Дискусиите за провъзгласяване на автокефалия в Православието през 20 и 21 в.

Подготовката за такъв събор е започнала през 60-те години на XX век. От 1961 до 1968 г. са проведени четири Всеправославни конференции (в документите на български и други славянски езици те се наричат съвещания, а не конференции - б. р.). Първите три (1961, 1963 и 1964 г.) на гръцкия остров Родос, а четвъртата (1968 г.) в Православния център на Вселенската патриаршия в Шамбези. Темите, които първоначално били определени за разглеждане, наброявали повече от 100, като всички те били от практически, а не от догматичен характер.

От протоколите и решенията на т. нар. Първа предсъборна православна конференция (1976 г.), състояла се в Женева, става ясно, че тя е подготвила и определила нов списък с теми за предстоящия „Велик събор” на Православната църква. Това събиране в Женева не е едно от т. нар. Всеправославни съвещания, подобно на състоялото се на остров Родос и свиканите след него. То не е и (запланувания от тези съвещания) т. нар. предсъбор, за който дотогава много активно се дискутирало. Събирането било наречено Първа предсъборна всеправославна конференция, с която се открива етапът на непосредствена подготовка за свикване на Вселенски събор. Нещо повече, членовете на въпросната конференция отказали да работят въз основа на списъка с теми, предложен от Първото всеправославно съвещание в Родос (1961 г.) и разработван до 1971 г.[2]. Те ревизират този списък и издига свой нов каталог на теми за събора, като темите са сведен до десет. Първите четири са: диаспората, въпросът за църковната автокефалия и условията за провъзгласяването ù, автономията и нейното провъзгласяване и диптихите, т. е. редът на православните църкви. В онези години архим. Юстин (Челийски, Попович), канонизиран за светец през 2010 г.[3], счита, че на тази конференция се променя цялостният процес, методологията при разработване на темите и подготовката на събора[4]. За да се илюстрира най-точно неговото отношение по въпроса за организирането на предстоящ Всеправославен събор, предлагам следния цитат от посочената статия на св. Юстин (Попович): Преосвещени архиереи, аз не мога да се освободя от впечатлението и убеждението, че всичко това показва тайното желание на определени лица от Константинополската патриаршия, тази първа по чест православна патриаршия, да натрапи своите собствени възгледи и собственото си поведение на всички православни автокефални църкви и изобщо на целия православен свят и на православната диаспора; и това неопапистко намерение да бъде узаконено с помощта на един „вселенски събор”. В подкрепа на това твърдение първите четири от десетте избрани за събора теми разкриват тъкмо стремежа на Константинопол да подчини на себе си цялата православна диаспора – следователно и целия православен свят, да запази за себе си изключителното право да дава автокефалия и автономия на всички православни църкви в света - както на днешните, така и на бъдещите, и едновременно с това по свое собствено усмотрение да определя техния ред по старшинство (именно в това се състои четвъртата тема — за диптихите, която засяга не само „реда на поменаване при извършване на св. Литургия”, но и реда по старшинство на църквите при провеждане на събори и т. н.)[5]. В допълнение св. Юстин подлага на критика и състава на различните делегации, в които често пъти влизат политици и дипломати, а не богослови; не приема авторитарното налагане на мнения и решения от страна на Константинополската и на Московската патриаршия и техните постоянни претенции за първенство в православния свят[6].

Втората всеправославна предсъборна конференция се провежда от 3 до 12 септември 1982 г., а третата от 28 октомври до 6 ноември 1986 г., където са разгледани теми от друг характер[7]. За Четвъртата всеправославна предсъборна конференция били оставени следните четири теми: 1) православно разсеяние; 2) автокефалия и начин на провъзгласяването й; 3) автономия и начин на провъзгласяването ѝ; 4) диптихите[8].

