Няколко щриха към портрета на отец Йоан Майендорф

„Златният век на нашата школа несъмнено бяха първите четиринадесет години от нейното съществуване – сиреч от основаването ѝ до началото на Втората световна война, а с края на войната настъпи период на втори разцвет в живота на института – сребърният му век. Още по-знаменателно е, че първи показател за настъпващия залез на сребърния век се оказа не смъртта на заслужил стар професор, а поредното преминаване в Америка на един от младите професори…“.[1] Срокът, отпуснат на сребърния век, се оказва същият – точно четиринадесет години след края на Втората световна война, неотдавна приелият свещенство тридесет и три годишен о. Йоан Майендорф, преподавал при нас вече осем години и току-що открил, с блестящата си сорбонска дисертация, ерата на неопаламизма, с жена си и четирите си деца напуска своята Alma mater.

Помня как никой тук, на място, не остана равнодушен към решението на о. Йоан, след Флоровски, Верховской и Шмеман, също да се премести в Духовната академия „Св. Владимир“ в Ню Йорк. Помня кой искрено съжаляваше, кой го критикуваше… Имаше, наистина, и такива, които се стараеха сами да се утешат, че не всичко е толкова страшно, тъй като поколението на основателите и славната плеяда на професорите преди войната изглеждаше все още съвсем в силите си. „Трите кита“ – владика Касиан, архим. Киприан и Антон В. Карташов – си бяха на мястото, а около тях бяха протопрезвитерите Василий Зенковски и Николай Афанасиев със своите помощници – Лев А. Зандер и Ф. Г. Спаски. Но нали всичките те бяха успели да се родят още в предишното – деветнадесето столетие и, към това време, мнозинството от тях отдавна вече бяха достигнали пенсионна възраст. Разбира се, обаче, сам не си и представях как в близките седем години целият този славен ареопаг в крайна сметка ще напусне този свят пред очите ми… И така, всички чувстваха съдбоносността на това отпътуване не толкова за младия учен, колкото, преди всичко, за нашия институт. И положително не само аз все по-често се стараех да си представя каква би била съдбата на нашата школа – и нашата църковна „участ“ – в случай че тогава о. Йоан и най-близкият му сподвижник, о. Александър Шмеман, бяха останали тук…

Цялата статия: Няколко щриха към портрета на отец Йоан Майендорф

Преобразяването на смислите. Бележки към Житието и Писмата на свети Антоний Велики

Написаното по-долу е преди всичко символичен акт на благодарност към проф. Петко Петков за приноса му към изучаването на ръкописното и въобще книжното наследство в Зографската библиотека. Целта на изложението е да бъде извършено едно общо очертаване на проблема за преобразяването на смислите чрез един конкретен текст. Наблюденията възникнаха при редакцията на Житието и Писмата на свети Антоний, които светата ни обител издаде наскоро. В процеса на издание на Житието проф. Петков отново имаше своя принос, предоставяйки безкористно славянските преводи на текстовете, набрани от него, за което и в изданието ни, а и сега сърдечно му благодарим.

Темата за преобразяването на смислите от понятийния инструментариум на античния елинистичен свят в ранната Християнска църква е изключително обширна. Тук няма възможност да се спирам върху историята на дискусията „елинизация на християнството или християнизиране на елинизма“, но ще се огранича само с конкретни наблюдения върху някои понятия от Житието,[1] които възникнаха в хода на редакцията на превода, извършен от Иван Петров, и в плодотворните дискусии върху тях с преводача.

Цялата статия: Преобразяването на смислите. Бележки към Житието и Писмата на свети Антоний Велики

Новият живот в Христа: спасението в православното богословие

Православното богословие е, така да се каже, новодошло в тъканта на съвременното богословие на Запад. Днес то е преоткривано в контекста на икуменическото движение, но също и – което вероятно е още по-важно – в рамките на онова завръщане към изворите, което характеризира римокатолицизма във Франция и в Германия след края на Втората световна война. Това завръщане включва в себе си съживяване на интереса към източните отци на Църквата и към богослужението като едно живо свидетелство за непрекъснатата традиция на ранното християнство.

