Мобилно меню

3.35 1 1 1 1 1 Rating 3.35 (20 Votes)
    През последните дни в българското медийно пространство с нова сила и страст се подхвана проблемът около разкола в Българската православна църква (БПЦ). Причина за това е отправената нотариална покана от предстоятеля на БПЦ Негово Светейшество патриарх Максим за връщане на незаконно присвоените църковни имоти от разколническата група на Крупнишкия епископ Инокентий. Много редове се изписаха по страниците на ежедневниците и електронните бюлетини и много думи се казаха от екрана на националните медии по този въпрос. Становища по поставения проблем изразиха представители от двете заинтересовани страни в имотния спор и служители на изпълнителната, законодателната и съдебната власт в страната.
Особено затрогващо в националния медиен ефир прозвуча декларацията на свещеници от разколническата група, според които имотите, ползвани от тях, няма да бъдат върнати във владение на Св. Синод на БПЦ дори това да им коства и „мъченичество”. Инокентий пък обвини държавата в грубо вмешателство в делата на Църквата и вземането на страна в църковно-имотния спор. Според неговите думи никога до сега от началото на демократичните промени не е имало подобно вмешателство във вътрешните дела на Църквата. В отговор и противовес на тези негови думи е необходимо да се припомни, че разделението в БПЦ бе продиктувано, подкрепяно и толерирано от държавата в лицето на политическите сили (СДС), които лобираха за разколническата група в продължение на 12 г. Тази явна несправедливост беше преодоляна с приемането и влизането в сила на Закона за вероизповеданията (ЗВ). Затова част от разпоредбите на този закон бяха критикувани и оспорени от поддръжниците на разколническата група пред Конституционния съд на Република България. Същите сезираха различни международни организации, като се надяваха на защита и помощ от тяхна страна за отменяна на притесняващите ги текстове в закона. Според мнението на повечето от тях причината за приемането на този закон е „затвърдяване позициите и юридическия статус на Синода на патриарх Максим”. Светият Синод на БПЦ и неговият председател Негово Светейшество Българският патриарх Максим не се нуждаят от закон за доказване и подкрепа на своята каноничност и легитимност, след като са признати от всички Поместни православни църкви.
Този закон беше необходим, за да се спрат своеволните действия на разколниците и техните политически поддръжници. Затова те бяха страната, която застана срещу закона, защото с него се слага край на дългогодишното беззаконие, довело Църквата до тежкото икономическо положение, в което се намира днес.
Разпоредбите от приетия закон, които взривиха спокойствието в разколническата група, са съответно текстът на чл. 10: „Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот. Негов изразител и представител е самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Св. Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Софийски митрополит”, както и текстът на § 3 от Преходните и заключителни разпоредби, който гласи: „Лицата, които към влизането в сила на този закон са се отделили от регистрираната религиозна институция в нарушение на утвърдения по установения ред неин устав, не могат да използват идентично наименованието и да ползват или да се разпореждат с нейното имущество.”
Тези текстове от закона сериозно разклатиха икономическата стабилност на разколниците, поради което те ги окачествиха като груба държавна намеса във вътрешно-устройствените дела на Църквата. Във връзка с това държа да припомня, че според разпоредбите на стария закон за изповеданията и по-специално на текста на чл. 6 БПЦ добива статус на юридическо лице от момента на утвърждаването на устава й от Министерски съвет (МС) или упълномощен от него подпредседател на МС. Като юридическо лице тя става субект на правото, участва в правоотношения с други правни субекти и е собственик на имуществото, което притежава. След като е вписана в надлежния регистър като юридическо лице под наименованието Българска православна църква (акт, извършен с утвърждаването на Устава от 1950 г.), не е възможно съществуването и вписването на друго такова юридическо лице под същото наименование.