По време на дебатите, провели се в междуправославните подготвителни комисии (особено през 1993 г.), се оформили две позиции по въпроса за прилагането на автокефалията в съвременните канонични условия на Православната църква. Първата била защитавана от Вселенската патриаршия, която се стремяла да осигури за себе си правото да дава автокефалия. На друго мнение била Руската православна църква, която чрез своя представител митрополит Кирил (Смоленски, сега Московски патриарх - б. р.) защитавала правото на всяка майка-църква да дава автокефалия на част от своя диоцез. Като основен аргумент се изтъквало, че нито една автокефалия не е дадена от Вселенски събор, защото съборите не са били редовно действащ орган, а по-скоро ограничено явление в Църквата, което се организирало инцидентно, поради заплаха за цялата Църква, т. е. по определен повод. Дискусиите вървели трудно, съпровождани от взаимни подозрения, че от една страна Вселенската патриаршия се стремяла да стане православен Ватикан, а от друга, че Руската църква иска да стане „трети Рим”[9]. Всички тези притеснения тровели атмосферата, което довело след себе си до разногласия и лоша работна среда.

Очевидно е, че по време на тази Междуправославна подготвителна комисия (МПК) от 1993 г. се оформили два фронта на действие по въпроса за прилагането на автокефалията в православния свят. Много ярко бил изразен стремежът на Вселенската патриаршия да бъде основен коректив по този въпрос, като целта била да се изключи ролята на църквата-майка. На тази централизирана политика се противопоставили всички негръцки църкви, както свидетелства един от участниците: „Ние, без предварително наговаряне, представителите на негръцките църкви, се оказахме на едно мнение – антиохийци, руси, сърби, румънци, поляци, чехи, българи”[10].

Въпреки някои разминавания по въпроса за автокефалията и начина на прилагането й в Православната църква, на това съвещание на МПК са установени необходимите канонични условия за провъзгласяване на автокефалия на определена поместна църква. Основната роля при задействане на процедурата за даване на автокефалия има църквата-майка, която представя предложението си на Вселенската патриаршия и същевременно информира останалите поместни църкви за установяване на консенсус по направеното от нея предложение (вж. Документални приложения I, т. 3/а). Всичко свързано с конкретното предложение от страна на църквата-майка се съобщава чрез патриаршеско послание на останалите поместни църкви и същевременно се търси изразяване на всеправославен консенсус (вж. Документални приложения I, т. 3/б). Едва след като църквата-майка изрази публично своето съгласие и имайки предвид постигнатия всеправославен консенсус, Вселенският патриарх официално провъзгласява автокефалията на нововъзникналата църква чрез издаване на патриаршески томос. Този томос се подписва от Вселенския патриарх, желателно и от предстоятелите на всички автокефални църкви, но абсолютно задължително от предстоятеля на църквата-майка (вж. Документални приложения I, т. 3/в). По точка 3, параграф „в”, не се достигнало до единодушно мнение от страна на църквите, затова е оставен за по-нататъшно разглеждане на следващата МПК. На този форум се потвърждава, че всяка поместна църква, провъзгласена за автокефална, започва да се счита за равноправна на останалите поместни църкви, като притежава общоправославно установени канонични привилегии (диптихи, поменаване, междуправославни отношения и т. н.; вж. Документални приложения I, т. 4). Разбира се, както по други въпроси, така и по въпроса за автокефалията не се стигнало до консенсус между поместните православни църкви на това съвещание, което означава, че решението по този въпрос се отложило за следващото заседание на МПК. За тогава, след като бъде решен автокефалният въпрос, се отсрочил проблемът с автономията, който се считал за по-лесен въпрос.

От доклада, предоставен на 18 декември 2009 г. от тогавашния Русенски митрополит Неофит[11] и проф. Ив. Желев[12] (представители на Българската православна църква на Междуправославната подготвителна комисия по подготовката на Светия и велик събор на Православната църква, проведена от 9 до 17 декември 2009 г.)[13], черпим информация, че предмет на заседанията бил както редът на старшинство на отделните поместни църкви в диптихите[14], така и начинът на провъзгласяване на автокафалия и автономия в Православната църква. На първо място обаче комисията проучила съдържанието на параграф „3в” от текста „Автокефалия и начин на нейното провъзгласяване”, който бил утвърден на заседание на комисията през 1993 г. По този въпрос комисията решила: „Изразявайки съгласието на църквата-майка и всеправославния консенсус, Вселенският патриарх официално провъзгласява автокефалията на ходатайстващата за това църква посредством издаване на томос за автокефалия. Този томос се подписва от Вселенския патриарх и се удостоверява с подписите в него от Блаженните Предстоятели на светите Православни църкви, поканени за това от Вселенския патриарх” (вж. Документални приложения II). Споменава се още, че в Комисията се оформили две мнения относно томоса за даване на автокефалия и неговото подписване[15]. Според първото, томосът се нарича патриаршески и се подписва само от Вселенския патриарх. Второто мнение предвижда томосът да не се нарича патриаршески, а само томос за автокефалия и да се подписва от Вселенския патриарх и всички предстоятели на автокефалните поместни православни църкви. Българската делегация подкрепила второто мнение като по-близко до съборното съзнание на Православната църква. Именно тази позиция получила мнозинство и била първоначално приета. След продължителен дебат обаче отново не бил постигнат консенсус.

