Мобилно меню

4.6736842105263 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (95 Votes)
Егоизмът е този, които развява знамето на Спасителя, за да защити себе си...

Защо вярващите така болезнено възприемат критиките към Църквата и често предпочитат да си затварят очите пред горчивата истина? Действително православните се боят, когато се критикува Църквата. Само отделни редки представители се отнасят към критиката спокойно, понякога даже доброжелателно. Но като цяло по-голямата част от вярващите се страхуват.  И затова реагират вместо с  отговор с викове и обиди. Крещят различни неща от необмисленото "Ти самият си такъв!“ до ителигентското "Не сте достатъчно компетентен по тези въпроси". Крясъкът е основното настроение като реакция на критиката. Който е общувал с православни в живия живот и във форумите, знае това.

Опонентът направо обстрелва с думи или веднага започва с личните обиди: „еретик“, „обновленец“, „филокатолик“ са най-честите обвинения срещу събеседника, сипещи се с честотата на междуметията. В заключение дискусията с лекота се закрива с думата  „жидомасон“ (еврео-масон - б. р.).

Такава е картината не само в интернет. Официалният църковен печат се прави все пак от хора образовани и сдържани, но в околоцърковната преса нравите са същите. Обвинененията и анатемите се сипят с  лекота и  летят дори от амвона – мястото, от където би могло в отговор на критиката да се излезе само с укоряваща усмивка.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (100 Votes)
1_9.gifЗа православния човек, особено когато живее на Запад, проблемът с плурализма създава немалко трудности. Главната, макар и не единствена причина за това е там, че Православната църква никога не е живяла в плуралистично общество и сега се сблъсква с него за първи път в цялата си история. Налага се с труд и болка да се приспособяваме и да се учим как да се държим в ситуация, която е чужда на историческия, духовния, психологическия и културния ни опит.

Не претендирам да мога да разреша този проблем. Ние едва сега започваме да го осмисляме – както всеки от нас поотделно, така и всички заедно. Не искам и да кажа, че случаят ни е уникален. На Запад обаче това осмисляне на плурализма е започнало по-отрано и вече е част от самата западна култура.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (75 Votes)
1_53.jpg1. В своите Дневници (с. 192) отец Александър Шмеман определя идеологията по следния начин: „Идеологията – това е християнство, откъснало се от Христос, и поради това тя възниква и царува именно в християнския свят”. Дали съвременната идеология има религиозни корени? Трябва ли християните да поемат върху себе си отговорността за идеологическите метаморфози на християнството?

2. Какъв трябва да бъде езикът на общуването на Църквата със света, за да не се превръща в идеологически?

I

Аз бих преформулирал първия въпрос така: дали някои страни от съвременния църковен живот не съдържат в себе си повече идеология, отколкото истински църковен смисъл? За отговор на този въпрос ще си позволя малко да разширя гледната точка и отначало да кажа няколко думи за състоянието на съвременната култура. Много точно – по мое мнение – това състояние оценява Олга Седакова в свое интервю пред вестник Култура (бр. 4 за 2008 г.). Ето някои извадки от това интервю:

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (26 Votes)
_6Продължение

Обща характеристика

След 1989 г. бившите социалистически страни не възстановяват моделите на църковно-държавни отношения от преди 1945 г., напр. държавна църква или господстваща религия. Същевременно те не възприемат и френския модел на пълно господство на светското начало в държавния и обществен живот и превръщането на религията в частно дело на отделния гражданин, т.нар. laicité. В повечето бивши социалистически страни (главно католически и православни, по-слабо в протестантските) държавата признава съществуването на традиционна църква. Законодателството съдържа текстове, насърчаващи партьорството между религиозните институции и държавата. Уважава се правото на религиозните общности на самоуправление без намеса от страна на държавата, а в замяна те се въздържат от ангажиране с политическа дейност. В новите условия държавата подкрепя редица социално полезни дейности на църквите чрез система за публично финансиране на църквите. В много от страните държавата допуска и преподаване на религия в училище (конфесионално и екуменическо), като в част от тях то е финансирано и от държавния бюджет. В почти всички бивши социалистически страни обаче реституцията на църковни имоти се ограничи до връщане на храмове, манастири, светилища и земята върху, която те са построени или е неободима за поддържането на конкретния храм, т.е. църквите не придобиха стопанския потенциал на Православната църква и Главно мюфтийство в България.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (50 Votes)
Picture1.pngПродължение на първа част: "Какво ще ми дадеш, християнино"

Виж колко свободен е Христос, колко ни обича, обича ни безумно, както някой безумно влюбен, пише св. Йоан Лестивчник в „Лествицата”, обича любимата си - толкова много, че иска да я грабне - така и Христос ни обича. Обича ни, но и ни зачита, държи на нас толкова много, че ни оставя бистротата на ума, оставя ни свободата да отидем при Него и, ако пожелаем, да си тръгнем, да се отречем от Него. Дяволът никога не може да направи това. Не го правят и наркотиците - те не те зачитат, не признават твоята свобода. Не можеш да кажеш: „Ще започна, ще взема от тях и ако не ми харесат, ще ги оставя”. Ти може и да искаш да ги оставиш за малко, но те не искат. Те няма да те оставят да избягаш. Ще се оплетеш в тези пипала, и колкото се опитваш да избягаш, толкова повече ще се оплиташ, докато в един момент ще останеш неподвижен, обездвижен, жертва, гладът ще ти носи страдание.

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.