По случай 140-годишнината от решението за построяване на храма и 95-годишнината от освещаването му
Какво ли не е видяло християнството през двехилядогодишния си живот! От хората е видяло както много добро, така и много пречки, гонения, геноцид от политически и идейни противници. Дори се смята, че откритите, външни врагове са по-„лесни“ от вътрешните, които в рамките на самата Християнска църква създават не просто затруднения, а често я изправят пред кризисен избор.
Подобна участ не е подминала и Българската църква. Често казват, че Църквата не е „от този свят“, но е „в този свят“. Затова ѝ се налага да се съобразява с държавата, сред която съществува и действа. Намесата на българската държава е налице още при самото приемане на християнството и учредяване на Българската църква. Тази намеса се забелязва много често при поставянето на ръководители на църквата, при елиминиране на нейните врагове, които автоматично се разглеждат и като врагове на държавата.
И така до ден днешен.
Затова никой не е изненадан, когато българската държава взима инициативата по построяването на храм, който да е паметник за освобождението на България от османско иго с помощта на руската армия.
Храм-паметник за освобождението на България
Идеята идва от някои български политици, които по време на Учредителното народно събрание през пролетта на 1879 г. в старата столица Търново правят предложение за издигане на храм-паметник. Целта е да се отдаде дължимата почит на царя-освободител и неговите храбри воини, дали живота си за свободата на братята-българи.
Предложението прави заместник-председателят на УНС Петко Каравелов, брат на българския поет и революционер Любен Каравелов. Дали има значение това, че и двамата братя са учили преди години в Москва? Възможно е. Но по-вероятно е те като политици и общественици наистина да са разбирали значението на подвига на руските войски, в резултат от който България е била освободена. Защото всички съвременни твърдения за геополитическите планове и стремежи на Руската империя не могат да затъмнят този подвиг на обикновения войн, на „нижните и висшите“ чинове на руската армия, дали всичко от себе си за освобождението на българите и на останалите православни християни на Балканите.
И така, решението за изграждане на храм-паметник е било взето, приело се е и предложението на Петко Каравелов за посвещаване на храма на св. Александър Невски, покровител на руския император Александър II. Но скоро след това е била предложена и приета от депутатите една важна промяна: храм-паметникът да се издигне не в Търново, а в София, която от 3 април 1879 г. е обявена за новата столица на свободна България.
Както е редно, били са образувани държавна комисия и държавно-обществен комитет за изграждането на храм-паметника. Някои политически сътресения в живота на страната обаче, както и трудното набиране на необходимите средства за строителните работи забавят началото на строежа с цели 25 години!
Строежът, започва през 1904 г., струва почти 6 милиона лева по тогавашен курс. Основната сума е събрана от българския народ. Народното събрание отпуска само 100 хил. лв. по свое решение от февруари 1883 г.
Смяна на името на храма от русофобските сили
Не са били само недостатъчните средства причина за забавянето на строителството. Защото още от преди освобождението на страната сред българските първенци е имало настроения да не се разчита много на Русия, защото според известната максима „който ни освободи, той ще ни и зароби“. Наистина, официално е нямало противодействие на идеята за храм-паметник като израз на благодарността на българите към Русия в лицето на царя-освободител. Сред народа е било толкова силно чувството на признателност, че всяко противно мнение е било изключително непопулярно. Но, както се казва в древната мъдрост, „tempora mutantur et nos mutamur in illis“, т. е. „времената се менят и ние се меним с тях“. Политическите разделения и ежби в страната са се отразявали и на симпатиите към другите страни. Русофилите естествено са били редовно атакувани от т. нар. русофоби, които удобно са заставали в тази роля, за да не се афишират като хикс или игрек-фили, т. е. застъпници на интересите на други страни. Редовната участ на малките страни.
Добавил се е скоро и друг фактор. По време на Първата световна война България и Русия застават в протовоположни блокове. И след като руската флота бомбардира град Варна на 14 октомври 1915 г., правителството на Васил Радославов, русофобско по външнополитическа ориентация, бързо взема решение за преименуването на храм-паметника в „Св. Кирил и Методий“. Какво е накарало българското правителство още на 19 октомври 1915 г. да приеме постановление за смяна на името на построения, но още неосветен поради войните храм?
Наистина, само 5 дена след руските бомбардировки от 14 октомври, когато в същия ден – забележете! – България е принудена да се включи във войната на страната на т. нар. Централни сили, Министерският съвет вместо с изключително важните военни въпроси се занимава с името на бъдещия храм! В разгара на затягащата се война през февруари 1916 г. постановлението е внесено за одобрение в Народното събрание. Там независимо от възраженията на опозиционните партии и след бурен дебат парламентът одобрява решението на правителство с гласовете на проправителственото мнозинство (4 март 1916 г.). На среднощно заседание решават името на руския светец-воин да бъде сменено със „Съборен храм св. св. Кирил и Методий“.
Твърди се, че дори русофилът поет и писател Иван Вазов, възпял с искрен възторг подвига на руските воини, е приветствал преименуването. Със сигурност обаче неговият племенник д-р Борис Вазов, близък до поета по политически убеждения, е един от главните опоненти на преименуването в Народното събрание.
Наложена от политическата конюнктура, тази промяна на наименованието не се възприема трайно. През 1920 г., след националната катастрофа в резултат от участието на България в световната война, отново официално е върнато първоначалното име на храма „Св. Александър Невски“.
Храмът е изграден по проект на руския архитект проф. Александър Померанцев (1848-1918 г.) и е издигнат на най-високото място по онова време в София – 552 м н. в. Първият проект е изработен от руския архитект акад. Иван Богомолов, но заради голямото забавяне на строителството той не доживява осъществяването на проекта си. След него е поканен проф. Померанцев, който изцяло променя проекта. Окончателният проект е готов през 1898 г. Започнал през 1904 г., строежът е завършен през 1912 г.
И тук една интересна подробност: докато строежът на храм-паметника все не успява да започне, под връх Шипка започва и завършва строежът на църквата „Рождество Христово“ в организирания после там Шипченски манастир, дори е осветена на 27 септември 1902 г. – във връзка с 25-годишнината от боевете при Шипка. Тя е издигната в памет на героите от боевете при Шипка и Шейново по инициатива на граф. Н. Игнатиев и майката на ген. М. Скобелев – Олга Скобелева. В нейното изграждане и изписване участват руски архитекти и някои от художниците, ангажирани после и за софийския храм-паметник.
Довършителните дейности в „Св. Александър Невски“ обаче продължават още година. И това е преди всичко проблемният въпрос със стенописите, които имат много хиляди квадратни метри площ. Възложени са на отлични руски и български художници, което е гарантирало качеството на живописта. Само мимоходом да отбележим имената на руските проф. А. Кисельов, П. Мясоедов, Ал. Корин, В. Васнецов, Н. Бруни, В. Савински, българските И. Мърквичка (с чешки произход), А. Митов, Ст. Иванов, Г. Желязков. Но бързането по-скоро да се завърши замислената преди 33 г. катедрала дава своето отрицателно отражение. Наложило се е художниците да не изчакват технологичните срокове за изсъхване на дебелите варови мазилки, поради което скоро след това се получават много пукнатини в иначе прекрасните стенописи.
През май 1912 г. намиращият се на посещение в руската столица Санкт Петербург председател на Народното събрание Стоян Данев кани руския император Николай II на предстоящото освещаване на църквата, но той отказва поради заетостта си в следващите месеци. А белезите на назряващия световен конфликт са се усещали вече и в Русия, затова владетелят на огромната империя не е могъл да си позволи пътуване в България, където е царувал немецът Фердинанд.
Заради започнатите от България войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна, освещаването на храма се отлага за неопределено време. Така, едва 45 г. след първото решение на Учредителното народно събрание в Търново през 1879 г. храмът е бил осветен. Това става в три последователни дни: 12, 13 и 14 септември (30.8., 31.8. и 1.9. по ст. ст.) 1924 г., тъй като храмът има три престола.
Храмът е построен на 2600 кв. м площ. Дълъг е 76 м, широк е 55 м и спокойно побира 5 000 души.
Камбанарията (заедно с кръста) е с височина 52 м. Камбаните на храма са 12 с обща тежест около 25 тона, излети в Москва. Най-голямата тежи 11 758 кг и е с отвор 3 метра, а звукът ѝ при тихо време се чува на 25 км далечина.
„Св. Александър Невски“ е единствен по рода си и в България, и на Балканския полуостров. Едва в последните години сърби и румънци се опитват да го задминат с новите си катедрали, но българският символ им води със сто години преднина!