Постъпило предложение томосът да бъде подписван от Вселенския патриарх и непременно от майката-църква, която е дала съгласие за автокефалия на отделящия се от нея църковен диоцез - този вариант също не бил приет. Междувременно делегат на Антиохийската патриаршия направил предложение да се даде възможност за подписване на томоса и от предстоятелите на поместните православни църкви, които да подписват след Вселенския патриарх като свидетелстващи (συνμαρτυρούντες) за акта. Излъчена била работна група, която предложила компромисната формулировка, а именно – след съгласие от майката-църква и наличието на всеправославен консенсус, Вселенскияξ патриарх да има право официално да провъзгласява автокефалията на кандидатстващата църква чрез издаване на томос за нейната самостоятелност. Предвидено било този томос да се подписва от Вселенския патриарх и да се засвидетелства и потвърждава чрез подписите на останалите предстоятели на светейшите православни църкви, поканени за това от Вселенския патриарх. При все това всички усилия по отношение на въпросите за съдържанието на томоса за автокефалия и начина на подписването му от предстоятелите на православните църкви, били отложени и насочени за разглеждане в следващата Междуправославна подготвителна комисия, за да бъдат обсъдени и да се намери единно становище[16].

Комисията заседавала и по въпроса за автономията и нейното провъзгласяване в Православната църква, като подвъпросите свързани с тази тема се отнасят към:

1) дефиницията, съдържанието и различните форми на института по автономията;

2) предпоставките, въз основа на които местната църква иска автономия от автокефалната църква, на която се подчинява;

3) изключителната компетентност на автокефалната църква да инициира и завършва процедурата за предоставяне на автономия на частта от своята канонична юрисдикция, макар че на територията на православната диаспора автономни църкви не се учредяват.

4) последствията, които има това църковно деяние за отношенията на провъзгласената автономна църква както с автокефалната църква към която се отнася, така и с другите автокефални православни църкви” (вж. Документални приложения II). При прочита на следващите установени решения по въпроса за автономията ясно се вижда юридическата зависимост от автокефалната църква към която принадлежи дадена полунезависима църква.

Не по-различно било положението по време на следващата Междуправославна подготвителна комисия, проведена отново в Шамбези от 21 до 27 февруари 2011 г.[17]. Участници в заседанията от българска страна били Негово Високопреосвещенство митрополит Кирил[18] и преподавателят в Богословския факултет „Св. Климент Охридски” доц. д-р Павел Павлов[19]. В последвалите четири заседания (две на 22 февруари 2011 г. и две на 23 февруари 2011 г.) бил направен опит да се постигне единство по въпроса за начина на подписване на томоса за автокефалия. Още в началото било заявено от представителите на Вселенската патриаршия, че са съгласни томосът да се подписва от всички предстоятели на поместните църкви, т.е. той да бъде резултат от всеправославен консенсус. Председателят предложил подписването да се придружава от израза αποφαίνεται (прогласява) пред Вселенския патриарх и συναποφαίνεται (съпрогласява) пред останалите предстоятели (вж. Документални приложения III, т. 1). Тук Руската православна църква прави възражение по т. 1, като нейното предложение гласи: „томос за автокефалия трябва да се подписва от всички Предстоятели по реда на Диптихите без никакво добавяне към подписите” (вж. Документални приложения III). Така дискусията била съсредоточена върху това дали да се подчертава Първият, т.е. да се разграничи по някакъв начин от останалите или да има равенство между всички[20]. Вселенската патриаршия държала на своето предложение, че томосът трябва да се подписва от Вселенски патриарх посредством собственоръчно добавяне на думи „провъзгласявам заедно с всички Предстоятели на светите Православни църкви” (αποφαίνεται μετά πάντων των Προκαθημένων των αγιωτατών Ορθοδόξων Εκκλησιών), (вж. Документални приложения II, т.4)). Това предложение обаче не намерило консенсусно решение.

