); „Холла, холла, такава веселба не е ставала в наше село” и под. Умалителните думи, които вмята, също характеризират местния диалект: „Тука, синко, село ще изникне и камбана християнска ще бие”; „Синчок майчин, каматан” и др.

И няма по-добро заключение от думите на самия автор: „Тази история е паметник на първите, които приеха Словото в Рупчос… Достатъчно е само да останем в молитвено усамотение до някой притихнал олтар, за да чуем гласа на древната кръв в нас… И ако подигнем поглед нагоре – към Трона на ангелите и към Този, Който стои над тях, ще видим как ласкаво ни се усмихват, ще разберем, че точно това искат от нас, че това е великата мисия на християнството – да ни направи по-добри, а храмовете са едно от малкото места, където това чудо все още може да се случи.”        

Снимки: Vladikovi.com


[1] Глушков К. Духовните стражи на Рупчос, Смолян Принта ком, 2006.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6ra 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Когато човек се моли, той се държи към Бога като към приятел – разговаря, доверява се, изразява желания; и чрез това става едно със Самия наш Създател.

Св. Симеон Солунски
   
© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.