Православните християни действително живеят със самосъзнанието на наследници на гръцките отци и за тях богослужението винаги е било централният, същностен израз на католичната природа на Църквата. В течение на дългите столетия подир падането на Константинопол, през 1453 г., православните общности в Близкия Изток и на Балканите не са имали на практика никакви други източници, от които да научават за своята вяра, нито са имали други някакви начини да свидетелстват за християнското си посвещение, освен своето богослужение, което обаче се е оказало достатъчно могъщо, за да ги запази духовно живи. Докато междувременно в Русия историческите обстоятелства са забавили със столетия органическото развитие на богословската мисъл, която, в края на краищата, изплува в Модерността в рамките на западната школска система и методология, внесени през осемнадесетото столетие от имп. Петър Велики, а по-късно възприети и в други от православните страни.

Ще започна това изследване с кратък преглед на богословските тенденции – такива, каквито те се разгръщат през периода на Модерността. Вярвам, че едно такова въведение е необходимо, за да обясни картината на богословската пъстрота и живостта, характерни за православието днес, ала рядко забелязвани на Запад, където интересът към източното християнство е ограничен до малцина специалисти.

Цялата статия: Новият живот в Христа: спасението в православното богословие

„Премина през небесата“: за телесното Възнесение на Христос

Пасхалните евангелски разкази са категорични, че възкръсналият Христос не е дух, че Неговото възкресено тяло е реално и плътно при допир: Той се храни със Своите ученици, приканва св. апостол Тома да сложи ръката си в раните Му, за да се увери в реалността на Неговото тяло. Същевременно, същите разкази не позволяват Възкръсналият да бъде възприеман като възстановен живот в рамките на стария земен порядък: Той се явява сред учениците, които са се заключили поради страх от юдеите, става невидим за двамата пътници по пътя към Емаус, след Възкресението най-близките до Него не Го разпознават веднага. Очевидно нещо се е променило, Възкръсналият е същият Иисус, ала и не е същият.

Св. апостол Павел създава контекст, в който можем да мислим тази двойственост. В глава 15 на Първо послание до коринтяни той обяснява разликата между „душевно тяло“ и „духовно тяло“ без да изоставя самото понятие тяло (σῶμα).[1] В този контекст ще поставя и моя въпрос, който смятам да обсъдя тук: ако Христос е възкръснал с плътно осезаемо, но прославено тяло („духовно тяло“), как трябва да бъде разбрано Неговото сядане отдясно на Бога след Възнесението?

Цялата статия: „Премина през небесата“: за телесното Възнесение на Христос

Отношението на свещените канони на Пето-шестия (Трулски) събор (691 г.) спрямо древните езически (паганистки) обичаи във византийското общество

Културноисторически аспекти

Петият (553 г.)[1] и Шестият (680 г.)[2] вселенски събор не постановяват свещени канони (църковни правила). По тази причина двувековният период от Четвъртия вселенски събор (451 г.) до 691 г. е време на каноническо безмълвие, в което канонодателството (постановяването на нови правила на Църквата) е сякаш застинало, спряло или прекъснато. Този канонически дефицит е компенсиран от Пето-шестия (Пενθέκτη, Quinisextum) Трулски вселенски събор от 691 г.,[3] проведен в един от най-критичните и преходни периоди в историята на Източното Средиземноморие и на елинско-римския (византийски) свят. От 610 до 717 г. настъпват събития от световноисторическо значение, които разкъсат единството на средиземноморското пространство и довеждат до ново преформатиране на дотогавашния елинско-римски културен свят.[4]

Пробуждането на арабите, появата на исляма и арабско-ислямските нашествия и завоевания в Близкия изток и Северна Африка довеждат до падането на Персийската империя и териториалното свиване на Византийската. Загубата на по-слабо елинизирани провинции на късната Римска или ранната Византийска империя и заселването на прабългари и славянски племена на Балканския полуостров довеждат до създаването на една по-ограничена в географско отношение, но същевременно по-хомогенна в етнологично, културно, религиозно и езиково отношение Византийска империя.

Цялата статия: Отношението на свещените канони на Пето-шестия (Трулски) събор (691 г.) спрямо древните езически...