В началото на март 2014 г. предстоятелите на поместните Православни църкви се събраха отново, този път в Истанбул, за решаване на въпросите по свикването и провеждането на предстоящ Всеправославен събор[21]. Участниците в събранието приели решения по редица въпроси, свързани с предстоящото свикване на Светия и Велик събор на Православната църква (вж. Документални приложения III). Така се утвърдил принципът на консенсус при вземането на решения както по време на Събора, така и на различни етапи от неговата подготовка. В резюме, решенията от всеправославната среща в Истанбул, отнасящи се до Всеправославния събор, могат да се представят в следния ред:

1) Всеправославният събор ще бъде председателстван от Вселенския Патриарх, а събратята му предстоятели на Православните автокефални църкви ще седят от дясната и от лявата му страна;

2) Всяка автокефална църква на Събора ще бъде представяна от Предстоятел и не повече от 24 архиерея, а църквите, чийто брой архиереи е по-малък от 24 – от Предстоятелите и всички архиереи;

3) Всяка автокефална църква има право на един глас.

Към тези решения трябва да се добави и създаването на специална Междуправославна комисия в състав от по един архиерей и един съветник от всяка автокефална църква. Комисията вече започна своята работа (през септември 2014 г.) и завърши преди Светата Пасха през 2015 г. В прерогативите на комисията влизат преглеждането на редица подготвени в хода на предсъборния процес документи, както и редактиране (където е необходимо) на текстове на вече приети документи, отнасящи се до темите по дневния ред на Светия и Велик събор, вкл. и начертаните предварително проблеми „Календарен въпрос”, „Пречки при брак”, „Значение на поста и неговото спазване днес” и др.

Също така бе решено в първата половина на 2015 г. да се свика Предсъборно всеправославно съвещание с цел заедно с всички други преразгледани документи да се приеме документът „Автономия в Православната Църква и реда за нейното провъзгласяване”, чийто проект е съставен от Междуправославната подготвителна комисия през декември 2009 г. За съжаление другите две теми, обсъждани по време на подготвителния етап – „Автокефалията в Православната Църква и начинът на нейното провъзгласяване” и „Диптихите” не намериха място в списъка теми на Всеправославния събор, проведен през 2016 г.[22]. За Църквата важността на един общ Всеправославен събор е от голямо значение. В тази връзка големи бяха очакванията на македонските владици, че на съвещанието на представителите на Православните църкви в Истанбул на 9 март 2014 г. ще се разисква и въпросът за автокефалията на МПЦ. Подкрепа затова те виждаха в думите на Руския патриарх Кирил, изречени пред президента на Р. Македония Георге Иванов през февруари същата година в Москва, че македонската идентичност и църквата са неразривно свързани. Това събуди надеждата у македонските владици, че Руската православна църква ще застане твърдо зад искането за автокефалност на МПЦ. Най-вероятно събитията в Украйна и задълбоченият каноничен проблем между Москва и Киев, бяха причина да не се допусне в дневния ред на съвещанието в Истанбул така дълго отлаганият въпрос за МПЦ.

Въпреки това решенията на Междуправославните подготвителни комисии – най -вече по темите „Автокефалията в Православната Църква и начина на нейното провъзгласяване”, „Автономията в Православната Църква и начинът на нейното провъзгласяване” и „Диптихите” пряко кореспондират и имат решаващо значение за разрешаването и на македонския църковен въпрос.

Решения на Междуправославните подготвителни комисии

1). МЕЖДУПРАВОСЛАВНА ПОДГОТВИТЕЛНА КОМИСИЯ НА СВЕТИЯ

И ВЕЛИКИ СЪБОР

Междуправославен център на Вселенската патриаршия

Шамбези, 7-12 ноември 1993 г.

АВТОКЕФАЛИЯ

И НАЧИН НА НЕЙНОТО ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕ[23].

(Одобрен текст)

Междуправославната Подготвителна Комисия, работейки въз основа на трудовете на св. Православни църкви и доклада на секретаря по подготовка на Свят и Велик събор на Правослaвната църква, по тема „Автокефалия и начин на нейното провъзгласяване”, разгледа еклесиологични, канонични, пастирски и практически измерения на института на автокефалията в Православната църква и стигна до следните изводи:

1) Институтът на автокефалията изразява по автентичен начин един от съществените аспекти на еклесиологичните традиции за отношенията на поместните църкви към Вселенската Божия църква. Тази дълбока връзка на каноничния институт на църковната автокефалия с православно еклисиологично учение за поместната църква обяснява както чувствителността на поместните автокефални Православни църкви в отношение на решението на реално съществуващи проблеми на хармоничното функциониране на института, така и тяхната готовност да дадат своя принос със своите всеобхватни трудове за да използват този институт в делото за единството на Православната църква.

2) Отговаряща на православната еклесиология взаимовръзката (перихорезис) на поместното и вселенското определя ефективното отношение между административната организация и единството на Църквата, и затова бе отбелязано пълно съвпадение на възгледи относително мястото на този институт на автокефалията в живота на Православната църква.

3) Бе отбелязано пълно съвпадение относно необходимите канонични условия за провъзгласяване на автокефалията на някоя поместна църква, т.е. относно съгласието и действията на църквата-майка, осигуряване на всеправославния консенсус и ролята на Вселенската патриаршия, също така и други автокефални православни църкви при провъзгласяване на автокефалии.

Съгласно това:

a) Църквата-майка, получавайки молба от подчинения към нея църковен регион оценява съществуващи еклесиологични, канонични и пастирски предпоставки за предоставяне на автокефалия. В случай, че местният Събор в качеството на висш църковен орган даде съгласието си, той внася съответното предложение на Вселенската патриаршия за търсене на консенсус, информирайки поместните автокефални църкви.

б) Вселенската патриаршия, съгласно всеправославните установления, с Патриаршеско послание съобщава на останалите поместни църкви всичко свързано с конкретната молба и търси изразяване на всеправославния консенсус. Всеправославният консенсус се изразява в единодушие на Съборите на автокефалните църкви.

в) Изразявайки съгласие на църквата-майка и всеправославния консенсус Вселенския патриарх официално провъзгласява автокефалия на ходатайстващата Църква, чрез издаване на патриаршески томос. Този томос се подписва от Вселенския патриарх, желателно и от предстоятелите на всички автокефални църкви, но задължително от предстоятеля на църквата-майка

4) Поместната църква, провъзгласена от автокефалната, се въвежда в качеството на равноправна в общуването на автокефални православни църкви и има общоправославно установени канонични привилегии (Диптихи, Възпоменание, Междуправославни отношения и т.н.).

Забележка: Съдържанието на параграф 3/в е изпратено за по-нататъшно разглеждане на следващата МПК, която трябва да намери по него единна позиция за поместните православни църкви, завършвайки с това работата по тази тема.

2). МЕЖДУПРАВОСЛАВНА ПОДГОТВИТЕЛНА КОМИСИЯ

Шамбези, 9-17 декември 2009

АВТОКЕФАЛИЯ И НАЧИН НА НЕЙНОTО ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕ[24].

От 9 до 17 декември 2009 г в Шамбези, в Православния център на Вселенската патриаршия, се проведе заседание на Междуправославната подготвителна комисия под председателството на негово Високопреосвещенство митрополит Йоан Пергамски и с участие на всички свети Православни Църкви и техните съветници.

Комисията изучи, първо, съдържанието на параграфа „3в” от текста „Автокефалия и начин на нейното провъзгласяване”, който бе утвърден на заседанието на Комисията през 1993 година. Този параграф бе изпратен на тази Комисия с цел по-цялостно разглеждане и изискване на единна позиция на поместните Православни църкви.

По този въпрос Комисията прие следния текст:

3в. Изразявайки съгласието на църквата-майка и всеправославния консенсус, Вселенският патриарх официално провъзгласява автокефалията на ходатайстващата за това църква посредством издаване на томос за автокефалия. Този томос се подписва от Вселенския патриарх и се удостоверява с подписите в него от Блаженните Предстоятели на светите Православни църкви, поканени за това от Вселенския патриарх.