След събитията в Църквата от 1992 г. е налице църковно провинение, което според чл. 188 т. 3 от Устава на БПЦ е определено като разкол. Във връзка с това е необходимо да се уточни, че това църковно провинение „представлява отделяне от църковното единство или от връзката със законно-установените църковни власти”. Поради тази причина отделилите се от състава на каноничната БПЦ не могат да предявяват претенции за наименованието и представителството на БПЦ като юридическо лице при условие, че то не е заличено в надлежния регистър. От там и претенциите им за собственост върху част от имотите на БПЦ са неоснователни и юридически неиздържани. Въпреки това се стигна дотам, че с решение № 6300/18.10.2000 г. Върховният административен съд на Република България допусна съществуването на две юридически лица под едно и също наименование.
Това даде основание на регистрирания от Столична община със заповед РД-09-154/26.03.1997 г. самозван „Софийски митрополит” (пребиваващия в разкол Крупнишки епископ Инокентий) и разколническия „синод” да предявят претенции за собственост върху голяма част от имотите на каноничната БПЦ.
След влизането в сила на Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНС) от 1.01.2001 г. и по-специално с текста на чл. 7, ал. 4 и 5 това решение на ВАС се оказа абсурдно. Икономическото положение на разколниците стана още по-сложно с гласуването и приемането на новия Закон за вероизповеданията, според чиито текстове каноничната БПЦ е църковна институция, която е правоприемник на Българската екзархия. Като такава тя е единствен собственик на всички църковни имоти, които са били нейно притежание до и след възстановяването на патриаршеския й статус.
Давайки си сметка и осъзнавайки, че правото за собственост върху църковните имоти е единствено и само на каноничната структура на БПЦ, членовете и поддръжниците на разколническата група отидоха в другата крайност - повдигнаха отново въпроса за каноничността при избора на патриарх Максим като причина за невъзможността Църквата да се ползва от собствените си имоти. Особено колоритно тези доводи бяха изразени от техния епархийски прокурор - Христо Латинов, в материал от столичния ежедневник „24 часа” брой 187 от 8.07.2004 г., където той казва: „Не може един човек, който демонстративно е заявил, че е комунист, който е назначен от ЦК на БКП, да бъде патриарх. Всички църковни канони са категорични - лице, което със съдействието, с натиска на светските власти заеме какъвто и да е пост в Църквата, веднага да бъде низвергнато заедно с онези, които се съобщават с него.”
Вероятно г-н Латинов се позовава на текста на 30 апостолско правило, на което се позовават всички разколници при оспорването на избора на патриарх Максим. На тези обвинения многократно е даван аргументиран отговор, поради което няма да се занимаваме с тях тук. Но интересно защо всички те не прилагат това правило към акт № 92/25.05.1992 г., издаден от г-н Методи Спасов - тогава директор на дирекцията по Вероизповеданията към МС, с който т. нар. „алтернативен синод” бе неправомерно легитимиран. Управляващата тогава „демократична” държавно-политическа власт целеше да „демократизира” църковната институция чрез свои „послушни оръдия” - главозамаяни духовници-властолюбци. Метод на действие, познат от недалечното тоталитарно минало. Въпреки това в медийните изявления на някои разколници от последните дни се забелязаха усилия от тяхна страна да убедят обикновения зрител и слушател в правотата на своите твърдения, че БПЦ това са те. Това е исторически невярно и канонически неиздържано.
Те трябва да признаят, че са просъществували до днес благодарение на „демократичната” държавна власт, която ги подкрепяше и закриляше.
Не е ли показателно, че в изявленията си в защита на своята легитимност те винаги се позовават на актове, издадени от изпълнителната или съдебната власт и нито веднъж не се позоваха на решенията на Всеправославния събор, проведен в София през 1998 г. (висш институционален орган на Вселенската православна църква).
И като заключение отправям следния въпрос: Ще прости ли Бог действията, извършвани днес от страна на духовници, които разделят и противопоставят обикновените миряни? Къде остана заповедта на Господ Иисус Христос да възлюбим един другиго, както Той ни възлюби? Защото любовта е тази, по-която ще познаят, че сме Негови последователи, а не враждите и разделенията, породени от нашите житейски прищевки и амбиции.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/rx 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики