Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (75 Votes)
1_53.jpg1. В своите Дневници (с. 192) отец Александър Шмеман определя идеологията по следния начин: „Идеологията – това е християнство, откъснало се от Христос, и поради това тя възниква и царува именно в християнския свят”. Дали съвременната идеология има религиозни корени? Трябва ли християните да поемат върху себе си отговорността за идеологическите метаморфози на християнството?

2. Какъв трябва да бъде езикът на общуването на Църквата със света, за да не се превръща в идеологически?

I

Аз бих преформулирал първия въпрос така: дали някои страни от съвременния църковен живот не съдържат в себе си повече идеология, отколкото истински църковен смисъл? За отговор на този въпрос ще си позволя малко да разширя гледната точка и отначало да кажа няколко думи за състоянието на съвременната култура. Много точно – по мое мнение – това състояние оценява Олга Седакова в свое интервю пред вестник Култура (бр. 4 за 2008 г.). Ето някои извадки от това интервю:

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (26 Votes)
_6Продължение

Обща характеристика

След 1989 г. бившите социалистически страни не възстановяват моделите на църковно-държавни отношения от преди 1945 г., напр. държавна църква или господстваща религия. Същевременно те не възприемат и френския модел на пълно господство на светското начало в държавния и обществен живот и превръщането на религията в частно дело на отделния гражданин, т.нар. laicité. В повечето бивши социалистически страни (главно католически и православни, по-слабо в протестантските) държавата признава съществуването на традиционна църква. Законодателството съдържа текстове, насърчаващи партьорството между религиозните институции и държавата. Уважава се правото на религиозните общности на самоуправление без намеса от страна на държавата, а в замяна те се въздържат от ангажиране с политическа дейност. В новите условия държавата подкрепя редица социално полезни дейности на църквите чрез система за публично финансиране на църквите. В много от страните държавата допуска и преподаване на религия в училище (конфесионално и екуменическо), като в част от тях то е финансирано и от държавния бюджет. В почти всички бивши социалистически страни обаче реституцията на църковни имоти се ограничи до връщане на храмове, манастири, светилища и земята върху, която те са построени или е неободима за поддържането на конкретния храм, т.е. църквите не придобиха стопанския потенциал на Православната църква и Главно мюфтийство в България.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (49 Votes)
Picture1.pngПродължение на първа част: "Какво ще ми дадеш, християнино"

Виж колко свободен е Христос, колко ни обича, обича ни безумно, както някой безумно влюбен, пише св. Йоан Лестивчник в „Лествицата”, обича любимата си - толкова много, че иска да я грабне - така и Христос ни обича. Обича ни, но и ни зачита, държи на нас толкова много, че ни оставя бистротата на ума, оставя ни свободата да отидем при Него и, ако пожелаем, да си тръгнем, да се отречем от Него. Дяволът никога не може да направи това. Не го правят и наркотиците - те не те зачитат, не признават твоята свобода. Не можеш да кажеш: „Ще започна, ще взема от тях и ако не ми харесат, ще ги оставя”. Ти може и да искаш да ги оставиш за малко, но те не искат. Те няма да те оставят да избягаш. Ще се оплетеш в тези пипала, и колкото се опитваш да избягаш, толкова повече ще се оплиташ, докато в един момент ще останеш неподвижен, обездвижен, жертва, гладът ще ти носи страдание.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (59 Votes)
1_15.jpgДнес ще говорим за една специална група хора, които са между нас и тайно страдат. Ако се вгледаш в очите им, виждаш, че страдат, но когато се движат по улиците, проблемът не е видим, те са в трезвено състояние. Когато ги обземе онова терзание обаче, стоят затворени в една стая и започват да плачат, да крещят, да удрят главата си в стената, да не знаят какво да правят, за да се справят с това, да страдат, да си дупчат ръцете, нозете, цялото тяло. Когато ги обземе наркотичният глад, стигат дотам, че не знаят къде да застанат - просят пари, крадат, нападат хора, за да вземат някакви пари, не от злоба, а защото не издържат, не издържат да живеят без дозата, която ги държи за малко в едно отпуснато състояние на опиянение и упоение, което обаче толкова много замъглява ума и разболява душата им. За тези хора да се помолим днес, за които чувствам голяма вина в душата си. Чувствам огромна отговорност, защото християнинът и свещеникът се е научил да попива цялата вина на света, всички грешки на света и да казва в себе си и на другите, че той е виновен за всичко. Да, аз съм виновен до голяма степен. Черното расо, което нося, означава, че то привлича цялата светлина, означава, че понасям върху си и в мен болката на хората, скръбта на хората, която очерня душата им, мъчи ги и им причинява болка. Черното расо означава, че живея не за себе си, а един разпнат живот, означава, че предавам Христовото послание, благата, радостната и щастливата вест и че нося в себе си изцелителната сила, която може да преобрази света, означава, че държа в ръцете си Христос и го предавам на човеците, означава, че съм приел Светия Дух: „Приемете Духа Светаго!”, за да опрощавам грехове, да изцелявам душевни болести, да помагам на хората да се изправят от своето падение и да обръщат поглед към светлия хоризонт, да виждат Бога, да излизат от своята мъка и да придобият смелост в живота си. Това следва от расото, което нося, това ще рече някой да е свещеник и съответно това ще рече някой да е християнин.

4.9459459459459 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (74 Votes)
1_114.jpgКонкретният повод за текста станаха смехотворните „дебати” за или против Ванга и Дънов, разгорели се по медиите. Статията обаче има малко по-широки цели, които ще изкажа чрез определени твърдения и обобщения, без да се впускам в подробности, тъй като форматът на сайта не позволява по-големия обем, който би се получил, ако ги разгърна.

На първо място ще се опитам да споделя едно мнение въобще за повдигането на такъв род въпроси. Естествено е, че Църквата не може и не бива да мълчи, когато е нападана от какви ли не самоназовали се „феномени”, „пророци”, „учители” и „светци”. Проблемът не е в това, а че в днешния свят дебатите по същество се провеждат в медиите, което моментално ги профанизира и лаицизира до такава степен, че за огромната част от хората нищо не става ясно. Те всъщност се „съгласяват” с онова, с което са предварително съгласни, и никакъв медиен дебат няма да промени в обществен план това. Медията си е присвоила ролята на място за сериозни дебати, но не е в състояние да я изпълнява поради ред причини, на които тук няма да се спирам. Те произхождат включително от специфичния лозунг „право на мнение”, чийто измерения са невъзможни за изказване накратко.

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.