Забележка: Въпроси за съдържание на томоса за Автокефалия и начина на нейното подписване от Предстоятелите на светите Православни църкви бяха изпратени на следващата Междуправославна подготвителна комисия за разглеждане и изискване на единна позиция на Църквите по този въпрос.

3). МЕЖДУПРАВОСЛАВНА ПОДГОТВИТЕЛНА КОМИСИЯ

ПРАВОСЛАВЕН ЦЕНТЪР НА ВСЕЛЕНСКАТА ПАТРИАРШИЯ

(Шамбези, 9-17 декември 2009)

АВТОНОМИЯ И НАЧИН НА НЕЙНОТО ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕ[25].

Одобрен текст

Междуправославната подготвителна комисия, провеждайки работа въз основа на докладите на Светите Православни църкви и доклада на Секретариата по подготовка на Свят и Велик събор по въпроса за автономията и начина на нейното провъзгласяване, разгледа еклисиологичните, каноничните и пастирските аспекти на института по автономията и изиска единодушно формулиране на общоправославната позиция по този въпрос.

Въпроси, с които се е занимавала Междуправославната подготвителна комисия, и които произтичат от предложенията в съответните доклади на светите Православни църкви по този въпрос, се отнасят към:

a) дефиниция, съдържанието и различните форми на института по автономията;

б) предпоставките, въз основа на които местната църква иска автономия от автокефалната църква, на която се подчинява;

в) изключителната компетентност на автокефалната църква да инициира и завършва процедурата за предоставяне на автономия на частта от своята канонична юрисдикция, макар, че на територията на православната диаспора автономни църкви не се учредяват, и

г) последствията, които има това църковно деяние за отношенията на провъзгласената автономна църква както с автокефалната църква, към която се отнася, така и с другите автокефални православни църкви.

1. Автономният институт изразява по каноничен начин статуса на относителната или частичната независимост на конкретната църковна област от каноничната юрисдикция на автокефалната църква, към която той канонически се отнася.

а) при прилагане на този институт в църковната практика се сформираха различни нива на зависимост на автономната църква от тази автокефална църква, към която се отнася.

б) избиране на предстоятел на автономната църква се утвърждава или осъществява от компетентни църковни органи на автокефалната църква, Предстоятеля на която той споменава и се намира с него в канонично съотношение.

в) във функционирането на института съществуват различни форми на неговото прилагане в църковната практика, които се определят от нивото на зависимост на автономната църква от автокефалната.

г) при някои форми на автономия нивото на зависимост се изразява чрез участие на нейния глава в Синода на автокефалната църква.

2. Иницииране и завършване на процедурата за предоставяне на автономия на някоя от частите на каноничната юрисдикция на автокефалната църква влиза в нейната канонична компетенция към която се отнася църквата, която се провъзгласява за автономна. Това става по следния начин:

а) ако местната църква, която иска автономия, има всички необходими църковни и пастирски предпоставки за това, тя се обръща със съответната молба към автокефалната църква, към която се отнася, обяснявайки сериозни причини, които я подтикват да подаде съответната молба.

б) приемайки тази молба, автокефалната църква оценява чрез Синода предпоставките и причините за молбата и приема решение за предоставяне или непредоставяне на автономия. В случай на положително решение тя издава съответен томос, който определя териториалните граници на автономната църква и нейното отношение с автокефалната църква, към която се отнася, в съответствие с установените критерии на църковната традиция.

в) предстоятелят на автокефалната църква съобщава на Вселенската патриаршия и другите автокефални православни църкви за провъзгласяването на автономната църква.

г) автономната църква участва в междуправославните, междухристианските и междурелигиозните отношения чрез автокефалната църква, от която тя е получила своята автономия.

д) всяка автокефална църква може да предоставя автономен статус само на тази църква, която се намира в границите на нейния географски диоцез. На територията на православната диаспора автономни църкви не се учредяват, освен случаите за всеправославното съгласие, обезпечено от Вселенския патриарх съгласно общоправославните правила.

е) в случай на предоставяне на автономен статус на две автокефални църкви в една и съща географска църковна област и, като следствие, възникване на разногласие по повод тези автономии, участващите страни съвместно или отделно се обръщат към Вселенския патриарх, за да се намери канонично решение по въпроса съгласно общоправославните правила.