През 1953 г., след възстановяването на патриаршеския ранг на БПЦ, храмът-паметник е обявен от Св. Синод за патриаршеска катедрала.
Чуват се и днес призиви в социалните мрежи (слава Богу – рехави) за смяна на името. Но малко хора ги подкрепят. Защото храмът е обичан и тачен от народа, който с право го смята за истинско свое дело, има родова памет и толкова нужната, особено в трудни дни, обикновена човешка признателност...
Тайни и чудеса около храм-паметника
Построената през 1904-1912 г. величествена църква крие много тайни, но и чудеса. Тя наистина като по чудо оцелява при голямото земетресение от 1917 г., преживява и земетресението от 1928 г. По време на Втората световна война българската столица е много тежко бомбардирана от американски и английски самолети. Всички останали околни сгради cа поcтpадали доcта cеpиозно: Св. Синод, паpламентът, Рycката цъpква, БАН, Държавната печатница. Но видите ли, най-високата и на най-високо място издигаща се сграда на храма се е спасила само с изпочупени прозорци и изкъртени врати от многократните взривни вълни.
По време на комунистическия режим, независимо от отрицателното отношение на властта към царската институция, царският трон в храма не е премахнат. Все пак са унищожили с длета мозаечното пано над него с образите на цар Фердинанд и царица Евдокия, представени в стила на византийските императори.
Една от неразгаданите засега тайни на храм-паметника „Св. Александър Невски“ е, че подземни тунели се кръстосват под него. Единият от тях свързва катедралата с място между Художествената академия и Народното събрание, където първоначално са били канцеларията и котленото помещения за отопление на храма. Вторият е прокопан в посока към сградата на БАН, но cлед това не е завъpшен. Най-вероятно пространството под храм-паметника е било част от система от подземни тунели, изградена по времето на цар Фердинанд, смятат архитекти. Целта е била да се осигури възможност за бягство и спасение на царя и други важни личности при опит за покушение върху тях.
В битието на храм-паметника съществуват и някои куриозни ситуации. Такъв е случаят с нарушаване на някои църковни канони, като забраната да се ползва жив модел при изобразяване на светци и конкретно на св. Богородица. Проф. Ив. Мърквичка обаче е нарушил това важно правило. Една случайност го е подвела. Той пуска монета в протегнатата ръка на една бедна жена на входа на новостроящия се храм (1912 г.). След минута просякинята се връща разтревожена: „Господине, не сте ли сгрешили? Та монетата е златна, няма ли да съжалявате?“. Трогнат от честността на просякинята, той издумва: „За твоята честност да ти е здраве, имала си късмет“. Мърквичка обаче не пропуска да оцени трогателното лице и дълбокия поглед в очите ѝ. След завършване на иконата на Божията майка за иконостаса на северния кораб е запечатан нейният образ. Канонът е нарушен, но образът на Божията майка и държаният в ръцете ѝ Младенец остават незабравими и до днес. Храмът е свързан и със спомена за царската сватба на Борис III и опелото му при внезапната му кончина.
Още един храм „Св. Александър Невски“ в България
Колкото и да е било оспорвано построяването на храм-паметника в България, той не е единствената църква с това име. Такава има и в югозападната част на България, откъдето руските войски са минали по победния си път към Цариград. Дори тази църква на възвишението Бакаджик е изпреварила софийския храм-паметник с няколко десетилетия. Историческите сведения сочат, че в началото на 1879 г. 35-годишният славен генерал Михаил Д. Скобелев обсъжда с жителите на гр. Ямбол идеята си да се изгради църква „за увековечаване спомена от пребиваването на русите на бойното поле по време на Освобождението на България от турско иго“. Решено е било тя да бъде вдигната на северната страна на Бакаджика. За място е било избрано онова, на което по време на Априлското въстание (1876 г.) е имало стар манастир „Св. Спас“. Твърди се, че ген. Скобелев лично е избрал Бакаджика за място на бъдещия храм, който започва да се строи в началото на 1879 г. от неговите войници от 30-а пехотна дивизия.
Средствата за строежа са набирани чрез волни пожертвувания в Русия и в България. Дарителки са майката на Белия генерал – Олга Николаевна Полтавцева-Скобелева и неговата сестра – княгиня Белоселска. След руската революция манастирът става убежище за руски монаси, избягали в България заедно с белогвардейските войски. Няколко десетилетия по-късно обаче преминава във владение на Сливенска митрополия.
Снимките са от сайта на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“