Последиците, произтичащи от провъзгласяване на автономия и касаещи автономната църква и нейното отношение с автокефалната църква, са следните:

а) главата на автономната църква споменава само името на предстоятеля на автокефалната църква.

б) името на главата на автономната църква не се включва в Диптихите.

в) автономната църква получава Свето миро от автокефалната църква.

г) епископите на автономната църква се избират и поставят от нейните компетентни църковни органи. Ако за автономната църква това е съвършено невъзможно, тя получава помощ от автокефалната църква, към която се отнася.

4). МЕЖДУПРАВОСЛАВНА ПОДГОТВИТЕЛНА КОМИСИЯ НА СВЕТИЯ

И ВЕЛИКИ СЪБОР

Междуправославен център на Вселенската патриаршия

Шамбези, 21-27 февруари 2011 г.

ПОДПИСВAНЕ НА ТОМОС ЗА АВТОКЕФАЛИЯ[26].

От начало Комисията продължи обсъждането на въпроса за начина на подписването на Томос за афтокефалия, който остана нерешен от предишното заседание. По този въпрос постъпиха следващи нови предложения:

1) Томос трябва да се подписва от Вселенски патриарх със собственоръчно добавяне на дума „провъзгласявам” (αποφαίνεται) и по-нататък от Предстоятелите на православните църкви с добавяне на дума „съвместно провъзгласявам” (συναποφαίνεται).

2) Томос трябва да се подписва по гореспоменатия начин със смяна на термина „съвместно провъзгласявам” (συναποφαίνεται) на идентична по значение дума или без никакво добавяне.

3) Томос трябва да се подписва по гореспоменатия начин, но с включване в текста декларация за равночестност на всички Предстоятели.

4) Томос трябва да се подписва от Вселенски патриарх посредством собственоръчно добавяне на думи „провъзгласявам заедно с всички Предстоятели на светите Православни църкви” (αποφαίνεται μετά πάντων των Προκαθημενων των αγιώτατων Ορθοδόξων Εκκλησιών).

По всяко от горепосочените предложения Председателят питаше събранието за наличие на възражения. По този въпрос светата Руска църква възрази, настоявайки на предложението си за факта, че Томос за автокефалия трябва да се подписва от всички Предстоятели по реда на Диптихи без никакво добавяне към подписите.

Приемайки това, че съгласно действащия регламент, решения на Комисията трябва да се приемат въз основа на консенсус, нито едно от тези предложения не бе прието единодушно и, съответно, по въпроса за начина на подписване на томоса за автокефалия не бе постигнато единодушие, затова комисията не премина към изучаване на съдържанието на томоса за автокефалия.

[1] Срв. Архимандрит Юстин (Попович) По повод свикването на Велик Събор на Православната църква; Вж. също: Zankow, St. Die prinzipiellen Schwierigkeiten der Abhaltung eines oekumenischen Konzils. Athena, 1938.

[2] Арх. Юстин (Попович). По повод свикването на Велик Събор на Православната църква, http://www.bulgarian-orthodox-church.org/rr/lode/avajustin.8sobor.html, [Последен достъп, юни 2014].

[3] Канонизиран за светец от СПЦ през 2010 г. Св. Юстин е роден във Враня (Западни покрайнини) на Благовещение 1894 г. професор в Белградския университет, прогонен от комунистите и заточен в манастира Челие през 1948 г. Умира пак на Благовещение – през 1979 г. Плодовит духовен писател, богослов и поет. – по Преподобни Иустин Челийски. Истината за Сръбската православна църква в комунистическа Югославия (бел. под линия от преводача П. Павлов). – БМ, кн. 3-4, с. 15-39.

[4] Basdekis, At. Die orthodoxe Kirche. Frankfurt am Main, 2007, S. 40.

[5] Юстин, архимандрит (Попович). Цит. съч. http://www.bulgarian-orthodox-church.org/rr/lode/avajustin.

8sobor.html, [Последен достъп, юни 2014].

[6] Пак там.

[7] Basdekis, At. Op. cit., S. 41.

[8] Basdekis, At. Op. cit., S. 43.

[9] Желев, И. Доклад до Негово Светейшество Българския патриарх Максим, Председател на Св. Синод за участието на определения от БПЦ за съветник на представителя на Българската църква в МПК, проведена от 7 до 13 ноември 1993 г., с. 4.

[10] Желев, И. Доклад до Негово Светейшество Българския патриарх Максим, Председател на Св. Синод за участието на определения от БПЦ за съветник на представителя на Българската църква в МПК от 7 до 13 ноември 1993 г., с. 4.

[11] На 24 февруари 2013 г., неделя, на Патриаршески избирателен църковен събор в София Русенският митрополит Неофит е избран за Български патриарх и Софийски митрополит. Интронизацията на Негово Светейшество Неофит като патриарх Български е извършена още същия ден (24 февруари 2013 г.) следобед в Катедралния храм „Св. Александър Невски”, http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file= patriarch.xml, [Последен достъп, декември 2014].

[12] Проф. д-р Иван Желев Димитров е завършил Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски” (тогава интернирана в Черепиш, Врачанско), Духовната академия „Св. Климент Охридски” и класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Преподавател по Св. П. на Н. З. и класически езици в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където е и декан (2000-2003).

[13] На това събрание представителите на Българската православна църква са поканени от Вселенската патриаршия с писмо No. 67 от 15 януари 2009 г. Св. Синод на БПЦ от своя страна удостоверява участниците с протокол No. 49 от 28 ноември 2009 г.

[14] Вж. повече за диптихите у Р. Поптодоров: Диптихите от църковно-каноническо гледище. – БМ, кн. 3. С., 1997.

[15] Доклад от 18 декември 2009 г. на двамата представители на БПЦ относно: Участието в заседанията на Междуправославната подготвителна комисия по подготовката на Светия и Велик събор на Православната църква, с. 2.

[16] Доклад от 18 декември 2009 г., с. 2.

[17] На това събрание представителите на Българската православна църква са поканени от Вселенската патриаршия с писмо No. 1331 от 7 декември 2010 и писмо No. 86 от 14 януари 2011 г. Св. Синод на БПЦ от своя страна удостоверява участниците с протокол No. 1 от 19 януари 2011 г.

[18] Варненският и Великопреславски митрополит Кирил (Богомил Петров Ковачев) е роден на 08.06.1954 г. в с. Царев брод, Шуменско. За Варненски и Преславски митрополит е избран на 26 февруари 1989г. Починал при инцидент на 09 юли 2013г.,varna.org/index.php?option=com_content &task=view&id=17&Itemid=28, [Последен достъп, декември 2014].

[19] Д-р Павел Николов Павлов е доцент в катедра Историческо и систематическо богословие, Богословски факултет, СУ „Св. Климент Охридски”.,http://e-medievalia.uni-sofia.bg/ index.php?option=com_k2&view=item&id=47:dotz-d-r-pavel-pavlov&Itemid=215&lang=bg, [Последен достъп, декември 2014].

[20] Доклад от 4 март 2011 г. от митр. Кирил Варненско-Преславски и доц. д-р П. Павлов депозиран в Св. Синод.

[21] Решенията на състоялото се от 6 до 9 март 2014 година събрание и неговото послание са били подписани от Светейшия Константинополски Патриарх Вартоломей, Блаженнейшия Папа и Алекснадрийски Патриарх и на цяла Африка Теодор ІІ, Блаженнейшия Патриарх на Светия Град Йерусалим и на цяла Палестина Теофил ІІІ, Светейшия Московски Патриарх и на цяла Русия Кирил, Светейшия и Блаженнейший Католикос-Патриарх на цяла Грузия Илия ІІ, Светейшия Сръбски Патриарх Ириней, Блаженнейшия Румънски Патриарх Даниил, Светейшия Български Патриарх Неофит, Блаженнейшия Архиепископ на Нова Юстинияна и на целия Кипър Хризостом ІІ, Блаженнейшия Атински Архиепископ и на цяла Елада Йероним, Блаженнейшия архиепископ Тирански и на цяла Албания Анастасий, Блаженнейшия Митрополит Варшавски и на цяла Полша Сава, http://www.www.globalorthodoxy.com/component/content/ article/135-svetyt-dnespublikuvani/64735-poslanie-na-predstoiatelite-na-pravoslavnite-cyrkvi-i-resheniia-na-vsepravoslavnoto-syveanie-fener-5-9-mart -2014-g.html, [Последен достъп, март 2014].